2022-01-22

1 thought on “България все още страда от травмата на прехода

  1. Гафът на прехода: Вместо в пералня – в чистилище

    Опитът на мафията да се легализира чрез ЕС бе стратегическата й грешка

    Светослав Терзиев
    Сега

    Хората не разбират прехода, защото не се виждат в ролята на неговите герои. Представете си, че на четири очи ви връчат торба крадени пари. Можете да харчите от тях, но с условието да ги узаконите на светло и после да ги върнете пак на тъмно. Какво ще правите?

    Първо, ще си съчините легенда, за да имате какво да казвате, като ви видят внезапно забогатели: например, рязали сте подводница в Малта, взели сте кредит от западна банка, която помни фирмата на прадядо ви, изтеглили сте жилищния си влог от ДСК, за да учредите своя банка, намерили сте две пишещи машини в едно мазе и сте основали медийна група и пр.

    Не е важно да ви вярват. Важното е да започнете изпирането на внезапно сполетялата ви криминална сума. По-нататък тя сама ще генерира чисти пари. Така беше в началото.

    20-годишнината на българския преход стана повод за неговото разглеждане от какви ли не аспекти, но един от най-важните бе изпуснат – на прехода като пералня.

    Криминалният генезис на новия елит

    изискваше преди всичко да се легализира. Богат е само онзи, когото обществото признава и закриля. С торбата пари на рамо няма да се чувствате спокойни, докато не се уверите, че можете да я оставите без риск да я загубите. Както и да не загубите свободата си, ако ви потърсят сметка откъде е.

    След прането с подръчни материали в началото на прехода можеше да се проследят няколко етапа на модернизация. Пари се крадяха и перяха чрез офшорки и смесени дружества, чрез кухи банки, чрез изкуствена хиперинфлация и деноминация на лева, чрез работническо-мениджърски дружества, чрез приватизация за 1 лев, чрез заменки и пр. Това бяха техническите средства.

    Препаратите също бяха разнообразни – от лозунгите за борба с тоталитарното наследство до пропагандата, че се създава пазарна икономика и демокрация.

    Ароматизатори се прилагаха чрез многобройните цветови гами на партиите, а за остатъчните миризми се грижеше съдебната система, която държеше на простора да съхнат стотици хиляди и милиони криминални дела, докато им дойде времето за амнистия по давност.

    Всички домашни методи обаче докарваха прането до мръсно бяло. Обществото не вярваше в чистотата на своя елит и правеше наивни опити да го смени чрез избори. Затова нито едно правителство не спечели втори мандат. Но и

    нито едни избори не промениха криминалния образ на елита.

    Технолозите на прането отрано схванаха, че българинът се увлича по чуждо. При социализма въздишаше по западното. Трябваше да бъде убеден, че преходът става по западен образец, и още по-добре – по американски.

    През 1990 г. му бе пробутан Планът Ран-Ът (на Ричард Ран и Роналд Ът) за преход към пазарна икономика. Той прикриваше началното разграбване на националното богатство. Тъй като престъплението бе прекалено видимо, се добавяше твърдението, че първоначалното натрупване на капитали навсякъде е ставало без обяснения за първия милион – включително и в САЩ.

    Централизираното изграждане на организираната престъпност, чиято задача бе да поддържа ред в новия криминален елит и да го пази от обществото, се сравняваше за оправдание с организираната престъпност в Чикаго през 30-те години.

    Влизането в НАТО през 2004 г. трябваше да изиграе ролята на американска пералня, защото членството в алианса означаваше, че САЩ признават наличието на демокрация по западен образец в България.

    Отвъдокеанските стандарти в прането обаче се оказаха нетрайни, защото само три години по-късно президентът Джордж Буш гостува на тогавашния премиер Сергей Станишев и го сравни с героя от рекламите на американските перилни препарати \"Мистър Клийн\" (известен у нас с европейския си еквивалент \"Мистър Пропър\").

    Колко му отиваше на Станишев определението \"Г-н Чистота\" пролича от мръсотията, която потече от архивите на неговото правителство след падането му от власт.

    Още в зората на прехода по-будни чистници съобразиха, че не Америка, а Европа би могла да докара елита до блясък пред българското общество, и провъзгласиха технологията \"Път към Европа\".

    Всички партии, които претендираха за власт, се постараха да получат признание като членове на едно или друго европейско политическо семейство. Няколко десни партии се записаха в Европейската народна партия, БСП се промъкна в Партията на европейските социалисти, ДПС и НДСВ се присламчиха към алианса на либералите, а накрая и РЗС се сроди с консерваторите.

    Даже националистите от \"Атака\" се заразиха от интернационализъм и се сдушиха със сродни европейски партии.

    Европейското предпране на държавата

    стана чрез влизането й през 1992 г. в Съвета на Европа, който дава сертификат за базовите стандарти на демокрацията. В тази твърде голяма обществена пералня влязоха почти всички европейски държави, включително и повечето бивши съветски републики, което означаваше сравнително скромна хигиена.

    Истинската цел бе Европейският съюз. За българската мафия той изглеждаше като елитна пералня, където окончателно да се легитимира като порядъчен елит съгласно високите европейски стандарти.

    Членството в ЕС трябваше да означава поне три неща по критериите от Копенхаген (1993 г.): България е правова държава с върховенство на закона; страната има пазарна икономика; българският бизнес може да издържи на (честна) конкуренция в ЕС.

    И трите критерия силно се разминаваха с действителността. Мафията бе блокирала съдебната система, за да стои над законите; пазарът бе поделен сред нейните монополни структури; конкуренцията в най-апетитните сектори се свеждаше до силови и корупционни практики.

    ЕС направи компромис и прие България през 2007 г. Настана тържествуване – главно отгоре, защото отдолу обикновените хора не виждаха пряка и бърза полза.

    Криминалната върхушка се чувстваше най-сетне легализирана и дори възнаградена с европейски фондове. В опиянението си тя не забеляза главното – че влиза не в пералня, а в чистилище. Компромисът бе съчетан с перманентен механизъм за контрол, чиито зъбни колела я захапаха полека и започнаха бавно, но упорито да я придърпват на светло.

    Наистина контролният механизъм не успя да изпълни функциите си за три години, както се очакваше в началото. Но факт е, че най-тежкият досега удар по българската мафия дойде тъкмо от Брюксел. Чрез критиките му срещу организираната престъпност и \"високата\" корупция

    лъсна колко нелегитимна е българската върхушка.

    Съдебната система бе поставена под натиск да заработи. Обществото получи надежда, че има избавление от похитителите на прехода. Вярно е, че почти всички виновници още са на свобода, но също така е вярно, че се засилва очакването за възмездие поне срещу част от тях.

    Напредъкът не е голям, не е достатъчен, но поне го има. Стратегическата грешка на мафията – да сбърка пералнята с чистилище – се оказа исторически шанс за България.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *