Home » Избрано

10 ноември и поколението дезертьор

2010.11.10 7 коментара
Spread the love

Генерацията на днешните 40-годишни загърби мисията си, избра да се спасява поединично, а днес се утешава с вицове

Автор: Иво Христов

Един лепкав виц ме преследва от месеци. Чували сте го – с него напоследък приключва всяко подобие на разговор. От днешния хал на България имало само два изхода: терминал 1 и терминал 2. Вицът се роди сега, защото отскоро имаме летище с два терминала. Можеше да се пръкне и преди 20 години. Че и преди това. Светът се отваря, разрастват се комуникациите, множат се терминалите, пътищата, изходите, а с тях и

възможностите за ирония с една константа: усещането за безизходица

То е част от националната идентичност. Разбира се, българите са разнолики, но българската общност е примирена с орисията си. Ако американците приветстват химна с ръка на сърцето, нашият би трябвало да се изпълнява с ръце на кръста и стойка “свободно” на краката. По маниера на футболистите ни, които спонтанно заемат позата след получен гол.

Преди 21 години датата 10 ноември сякаш стисна за гърлото задремалия поток от делници-празници на късния соц и времето започна да тече като през пясъчен часовник. Едни се процедиха през теснината и се озоваха отдолу, с различен късмет, но в ново пространство. Погледнат ли назад, те виждат теснина. Други се задръстиха в гърловината и още чакат реда си да преминат надолу. Погледнат ли назад, те виждат пространство от спомени, а бъдещето им изглежда задънено в теснината. В различната участ на преживелите промяната

съдбата играе по-голяма роля от личните им усилия

Народът ни, както стана дума, е повече зрител, отколкото актьор на историята си и на 10 ноември една външна ръка напъти неколцина местни велможи да обърнат пясъчния часовник.

Споменах съдбата. За личните усилия оставям да говорят онези, които се имат за “успели”. Разбирането за успех е различно за православния, бизнесмена, парвенюто, за емигранта по неволя и емигранта по избор. Срещат се и богоугодливи (не богоугодни) парвенюта, и емигранти, които представят неволята си за избор, но те са тема за ненаписания още роман на прехода. Думата ми тук е за възрастта, която беше част от началния капитал на промените. Старостта беше пасив, зрелостта – относително предимство, а младостта (да си около 20 към въпросната дата) се оказа особено тежка екзистенциална драма. Тъкмо това поколение, днес около 40, най-често разказва вица с двата терминала.

Разбира се, партийността, причастността към службите и прочее дадености бяха общият знаменател на успеха, отвъд всички други особености, но и това не ни е темата.

Позабравеният днес Ортега и Гасет твърди, че в историята се редуват времена на старци и младежки времена. При първите цари стабилност, а младите охотно пристават на наследените порядки и се подчиняват на старите, вписват се в тяхната идейна схема. При младежките времена се случват революции, йерархиите се пренареждат, променят се конституции, утвърждава се нова естетика в изкуството, пренаписват се научните теории. Философът излага тезата си в “Темата на нашето време” през 1923 г. Тогава той е точно на 40, а постколониална Испания е депресивно общество, което търси себе си и трупа неудовлетвореност. Тя ще експлодира по време на гражданската война 1936-1939 г.

Според великия испанец във всяко поколение има непримирими противници, но отвъд отликите наблюдателното око долавя един воден знак, някаква обща дилема, която терзае всички връстници, независимо от различията. За българското поколение с двата терминала

тази дилема беше и си остава емиграцията

Зад граница са вече над милион, предимно връстници. Други стягат багажи.

Оттам и нашенският парадокс: в младежки времена, каквито без съмнение бяха турболентните години на прехода, вместо “съзидателна войнственост” младите, доколкото останаха, се вписаха в старите схеми. 40-годишните до днес водят дебата комунизъм – антикомунизъм предимно на маса, а когато се домогваха до властта /Станишев/, приемаха ролята на регенерираща козметика за сбръчканото лице на статуквото. Пак те придадоха плът на вулгарното подсъзнание, което слушаше скришом сръбско по кухните в годините на Живков, и го разгърнаха до чалга-идеология.

