Home » Авторски страници, литература

Подарък за Сюзън

2018.07.18 Няма коментари

Разказ от Лъчезар Георгиев

Илюстрация: Рo-krasivi.net

Бе­ше не­сек­ващ по­ток от ти­ро­ве, мик­ро­бу­си с ре­мар­ке­та, ав­то­бу­си с на­тъп­кан по зад­ни­те се­дал­ки ба­гаж. От бал­ко­на на бяла­та дву­кат­на къ­ща шо­се­то из­г­леж­да­ше ка­то ре­ка­та под мос­та – бъл­бу­ка­ща во­да, дош­ла от върховете на чу­ка­рите, за да се раз­лее в сен­чес­ти и дъл­бо­ки ви­ро­ве. Ре­ка­та-шо­се се про­ви­ра­ше край бен­зи­нос­тан­ци­я­та, чер­не­е­ше де­нем с ас­фал­то­ва­та дъ­га, раз­сяк­ла снеж­ни­те рът­ли­ни, за­би­ва­ше ос­т­ри зъ­би в хре­бе­ти­те, за да се пров­ре с дос­тойн­с­т­во към Пре­де­ла, къ­де­то снегът по вър­хо­ве­те сто­е­ше бял и ве­ли­чес­т­вен зи­ме и ле­те.

Но­щем шу­мът на­ма­ля­ва­ше и при­зо­ри от­но­во из­бух­ва­ше ка­то сви­реп въл­чи вой. Ав­то­мо­би­ли­те се дви­же­ха през  поледицата, ро­ве­ха с гу­ми на­ва­ле­лия сняг и ве­ри­ги­те им звъ­ня­ха от­чет­ли­во в сту­да ка­то уда­ри на ко­ваш­ки чук.

Бо­рис, кой­то от есен­та пъ­ту­ва­ше до гра­да през все­ки от ра­бот­ни­те дни, бе свик­нал с ре­ка­та-шо­се. Тя ся­каш ид­ва­ше и се връщаше във веч­ност­та; она­зи веч­ност, ко­я­то труд­но мо­же да си пред­с­та­вим, но ко­я­то е ка­то сън и смъ­тен спо­мен, ка­то приз­рач­но ви­де­ние в объ­к­но­то вре­ме. Той оби­ча­ше да ка­ра бав­но и да се нас­лаж­да­ва на пей­за­жа. Бе­ло­та­та, ка­фя­ви­те линии на то­по­ли­те, син­ка­ви­те очер­та­ния на хъл­мо­ве­те пре­ли­ва­ха в слън­че­ва­та поз­ла­та на ут­ро­то или в ба­къ­ре­ни­те цве­то­ве на за­ле­за. Ко­га­то се смра­ча­ва­ше, фа­ро­ве­те на ка­ми­о­ни­те про­ряз­ва­ха кли­су­ра­та, из­с­ка­ча­ха над ма­нас­ти­ра и кех­ли­ба­ре­ни­те им очи плъз­ва­ха по ри­до­ве­те, пос­ле мра­кът от­но­во увис­ва­ше над пла­ни­на­та, то­га­ва Бо­рис на­тис­ка­ше газ­та и ле­ко се поклащаше на за­во­и­те в ед­но с мал­кия ав­то­мо­бил. Из­пит­ва­ше усе­ща­не­то, че е в лод­ка, как­то ня­ко­га там, в ми­на­ли­те ле­та; с не­го са де­ца­та и Ася, и че­ти­ри­ма­та се из­ди­гат вър­ху пе­нес­ти­те гри­ви на въл­ни­те, смък­ват се във вне­зап­но от­кри­ли­те се праз­ни­ни и лод­ка­та про­дъл­жа­ва да се но­си все по-на­вът­ре, ся­каш пре­пус­ка по­доб­но на млад жре­бец, и вър­ху якия му запотен гръб е при­ле­пе­но ед­но хла­пе с раз­ро­ше­ни сла­ме­нору­си ко­си; то кре­щи и вя­тъ­рът свис­ти в уши­те му, и два­ма­та се но­сят все по-на­та­тък и по-на­та­тък през до­ли­на­та, в зе­ле­на­та поз­ла­та на прис­ти­га­щия из­г­рев.

То­ва с хла­пе­то бе тол­ко­ва от­дав­на, че из­глеж­да­ше ня­как­во осо­бе­но от­ра­же­ние, ка­то в кар­ти­ни­те на мла­да­та же­на, ко­я­то бе срещ­нал през ля­то­то на ед­на от ви­ли­те. От­тук на­сет­не Бо­рис в най-не­о­чак­ва­ния мо­мент ще­ше да се връ­ща към нея, да си при­пом­ня неж­на­та из­вив­ка на ус­т­ни­те й,  ску­ли­те, треп­тя­щи в  лека ус­мив­ка, ко­си­те, ис­к­ря­щи в кес­теня­ви пла­мъ­ци, дълбокия пог­лед, ус­т­ре­мен към не­поз­на­тия мъж, спрял за мал­ко да се по­лю­бу­ва на мо­ми­че­то със ста­ти­ва.

Су­за­не Ме­йерс или Сю­зън, как­то пред­по­чи­та­ше да я на­ри­ча Бо­рис, се бе от­де­ли­ла от гру­па­та, за да дой­де са­ма на някогашната пар­тий­на ви­ла, се­га пре­вър­на­та в хо­тел. Ан­г­лийс­ки­ят, кой­то той го­ди­ни на­ред тър­пе­ли­во изу­ча­ва­ше, неочаквано му бе по­мог­нал, a и тя го вла­де­е­ше бе­зуп­реч­но. Тях­на­та пър­ва сре­ща бе бе­ля­за­на със зна­ка на ня­как­во тайнство, и ко­га­то след ня­кол­ко дни вля­зо­ха в ста­я­та й, от­на­ча­ло той не по­вяр­ва, че всич­ко то­ва е дейс­т­ви­тел­ност.

– Не съм го пра­ви­ла до­се­га – на­ве­де гла­ва Сю­зън. – Не зная за­що,  към теб из­пи­тах до­ве­рие, а тол­ко­ва от­с­ко­ро се познаваме…

– Но ти си ве­че на два­де­сет и пет!

–  Ба­ща ми е строг фла­ман­дец. Бде­ше зор­ко, и до­ка­то бях в ко­ле­жа, и пос­ле в уни­вер­си­те­та. Из­ли­зах ня­кол­ко пъ­ти тай­но с ко­ле­ги, пос­лед­ни­ят път до­ри се влю­бих, но той раз­б­ра и… След про­ва­ла на та­зи връз­ка се на­ло­жи да вля­за и в кли­ни­ка. Уж обик­но­ве­на деп­ре­сия…

Сю­зън впе­ри очи в по­лю­лея на сте­на­та. Кри­стал­ни­те пе­ра под елек­три­чес­ка­та круш­ка из­лъч­ва­ха ме­ка сре­бър­на свет­ли­на. Тя ста­на и ги до­кос­на с ръ­ка. Чу се звън, ся­каш в бе­ло­та­та на ста­я­та вле­тя­ха зву­ци­те на де­сет­ки мал­ки кам­ба­ни. В то­зи миг вън проб­лес­на свет­ка­ви­ца. Тя про­ря­за вър­хо­ве­те на бо­ро­ве­те, ог­ря те­ра­са­та и след мал­ко про­е­ча гръм, кой­то раз­тър­си сградата. Пов­тор­но про­звън­на­ха крис­та­ли­те, Сю­зън се дръп­на уп­ла­ше­но на­зад и не­вол­но, без са­ма да раз­бе­ре, се от­пус­на в прег­ръд­ка­та му.

То­кът вне­зап­но спря и ви­ла­та ос­та­на без ос­вет­ле­ние. Из­гас­на­ха и да­леч­ни­те свет­ли­ни в нис­ко­то, къ­де­то се бе при­та­и­ло селото.

– Страх ме е! – Сю­зън се при­тис­на още по-сил­но. – Бо­же, как­во ста­ва?

– По­ня­ко­га и то­ва се случ­ва у нас – зас­мя се той, пос­ле не­о­чак­ва­но я вдиг­на и я по­не­се към лег­ло­то.  – Прос­то от гра­да за по-лес­но са из­к­лю­чи­ли нап­ре­же­ни­е­то и ще пос­то­им мал­ко на тъм­но. Хай­де, от­пус­ни се!

– Не мо­га! – приз­на си тя, бе­ше сма­я­на от вол­но­ст­та, ко­я­то той си поз­во­ля­ва­ше, но са­мо до­ба­ви ед­ва чу­то: – Всъщ­ност… се­га ми е по-доб­ре. С теб ня­как не усе­щам тол­ко­ва сил­но опас­ност­та…

– За­що­то я ня­ма! – ка­за той и вни­ма­тел­но се от­д­ръп­на. –  Хай­де, лег­ни си спо­кой­но…

– А ти?

– Не се бой, тук съм. Ще стоя до теб и ще га­ля ко­си­те ти.

И той ми­на неж­но с длан по ли­це­то й, на­ве­де се и тя усе­ти го­ре­щия огън в ус­т­ни­те му.  Дръп­на се към въз­г­лав­ни­ца­та, но пос­ле си ка­за, че мо­же да го оби­ди, и са­ма про­тег­на ръ­це. Той се на­ве­де към нея, то­га­ва ста­я­та се за­лю­ля, вън гър­ме­ше, но в уши­те му на­пи­ра­ше дру­га му­зи­ка, ко­я­то на­пъл­ни с крис­та­лен звън прос­т­ран­с­т­во­то.

– Го­ре­що ми е! – про­мъл­ви тя и про­дъл­жи да стис­ка ръ­ка­та му.

Стру­ва­ше й се, че всич­ко по-на­та­тък ста­ва ка­то на за­ба­вен ка­дър. Той плъз­на дла­ни под блу­за­та й, Сю­зън по­не­чи да изкрещи уп­ла­ше­но, как­то обик­но­ве­но пра­ве­ше, ко­га­то брюк­сел­с­ки­ят й при­я­тел не­пох­ват­но се мъ­че­ше да из­коп­чи от нея оно­ва, ко­е­то все­ки мъж тър­си в же­на­та. Се­га оба­че мъ­жът бе да­леч по-раз­ли­чен – мил, вни­ма­те­лен и съ­чув­с­т­ващ, ся­каш сам се из­мъч­ва­ше от ми­съл­та, че мо­же да я за­сег­не и при­тес­ни. И тя, от­пус­на­ла гла­ва, с раз­пи­ля­ни по въз­г­лав­ни­ца­та ко­си, по­доб­но на ви­де­ние в здра­ча на ста­я­та, се ос­та­ви в ръ­це­те му. Оно­ва, от ко­е­то с го­ди­ни се бе пла­ши­ла, се сто­пи. Пад­на и пос­лед­на­та прег­ра­да меж­ду два­ма­та.

