Home » Избрано

Следконгресно преди конгреса*

2010.10.16 Няма коментари
Spread the love

Автор: Иво Атанасов

Тазгодишното заседание на червения конгрес завърши, преди да е започнало. Още на пленума, който го насрочи и определи дневния ред. Оттогава бяха положени добронамерени и сериозни усилия нещо да се промени – поне в документите на партията, ако не друго. Може да се каже, че те вече са по-близо до профила, който трябва да има днес една отговорна лява политическа сила. Ако имаше и кой да ни назначи във властта, щяхме да управляваме много по-добре от сегашните. Както и го правехме до детронирането ни миналото лято.
Мъничкият проблем е, че няма как да се върнем в управлението с назначаване. Някой трябва да ни избере, а гласоподавателят в огромната си част не чете програми и платформи. Може да не е справедливо, но той търси мотивация не в документацията, а в човешкия фактор. Често концентрира симпатиите си върху някого, който като автобус вкарва в парламента десетки непознати и неподходящи за това поприще мераклии. И е склонен да загърби и най-подготвения отбор, ако водачите му вече нещо не му харесват. Затова след провал повечето партии сменят и лицата, към които доверието е накърнено.
Ние предпочетохме да експериментираме. Решихме да работим за връщане в управлението непроменени. С надеждата хората не само да се разочароват от сегашните, но и да заобичат нас, и то такива, каквито и които сме. Поемането по такъв път в партия като нашата е най-лесното нещо на света. Щом лидерът пожелае нещо, за повечето от нас то е със силата на закон. Защото от десетилетия лидероцентризмът при нас е изключително силен. Неслучайно не се помни смяната на председателя, който и да е той, да е тръгвала по естествен път, отдолу нагоре. Винаги инициативата е била на върха. И ако там някой намира все нови и нови аргументи да остава начело, може да държи позицията едва ли не пожизнено.
При такива нагласи онези, които искат промяна, се възприемат като лошите в партията. Като кариеристи, които в името на собствените си егоистични цели внасят напрежение в редиците, провокират конфликти и ни тикат към разцепление. Обратно, крепителите на статуквото са добрите, за тях единството на партията е над всичко. Те уверяват, че важното е да сме сплотени зад ръководството, пък колкото проценти вземем на изборите – толкова. Така се сътворява атмосфера, в която сме по-съгласни да се любуваме на провалите, отколкото да предприемем необходимите за общото ни здраве промени. И от един момент нататък любовта ни към загубите става взаимна – ние ги обичаме, но и те – нас. И въобще не се замисляме можем ли да обичаме партията, ако сме влюбени в неуспехите? А ако обичаме едновременно и загубите, и партията, не обичаме ли всъщност единствено себе си?
Любителите на статуквото вече дотолкова са повярвали в своята непогрешимост, та даже се дразнят, като се припомня, че е имало и години, в които все пак сме печелили избори. “Стига с тези най-високи резултати!” – изпусна се преди дни дори секретар на Изпълнителното бюро. Вместо да каже: “Стига сме губили!”, примерно, което щеше повече да отива на политическа фигура от такъв ранг. Очевидно тези, които са съумявали да постигат отлични изборни проценти, трябва вече да се чувстват неловко. Не по тях следва да се равняваме. А по онези, в чиито райони партията от вот на вот върви все по-надолу. Може би, защото те нямат друг изход, освен да сипят похвали нагоре. Неуютно е вече и на онези съвсем немногобройни червени политици, които все пак поеха отговорност чрез реалното подаване на собствените си оставки. Щом си позволяват от време на време да припомнят тези свои действия, явно подбудите им не са били дълбоко морални. По-скоро са отстъпили доброволно позициите си, за да могат после да парадират. Гордън Браун например не натяква непрекъснато, че е постъпил достойно, като се е оттеглил, казват противниците на промените. Ето как при нас за предпочитане са не онези, които показват европейско поведение, а тези, които театралничат. Макар че никой не им пречи и те да споделят отговорността чрез отказ от заеманото място, пък после да парадират, колкото си щат.
Така или иначе, времето за решаване на лидерския проблем в БСП изтече. Поставянето му на дневен ред на финалната права преди двата избора догодина е безнадеждно закъсняло. Делегатите в сегашното и миналогодишното заседание на конгреса обаче трябва да сме наясно, че по този начин отворихме широко вратата за нов проект в пространството между лявото и центъра. Кой точно ще съумее да заеме тази ниша има значение дотолкова, дали ще ни припознае като присъдружна партия, или ще ни даде възможност и в следващите няколко години да се любуваме на загубите.

Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info

——————–
* Оригиналното заглавие е “Следконгресно”. Редакцията на Еврочикаго си позволи да промени заглавието на последния материал на екс-депутата от БСП Иво Атанасов във вестник “Дума”, написан преди да стартира събитието. Благодарим му също така за неговите интересни снимки от форума. Кликнете върху тях, за да ги видите по-големи.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.