Поколение, което изневерява на призванието си да моделира обществото според своите ценности, Ортега и Гасет удостоява с присъдата “поколение дезертьор”. “Дезертирането” бива разнообразно: емиграция, безмълвна асоциалност, конформизъм в рамките на наследените порядки. Да речем поколението с двата терминала приветства демокрацията, но

рядко гласува, камо ли да протестира

Според Ортега и Гасет “това дезертиране” не остава безнаказано. “Престъпното” поколение се влачи през съществуването си вечно несъгласно със самото себе си. Животът му е “провал”. За да не възпаляваме егото на успелите, се налага да уточним: вътре в този “провал” има хиляди индивидуални триумфи, истински и илюзорни, но като поколение, то не оставя свой исторически жалон. И още нещо: дезертирането не бива да се приема като обвинение, всеки има своите мотиви за пасивност, но отсъствието в едно противоборство е безспорен и очевиден факт.

Наборът на 40-годишните избра спасяването поединично. Мнозина скочиха от кораба “България”, някои доплуваха до спасителни брегове, други се издавиха. А тези, които останаха, приличат на ватерполисти, които с ръце и крака се борят за топката в басейна на лайнера, но индивидуалните им усилия никак не влияят на курса на кораба. А вече не е ясно ще имат ли сила и воля за нещо повече.

Изходите от моралните дилеми винаги са поне два. От естетическите са безброй. Но когато се правиш, че не ги забелязваш, скоро ти остава само утехата на вицовете.

Източник в-к Сега

7 коментара »

  • Милена Фучеджиева said:

    десети ноември е оргазъм

    десети ноември. музей на комунизма. да се срутват паметници. подмяна. липса на гражданско общество.
    не си спомням точно, въпреки, че го четох преди секунда, дали един кец или една кръпка имал музей на комунизма в къщи. горкияТ (а как ме дразни пълния член….).
    всеки живял през комунизма е подвижен музей на комунизма.
    всеки гледащ лицата на гоце и алексей петров по медиите се намира баш в сърцето на музея на комунизма.
    сърцето на данко.
    сърцето на бранко и всички живи и мъртви мутри са пантеони на комунизма.
    аз съм щастлива, че днес е тази дата.
    въпреки горните редове, несъмнено сме свободни.
    тази свобода дълбоко ми харесва и задоволява.
    толкова я обичам, че е като сексуално усещане.
    десети ноември е най-якият оргазъм случил се на българия за дълго време.
    недоволните, мрънкащите и незадоволените просто са фригидни.
    свободата ме подтиква и към по-скромни революции. аре да махнем пълния член от граматиката, а?

    Posted by Милена Фучеджиева

  • магдалина генова said:

    Сори, копелета и честит 10ти ноември!

    Случи ми се така, че почти три седмици гледах случващото се у нас през куп за грош, и колкото по-отдалече гледах, толкова повече си мислех: Не, това не може да се случва!

    Мутри, ченгета, редови продажници, абевета и нам си кво, изкарали мърлявото си бельо съвсем наяве, и това на фона на липсваща политика на правителството, министър-председател, който си е повярвал, че е Краля Слънце и президент, който се оказа перфектния архи-злодей. История, която освен неприятна, вече е и крайно неприлична (в оня смисъл, дето не трябва да си събуваш гащите пред всички).

    И не ми се пише вече, не и в момента. Само че днес е 10ти ноември, дата, която за 20 години от топла и светла за всички ни постепенно стана противоречива, а сега се опитват да ни внушат, че преходът не се е състоял, че при Живков сме живеели хиляди, не, милиони пъти по-добре, че демокрацията еба мамата на всичко и сега само националната отговорност и руските енергийни проекти могат да ни помогнат. (И Мими Виткова се върна като експерт).