Ус­мих­вай­ки се в тъм­ни­на­та, Сю­зън наб­лю­да­ва­ше ся­каш от­с­т­ра­ни се­бе си, виж­да­ше из­ли­та­не­то на дре­хи­те, ко­и­то ка­ца­ха ка­то го­ле­ми бе­ли ле­бе­ди вър­ху по­да, и не вяр­ва­ше, че се е слу­чи­ло. В на­ча­ло­то усе­ти ня­как­ва бол­ка, но то­ва бе твър­де маловажно пред же­ла­ни­е­то да се ха­ре­са на мъ­жа до нея, кой­то зас­лу­жа­ва­ше та­зи наг­ра­да; Сю­зън ня­ма­ше как­во да му да­ри; от­да­ва­ше му не­вин­ност­та си и подо­зи­ра­ше, че това ед­ва ли е тол­ко­ва важ­но в био­гра­фи­я­та на то­зи мъж, и все пак бя­ха знак към не­го, ва­жен знак; да­но да го раз­бе­ре, да­но да не свър­ши всич­ко, да из­чез­не ма­ги­я­та, да се пре­кър­ши не­що в нея още пре­ди да е за­поч­на­ло, как­то в оня ден, ко­га­то с прок­ле­тия си при­я­тел Йо­хан мис­ле­ше, че е ста­на­ла же­на, но пи­съ­кът й – то­зи про­низ­ващ съз­на­ни­е­то вик от бол­ка го на­ка­ра да се дръп­не бър­зо от Сю­зън и да се свие ка­то ви­нов­но ку­че в ъгъ­ла.

Ни­що по­доб­но не се слу­чи днес и тя бе изу­ме­на. Вяр­но, бо­ле­ше я, ся­каш не­що с мъ­ка се раз­къс­ва­ше в нея, но бол­ка­та бе по­носима и то­ва до­ри, кой знае за­що, за­поч­ва­ше да й ха­рес­ва. Без да си спом­ня стро­гия глас на ба­ща си, без да се се­ща за някогашните на­път­с­т­вия на по­кой­на­та си май­ка, Сю­зън раз­би­ра­ше, че же­на­та в нея е дош­ла. Тя за­я­вя­ва­ше влас­т­но сво­е­то пра­во на съ­щес­т­ву­ва­не, при­тис­ка­ше се ин­ту­и­тив­но и все по-нас­той­чи­во, ся­каш го бе­ше пра­ви­ла с Бо­рис де­сет­ки пъ­ти; извиваше се и сте­не­ше, нак­рая зак­ре­щя, но то­ва не из­п­ла­ши мъ­жа до нея и той не из­бяга в ъгъ­ла. Про­дъл­жи да мил­ва тялото й, ко­е­то й по­ма­га­ше да се ус­по­кои, да въз­дъх­не об­лек­че­но и без­сил­на да от­пус­не гла­ва. Ед­ва то­га­ва Бо­рис се на­диг­на и про­шеп­на:

– То­ку-що ста­на го­ля­ма, Сю­зън!

Зад би­ло­то на хъл­ма все още про­дъл­жа­ва­ше да гър­ми, свет­ка­ви­ци­те ри­су­ва­ха за миг чуд­но­ва­ти фи­гу­ри по ко­ро­ни­те на боровете, но не­бе­то се бе про­яс­ни­ло и се­га на хо­ри­зон­та блес­те­ше сре­бър­на огър­ли­ца от звез­ди. Впе­ри­ла очи на­вън, Сю­зън сли­са­но наб­лю­да­ва­ше про­мя­на­та.

– Из­не­на­да­на си и още как, на­ли? Е, в пла­ни­на­та е та­ка, по­ня­ко­га страшно, но кра­си­во – ус­мих­на се той.

Те­зи дни и но­щи про­дъл­жи­ха до де­ня, в кой­то тя тряб­ва­ше да за­ми­не. Бо­рис си ка­за, че по-ху­ба­во вре­ме за от­пус­ка­та му едва ли ще се слу­чи, заб­ра­вил бе за при­зов­ка­та по де­лото, за Ася и мал­ки­те, и по­ве­де Сю­зън из пла­ни­на­та. С ча­со­ве га­зе­ха из бис­т­ра­та ре­ка, ло­вя­ха ри­ба и я пе­ча­ха, но ви­ро­ве­те бя­ха плит­ки за къ­па­не и то­га­ва се ка­чи­ха на ед­на от по­чив­ни­те станции, къ­де­то има­ше плу­вен ба­се­йн.

Бе­ше към края на ля­то­то. Не­кол­ци­на­та по­се­ти­те­ли не им об­ръ­ща­ха вни­ма­ние и не­о­без­по­ко­я­ва­ни, те плу­ва­ха до пре­ма­ла, сет­не пос­ти­ла­ха хав­ли­е­ни­те кър­пи на те­ра­са­та. От тук се виж­да­ше ця­ла­та пла­ни­на. В да­ле­чи­на­та бя­ха чу­ка­ри­те, за­би­ли пок­ри­ти със сняг вър­хо­ве ся­каш в са­ми­те об­ла­ци, по-на­до­лу очер­та­ни­я­та ста­ва­ха по-плав­ни. По­ле­га­ти­те из­вив­ки, ре­ка­та, го­рис­ти­те хре­бе­ти поз­во­ля­ва­ха на Сю­зън от­но­во да по­сег­не към ста­ти­ва. Бо­рис наб­лю­да­ва­ше спо­кой­ни­те и уве­ре­ни движения на мо­ли­ва в ръ­ка­та x и му се стру­ва­ше, че те­зи дни са наг­ра­да на про­ви­де­ни­е­то след дъл­гия кош­мар от разплавии за ета­жа от ко­о­пе­ра­ци­я­та, ко­ла­та, де­ца­та. Всичко то­ва вече бе­ше без зна­че­ние, за­що­то се бе по­я­ви­ла Сю­зън; и да бе съ­ну­вал, и да бе меч­тал, заг­ле­дан през про­зо­ре­ца в за­душ­ния ка­би­нет, ко­га­то най-сет­не ос­та­ва­ше сам без до­сад­ни­те въпроси и под­мя­та­ния на ко­ле­ги­те си, той ед­ва ли ще­ше да си пред­ста­ви, че тък­мо през то­зи ме­сец ще се по­я­ви Су­за­не Мейерс, за да про­го­ни с ма­ги­чес­ка си­ла стра­ха от са­мо­та­та, уко­ри­тел­ни­те пог­ле­ди на поз­на­ти и съ­се­ди, уп­ре­ци­те на роднини. Ето, то­ва бе сво­бо­да­та – да из­би­ра, да се рад­ва не­под­п­ра­ве­но на все­ки нов миг, да пъ­ту­ва.

Да, да пъ­ту­ва, ма­кар че то­ва пъ­ту­ва­не ще­ше да от­ве­де об­рат­но Сю­зън в Бел­гия. Бо­рис пре­глът­на об­зе­ло­то го тя­гос­т­но чувство. От­ка­ра мо­ми­че­то до гра­да, къ­де­то тряб­ва­ше да се съ­бе­ре гру­па­та от лет­ния уни­вер­си­тет­с­ки се­ми­нар, за да по­е­ме към со­фийс­ка­та ае­ро­га­ра, ма­ха дъл­го с ръ­ка след ав­то­бу­са, а от­там на­сет­не за­ча­ка пис­ма­та й, ко­и­то до ня­кое вре­ме щя­ха да ид­ват през сед­ми­ца, по-къс­но оре­дя­ха и нак­рая спря­ха съв­сем.

