Home » Авторски страници

Кому били нужни народните будители

2009.11.01 3 коментара

Cлед Първата световна война у нас царяло отчаяние, моралните устои били разклатени, така се ражда идеята, от която имаме нужда и днес

На 1 ноември по стар стил се чества паметта на св. Иван Рилски. Този ден нашите предци от недалечното минало посветиха на всички народни будители. И затова 1 ноември и до днес, неподвластен на недомислената календарна реформа, си остана Ден на народните будители.
Народни будители са всички наши църковни и просветни дейци, а така също и радетелите за национална независимост и свобода както през Възраждането, така и през всички времена от българската история. Осъзнавайки огромната роля на тези люде за национален просперитет и развитие и най-вече за запазване на нацията през 1922 г. министърът на Народното просвещение Стоян Омарчевски от правителството на Ал. Стамболийски, внася предложение в Народното събрание 1 ноември да бъде определен за Ден, в който да се почита паметта и делото на тези хора. Било времето след Първата световна война, завършила нещастно за България и последвалата я втора национална катастрофа. Народът бил в духовен колапс. Навред царяло отчаяние и безразличие, моралните устои силно се разклатили. Именно, за да се укрепи народният дух, да се обърнат българите към своите корени и да почерпят нови сили за живот се стигнало до създаването на този празник.
Забележителни са мотивите, с които е внесено предложението за празника. Като се изброяват добродетелите на българското общество преди войната, както и високия морал и идеали, към които се е стремяла българската младеж с горчивина се констатира фактът, че след войната младежта се увлякла по „всекидневното, забавното и лекото; волност, безгрижие и лекомислие обладали душата й и тя се отдалечила от ценното и същественото в живота и миналото…” По-нататък се казва как в нашата история има славни фигури на велики българи, които самопожертвователно са служили на своя народ и как това налагало да се припомнят делата им и те да станат отново пример за подражание и вдъхновение на младите българи.

По време на първата тържествена литургия в софийския храм „Св. Неделя”, отслужена в чест на празника Охридският митрополит Борис произнесъл пламенно слово за св. Иван Рилски и за дейците на народната просвета и възраждане. Накрая завършил с думите: „С Бога напред! С Бога към нови възходи! С Бога и винаги с Бога към просвета и добро, към творчество в живота!”
Особено интересно е изказването на протойерей Иван Гошев, което влиза в Църковен вестник, бр. 38 от 1926 г. Преди да го цитирам, ще помоля читателите да прочетат следващите редове особено внимателно, защото ще намерят много прилики с нашето съвремие: „“Преди няколко години малцина си спомняха за народните будители, а още по-малко бяха онези, които взимаха участие в празненствата, устройвани в тяхна чест. Обаче последните национални катастрофи ни накараха да се стреснем и да хвърлим поглед на славното ни минало, за да търсим там опора за нашия народ. В това минало ние намерихме забравените велики народни будители и в тяхна чест преди няколко години бе определен специален ден за прослава. И без преувеличение можем да кажем, че 1 ноември, Денят на народните будители, днес е един от най-големите национални празници.” Колко актуално и на място звучат думите на покойния академик протойерей Ив. Гошев и днес!
Ог 1922 до 1945 г. 1 ноември бил общонационален празник. Ала по времето на комунистическата епоха е пратен в небитието защото „бил дублирал празника на светите братя Кирил и Методий”. През 1992 г. по инициатива на Сдружение „Мати Болгария” Празникът на будителите е повторно възобновен. Оттогава се чества като официален празник и е неприсъствен ден за всички учебни заведения. А по предложение на Съюза на учените, той стана и Ден на учените.

Кои са по-известните народни будители

Струва ми се, че на този въпрос могат да си отговорят повечето от нашите читатели, но нека споменем имената на някои от тях. Това са:
Св. княз Борис Просветител и светите братя Кирил и Методий, Йоан Екзарх, св. Иван Рилски, св. Патриарх Евтимий, Григорий Цамблак, Презвитер Козма, св. Пимен Зографски, Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Владислав Граматик, всички борци за Църковна независимост начело с Иларион Макариополски и Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Матей Граматик, Йосиф Брадати, д-р Петър Берон, Васил Априлов, братя Миладинови, митрополит Климент (Васил Друмев), Васил Левски, Добри Чинтулов, Иван Вазов, Раковски, Каравелов и прочие и прочие. Имената са толкова много и са от всички епохи в българската история, така че трудно можем да ги изброим. Вижда се, че преобладават предимно църковно-просветните дейци, което допълнително обяснява защо празникът през комунизма е изпаднал в забвение, въпреки че тогава именно революционните дейци бяха издигнати в култ и незаслужено поставени на по-голяма  почит от църковно-просветните.
Този празник обаче е особено важен за нас – днешните българи, защото и днес както някога и дори повече от всякога имаме нужда в тъмата на безпросветието и отчаянието, в която се намираме, да потърсим наново своите корени. В последните години се наблюдава неприятна тенденция да бъдем превърнати в нещо, което никога не сме били – в германци, англичани, американци само не и да останем това, което всъщност сме – българи със собствена култура, идентичност и вяра. А народ, който заличава историята си (или я пренаписва), който се отрича от своите корени и гледа с насмешка на постиженията на своите предци, е осъден на претопяване, заробване и гибел. Затова е прекрасно, че можем отново да почетем паметта на тези хора, които всъщност трябва да бъдат нашите истински герои, а не недоразуменията, превърнати в идоли от телевизионния екран в лицето на шоумени, чалга изпълнители, продажни политици и всякакви подобни креатури-еднодневки. Не на запад трябва да гледа българинът и не от мръсните кладенци да черпи вода, а да насочи поглед към собствената си история, където ще намери и жива вода и отговори на изгарящите го въпроси „Защо страдаме и как стигнахме дотук?” И тогава пак там ще намери и отговорите и ще получи сили за нов живот. Дух ни трябва на нас българите, борчески дух и мъжество! Нашите прадеди са били хора християни, целомъдрени, с висок морал, будни, ученолюбиви и борбени. И те са живяли в условия, при които е било застрашено дори физическото им съществуване, но са успели да съхранят националния дух и са се борили за обществен напредък.
Затова ми се ще да завърша с думите на забележителния български просветен деец Йордан Хаджиконстантинов – Джинот: „Не ни прави чест, казва той, да вършим зло и лукавство. Истинският българин не лъже, не завижда, не си пилее времето напразно, не лицемерства, не блудства и не си продава вярата за една печена кокошка. Българинът е любител на всяко добро и е срамота българин да се отрича от своя род и език!”

Автор : Десислава Главева

Източник: http://www.desant.net/

–––––––––––––––––––––––––

Следва откъс от „Легитимните основи…“ на правозащитника проф.Янков – истината  горчи, но такива са всички действени лекарства…

БЪЛГАРИТЕ – КОИ СМЕ?

(Откъс от монографията на проф.Янко Н. Янков-Вельовски „Легитимните основи на политическата власт в България”)

Във връзка с въпроса: „Имат ли значение за съвременната българска душевност и манталитет изходните структурни биогенетични и културно-генетични компоненти при формирането на българската народност, менталност и психоструктурен субстрат?”, частният въпрос относно т. нар. „древни българи” или „прабългари” днес е един от най-спорните в литературата.

При разглеждането на всичките тези въпроси  неизменно трябва да се има предвид, че по начало нито един съвременен народ не може да разкрие в пълен или поне в приблизително пълен обем истината за своя произход, тъй като в течение на хилядолетията, в резултат на проявяващи се в различна степен, форма и интензитет преселения (насилствени военни преселения, икономическа и политическа емиграция и пр.) непрекъснато са били извършвани и продължават да се извършват мощни етнически кръвосмесвания, които правят твърде относителна всяка претенция за точна генетична народностна характеристика.

Разбира се, все пак и днес съществуват народи, като напр. японският, северните народи и други, които все още са запазили сравнително чиста своята генетична характеристика. Това, обаче, в никакъв случай не може да се отнася за земите на Балканския полуостров, които винаги са били кръстопътно средище, в резултат на което обстоятелство биогенетиците с абсолютна увереност приемат, че в общия кръвосмесителен процес на Балканите са участвували минимум над 130, а най-вероятно – около 150 етноси.

Независимо от всичко  това резултатите, основани върху т. нар. комбинаторни биогенетични изследвания разкриват, че в наши дни все още съществува определен набор от специфични данни, съгласно които в биогенетичната характеристика на онова, което днес се самонарича или бива наричано „българин”, участвуват характеристичните белези преди всичко на траките и на славяните, при крехката вероятност някои от останалите белези да бъдат характеризирани като „прабългарски генетичен субстрат”.

Проблемата, обаче, се усложнява и от обстоятелството, че в научната литература съществуват твърде противоречиви гледища относно етническата принадлежност на самите Исперихови (Аспарухови) българи, които били преминали реката Дунав през 680 г., подчинили живеещите там славяни, основали  Дунавска България,  разгромили армията на Константин VІ, а на следващата година (681) Византия сключила мирен договор с тях и се била задължила да плаща данък на българската държава[1]. Според една от хипотезите (Тунман, Шльцер, Енгел) те са били турко-татарски народ; според друга хипотеза (Шафарик, Иречек) – фински или чудски народ; според трета хипотеза (Френ) – смес от тюрки, фини и славяни; според четвърта хипотеза (Раич, Венелин) – чисти славяни; според пета хипотеза (Гилфердинг) – самоеди; според шеста хипотеза (Куник) – чуваши; според седма хипотеза – келти; според осма хипотеза – сармати; според девета хипотеза (Васил Златарски, арменският учен акад. С. Ерамян, Петър Добрев) – те са били памирски народ (прастаро население на Памир); според десета хипотеза (Б. фон Арним) – хунско-ирански хибрид; според единадесета хипотеза (М. Артамонов) – тюркизирани угри; според дванадесета хипотеза (В. Тамашек) – тюркско-монголски смесен народ; според тринадесета хипотеза (В. Ф. Генинг) – карийски народ, произлязъл от района Кария в Мала Азия; според четиринадесета хипотеза (П. Добрев) – бактрийски народ, идващ от района Бактрия в Средна Азия; според петнадесета хипотеза (Петер Юхас) –западно-сибирски тюркски народ; според шестнадесета хипотеза (А. Гаркави) – смесен тюркско-сакабилски (славянски) народ; според седемнадесета хипотеза (В. Абаев) –  тюрко-сакски (скитски) народ; според осемнадесета хипотеза (Н. Мерперт, Б. Заходер) –  имащ хазарски произход народ.

На европейската територия самото име „българи” се е било появило за първи път в един латински хронограф, наречен „Анонимен хронограф от 334 година”, при което неговото латинско изписване е било Vulgares (а коренната латинска дума, с която това наименование е етимологически свързвано, е vulgaris, значението на която е „долен”, „просташки”, „груб”, „опростен”, „изопачен”, „простолюден”, „простонароден”). Според този хронограф Сем, който е първият син на библейския Ной, е имал 25 синове, от които произлизат 25 племена, като именно от последния му син Зиези произхождат и българите.

През ХІV век сред българските книжовници упорито започнала да си пробива път формираната и дошла от пътуващите по руските земи православни манастирски служители „мълва”, съгласно която българите някога са били живеели край реката Волга, откъдето именно било дошло и народностното им име, което първоначално е било „волгари”.

В своята „История славяноболгарскаПаисий Хилендарски категорично твърди, че българският народ е славянски, и че той е такъв по своя изначален произход – още от самото му сътворяване, още от самото му пораждане.

През ХVІІІ век, обаче, когато в модерната немска историография се били появили твърдения относно хунския произход на българите, Юрий Венелин веднага предприел офанзивна атака срещу това гледище и упорито и пристрастно отстоявал тезата за славянския облик и етногенезис на българския народ.

Тъй като, обаче, откритията на модерната историография се оказали още по-упорити, тогавашните образовани българи започнали да се съобразяват с тях,  и  тезата за хунския произход на Аспаруховите българи започнала да си пробива път. Така, в издадената през 1869 г. в Цариград книга „История болгарскаГаврил Кръстевич е първият български автор, който изрично пише, че българите имат хунски произход. Впрочем, появата на това съчинение поставило пред изпитание зараждащата се българска историческа наука, тъй като от една страна тя не можела да игнорира общопризнатите факти, а от друга – нейните представители се опасявали, че чрез тази теза обезсмислят освободителната борба, тъй като тя затруднявала връзките с Русия и Сърбия, от които българите очаквали помощ.

Марин Дринов е първият български автор, който намерил най-целесъобразното научно и политическо решение на проблемата: в рецензия за книгата на Г. Кръстевич той обосновал тезата, че хунската същност на българите е вярна, но тъй като Аспаруховите българи са били съвсем малочислена орда, те твърде бързо и безостатъчно се били претопили в огромната славянска маса, така че от хунските българи останало само наименованието; как точно е  станала асимилацията на аспаруховите българи, М. Дринов не си направил труда да обясни, но чрез своята теза той, от една страна – демонстрирал уважението си към историческите извори, а от друга  – защитил славяно-православния хегемонизъм.

Васил Златарски е авторът, който, признавайки солидната държавно-творческа роля на хуноезичните прабългари и отреждайки им ролята на хегемон в Първата българска държава, едновременно с това и утвърдил гледището, че именно след християнизацията и възприемането на славянския език като официален  в църквата и в държавата, българският етнос бил „славянизиран”, или по-точно – било извършено „национализиране на българската славянска народност”. Така, според него, славянското надмощие асимилирало прабългарите по изключително интензивен начин, в резултат на което в навечерието на византийското завладяване на България от прабългарите вече не било останало нищо, и те били претопени изцяло.

Тезата на В. Златарски бързо станала „официална норма” за българската историография, но когато историците се сблъскали с  необходимостта да свържат Втората българската държава с Първата, те били изправени пред сериозна проблема. Оказало се, че Асеневци, които били водачите на освободителното движение срещу Византия, въобще нямали славянски произход, и във връзка с това авторитетният  историк Петър Мутафчиев предложил теза за тюркско-монголския произход на Асеневци (макар че от това твърдение  би следвало да бъде направен извод, че все пак е  съществувала стара прабългарска аристокрация, която не е била претопена в славянското море). Този възглед бил обоснован не от П. Мутафчиев, а от Ат. Иширков, който през 1918 г., защитавайки правата на България върху Добруджа, лансирал тезата, че специаллно този район, който е бил люлка на Първата българска държава, не е бил асимилиран нито от Византия, нито от славянското море. В статия от 1928 г. П. Мутафчиев оспорил тезата на Ат. Иширков и противопоставил  тезата, че ако се приеме, че Петър и Асен са били имали тюркски произход, то това би означавало, че в края на ХІІ век (цели пет века след Аспарух)  все още е  имало неасимилирани от славяните прабългарски елементи, а една такава вероятност е напълно изключена. Той, обаче, бидейки все пак принуден да обясни  произхода на Асеневци, намерил техните корени сред куманите – при това сред русифицираните кумани – които били обитавали земите на днешна Украйна; с което, всъщност, налагал тезата, че голяма част от земите на Добруджа са били създадени като „стара руска колония[2].

От своя страна В. Златарски останал неудовлетворен от гледището на П. Мутафчиев и през 1933 г. предложил свое решение на въпроса. Според него след византийското завладяване наистина е било пострадало българското болярство в източната част на Северна България, но то все пак не е било изтребено докрай и е било останало преди всичко в средната и западната част, и там именно болярите били продължили да владеят своите обширни земи и прикрепеното към тях население, при което тези български боляри са живеели като полунезависими управители на своите добре укрепени градове-крепости. Очевидно е, че тук В. Златарски, всъщност, е поддържал тезата, че тези прабългари фактически били преминали на византийска служба; но  не обяснява как те, след като са били направили това, все пак са  запазили своето етнополитическо съзнание. Така или иначе, тезата на В. Златарски осъществила известно разколебаване относно тази  за пълното славянизиране на прабългарите, и редица други автори (Йордан Иванов, Петър Динеков, К. Куев, Д. Петканова, В. А. Мошков, Любомир Милетич) предприели ново осмисляне на историята. В крайна сметка през 1941 г. П. Мутафчиев публикувал на немски език в българските издания на БАН обемистата си монография „За мнимото преселение на селджукски турци в Добруджа през ХІІІ век”, в която лансирал тезата, че по време на османското завладяване на България в българските земи вече са се били намирали и били заварени „много севернотурски елементи”, които все още не са били претопени от славяните.


[1] Според историците липсват каквито и да  било  данни относно това дали през първите 74 години от установяването на българската държава (т. е. от 681 г. до 755 г.) е било имало вътрешно-властови проблеми, което  обстоятелство се тълкува като доказателство, че такива проблеми въобще не е  имало.

Според М. Семов („Народопсихология”, Варна, 1995, Том 2, с.15-17) такива проблеми не е било имало, защото „хармонията цар-боляри-духовенство-народ” е била съществувала само дотогава и само дотолкова, докогато и доколкото се е бил носел победният  боен дух; и че веднага, още след първата военна загуба на войската през 755 г., се е била проявила една „нова жизнена линия в българското поведение, която съществува даже и до ден-днешен”, и която е станала „най-силната и най-страховитата линия в българската история и в българския национален характер”; той подчертава, че именно от онзи исторически момент  се е проявила и трайно се е установила характерната за българина черта – когато се появят проблеми, решаването на които да изисква максимална консолидация, именно тогава се извършва предателство към общността, процес на взривяване на всичките възможни предпоставки и условия за съществуването на каквато и да е консолидация, и се задействуват механизмите на поединичното спасение. Тази идея, разбира се, заслужава съществено внимание, но вероятно е нужно да бъде анализирана и хипотезата, че началото на този процес е било тръгнало от онзи именно момент, когато прабългарският елемент вече се е бил чувствително изгубил и претопил в морето на източния славянски елемент, от който именно момент тотално са били започнали да действуват характерните именно за източния и южния славянски етнос (но не и за останалите славянски етноси) механизми на коварството, подлостта и предателството.

[2] Така, поне за мен, възниква един заслужаващ внимание въпрос, на който за съжаление не съм в състояние да дам никакъв отговор. А въпросът ми е следният: „Съществуват ли извъннаучни причини и основания за проруската ориентация на тази негова теза?”.

3 коментара »

  • Nik said:

    „Независимо от всичко това резултатите, основани върху т. нар. комбинаторни биогенетични изследвания разкриват, че в наши дни все още съществува определен набор от специфични данни, съгласно които в биогенетичната характеристика на онова, което днес се самонарича или бива наричано „българин”, участвуват характеристичните белези преди всичко на траките и на славяните, при крехката вероятност някои от останалите белези да бъдат характеризирани като „прабългарски генетичен субстрат”.”

    Приветствувам (като цяло) тезата на проф.Янко Янков-Вельовски относно генезиса на днешния български етнос. Позволявам си обаче да не се съглася напълно с извода, представен с горния цитат.
    Съображението ми да се усъмня в „крехката вероятност някои от останалите белези да бъдат характеризирани като „прабългарски генетичен субстрат” е следното.
    Твърдението, упорито насаждано (особено по времето на социализма – продължаващо и до днес), че т.нар. прабългари са били малобройна орда от десетина хиляди души мъже, жени и деца, не издържа никаква критика.
    Първо. Как така една нищожна като военна сила група „варвари” успява да обърне в бягство могъщата модерна армия на Византия, водена лично от самия император?
    Второ. Защо днес не говорим на славянски език с падежни форми на съществителните и прилагателните имена, на каквито езици говорят руснаци, сърби, поляци? Вместо това, в българския език е налице следпоставеното членуване [е, „другарите” бяха подготвили поредна езикова реформа, която предвиждаше премахване на пълния член, но просто не им достигна историческо време да я осъществят – свидетел съм на замисления, но нереализиран (пореден трети) пъклен план на полуграмотниците да тушират неграмотността на величията].
    Възможно ли е една „нищожна орда” да наложи насила на „славянското море” своите езикови норми? Особено по време на османското владичество, когато „ордата” би трябвало окончателно да се е претопила в „морето”, а езикът се е развивал свободно, без писано литературно слово …
    Поне аз се съмнявам. А Вие?

  • Andre said:

    Eto neshto interesno ot Vesti.bg

    В Деня на будителите – в САЩ

    http://www.vesti.bg/?tid=40&oid=2541891

  • เสื้อผ้าแฟชั่น said:

    Hello There. I found your weblog the usage of msn. That is a very smartly written article.
    I’ll be sure to bookmark it and return to learn more of your helpful information. Thank you
    for the post. I will certainly comeback.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.