    Сори, копелета, обаче на мен така ми харесва, радвам се, че не съм закрепостена с жителство, че адидаските, дънките и дамските превръзки вече не са висше благо, партийния окръжен секретар не може да ме влачи насила на голите си хора, а някой дребен злобар така да ми напише характеристиката, че да видя висше образование през крив макарон. Хубаво ми е, че мога да си хвана шапката и за два часа да съм в Париж, Брюксел или Берлин, без да чакам 7 години за изходна виза и да ми позволят да взема 30 долара, с които да се чудя по-напред какво да купя – лекарства за баба, дънки за сина, пеналче с барби за Лилето или нещо за мен, нещо за което цял живот мечтаеш и то остава там, а тук е само сивата реалност с шика на Валентина, грозните обувки и дънките Панака и лекарките, които шият по-добре от всяка шивачка.

    Хубаво ми е, че дишам свободно навъпреки – навъпреки на мутризацията, чалгизацията, ченгесацията, олигархизацията, първанизацията и тарикатизацията.

    И сори, копелета, но ако вие си спомняте с носталгия в сърцето колко по-хубаво беше тогава, или сте идиоти, или сте от онази арогантна върхушка, която имаше мерцедеси, дънки, ядеше от „Рила“ и ходеше на Запад. Нам, простосмъртните това не беше позволено.

    Честит празник на всички, които обичат свободата да избираш. Останалите – ами сори, копелета, заслужавате си не само АБеВе, а и ВъГъЗъ.

  • Nik said:

    Ако свободата е да пълниш ефира с отпадъка на опустошеното ти подсъзнателно порнографско его – не ни трябва такава “свобода”!

    Ако свободата е възможността за единици измежду хилядите да “пътуват свободно до Париж” (по Ботев – столицата на разврата), докато милионите мрат като мухи наесен – да си я носят на рамо тази “свобода”!

    Ако свободата е да честитиш “празник”, който е планиран и осъществен от мозъчните тръстове на най-ретроградните централи на човекомразни тайни служби – тази “свобода” си е тяхна – и никога няма да бъде наша!

    Вие, които в див езически унес се възторгвате от тази “свобода” – замисляли ли сте се някога как (и защо!) дойде тя, кой я “извоюва”, защо ви беше поднесена на тепсия?

    Препоръчвам ви да погледнете в страшните дълбини на този “празник”, за да ви настръхнат ондулираните алаброси от нечовешката трагедия, която вие лекомислено наричате свобода.

    Защото ГЕНОЦИДЪТ не е СВОБОДА, а курвенският жаргон не е откровение на мъдрост за умиращите от недояждане, болести и постоянен стрес!

    Ако не ви интересува само гъделичкането на собственото его, бихте могли да прочетете нещо и за истината на истинския живот.

    Има хора, които десетилетия са се трудили и се трудят и днес да отварят очи (на заслепени) и отпушват уши (на оглушени от дайретата на езическите жреци), за което заплащат със свидни жертви.

    Напишете в “GOOGLE” “Няма такава партия!” , “Само българската мафия си има държава”, “Страната “Х” след момента “t” – и може би телешкият възторг от “свободата”, която “празникът” “10 ноември” бил донесъл на многострадалния български народ, ще ви замирише с действителната си воня.

    (Макар че, съдейки по използувания речник, едва ли ще се почувствувате адресати на горния призив.

    Това ме кара искрено да се съмнявам за наличие на допирни точки с Онзи, който преди 1977 години каза категорично: ПОЗНАЙТЕ ИСТИНАТА, И ИСТИНАТА ЩЕ ВИ НАПРАВИ СВОБОДНИ!, както и АЗ СЪМ ПЪТЯТ, И ИСТИНАТА, И ВЪЗКРЕСЕНИЕТО, И ЖИВОТЪТ!).

  • Любомир said:

    Не мога да пиша толкова хубаво, затова ви поствам най-добрия може би коментар в Сега. Зе Мария плакал тогава в Плевен, аз пък в София …

    Зе Мария
    Mного хубав текст.
    Когато дойде 10.10 бяхме пияни от щастие. Край на властта на простотията. И аз, като Лукчо, на 13.06.1990 разбрах, че тази страна няма бъдеще. Тогава плаках вечерта в Плевен, защото нашият човек Ст. Аврамов загуби от Луканов. СДС загуби първите избори, въпреки невероятната еуфория преди това. После нашият човек се оказа шестак, а след това директно мина към комунистите.Тогава разбрах, че има нещо сбъркано в чипа на мнозинството. Емигрирах на края на света и се върнах, когато СДС спечели с малко, но завинаги. Всички до един ни предадоха-мислех си. Мислех си, че трябва да остана тук и да се боря. И така-загубих 19 години от живота си във вътрешно израстване(усещате ли иронията). Само да вземем един път властта, да очистим страната от комунизъм-миналото е виновно, комунизмът съсипа всичко. И това време дойде. Костов казваше-няма да ви предадем. И построи комунизма за себе си и неколцина около него. Разбрах, че нашите не са по различни от другите, видях на работата си такива неща-как почтени и свестни хора биват принудени да бъдат съвсем други, как ги мачка бита и средата, как външната показност се разминава с вътрешната същност.
    Абсолютно всичко, в което съм вярвал се оказа лъжа. Няма нещо, в тази страна, което да е нормално, мошеници просперираха, свестните се сриваха. У нас стана като филма Waterworld-сушата е вода, средата е обърната, нормалноста е сменена-лошите са ок, добрите-аут, само пушачите си джиткат със скутери с надпис полиция.
    Тогава, на стари години емигрирах отново. Ако ви кажа на колко бях, няма да повярвате- сега се чувствам отлично. Светът е голям и спасение дебне отвсякъде, стига да го поискаш.
    Връщам се всяка година за няколко седмици. Първата година не бях много шокиран. Тази година, обаче, се потресох. Нещата са толкова зле, но само ако имаш база са сравнение може да разбереш. Не порутенитe сград и тук там, между тях- билдинги, като в бананова република. Не дупките по пътищата, не катаджиите на гюме. Не, че международният път няма маркировка. Не, че навсякъде е обрасло с метър и петдесе джунгла. Не скъпотията до дупка на фона на много по малки доходи. Не, че кафенетата са пълни, улиците-и те, с фолк звезди, мутри и несретници, а телевизиите от сутрин до вечер говорят за политика, а министри се разкарват от една в друга и всичко се занимава с празно облайване. Не просяците, окаяните пенсионери навсякъде, намръщени и унили хора, беднотията, мизерията, мизерията… И циганите. Маранята, прахоляка и автомобилните газове. И кучета, кучета..
    А от тази всеобща безрадостност. Безнадеждност, отчаяние-повсеместно. Всичко е наистина отдавна загубено-има само един изход-спасение навън, поединично-и забрава.
    Тогава проумях нещо, за което ми трябваха десетилетия. И възможност за сравнение, с ония, другите.
    Външният свят САМО отразява вътрешния.

    Редактирано от – Зе Мария на 10/11/2010 г/ 02:40:40

  • Любомир said:

    Отписаното поколение
    от Атанас Чобанов

    По повод 21г. от промените днес по вестници и сайтовете се състезават да отписват моето поколение. Били сме поколението на двата терминала на летище София – “поколение дезертьори”. Айде моля ви се! Нека поколението, което е било безгрешно, първо да хвърли камък. Но не пиша това, за да се ежа на някого или да изкарвам “нашето” по-добро от “вашето”. Вярвам, че ако поколенията не си помогат, всяко ново е обречено да повтори грешките на предишното. Ако загубим паметта, ще ни завъртят на същата въртележка и след 20 години ще се чудим от къде ни е дошло.

