Всички авторски страници

Авторски

• Българската общност в Молдова отбеляза Независимостта на България

  .

  Ирина Богоева, БТА

   

  Българската общност в Молдова отбеляза 114 години от обявяването на Независимостта на България. Пред Паметника на българските опълченци в Кишинев се събраха представителите на българското посолството, ръководители и членове на различни български обществено културни и образователни организации. Учениците от Българския лицей „Васил Левски“ в Кишинев дадоха начяло ня проявата, като разказаха за събитията от 1908 година и изпълниха български народни песни. Поздравителна реч произнесе посланикът на България в Молдова Евгени Стойчев, който отбеляза историческата значимост на деня 22 септември за българския народ.

  „Нека всеки от нас почувства в сърцето си значението и смисъла на епохалното събитие от преди 114 години, довело до провъзгласяването на Независимостта на България. Нека бъдем достойни и горди българи да следваме завета на онези велики наши сънародници, оставили неизличима следа в българската история“, каза Евгени Стойчев.

  Председателят на Научното дружество на българистите в Молдова, доктор на историческите науки Иван Думиника, разкри участието и ролята на министър-председателя на Княжество България Александър Малинов, който е от бесарабско-български произход, в подготовката за обявяване на Независимостта на България. Историкът обясни на присъстващите, защо тази дата трябва да се отбелязва пред Паметника на българските опълченците в Кишинев. С поздравителен адрес към българите се обърна и председателят на района Тараклия Иван Паслар.

  Тържественото събитие завърши с церемония по полагане на цветя в чест паметта на всички, които допринесоха за Независимостта на България.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  .

  ОЩЕ ПО ТЕМАТА:

  .

• Златната граница: Капитан Андреево

  .

  Излезе документалният филм „Златната граница: Капитан Андреево“. Историята покрай ГКПП „Капитан Андреево“ се превърна в символ на борбата с овладяната държава.

  Как едно престъпление се е случвало всеки ден в продължение на години? Защо не са вярвали, че някой ще посмее да го спре? Цената, която сме плащали за него, е здравето на всички българи.

  Една история за корупцията, която убива.

  Филмът разказва за схемата на най-голямата сухопътна граница в Европа, където частна фирма се е настанила в продължение на 10 години и осъществява фиктивен санитарен контрол. По този начин до българската трапеза абсолютно контролирано са достигали тонове отровна храна.

  Цялата история, разказана от първо лице, от хората, разкрили корупционната схема, превърнала се в символ на завладяната от мафията държава.

  Филмът нямаше да бъде възможен без работата на българските журналисти, посветили живота си на търсенето на истината.

  .

  .

  Източник: Documentary Now

  .

• Александър Дугин мобилизира за Трета световна война: Вставай страна огромная!

   .

  На сайта OFF NEWS четем следното съобщение: „През уикенда философът и политолог Александър Дугин, наричан „мозъкът на Путин“, излезе с текст, който звучи като програмен документ за руската политика, такава, каквато трябва да бъде по отношение на войната в Украйна, възприемана във великоруските среди като война на западноевропейската цивилизация срещу Русия. Текстът звучи като мобилизационен манифест, който си поставя единствената възможна цел – пълна победа на Русия срещу Западния свят. Със собствен текст и без рими „мозъкът на Путин“ пише кавър на „Свещена война“ на Василий Лебедев – Кумач, превърнал се в сплотяващ химн по време на Втората световна война. С устата на кремълския идеолог на западната цивилизация е обявен джихад. Заровете са хвърлени, както казва самият Александър Дугин.“

  По-долу ще продължим с превод на написаното от ОффНюз, а под него, знаещите руски език ще могат да се запознаят и с оригиналния на текст на Дугин.

  Това, което се случва сега в Украйна, е война. Няма повече Специална военна операция, това се нарича „война“. Не война между Русия и Украйна, а война на колективния Запад срещу Русия.

  Това не може да не бъде разбрано от Русия – и от властта, и от народа. Оттук и първите стъпки към обявяване на военно положение и мобилизация – в Чечня, Крим, а след това, мисля, и в други региони – предимно погранични.

  Това, което се случва, изисква преди всичко размисъл. В новата история на Русия има три геополитически периода.

  Първият е 90-те години на миналия век. СССР се разпадна, Русия капитулира пред Запада. Цената на капитулацията беше разпадането на една велика сила (Русия като СССР = Руската империя) и забавения разпад на Руската федерация, осколък от СССР. Изначално Западът беше планирал окончателното плавно разпадане на Руската федерация. Трябва да се признае, че Елцин се опита – макар и несръчно и непоследователно – да се противопостави: в това беше смисълът на Първата чеченска кампания. Ако Русия я беше загубила, щеше да ѝ остане само един път – това, което съвременните западни идеолози наричат „деколонизация“, тоест пълно разпадане и окончателно предаване на властта на прозападната окупационна администрация – т.нар. „либерали“.

  Вторият период започна с идването на власт на Владимир Путин. Новият курс беше да спре неминуемия (както изглеждаше тогава) колапс и да възстанови суверенитета на Русия, която беше получила жесток, почти несъвместим с живота, удар.

  При това основната линия на властта беше да не се влиза в пряка конфронтация със Запада, да се приспи неговата бдителност, да се създаде илюзията, че Русия е съгласна с основните искания на глобалистите, но само иска отсрочка. Получи се. Втората чеченска кампания беше спечелена, а самите чеченци от сепаратисти и врагове на Русия се превърнаха в нейните най-верни синове и защитници. Сепаратизмът беше изкоренен и в други региони. Русия укрепи своята независимост и започна активно да влияе на международните процеси. В един момент Западът усети стратегията на Путин и неговата ориентация към суверенитет. И започна да се подготвя за сериозна конфронтация.

  През 2014 г. глобалистите направиха пробив в Украйна, организираха и подкрепиха държавен преврат и доведоха на власт в Киев неонацистка русофобска терористична клика, робски лоялна към САЩ и НАТО. Москва отговори, като се обедини отново с Крим и подкрепи многострадалния народ на Донбас. Но това беше компромис. Развръзката настъпи на 24 февруари 2022 г.

  Навлязохме в третия период от съвременната история на Русия – войната със Запада, която той успя да ни наложи.

  Този период е най-трудният и решаващ. Но нямахме сили го предотвратим или избегнем. Цената беше капитулация. Геополитическата война на Запада срещу Русия продължава, в нея се сменят само етапите – студени или горещи. Сега е горещо. По-горещо няма накъде.

  Западът не допуска самата възможност за съществуване на суверенна, независима и самостоятелна Русия. Същото важи и за Китай, както и за други страни, които приемат сериозно своя суверенитет. От гледна точка на глобалистите право на съществуване имат само онези държави, които са съгласни с идеологията на либерализма, с генералната линия на САЩ и НАТО, с движението в посока на Световно правителство. Всеки, който се противопоставя, трябва да бъде унищожен.

  Това е чисто расистки подход. Който мисли различно от нас, трябва да бъде заличен от лицето на земята. За Запада този подход не е нов.

  Единственото ново е сливането му с либерализма, с дневния ред на ЛГБТ, с радикалното желание на съвременния Запад и неговите елити да разрушат всички структури на традиционното общество – религия, държава, семейство, етика, самия човек, сливането му с машината и поставянето му под пълно наблюдение, под пълен контрол. Добре дошли в Матрицата, в „прекрасния нов свят“.

  Русия – и най-вече суверенна – изобщо не се вписва в този контекст. Затова Западът открито подкрепя всякакви терористични и екстремистки организации и преки атаки, ако те са насочени срещу Русия, срещу руснаците, срещу самата руска цивилизация и нейните носители.

  Ние сме във война. Тя вече не може да бъде избегната. И като цяло беше невъзможно от самото начало, тъй като това е дълбоката логика на историята: едни сили искат да запазят еднополюсния свят и планетарната си хегемония на всяка цена, други се бунтуват срещу това и открито провъзгласяват за своя цел многополярен световен ред. Бъдещето ще зависи от това кой ще спечели тази война. Ако изобщо съществува бъдеще.

  Русия вече влезе в тази война. Китай – още един могъщ суверенен полюс, ще влезе всеки момент.

  Затова не бива да се учудваме, че Русия е в огнен обръч. Ескалацията на военните действия между съюзниците на Русия Азербайджан и Армения, конфликтът между други съюзници – Таджикистан и Киргизстан, обещанията на някои политически сили в Грузия за отваряне на втори фронт срещу Русия, изкуственото разпалване на приднестровския конфликт в Молдова, нарастващите заплахи към Беларус и политиката на нейния суверенен лидер Александър Лукашенко, накрая опитът за изолиране на Калининградска област и директните удари по регионите на Русия – Крим, Белгород, Воронеж, Курск, Ростовския регион, Краснодарския край – всичко това са елементи на западната стратегия на Анакондата, обичайна за Съединените щати, за да удушат Русия. Естествено, търсим отговор. И това е обяснението на истинския смисъл на последната среща на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Имаме нужда от съюзници в един многополюсен свят. По-същество ние се намираме в състояние на Трета световна война.