И се­га, ня­кол­ко ме­се­ца след за­ми­на­ва­не­то на Сю­зън, той про­дъл­жа­ва­ше да се втур­ва с мал­кия си ав­то­мо­бил в ре­ка­та-шо­се, с ле­ко­та се про­ви­ра­ше край ог­ром­ни­те ти­ро­ве, вър­те­ше во­ла­на, ся­каш гре­бе­ше в от­к­ри­то мо­ре, и, кой знае  за­що, му се стру­ва­ше, че то­ва го от­веж­да все по-на­вът­ре, към не­го­ва­та Сю­зън, ко­я­то бе мо­же би са­мо кра­сив сън, са­мо ед­на иг­ра на измъченото му въ­об­ра­же­ние или пък ре­ак­ция на един мъж на пра­га на че­ти­рий­сет­те. По­не ста­ри­те бя­ха до­вол­ни, вну­кът им но­се­ше хля­ба мек, храната прясна, по­ня­ко­га сла­га­ше на ма­са­та и бу­тил­ка ви­но. Ве­че не го ко­ря­ха за Ася, от­ва­ря­ха приказка за де­ца­та и Бо­рис ги ус­по­ко­я­ва­ше, че ре­дов­но ги виж­да, доб­ре са с уро­ци­те, не са ос­та­на­ли без па­ри, а ина­че в града нав­ред е скъ­по­тия. Ста­ри­те умо­ре­но кла­те­ха гла­ви – та­ка е, обър­ка се све­тът, по­не да сте здра­ви вие, мла­ди­те. А истината бе, Бо­рис спес­тя­ва­ше. Ли­ша­ва­ше се от мно­го не­ща и все­ки ме­сец об­ръ­ща­ше ле­во­ве­те в евро, после ги слагаше на влог, нека да ги има, нищо не се знае в проклетия живот, току-виж го завял вятърът на другия край на Европа…

И та­зи ве­чер Бо­рис се при­би­ра­ше от гра­да, след ка­то бе вка­рал в бан­ков де­по­зит по­ло­ви­на­та от зап­ла­та­та си. “Ни­ма ще се пре­вър­на в  зас­та­ря­ващ скъ­пер­ник, кой­то до­ри пок­рив вече ня­ма над гла­ва­та си, но тре­пе­ри и за пос­лед­ния лев?” – мислеше си той и из­п­ре­вар­ва­ше един след друг ти­ро­ве­те. Из­мък­на се нав­ре­ме от ко­ло­на­та то­вар­ни ав­то­мо­би­ли и пристигна в се­ло­то, пре­ди да се  е здра­чи­ло.

– Има не­що за теб, от по­ща­та го до­не­со­ха – по­срещ­на го ста­ра­та, още пре­ди да е вля­зъл.

Бо­рис пое пли­ка с раз­т­ре­пе­ра­на ръ­ка. Ня­ма съм­не­ние, бе­ше от Сю­зън. Ка­чи се в ста­я­та си.  Разпечатаният на принтер шрифт иг­ра­е­ше пред очи­те му. За­що ли й бя­ха пот­ряб­ва­ли те­зи офи­ци­ал­нос­ти? Ос­та­ви пис­мо­то на ма­са­та и из­ле­зе на балкона. Ед­ва се­га чу шу­ма на ре­ка­та, съб­ра­ла ме­ло­ди­и­те на пла­ни­на­та – сти­хи­и­те на бу­ри­те, неж­ност­та на ме­ки­те есен­ни дни; край бен­зи­но­стан­ци­я­та из­ти­ча­ше дру­га­та ре­ка от ав­то­мо­би­ли; те пъ­ту­ва­ха забър­за­ни, ся­каш съз­на­ва­ха, че то­зи път, ма­кар и да­леч от ма­гис­т­ра­ли­те, бе не по-мал­ко ва­жен от всич­ки дру­ги важ­ни пъ­ти­ща, кои­то от­веж­дат до сър­це­то на континента; и Сю­зън бе проз­ря­ла то­ва, ко­га­то ги ри­су­ва­ше в гра­фи­ки­те и ак­ва­ре­ли­те си. Зна­чи, тя не бе заб­ра­ви­ла не­ща­та, ко­и­то във Флан­д­рия ед­ва ли мо­же­ше да усе­ти; не бе заб­ра­ви­ла, че и Бо­рис бе час­ти­ца от нес­кон­ча­е­мо­то дви­же­ние, от вечността…

Той се вър­на и от­во­ри пли­ка. Гле­да­ше смая­но и не вяр­ва­ше на очи­те си. Пис­мо­то беше писано на компютър, в дол­ния край под­пи­сът из­да­ва­ше нер­вен мъж­ки по­черк.

“По­чи­та­е­ми гос­по­ди­не – гла­се­ше крат­ки­ят текст, – вие на­вяр­но не зна­е­те, че де­те­то ми от­но­во е в бол­ни­ца. Ко­га­то Су­за­не чис­то­сър­деч­но си приз­на за връз­ка­та с вас, не се сдър­жах и ре­а­ги­рах твър­де ос­т­ро, без до­ри да ви поз­на­вам. Съжалявам, че я наг­ру­бих. Не вяр­вах, че пре­жи­вя­но­то от пъ­ту­ва­не­то до България тя е при­е­ла толкова се­ри­оз­но. А ето, че прок­ле­та­та деп­ре­сия, от ко­я­то тол­ко­ва се бо­ях­ме, от­но­во се по­я­ви. И тъй ка­то Сю­зън неп­ре­къс­на­то пов­та­ря име­то ви, един­с­т­ве­но­то, ко­е­то мо­га да нап­ра­вя, е да ви из­п­ра­тя чрез по­сол­с­т­во­то в Со­фия би­лет до Брюк­сел и да ви по­мо­ля да по­се­ти­те до­ма ни в Льо­вен и кли­ни­ка­та, къ­де­то тя е нас­та­не­на. Се­мейс­т­во­то ни ще по­е­ме раз­нос­ки­те по пре­би­ва­ва­не­то ви. От раз­ка­за на Су­за­не на­у­чих, че до неотдавна сте бил се­ме­ен и има­те две дъ­ще­ри. Вяр­вам, то­ва ще ви по­мог­не да раз­бе­ре­те един ба­ща…”

–  Ще го убия! –  стис­на юм­ру­ци Бо­рис, пос­ле ре­ши, че е  без­смис­ле­но да си къ­са нер­ви­те.

Все пак ут­ре ще из­тег­ли спес­тя­ва­ни­я­та си, до­се­га не е бил длъ­жен ни­ко­му, ня­ма и да бъ­де. Кол­ко­то до Сю­зън, тя стру­ва повече и от един са­мо­ле­тен би­лет, и от ня­кол­ко дни в бел­гийс­ки хо­тел. А за­що и да не я раз­ве­се­ли? Ще се пре­об­ле­че, как­то ня­ко­га на­дя­ва­ше ста­ри­те дре­хи на дя­до Ко­ле­да за дъ­ще­рите си, ще вле­зе в кли­ни­ка­та, пос­ле из­вед­нъж, след по­да­ръ­ка от Бъл­га­рия – и за то­ва тряб­ва да по­мис­ли, ще смък­не шап­ка­та и бра­да­та, и ще се из­п­ра­ви пред нея. За­що пък не? Ни­ма в този свят ве­че не ста­ват чу­де­са? Ни­ма Сю­зън не е ед­но го­ля­мо де­те, ко­е­то мо­же да бъ­де из­ле­ку­ва­но не с ле­кар­с­т­ва, а с не­що дру­го, трай­но и го­ля­мо, ко­е­то и два­ма­та с го­ди­ни са тър­си­ли, за да стиг­нат най-пос­ле до не­го? А сетне… каквото е рекъл Бог.

С пис­мо­то в ръ­ка той из­ле­зе на бал­ко­на. До­лу в нис­ко­то ре­ка­та ся­каш из­под кра­ка­та му ни­же­ше веч­на­та си ме­ло­дия, отсреща към бен­зи­нос­тан­ци­я­та ти­ро­ве­те все тъй про­дъл­жа­ва­ха да се из­низ­ват към зъберите на планината и на­пом­ня­ха на во­да, ко­я­то те­че и от­ми­на­ва, и от­но­во се връ­ща, а сет­не на­но­во про­дъл­жа­ва, как­то всич­ки без­край­ни не­ща в на­шия ма­лък свят.

.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

* Още от същия автор – вж. тук.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.