    Нашето поколение не е дезертирало, не го отписвайте! То просто още не е излязло на сцената. По странна ирония днес дори четирдесет годишните минават за младежи-старша възраст и ги третират като не съвсем пълноценни членове на общността. По време на безвремието, обхванало голяма част от последните двадесет години, трудно и бавно, но ние пораствахме. Времето все още е на тези, които заявиха собственост над него с категоричното “Времето е наше”. Моето поколение още не е поискало своето време. Но и това ще стане.

  • sash said:

    Браво!
    А докато такива като Чобанов се наканят “да вземат думата”, животът си минА!:)

  • Mariana said:

    Родили сме се в страна, която за 120 годинитри пъти е почвана отначало (а преди това за има-няма пет века е била отписана от политическата карта). Страна, в която първо много бързо е трябвало да догонва други страни на континента, имащи доста по-различна съдба. После, след 9.09.1944 г. в нея е поизтребен, подчинен или прогонен почти целия обществен елит, успял да се завъди все пак само за няколко десетилетия, и тя разбира се става сателит на една идеологически основана империя. След това, като падна онази прословута стена в Берлин през есента на 1989 г., под напора на едни общи всъщност вълни и събития, в България се проведе партийно дирижиран преврат, бележещ така или иначе началото на ново строене на \"къщата\" отначало. Не знам дали поколението на 40-годишните е поколение-дезертьор за тази \"къща\", през есента на 1989 г. и след това, в първите години на прехода, ммного зависеше все пак кои 20 или 20 и няколко годишни (и не само те разбира се, но нали за тях става дума) се впуснаха в социалния хаос без никаква сигурност и опори, и на кои бъдещето беше малко или повече благоприятствано, подсигурявано и пр. чрез семейни, партийни или финансови и пр., запазили място в динамично променящата се конюнктура, опори. Двайсет годишните нямаха, нямаше откъде да имат готов опит за това какво точно да правят, колкото и лично и индивидулално да е това (то не че другите поколения можеха да знаят като цяло какво точно ще се случи), но имаха предимството на младостта, която като цяло по-лесно се адаптира и даже не се интересува особено от временни битови неуредици примерно. Оцеляването поединично, впрочем, за което говори авторът, въобще не е характерно само за това поколение (то е по-дълбоко това оцеляване поедично, за него има по-дълги и сложни причини). И понеже така или иначе границите се отвориха и светът престана да бъде далечен и \"забранен\", много от тях заминаха да го видят, опознаят, заселят, да си търсят място под слънцето в него.

    Добре си спомням как през ноември някъде 1989 г. едва моя колежка тогава, която беше по онова време горе-долу на годините, на които съм аз сега, ми каза: \"Ако бях на твоята възраст, нямаше въобще да се замислям, щях веднага да замина\". Аз обаче не заминах. Може би не съм рисков тип, не знам. Това, което със сигурност знам обаче е, че повечето от онези хора, които заливаха улиците на градовете през първите месеци и години на прехода, много от онези изпълнени с надежда лица, които бяха въвличани в разни политически борби и пр., не знаеха точно какво се случва \"зад кадър\", не на улиците и не на площадите, не във видимия от всички обществено-политически \"театър\". Лека-полека редиците оредяваха, надеждите се губеха или се обръщаха към поредния \"водач-спасител\", който да ги измами; хората се отказваха от чувството за общност и се озлобяваха малко по малко от изпълненото с несигурност, трудности и обрати битие. Проблемът не беше във всеки случай в липсата на идеализъм или в липсата на общи нагласи, желания, цели. Просто тези общи нагласи, желания, цели не се случиха, те се заявяваха само, употребяваха, злоупотребяваха и пр. И така хората лека-полека разбраха – онези, които преди това не са го знаели разбира се, „глупаците”, така да се каже – че всичко, което могат да направят, е да се спасяват семейно или поединично. В мътните води на т.нар. преход, впрочем, по-лесно бе да изплуват някои достатъчно \"кухи отвътре\", както и разбира се хитреците.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.