  Какво да се прави в тази ситуация?

  Първото и най-важно нещо е да приемем нещата такива, каквито са. Това е много важно. Общественото съзнание не успява да догони хода на събитията, не разбира смисъла на историята, не осъзнава необратимостта – фаталността – на промяната. Представете си, че убиец е влязъл в къщата, а собствениците спят. Или друга ситуация: той се промъква, но те, осъзнавайки заплахата, са будни. Разбира се, и това може да има лош край, но поне има шанс. Когато всички спят, тогава няма шанс за спасение. Събуди се, Русийо!

  Второ, трябва в цялата страна да се обяви военно положение и да се действа в съответствие с него. Дори да не е навсякъде – а само в някои от най-уязвимите, ключови, предимно гранични райони. Тези, които вече са във война. Или в тези, в които властите обективно и трезво осъзнават ситуацията, в която се намира държавата. Помните ли как се държаха регионите по време на COVID епидемията? Някои въведоха по-строги мерки, други по-малко. И Кремъл гледаше, отбелязваше, наблюдаваше. Абсолютно същото е и сега. Въвеждаме военно положение, пренастройваме политиката на ясни тезиси: „Всичко за фронта, всичко за победа“. И носим отговорност за това. Ако сме избързали, ще коригираме. Но ако закъснеем?

  Трето: преструктуриране на икономиката на военен порядък. Може би ще ме осъдят патриотите, които мразят нашия икономически блок на управление, аз но виждам, че е в икономиката в Русия – като се вземат предвид такива радикални условия – повече или по-малко. Мислехме, че това е най-слабото звено, но се оказа, че не е така. Не искам и не мога да се разпростирам по-нататък, но основното е нещо друго: трябва да прехвърлим индустрията и финансовата система на военни коловози. Оборудването на нашите войски с всичко необходимо е задача на всички. От оръжия, превозни средства, дронове, бронирани жилетки и сигурни комуникации до дрехи и лекарства. Днес това е въпрос на живот и смърт. Снабдяването на армията и доброволците. И тук вероятно трябва да се въведат най-страшните мерки за отговорност за саботаж и корупция. От онези неуредици с осигуряването на нашите бойци, за които всички чуваме, кръвта ни се смразява.

  Четвърто: социална мобилизация. Повечето компетентни хора и воюващите казват, че не е необходима тотална мобилизация, а пълноценно оборудване и приток на квалифицирани резервисти с военен опит и професия. Хората са готови, но трябва да се създадат условия. И материално, и психологически. За да промените света (по-точно илюзията за мир) във война, имате основателни поводи. Информационната машина на Русия трябва да ги осигури.

  Пето: култура на пробуждането. Обществото трябва да се събуди за войната. Това изисква огромни усилия – в образованието, изкуството, реорганизацията на информационната сфера.

  Кои сме ние? Кой е нашият враг? Откъде идва този конфликт? Какви са причините? Какви са нашите традиции, идеали и ценности, за които сега проливаме кръв, търпим лишения, получаваме удари?

  Кои са те? Откъде идва омразата им към нас? Защо решиха да ни унищожат? Какъв свят искат да построят?

  По хиляди начини учени, художници, философи, журналисти, учители трябва отново и отново да дават ясни отговори на тези въпроси.

  Културата на пробуждането сама за себе си е е идеология. Идеологията на нашата Победа.

  И накрая, мнозина, които вече са се събудили, все още мислят от гледна точка на лоялност/предателство. Това вече е минало. Вече няма условия за предателство.

  Заровете са хвърлени и връщане назад няма. Тези, които са на наша страна, са осъдени от онази страна. Тези, които се опитват да преминат на страната на врага, който има намерение да ни унищожи, подписват собствената си присъда.

  Да, не сме поставени при равни условия. Колективният Запад се бори за своето планетарно господство, докато ние се борим само за своето битие, за живота, за правото да бъдем това, което сме. Те могат да се оттеглят, все още имат накъде. Ние не можем. Притиснати сме до стената.

  Западът ни атакува на наша родна руска земя. И никой не може да разчита на прошката на врага. Ще припомнят всекиму всичко.

  Остава да спечелим. В името на загиналите. В името на живите. В името на онези, които тепърва ще живеят – и които може би няма да получат такава възможност да се родят. Всичко зависи от нас.

  Следва текстът в оригинал на руски език.

  То, что происходит сейчас на Украине – это война. СВО больше нет: то, что есть – называется «войной». Не войной России с Украиной, но войной коллективного Запада против России.
  Когда американские наводчики направляют удары ракетами по территории России – это может называться только «войной». И неважно –  чьими руками они воюют. Когда они же целятся HIMERS’ом на блок Запорожской АЭС  – это вполне можно трактовать как попытку нанесения ядерного удара по России. Если бы на сторону террористического киевского режима не встали бы США, НАТО и коллективный Запад, все цели СВО были бы давно успешно выполнены. Но началась настоящая война. Запад перешел все красные линии. Это необратимо.
  Это не может не осмысляться Россией – как властью, так и народом. Отсюда первые шаги к объявлению военного положения и мобилизации – в Чечне, Крыму, а далее, думаю, и в других регионах –в первую очередь, приграничных.

  То, что происходит, требует, прежде всего, осмысления. В новейшей истории России есть три геополитических периода.

  Первый – 1990-е годы. СССР распался, Россия капитулировала перед Западом. Платой  за капитуляцию стало расчленение великой державы (России как СССР = Российской Империи), и отложенный распад Российской Федерации, осколка СССР. Впереди Западом планировался окончательный плавный распад РФ. Надо признать, что Ельцин попытался – пусть неуклюже и непоследовательно – сопротивляться этому: отсюда смысл Первой чеченской компании. Если бы Россия ее проиграла, у нее оставался только один путь – того, что современные западные идеологи называют «деколонизацией», то есть полным распадом и окончательной передачей власти прозападной оккупационной администрации – т.н. «либералам».

  Второй период начался с приходом к власти Владимира Путина. Новый курс состоял в том, чтобы остановить неминуемый (как казалось тогда) распад и восстановить суверенитет России, получивший жестокий, почти не совместимый с жизнью, удар.
  При этом главная линия власти состояла в том, чтобы не вступать в прямую конфронтацию с Западом, усыпить его бдительность, создать иллюзию того, что Россия согласна с основными требованиями глобалистов, но лишь настаивает на отсрочке. Это сработало. Вторая чеченская компания была выиграна, а сами чеченцы из сепаратистов и врагов России стали вернейшими ее сынами и защитниками. Сепаратизм был искоренен и в других регионах. Россия усилила свою независимость, стала активно влиять на международные процессы. В какой-то момент стратегию Путина и его ориентацию на суверенитет Запад распознал. И стал готовиться к серьезному противостоянию.
  В 2014 году глобалисты осуществили на Украине рывок, организовали и поддержали государственный переворот и привели к власти в Киеве неонацистскую русофобскую террористическую клику, рабски преданную США и НАТО. Москва ответила воссоединением с Крымом и поддержкой многострадального народа Донбасса. Но это был компромисс. Развязка наступила 24 февраля 2022 года.

  Мы вступили в третий период новейшей истории России – в войну с Западом, которую ему удалось нам навязать.
  Этот период самый трудный и решающий. Но мы не в силах были его предотвратить или избежать. Ценой была капитуляция. Геополитическая война Запада против России ведется непрерывно.В ней меняются только стадии – холодные или горячие. Сейчас – горячая. Горячее некуда.
  Запад не допускает самой возможности существования суверенной, независимой, самостоятельной России. То же самое верно и применительно к Китаю, а также к другим странам, которые воспринимают свой суверенитет всерьез. С точки зрения глобалистов, только те государства имеют право на существование, которые согласны с идеологией либерализма, с генеральной линией США и НАТО, с движением в направлении Мирового Правительства. Все кто против, подлежат уничтожению.
  Это чисто расистский подход. Кто считает иначе, чем мы, должен быть стерт с лица земли. Для Запада он не нов.

  Новым является разве что его сплавление с либерализмом, с ЛГБТ-повесткой, с радикальным стремлением современного Запада и его элит разрушить все структуры традиционного общества – религию, государство, семью, этику, самого человека, срастив его с машиной и поместив под тотальное наблюдение, под полный  контроль. Добро пожаловать в Матрицу, в «дивный новый мир».
  Россия – и прежде всего суверенная – в этот контекст вообще никак не вписывается. Поэтому Запад открыто поддерживает любые террористические и экстремистские организации и прямые теракты, если они направлены против России, против русских, против самой русской цивилизации и ее носителей.
  Мы – в войне. Избежать ее уже нельзя. И вообще изначально нельзя было, так как в этом и состоит глубинная логика истории: одни силы любой ценой хотят сохранить однополярный мир и свою планетарную гегемонию, другие восстают против этого и открыто провозглашают целью многополярный миропорядок. От того, кто победит в этой войне, и будет зависеть будущее. Если оно вообще будет.

  Россия в войну уже вступила. Китай – еще один могущественный суверенный полюс – вступит вот-вот.
  Поэтому не стоит удивляться, что Россия в огненном кольце. Эскалация военных действий между союзниками России Азербайджаном и Арменией, конфликт между другими союзниками – Таджикистаном и Киргизией, обещания некоторых политических сил в Грузии открыть второй фронт против России, искусственное разжигание Приднестровского конфликта в Молдавии, нарастающие угрозы Беларуси и политике ее суверенного лидера Александра Лукашенко, наконец, попытка изоляции Калининградской области и прямые удары по регионам России – Крыму, Белгородчине, Воронежской, Курской, Ростовской областям, Краснодарскому краю – все это элементы западной стратегии Анаконды, привычной для США, чтобы удушить Россию. Закономерно, мы ищем ответа. И это объяснение истинного смысла последнего саммита ШОС. Нам нужны союзники по многополярному миру. И мы имеем шанс обрести их – но на сей раз уже вне Запада.

  По сути, мы находимся в Третьей мировой войне.

  Что в такой ситуации делать?

  Первое и самое важное: принять вещи такими, как они есть. Это очень важно. Общественное сознание не поспевает за ходом событий, не понимает смыслов истории, не отдает себе отчета в необратимости – фатальности – перемен. Представим себе, что в дом вошел убийца, а хозяева спят. Или другая ситуация: он прокрался, а они, осознавая угрозу, бодрствуют. Конечно, и это может закончиться плохо, но шанс есть. Когда все спят,  то и шансов на спасение нет. Россия, проснись.

  Второе: надо объявлять в стране военное положение и действовать в соответствии с этим. Пусть не везде – а в отдельных наиболее уязвимых, ключевых, прежде всего, приграничных областях. В тех, что уже в войне. Или в тех, где власть осознает объективно и трезво то положение, в котором находится страна. Помните, как вели себя регионы при эпидемии ковида? Одни вводили более жесткие меры, другие менее. А Кремль смотрел, помечал, наблюдал. Точно так же и сейчас. Вводим военное положение, перестраиваем политику на ясный тезис «Все для фронта, все для победы». И несем за это ответственность. Если поспешили, поправят. А если запоздали?

  Третье: перестройка экономики на военный лад. Может быть, меня осудят ненавидящие наш экономический блок правительства патриоты, но я вижу, что с экономикой-то как раз в России все обстоит – с учетом столь радикальных условий – более или менее. Мы думали, что это самое слабое звено, а оказалось, что не оно. Дальше распространяться не хочу и не могу, но главное в другом: надо переводить промышленность и финансовую систему на военный лад. Оснащение наших войск всем необходимым – это задача каждого. От оружия, транспорта, БПЛА, бронежилетов и защищенных средств связи до одежды и медикаментов.  Вот это сегодня вопрос жизни и смерти. Снабжение армии и добровольцев. И здесь, вероятно, за саботаж и коррупцию, следует вводить самые страшные меры ответственности. От тех эксцессов с обеспечением наших бойцов, о которых мы все слышим, стынет кровь в жилах.

  Четвертое: мобилизация общества.
  Большинство компетентных людей и тех, кто воюет, говорят –нужна не тотальная мобилизация, а полноценная экипировка и приток квалицифированных резервистов с военным опытом и профессией. Люди готовы, но им надо создать условия. Как материальные, так и психологические. Чтобы сменить мир (точнее, иллюзию мира) на войну, нужны веские основания. Информационная машина России должна их предоставить.
  Пятое: культура пробуждения. Общество должно проснуться к войне. Это требует огромных усилий – в образовании, искусстве, реорганизации информационной сферы.
  Кто мы? Кто наш враг? Откуда этот конфликт? В чем его причины? Каковы наши традиции, идеалы и ценности, за которые мы сейчас проливаем кровь, терпим лишения, получаем удары? 
  Кто они? Откуда их ненависть к нам? Почему они решились уничтожить нас? Какой мир они хотят строить?
  На тысячи ладов ученые, художники, философы, журналисты, учителя должны снова и снова давать ясные ответы на эти вопросы.
  Культура пробуждения и есть идеология. Идеология нашей Победы.
  Последнее: многие уже пробудившееся – все еще мыслят в категориях верность/предательство. Это уже позади. Для предательства уже нет никаких условий. Жребий брошен, и обратной дороги нет. Те, кто на нашей стороне, приговорены той стороной. Те, кто попытается перейти на сторону врага, намеревающегося нас уничтожить, сам себе подписывает приговор.
  Да, мы не в равных условиях. Коллективный Запад бьется за свое планетарное господство, мы же – только за наше бытие, за жизнь, за право быть тем, кто мы есть. Они могут отступить, у них пока есть куда. Мы нет. Мы приперты к стене.
  Запад атакует нас на нашей собственной родной русской земле.  И на прощение врага никто рассчитывать не может. Всем вспомнят все.
  Осталось победить. Во имя павших. Во имя живых. Во имя тех, кому еще предстоит жить – и кто такой возможности родиться может и не получить. Все зависит от нас.

  
  .
  Горният текст е публикуван на 17 септември 2022 г., а само ден преди това авторът е публикувал следното на интернет сайта Царьград.

  .

  Александр Дугин: Начинается

  В последние несколько дней на Украине произошли существенные изменения в балансе сил. Это необходимо осмыслить во всем объёме.

  Контратаки Киева оказались в целом провальными на Херсонщине, но, увы, успешными на Харьковщине. Именно ситуация на Харьковщине и вынужденное отступление союзных сил и является переломным моментом. Если отложить сейчас в сторону психологические эффекты и закономерное переживание патриотов, следует зафиксировать, что во всей истории СВО мы подошли к точке невозврата.

  Все как один сейчас рекомендуют принять экстраординарные меры для перелома ситуации, и часть этих предложений вполне рациональна. Мы ни в коей мере не претендуем на оригинальность, но лишь постараемся обобщить наиболее принципиальные моменты и рекомендации и поместить их в глобальный геополитический контекст.

  Третья мировая война

  Мы на пороге третьей мировой войны, к которой навязчиво подталкивает нас Запад. И это уже не опасение или ожидание, это факт. Россия воюет с коллективным Западом, с НАТО и их союзниками (хотя и не со всеми – у Турции и Греции своя позиция, а ряд европейских стран, прежде всего Франция и Италия, но не только, активно участвовать в войне с Россией не хотят). И тем не менее угроза третьей мировой войны всё ближе.

  Дойдёт ли дело до применения ядерного оружия, вопрос открытый. Но вероятность ядерного Армагеддона возрастает с каждым днём. Совершенно ясно, и многие американские военачальники (как недавно экс-командующий ВС США в Европе Бен Ходжес) это открыто провозглашают, Запад уже не удовлетворится даже нашим полным уходом с территории бывшей Украины, добивать нас будут и на нашей земле, настаивая на «безоговорочной капитуляции» (Йенс Столтенберг), «деимпериализации» (Бен Ходжес), расчленении России.

  В 1991 году Запад удовольствовался распадом СССР и нашей идейной капитуляцией, прежде всего принятием западной либеральной идеологии, политической системы и экономики под началом западных кураторов. Сегодня для Запада красной линией является существование самой суверенной России – даже в границах РФ.

  Контрнаступление ВСУ на Харьковщине – это прямой удар Запада по России. Всем известно, что это наступление было организовано, подготовлено и оснащено военным командованием США и НАТО и проходило под их прямым кураторством. Это не только использование натовской военной техники, но и прямое участие западной военно-космической разведки, наёмников и инструкторов. В глазах Запада это начало «нашего конца». Раз мы дали слабину в обороне подконтрольных нам территорий на Харьковщине, нас можно побеждать и дальше. Это не маленький успех контрнаступления Киева, это первый ощутимый успех Drang nach Osten сил НАТО.

  Конечно, можно попытаться списать это на временные «технические трудности» и отложить сущностный анализ ситуации на потом. Но это лишь отдалит осознание свершившегося факта, а следовательно, только обессилит и деморализует нас самих.

  Поэтому стоит холодно признать: Запад объявил нам войну и уже ведет ёе. Мы не выбирали этой войны, мы не хотели её. В 1941 году мы также не хотели войны с нацистской Германией и до последнего отказывались верить в неё. Но в нынешней ситуации, когда она ведётся против нас де-факто, это не имеет решающего значения. Теперь важно только победить в ней, отстояв право России быть.

  Конец СВО

  СВО как ограниченная операция по освобождению Донбасса и ряда территорий Новороссии завершена. Она постепенно пероросла в полноценную войну с Западом,где, собственно, сам террористический нацистский киевский режим играет лишь инструментальную роль. Попытка осадить его и освободить ряд подконтрольных украинским нацистам территорий Новороссии, сохранив неизменным существующий геополитический баланс сил в мире, как техническая операция не удалась, и делать вид, что мы просто продолжаем СВО – где-то на периферии общественного внимания – дальше просто бессмысленно.

  Помимо своей воли теперь мы в войне, и это касается каждого гражданина России: каждый из нас под прицелом врага, террориста, снайпера, ДРГ.

  При этом ситуация такова, что при всём желании нельзя вернуть всё к начальным условиям – до 24 февраля 2022 года. То, что произошло, необратимо, и даже бояться каких-то уступок или компромиссов с нашей стороны не следует. Враг примет только нашу полную капитуляцию, порабощение, расчленение, оккупацию. Так что выбора у нас просто нет.

  Конец СВО означает потребность глубоких трансформаций всей политико-социальной системы современной России – перевода страны на военные рельсы – в политике, экономике, культуре, информационной сфере. СВО могла оставаться важным, но не единственным содержанием общественной жизни России. Война с Западом подчиняет себе всё.

  Идеологический фронт

  Россия оказалась в состоянии идеологической войны. Ценности, которые отстаивает глобалистский Запад – ЛГБТ, легализация извращений, наркотиков, сращивание человека с машиной, тотальное смешение в ходе неконтролируемой миграции и т. д. – неразрывно связаны с его военно-политической гегемонией и однополярной системой. Западный либерализм и глобальная военно-политическая и экономическая доминация США и НАТО – единое целое. Воевать с Западом и принимать (пусть частично) его ценности, во имя которых он ведёт войну против нас, войну на уничтожение, просто абсурдно.

  Собственная полноценная идеология не просто нам сегодня «была бы полезна». Если её не будет, мы проиграем. Запад будет продолжать атаковать нас и извне, руками вооружённых и выдрессированных украинских нацистов, и изнутри – руками пятой, всё ещё либеральной колонны, искусно разлагая сознание и развращая душу молодого поколения. Не имея своей идеологии, которая ясно определит, кто друг, кто враг, мы окажемся в такой ситуации почти бессильными.

  Идеология должна быть в общих чертах заявлена немедленно, и суть её должна заключаться в полном и прямом отвержении идеологии Запада, глобализма и тоталитарного либерализма, со всеми его инструментальными подвидами – включая неонацизм, расизм и экстремизм.

  Мобилизация

  Мобилизация неизбежна. Война касается всех и каждого. Однако мобилизация не означает принудительной отправки призывников на фронт. Этого как раз можно избежать – например, через формирование полноценного Добровольческого движения – с необходимыми льготами и государственной поддержкой.

  Следует сделать ставку на ветеранов, на особую поддержку воинов Новороссии. У России немного, но есть сторонники и за рубежом. Надо не стесняться формировать антинацистские антиглобалистские интербригады из честных людей стран Востока и Запада.

  Но главное – нельзя недооценивать русских. Мы – народ-герой. Великой ценой, но страшного врага мы побеждали не раз и не два в нашей славной истории. Победим и на этот раз, если только война против Запада и на сей раз станет народной. Мы выигрываем именно народные войны – войны, для участия в которых пробуждается народ-великан.

  Мобилизация предполагает полную смену информационной политики. Нормы мирного времени (а по сути, слепое копирование западных развлекательных программ и стратегий, только разлагающих общество) должны быть отменены. Телевидение и СМИ в целом должны стать патриотическими инструментами мобилизации военного времени. Все концерты – фронту, само бытие в тылу – тоже фронту. Это уже понемногу начинается, но пока затрагивает лишь крохотную часть каналов. А должно быть везде.

  Культура, информация, образование, просвещение, политика, социальная сфера – всё должно единодушно работать на войну, то есть на Победу.

  Экономика

  Любое суверенное государство может эмитировать столько национальной валюты, сколько ему требуется. Если оно по-настоящему суверенно. Война с Западом лишает всякого смысла продолжение экономических игр по его правилам. Экономика военного времени не может не быть суверенной. Для Победы следует тратить столько средств, сколько потребуется. Стоит лишь следить за тем, чтобы эмиссия концентрировалась бы в особом контуре, предназначенном для стратегических целей. Коррупцию в таких условиях следует приравнять к военному преступлению.

  Война и комфорт – вещи несовместимые. От комфорта как цели, как жизненного ориентира следует отказаться. Только готовые к лишениям народы способны выиграть настоящие полноценные войны.

  В таких ситуациях всегда появляется новая плеяда экономистов, цель которых – спасение государства. Это прежде всего. Догмы, школы, методы и подходы – вторичны.

  Можно назвать такую экономику мобилизационной, а можно просто военной.

  Наши союзники

  В любой войне союзники играют важнейшую роль. Сегодня у России их не так много, но они есть. Прежде всего речь идёт о тех странах, которые отвергают однополярный либеральный западный порядок. То есть о сторонниках многополярности – таких как Китай, Иран, Северная Корея, Сербия, Сирия, ЦАР, Мали, а также до определённой степени Индия, Турция, ряд исламских, африканских и латино-американских стран (прежде всего Куба, Никарагуа, Венесуэла).

  В работе с ними следует мобилизовать весь имеющийся в наличии ресурс, не только профессиональную, но народную дипломатию. А для этого снова нужна идеология. Мы должны убедить союзников, что решили порвать с глобализмом и западной гегемонией необратимо и готовы идти до конца в строительстве многополярного мира. Тут мы должны быть последовательны и решительны. Время полутонов и компромиссов кончилось. Война Запада против России разводит человечество по разные стороны баррикад.

  Духовный фактор

  Центральным моментом начавшегося мирового противостояния является духовный, религиозный аспект. Россия оказалась в состоянии войны с богоборческой антирелигиозной цивилизацией, которая ниспровергает сами основы духовных и нравственных ценностей – Бога, Церковь, семью, пол, человека. При всем различии православия, традиционного ислама, иудаизма, индуизма или буддизма все религии и построенные на них культуры признают божественную истину, высокое духовное и нравственное достоинство человека, чтят традиции и институты – государство, семью, общину. Современный Запад упразднил всё это, заменив виртуальной реальностью, предельным индивидуализмом, уничтожением пола, всеобщей слежкой, тоталитарной «культурой отмены», обществом постправды.

  Открытый сатанизм и прямой расизм процветают на Украине, и Запад это только поддерживает.

  Мы имеем дело с тем, что православные старцы называют «цивилизацией Антихриста». Поэтому роль России – в том, чтобы объединить верующих разных конфессий в этой решающей битве.

  Не стоит ждать, пока мировой враг разрушит ваш дом, убьёт вашего мужа, сына или дочь… В какой-то момент станет слишком поздно. Не дай нам Бог дожить до такого момента.

  Наступление врага на Харьковщине – это именно оно, то самое. Начало полноценной войны Запада против нас.

  Запад демонстрирует намерение начать против нас войну на уничтожение – третью мировую войну. Мы должны собрать весь наш глубинный народный потенциал, чтобы отразить это нападение. Всеми средствами – мыслью, военной мощью, экономикой, культурой, искусством, внутренней мобилизацией всех структур государства и каждого из нас.

  .

• Chicago Folk Festival Concert

  .

  

  Event by Българика – Bulgarica, VivAnov dance group Chicago and 2 others

  Prairie Center for the Arts

  Tickets · $10 – $20

  

  Dear friends,

  We cordially invite you to join us to this year’s Chicago Folk Festival – Concert on October 1st, 2022. The event will take place at Al Larson Prairie Center for the Arts, 201 Schaumburg Court, Schaumburg, IL 60193, starting at 5pm.

  .

  Participants:

  Thistle & Heather Highland Dancers – Scottish
  Dnipro Ukrainian Dance Ensemble – Ukraine
  Miorita/Tara Oasului/Hora – Romаnia
  Oko Sokolovo – Serbia
  Zlatna Trakia – Bulgaria
  Vivanov Dance Group – Bulgaria
  Bulgarica Dance Group – Bulgaria
  Vivanov Music Band – Bulgaria
  Duet Minkov – Bulgaria
  Nedyalko Ketev – Kaba Gaida – Bulgaria
  Wici Song and Dance Theater – Poland

  * New groups upcoming

  .

  Organizers:

  Vivanov Dance Group – Chicago
  Bulgarica Dance Group

  When: October 1st, Saturday

  Doors open: 4:30 pm
  Show starts: 5:00 pm

  Tickets information:

  Adults: $20
  Kids 5-12: $10

  .

  After party show please visit: https://fb.me/e/1swUvUCcL

  For more information contact us by phone: (773) 231-2545
  or by e-mail: [email protected]

  .

  Source: Еventbrite.com

  Facebook event HERE

  .

• БТА: Ново мобилно приложение свързва българите в чужбина

  .

  Юлия Христова, БТА

  Вече съществува мобилно приложение, което е изцяло в помощ на българите по света. То ги свързва с български бизнеси и обекти и е напълно безплатно. АBG Bulgarian community е създадено по проект на благотворителна организация “Ангели за България” и разработено от българската софтуерна компания Аppolica.

  “Ние, българите непрекъснато се търсим, където и да сме, търсим българското. В социалните медии постоянно срещаме запитвания за български стоки и магазини, както и за транспортни, медицински, юридически, образователни и услуги от всякакво естество”, разказа за БТА и рубриката БГ Свят Анелия Траянова, директор „Реклама и маркетинг“ на организация “Ангели за България”.

  

  АBG e място, където всички категории бизнеси, обекти, услуги и обяви са събрани заедно. Интерактивната карта има покритие за цял свят и позволява бързо и лесно да откриете най-близкия до вашата локация обект. Чрез приложението всеки може да регистрира и рекламира своя бизнес, да пусне обява или да потърси консултант или услуга. Могат да бъдат отбелязани и всички български училища, църкви, библиотеки, организации, танцови състави, посолства и всички важни места и мероприятия за улеснение на българите по света.

  

  „Ангели за България“ е основана през 2020 г. от Стела Иванова – учител по образование, родом от Видин, която от осем години живее в Англия. Целта й е да привлече българи, живеещи в чужбина, които искат да помагат на нуждаещи се сънародници в България. Средствата се събират чрез онлайн дарения в уебсайта на организацията, в официалната им Фейсбук страница и във фъндрейзерите, които стартират за всяка предстояща кауза. Даренията се разпределят по различни проекти, които подпомагат уязвими групи хора – самотни възрастни хора, многодетни семейства, самотни майки и такива със здравословни проблеми и увреждания.

  

  От Стела тръгва и идеята да се създаде мобилно приложение, което да съчетава полезното с приятното. „До момента не съществуваше подобен род мобилно приложение и за първи път се прави в глобален мащаб”, уточнява тя.

  ABG Bulgarian community може да бъде свалено в магазините на Google и Apple.

  .

• Chicago’s Grand Final Boat Party of Summer 2022

  .

  by Chicago Boat Parties

  .

  Chicago’s GRAND FINALE Boat Party of Summer 2022 will take place on Friday, September 2nd at the River City Marina!

  .

  About this event

  Chicago’s GRAND FINALE Boat Party will take place on Friday, September 2nd, 2022 at the River City Marina located on 900 S Wells St, Chicago IL, 60607.

  This exclusive event will take place on the S.S. Summer of George boat which is a 100-foot long, two level vessel equipped with a full-service bar and a large dance floor. The interior is elegantly designed to offer a 360 degree view with mahogany trimmed windows, providing guests with a beautiful view of the Chicago Skyline.

  .

  Maximum capacity: 150 people

  Boarding Time: 8:00 pm

  Party: 8:30 pm – 11:30 pm

  Boarding Address: 900 S Wells St, Chicago IL, 60607

  Photo ID and tickets are required to enter.

  Tickets

  .

  Special Live DJ Performances by:

  ♦️ DJ VIKTOR

  ♦️ DJ BOOM

  ♦️ SPECIAL GUEST DJ

  HOUSE / DANCE / EDM / TECH HOUSE

  .

  For table reservations or tickets info:

  TEXT: (630) 639-3090

  CALL: (773) 691-2092

  Email us at [email protected]

   

  Source: Eventbrite.com

  .

• Ще плати ли някой за резила с КТБ?

  .

  „Ще плати ли някой за резила с КТБ или отново плъховете ще се скрият?“ – пита Огнян Стефанов във Фрог нюз. И продължава:

  Ударът по правосъдната ни система след като КТБ спечели делото срещу България в Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) е без аналог в историята ни. ЕСПЧ категорично установи на свое заседание, че по казуса КТБ българските власти са погазили два члена от Европейската конвенция за правата на човека – правото на справедлив процес и правото на собственост.

  Това прави отнемането на лиценза на КТБ незаконно. Незаконни са и действията на Българската народна банка и последвалото съдебно производство в България.

  Магистрати, политици и финансисти от най-високите нива в държавата тръбяха осем години, че КТБ била пирамида, от нея се източвали милиони, собственикът Цветан Василев бил разбойник, преследваха семейството му, както и десетки служители на различни позиции в институцията, немалко от тях лежаха в арестите и са на подсъдимата скамейка, някои се разболяха, други починаха…

  Ще понесе ли някой отговорност за очевидно скалъпеното по криминален начин „дело на века“?

  Висшият съдебен съвет мълчи. Сигурно членовете са на плажа или в именията си в чужбина. Мълчи и Инспекторатът към ВСС.

  Дума не обелват и иначе многословните Иван Гешев и неговата говорителка Сийка Милева. Сотир Цацаров, който започна цялата „специална операция по ликвидиране на КТБ“, също е мълчалив. В любовен период е, подсещат ме колеги…

  Борисов обикаля страната и бълва водопади от нападки срещу опонентите си, но не казва нищо за това, как и заради него държавата, сиреч всички българи, ще плащат милиарди компенсации, когато Евросъдът се произнесе и по този казус. Нали той десетки пъти се пъчеше пред камери и микрофони как държавата запълнила „дупката“ в КТБ с милиарди на данъкоплатците. Това, разбира се, бе огромна лъжа, защото парите са от Фонда за гарантиране на влоговете, който се попълва от вноски на частните банки. Така или иначе, един ден заради неговото бездействие или съучастие България ще плати милиарди компенсация. Както стана по делото срещу Михаил Ходорковски в Русия. Москва бе осъдена да плати на бизнесмена компенсации в размер на 50 милиарда долара.

  Вариантите пред страната ни са два. Първият: Всички виновни за тежкия провал на съдебната система, БНБ, Министерство на финансите, президентът Росен Плевналиев, гласувалите за фалита на засекретените съвещания в Президентството и прочие съучастници в аферата да си получат заслуженото. Чрез подаване на оставки, разследване на мотивите да действат по незаконен начин и отиване в съда. Така постъпват в демократичните държави. Когато има провал, има и виновни. И те си понасят заслуженото.

  Вторият: Няма виновни. България ще бъде осъдена да заплати милиарди, но никой от виновните няма да получи възмездие…

  Целият материал – ТУК

  .

• Единственото българско училище в Южна Америка

  .

  Родни хорà се вият в Сао Пауло

  .

  Единственото българско неделно училище в цяла Южна Америка се намира в най-големия град на Бразилия – Сао Пауло, където е съсредоточена българската диаспора. „През 2009 г. в Музея на имиграцията създадохме курс по български език в Бразилия, предназначен за български потомци от различни емигрантски вълни и бесарабски българи – разказва за „Аз-буки“ училищният ръководител Михаил Кръстанов. – Курсът обхваща около двайсетина ученици на различни възрасти. Повечето изучават езика, за да получат българско гражданство и възможност да учат в български или европейски университети.“

  Две години по-късно курсът прераства в училище по български език, история и география на България по учебните програми на МОН. Първоначално то се подпомага от НП „Роден език и култура зад граница“, а от 2016 г. – по ПМС № 90. От 2015 г. учебните занятия се провеждат в сградата на българското консулство в Сао Пауло, където се помещава и единствената българска библиотека в Бразилия, с богата селекция на български класици и съвременни автори.

  През миналата учебна година в Българското училище се обучават 77 ученици предимно от Сао Пауло, но има ученици и от щатите Рио де Жанейро, Гоаяния, Баиа и Манаус, Амазония. „В момента вървят записванията за новата учебна година с краен срок 10 септември. Вече имаме заявен интерес и за онлайн обучение на ученици от Перу, Аржентина и Уругвай“, казва Михаил Кръстанов.

  Учебната година започва между 15 и 22 септември с отбелязване Деня на българската независимост. Извънкласната дейност е свързана предимно с български фолклор, музика и танци. Редовно се провеждат открити уроци на традиционни български празници, по време на които учениците се запознават с различните обичаи. Всяка година се организират конкурси за най-добре изрисувано яйце за Великден, най-красиво изработената сурвачка за Коледа, най-оригинално направена мартеница за 1 март.

  „Една от проявите, която се превърна в емблема за училището, е инициативата „Розите на България“, започната от МОН през 2018 г. – обяснява Михаил Кръстанов. – Оттогава всяка година в дните около 11 май организираме български хорà на открито пред Музея на имиграцията и той се превърна в българския ден в Сао Пауло. Събитието е любимо не само за българската общност в Бразилия, а и за многобройните гости на Музея от различни националности.“

  .

  Източник: в. „Аз-буки“

  .

• Шефкет Чападжиев в родния Мадан

   

  Милиардерът Шефкет Чападжиев дари апаратура за болницата в Мадан

  .

  Милиардерът от Чикаго Шефкет Чападжиев пристигна в родния Мадан за празниците на миньорския град. Той посети и местната болница, която е напълно обновена, благодарение дарението от 1 милион долара, направено от Чападжиев преди 3 години.

  През годините Шефкет Чападжиев е дарявал средства за болни деца, храмове, старчески домове. През 2019 г. също искал да дари.

  Благодарение на щедрото дарение общинската болница вече има ново модерно оборудване и обзавеждане. Предстои закупуването на още. Чападжиев е доволен.

  Промяна вижда и в родния си град, в който не е идвал повече от две години.

  Боли го, обаче, че по улиците среща все по-малко познати лица. Мнозина като него са заминали да търсят препитание в чужбина. Успехът си в Америка Шефкет Чападжиев постига с много труд и честност.

  Чападжиев познава много от българските политици и следи ситуацията в страната.

  Мечтата на Шефкет Чападжиев е за просперираща България, която обаче се нуждае от честни и почтени политици.

  Вижте още в репортажа на Величка Петкова, кореспондент на БНТ:

  .

  .

  Източник: БНТ

  .

• Балканският произход на старобългарския символ IYI

  .

  Павел Серафимов,

  Sparotok.blogspot.com

  Често се удивявам от силата на българския народ. Били сме подложени на толкова много изпитания, на подтисничество и геноцид, но сме оцелели. Една от причините за това e, че сме останали верни на старите си обичаи и дух. В носията ни са запечатани символи, използвани по керамиката на Медно-каменната епоха. Баенето, билколечението, кукерските игри и т.н. имат също корени в дълбоката древност.

  Както бихме могли да очакваме, с древни корени е и най-типичният старобългарски знак IYI. Той се среща по крепостни стени и керемиди от Плиска, Преслав, Силистра, Равна, Бяла и др. Присъства също върху съдове, амулети, пръстени, скали, статуи, оброчни хлябове, използван е дори за хералдически знак [1] стр. 92-93. 

  

  http://prarodinata.blog.bg/photos/88147/original/IYI/02012009852.jpg

  

  http://prarodinata.blog.bg/photos/88147/original/IYI/Markov%20kamyk%20Rila%20(75).JPG

  

  Разпространението на IYI извън пределите на днешните ни земи е значително широко. Той се среща на териториите на Румъния, Чехия, Черна Гора, също в Пергамон, Мала Азия, а и на остров Кипър. Най-изненадващо е присъствието в Южна Британия, върху монети на племето дуротриги. Тези хора са от групата на белгите, наричани още болги. Келтските легенди разказват, че болгите идват от земите на Тракия – “The Thracian party become the ancestors of the second colonizing race, Firbolgs”  [2] p.299.

  http://www.leics.gov.uk/3520_comb.jpg

  http://www.acsearch.info/record.html?id=47121

  Вижданията относно значението на знака IYI са много. Бешевлиев го счита за символ на Тангра [3] стр. 316. Овчаров споделя същото мнение [4] с. 230. Тълкуването на Добрев е доста мъгливо, той определя IYI като слънчев символ [5] с. 26, с. 41, свързан с почитта към седемте слънчеви светила [5] с. 50. В друга работа Добрев дава звукова стойност ИУИ и търси връзка с памирските думи йокал – Божие слово,  йорап – призоваване на Бога и Йоро – мили Боже! [6] стр. 128-129.

  Що се касае до произхода и датировката на знака IYI, Бешевлиев твърди следното: “Очевидно прабългарските знаци не са били създадени в България, а са били донесени от българите от тяхната стара родина. Това се вижда не само от обстоятелството, че същите или подобни знаци се откриха в Южна Русия, в земи, обитавани някога от тюркски племена, като хазари и други, но и от наличието на пълни или близки съответствия с рунното писмо на старотюркските надписи от Орхон, Енисей и др. на глинените съдове за здраве.” [7] c. 25.

  Въпреки че изпитвам огромно уважение към Бешевлиев, съм принуден да кажа, че той греши. Знакът IYI в никакъв случай не е донeсeн по време на Късната античност, или пък през Ранното средновековие от азиатски пришълци. Това няма как да стане, защото този особен символ съществува на Балканите няколко хилядолетия по-рано. Траки са го създали, траки са го ползвали,  за траките IYI е имал важно значение.

  Този изключително важен факт е пропуснат от изследователите, поддържащи теорията за азиатския произход на българите. Трудно ми е да повярвам, че учените, според които знакът IYI е донесен от Азия, не са знаели за публикация на техен колега от БАН. По-рано, още през 1950, 1960 и 1961 г., различни учени представят сведения за присъствието на този знак в Европа още от най-дълбока древност [1] стр. 92-93 (бел. 6, 7, 8, 9).

  През 1987 година Стамен Михайлов изнася информация на тази тема в “Известия на Народния музей във Варна”,  книга 23 [1] стр. 92-95. Михайлов посочва, че IYI се среща сред знаците на неолитната винчанска култура (която е сродна с тези на Градешница и Караново). Добавено е и, че древният български символ присъства върху керамика от минойски Кипър (XVI век преди Христа), халщатско градище в Чехословакия и антична плоча от Пергамон. За тази плоча обаче се казва, че произходът й е от маслинената гора край Атина [1] стр. 92-93 (бел. 9). Тракийското присъствие в Атина е от времената преди Троянската война. Цяла Атика е принадлежала на нашите деди траките – “for Attica was once held by the Thracians who came with Eumolpus, Daulis in Phocis by Tereus” [8] VII.III.1.

  Михайлов дава и друга информация. Той споменава, че знакът IYI е известен и като емблема-тамга на знамето на Иван-Шишман, а също и като (цитирайки Н. Маврудинов) знак на цар Борис, или цар Симеон [1] стр. 95. Навярно, за да удовлетвори изискванията на тоталитарната цензура, нашият учен предава и тезата на В. Радлоф, който определя българите като тюрки и според когото IYI отговаря на турската дума ии – да [1] стр. 94-95.

  Каква е логиката обаче – знакът да е тюркски и същевременно да го има на Балканите от времето на Неолита? Не е ли това подигравка със здравия разум? Защо да не е възможно знакът IYI да е с древен балкански произход и да е пренесен в Азия от тракийски племена?

  Траките сарапари са били съседи на бактрийците [9] VI.XVIII-48, клон на тракийското племе едони е живяло в близост до персите [9] VI.XIX-50, a племена с имена тюни и кикони са локализирани от Плиний между Китай и Индия [9] VI.XX.55. Защо никой не говори по този въпрос?

  Има достатъчно исторически извори за древно тракийско присъствие в Азия. Луций Ариан определя тракиецът Дионис като създател на индийската цивилизация – “But when Dionysus had come, and become master of India, he founded cities, and gave laws for these cities, and became to the Indians the bestower of wine, as to the Greeks, and taught them to sow their land, giving them seed. It may be that Triptolemus, when he was sent out by Demeter to sow the entire earth, did not come this way; or perhaps before Triptolemus this Dionysus whoever he was came to India and gave the Indians seeds of domesticated plants; then Dionysus first yoked oxen to the plough and made most of the Indians agriculturists instead of wanderers, and armed them also with the arms of warfare. Further, Dionysus taught them to reverence other gods, but especially, of course, himself…” [10] VIII.vii.

  Не е редно тези важни данни да се пропускат и да се правят опити българите да бъдат определяни като азиатци по произход. Две антропологични изследвания на над 10 000 души показаха убедително, че няма никакво съмнение относно европейските ни корени [11], [12]. Езиковедите пък не могат да намерят дори 0,5% тюркски или ирански думи в старобългарския език. Народните ни празници, обичаи и обреди са с тракийски, не тюркски или ирански произход…

  Фактът, че IYI се среща върху български ритуални хлябове показва неговото голямо значение, извоювало му толкова важно място в народната памет. Това не е учудващо, все пак този особен символ се използва цели седем хилядолетия в Родината ни. Няма друга земя, в която да съществува толкова дълга употреба на един свещен знак.

  През Средновековието, когато земята ни е свободна и дедите ни са независими от Източната Римска империя, знакът IYI е ползван масово. Гравиран е на пръстени и медальони, открити са дори матрици за серийно производство на предмети с изображение на IYI [13].

  В. Бешевлиев смята, че предметите, на които е изобразяван свещеният символ IYI, са изпълнявали същата функция, както и християнският кръст, т.е. да предпазват от зло. Върху керемидите знакът е служил за гръмоотвод [7] c. 24 (или по-точно да отклони гръмотевицата от дома). Бешевлиев вярва също, че знакът IYI е белег на небето и съответно на висшия бог Тангра [7] c. 24. Съгласен съм, че може да символизира небето, светлината, даже висшия бог на нашите деди… той обаче не е носил името Тангра в никакъв случай. Няма нито един домашен, гръцки, латински, арменски или пък друг извор, в който да се твърди, че старите българи почитат бог с име Тангра.

  За сметка на това, в продължение на 1000 години българите са отъждествявани с мизите – могъщ тракийски народ, обитавал не само днешните ни земи, но също територии в Мала Азия, а и на север от Дунава, както знаем от Страбон – “Getae lived on either side the Ister, as did also the Mysi, these also being Thracians and identical with the people who are now called Moesi”. [8] VII.III.2.

  http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Strabo/7C*.html

  В случай, че дедите ни са наричани траки в продължение на едно хилядолетие, то е напълно оправдано в знака IYI да се търси името на тракийско божество. Знаем, че върховният бог на траките носи името Сабазий. Той е олицетворение на слънцето, но също така е представян и като конник – ловец, боец, победител, т.е. свързан е със силата и върховната власт.

  Как обаче да свържем един знак с име на бог? Смятам, че в древността IYI е представлявал някакво сложно изображение, което е опростено с течение на времето и дори е добило звукова стойност. Трябва да потърсим стара писмена система, използвана на Балканите и имаща връзка с българите. Такава система са Линеар А и Линеар Б, над 40 старобългарски руни имат успоредици със знаците, използвани през Бронзовата епоха в Тракия, Мала Азия, Крит и Гърция.

  

  http://sparotok.blog.bg/photos/83734/original/RUNI%201.JPG

  Абсолютно всички руни от розетката от Плиска съответстват на знаци от Линеар А и Линеар Б, като оформят даже лесно разпознаваеми български думи.

  

  http://sparotok.blog.bg/photos/83734/original/Pliska%20rozetka(4).jpg

  http://sparotok.blog.bg/politika/2011/06/21/tainata-na-rozetkata-ot-pliska.769478

  Символът IYI отговаря на Линеар А и Линеар Б, знак със звукова стойност СА. Без съмнение СА е съкращение на някакво име или пък обект. Ще напомня, че по начало ранните писмени знаци са представлявали фигури. По-късно фигурите се опростяват, а новият знак запазва първата сричка. Това се нарича акрофония. Ако един образен знак е представян като колело, каляска, то по-късната му форма ще представлява знак със звукова стойност КА, КО. В случай, че древен образен знак е представян като мишница, то по-късната форма ще има звукова стойност МИ…

  В Линеар Б знакът СА се изобразява катo вариант на IYI.

  

  Ето, виждаме, че е напълно възможно акрофонията на IYI да е Сабазий – върховният тракийски бог. Смятам, че в дълбока древност знакът е представлявал човешка фигура между две животни.

  

  http://sparotok.blog.bg/photos/83734/original/IYI%20Levove%20novo.JPG

  Подобни изображения има не само в Тракия, но също на остров Крит, Индия, Египет, Шумер. Това показва кои земи са посетени от нашите деди в дълбока древност. Показва на какво са били способни предците ни. Показва каква кръв тече в нашите вени. Ако предците са имали силата да покорят много народи, то и ние можем да отхвърлим черната, дрипава дреха, хвърлена върху ни от чужденци. Можем да изградим една нова България. Трябва само да го поискаме!

  Благодаря на Мартин Константинов за ценната информация!

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Използвана литература:

  1. С. Михайлов, Към тълкуването на сложния знак IYI и на израза Медното Гумно, Известия на Народния Музей във Варна 23 (28), Книгоиздателство “Георги Бакалов”, Варна, 1987

  2. Encyclopaedia Britannica, Dictionary of Arts, Sciences, and General Literature, 9th ed. Vol.V, Henry G. Allen and Co, 1833, p.299

  3. В. Бешевлиев, Първобългарите- История, Бит и Култура, Фондация Българско Историческо Наследство, Пловдив, 2008

  4. Д. Овчаров, Прабългарската Религия – Произход и Същност, Гуторанов и Син, София, 2001

  5. П. Добрев, Да изтръгнеш слово от камъка, ИК Галик, София, 2002

  6. П.Добрев, Древнобългарска Епииграфика, Тангра Тан Нак Ра, София 2001

  7. В. Бешевлиев, Прабългарски епиграфски паметници, Издателство на Отечествения фронт, София 1981

  8. Strabo, Geography, VII, http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Strabo/7G*.html

  9. Pliny, Natural History, Tr. H.Rackam, Harvard University Press, London, 1999

  10. Arrian: Anabasis Alexandri: Book VIII (Indica), Tr. E. Iliff Robson (1933)
  http://www.fordham.edu/halsall/ancient/arrian-bookVIII-India.asp

  11. М. Поповъ, Българският народъ между европейските раси и народи, Придворна Печатница, София, 1938

  12. М.Попов, Антропология на българския народ, том -I , Физически облик на българите, БАН, София, 1959

  13. Т. Тотев, МЕДЕН ПЕЧАТ МАТРИЦА С ФЛАНИКИРАН С ОТВЕСНИ ХАСТИ

  14. ИПСИЛОН (IYI) ОТ С. ЗЛАТНА НИВА, ШУМЕНСКО

  http://www.archaeo.museumvarna.com/uploads/library/pdf/10c6f7c5370886120e6408be9a06bb85bb3e1bc6.pdf

  .

• Македонски етюди III

  .

  „МАКЕДОНСКИ ЕТЮДИ“ е поредица от три материала, публикувани преди повече от 13 години в личен блог*. В контекста на сложните отношения между България и Северна Македония и непризнатото, а за някои и непознато, свързано минало, и неговите проекции в настоящето, може би си струва да бъдат прочетени и днес. По-долу е третият материал от споменатата поредица. („Македонски етюди I“ – вж. тук; „Македонски етюди II“ – тук.)

  .

  „ПРИКОВАНИЯТ ПРОМЕТЕЙ“

   

  Този трети разказ може да се изчерпи и само с цитирането на писмо, което получих по електронната поща. То е от един млад човек от Р. Македония, с когото по някакъв начин успяхме да минем “Рубикон”-а на традиционното българо-македонско неразбирателство. В писмото става дума за това как като студент в Скопския университет той търси извори за една своя семинарна работа – и, когато неговата преподавателка му предлага произведения на руски и български професори в съответната област – е ужасен. Както и за това как по-късно една малка антикварна книжка, “Прикованият Прометей”, чийто текст е на български (преводът на проф. Александър Балабанов на творбата на Есхил, издание от 30-те години на ХХ век), хвърля първи съмнения у него за толкова “чуждия” български език, за който преди това въобще не е смятал, че може да го разбира или да чете на него, какво остава да се възползва от научна или преводна литература, написана на този език.

  “Кога бев студент, професорката по историја ми даде задача да напишам некаква семинарска работа во врска со старогрчките обичаи. И одам јас во нејзиниот кабинет да ми даде упатство за тоа од кои извори да користам за да го напишам трудот. Ми кажува имиња и ми кажува дека тоа се руски или б’лгарски професори. И мене срцето ми се стегна, и викам „Чекајте професорке, како ќе користам извори од јазици кои не знам ни да ги прочитам, а камоли да ги разберам“. И таа на шега ми зазборува „Е какво не разбираш бе момче?, ми това са ни братја“ во тој стил нешто. „Ајде“, вели, „ќе се потрудиш малку повеќе“. Јас и велам „Како да се потрудам професорке, имам само неколку дена за таа семинарска, до сега никогаш ниту сум читал, ниту сум зборувал со некој на руски или бугарски?! Ако не може нешто на српско-хрватски, тогаш би било идеално да е на англиски затоа што солидно го познавам тој јазик.“ Професорката само се намурти, и јас сфатив дека сум рекол нешто многу глупаво. „Добро“ рече таа, и ми даде некој хрватски есеј… И што да ти кажам, се отепав и очите си ги извадив по универзитетските библиотеки барајќи во речници за да преведам некои специфичи хрватски термини на македонски јазик. Нејсе, ја завршив таа работа, и тоа за тоа…

  ………………………

  После некое време, шетав низ центарот на Скопје, со само 10 денари во џеб како што тоа обично се случува со студентите, и наминав на плоштадот каде што се продаваа стари книги. Од една кутија извадив едно мало книжиче, кое што едвај и да може да се нарече книга со своите дали и педесетина страници во џебен формат, со меки корици. На првата страница со молив беше напишано 10 ден. Ја разлистав и видов дека е на б’лгарски, е сега, бидејќи станува збор за „Прикованиот Прометеј“ од Ајсхил, и си реков зошто па да не! Инаку со 10 денари не можеш да купиш ниту кифла во Македонија, но ова немој веднаш да го поврзуваш со некаков шовинизам кон б’лгарштината , бидејќи по таа цена имам купено и неколку книги во српски превод, едноставно станува збор за квалитетот на изданието, колку е сочувана книгата итн. Оваа која што се уште ја чувам е целата излепена со селотејп.
  Кога ја отворив дома, што да ти кажам, целата со „искривени“ букви кои што ми задаваа многу мака при читањето. Но забележав дека ако ги игнорирам тие букви, разбирам практично се! И така и ја прочитав. Тогаш не знаев што означуваат буквите како ер голем и ер мал. Можеш ли да замислиш каков парадокс е тоа? А практично живеам на самата граница! А да не зборуваме за тоа дека токму тие букви се измислени во Македонија, во Охрид, од св. Климент, и сето она што го учевме како свето за нашата култура и книжевност е напишано со такви „искривени“ букви! Блаже Конески му направил голема неправда на македонскиот народ, но кој да го разбере тоа?!”

  “Кой да го разбере това?!” – пита в писмото си този млад, чувствителен и способен да забележи абсурдите човек. Колко ли са обаче като него? Колко ли хора в Р Македония, били те и образовани, биха могли да видят очевадни иначе парадокси, обвити в десетилетна мъгла и тълкувания, които могат да объркат всеки, който не знае техните причини, еволюции, метаморфози, първоизточници и пр.? Въпреки новите, далеч по-отворени обстоятелства и отношения, въпреки многото възможни източници на информация, въпреки глобалната мрежа, да кажем, където могат да се намерят качени неща, документи, текстове, които не винаги може да се видят в библиотеки или музеи. Въпреки тях, някой друг студент по класическа филология в Македония днес може и да не открие никоя стара книжка, с неизвестни нему, забравени знаци като ер малък и ер голям; нито един текст или превод на родения в същата тази Македония всепризнат познавач на древногръцката литература и основател на Катедрата по класическа филология в Софийския университет проф. Александър Балабанов. Може да не знае също примерно, да не си е задавал въпроса защо в говоримия си език има достатъчно много думи, съдържащи гласна „ъ“, но с официалния правопис, въведен преди няколко десетилетия, тази буква е „изрязана“, няма такава буква.

  Интернет пространството, впрочем, е пълно с форуми, в които кипят караници, с млади хора, които търсят или по-скоро повтарят истини или измислици, в които вярват и чрез които по някакъв начин се идентифицират. Някакви нови поколения търсят истината за миналото, противопоставяйки се, понякога яростно, едни на други. И макар че векът е ХХІ-ви, и макар че уж в този век преосмислянето на митологии, каквито и да било те, би трябвало да много по-лесно – това, че в продължение на десетилетия е имало затваряне на информационния поток, да го наречем, между България и Македония, и в двете посоки – няма как да не избие в спорове, и добри, и лоши, и в новата медия, за която няма граници. Но няма и гаранции, че въпреки безкрайното море от информация, което се съдържа в нея, старите пропагандни клишета, елементарното знание/незнание или изграждани дълго предразсъдъци и недоверия няма и там да се окажат по-важни, по-“конвертируеми”. Понеже винаги има значение какво се е случвало и преди, какво родените по-рано човеци оставят на родените по-късно, какви “наследства за преработване” им оставят.

  Знанието не бива да се “приковава” все пак, не бива да се прекъсва или “наказва”. И не заради някакви нови, съвременни митове; и не заради това, че за човеците/поколенията въобще е възможно да влязат “два пъти в една и съща река”. А защото лъжите, глупостите, елементарното, предпоставено знание/незнание са в основата на всякакъв вид “свободни” човешки избори, основани на манипулации.

   

  Мариана Христова

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Б.а.: Материалът е публикуван за първи път на 30 юни 2009 г. в блога stranitzi-stannitzi.blogspot.com.

  .

• Резултати от конкурса „Моята българска бродирана риза ‘2022“

  .

  РЕЗУЛТАТИ ОТ ШЕСТОТО ИЗДАНИЕ

  „МОЯТА БЪЛГАРСКА БРОДИРАНА РИЗА ‘2022“,

  ОРГАНИЗИРАНО ОТ БУ„АЗБУКИ“ В РИМ И КОЛЕФЕРО

  КЪМ КУЛТУРНА АСОЦИАЦИЯ „АСЕН И ИЛИЯ ПЕЙКОВИ“, ИТАЛИЯ

   

  

   

  Рисунките са дело на децата от Ателие „Приложен фолклор“, Център за изкуство, култура и образование „София“.

  Ръководител: Елеонора Асенова

  

  .

  НАГРАДИ ЗА РИСУНКИ

  .

  I група – от 5 до 9 години

  .

  I място –          Емануела Кунова 11 г., Арт школа „Колорит“, Плевен,

  Мелиса Мустафа Мюмюн, 9 г., „Като ясно слънце“

  II място –        Алекс Валериев Димитров, „Мама с бъклици“, Германия

  Магдалена Лъчезарова Малинова, 9 г., „Българчета с народни носии“, Дряново

  Теа Гоцев, 8 г., „Носия от Казанлъшко“, София

  III място –       Раян Мохамед Али Кхан, 6 г.

  Алия Мохамед Али Кхан, 6 г.

   

  II група – от 10 до 14 години

   

  I място –          Александър Боркия, Италия, „Импресия от цветове и слънце“,

  II място –        Магдалена-Анна Евгениева Йосифова, „Гроздобер“, София,

  Антония Мариянова Маркова, „Българка“, Димитровград

  Стефания Георгиева Георгиева, „Българска девойка“, София

  III място –       Таня Соболева, „Българка от Украйна“, Измаил, Украйна

   

  III  група – от 15 до 19 години

   

  I място –       Мария Николаева Бончева, „Добровница“

  II място –        Яна Дамаскин, Измаил, Украйна, „Бесарабска българка“,

  Албена Венциславова Методиева, Плевен

  III място –       Касандра Пламенова Недялкова, Дряново,

  Виктория Пламенова Недялкова, Дряново,

  Станислава Емилова Василева, София

   

  

  

  .

  КАТЕГОРИЯ ХУДОЖЕСТВЕН ТЕКСТ

  .

  ПОЕЗИЯ

  ВТОРА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА

   

  1 място – Ан-Мишел Ерон, 12 г., БУ “Родна реч омайна”, Париж

  2 място – Мария-Магдалина Ташева, 10 г., БНУ „Ран Босилек“, Гютерсло, Германия

  3 място – Момчил Стоянов, 12 г.

  .

  ПРОЗА

  ВТОРА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА

   

  1 място – Антония Мариянова Маркова – 12 г., Димитровград, Юнак с бродирана риза

  2 място – Никол Любомирова Бекова, 14 г., 8 клас, ПМГ „Проф. Марин Дринов”, гр. Кюстендил – „На гурбет“ –  разказ

  3 място – Андреа Пенчева, 13 г., БУ “Родна реч омайна”, Париж – „Историята на моята наследствена бродирана риза“

   

  ТРЕТА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА

   

  1 място – Джимка Мигленова Кичикова, на 17 години

  2 място – Мартин Петров Мечкаров, 16 г., Прага Чехия

  3 място – Юлиян Димитров, 15 г. (за акростих)

  .

  Жури: Маргарита Друмева

  Д-р Яни Узунов

   

  

   

  СНИМКИ И МУЛТИМЕДИЯ

  .

  ПЪРВА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА

   

  1 място – Белослава Миленова Христакиева, 5 г., ДГ „Десислава“, Пловдив, група „Звездица“

  2 място – Надежда Коева и Анна Франко, БУ„ Христо Ботев“, Торент, Испания

  3 място – Даниел Цветанов Ангелов-Данаилов, Мадрид, „Св. Иван Рилски“, и Денислав Мирославов Иванов, Враца, „Риза с питка“

  .

  Специална награда:

  Ирем Вадет Ахмед – 8 г., с. Преславци, България

  .

  МУЛТИМЕДИЯ:

  с. Ярджиловци, ДГ „Валентина Терешкова“, група „Слънце“ – групова награда за мултимедия и снимки

  .

  ИНДИВИДУАЛНИ ПООЩРИТЕЛНИ НАГРАДИ:

  Кристиан Цветанов Ангелов-Данаилов,

  Мария-Ракел Алексиева Андреева,

  Тамара Мартинова Атанасова,

  Мартина Георгиева Цанева – Мадрид, Испания, БУ “Св. Иван Рилски“

  .

  Групови поощрителни награди:

  ДГ „ДЕСИСЛАВА“, Пловдив – Георги Петров Димитров – 5 г., Росен Орлинов Стоянов, Даниел Стефанов Александров, Мария Христова Здравчева

  БУ „Хр. Ботев“, Алзира, Испания

  ДГ „Чуден свят“, Перник, р-л ИРЕНА Крумова и СВЕТОСЛАВА

   

  ВТОРА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА 

   

  1 място – Лъчезар Десиславов Давидов, БНУ „Св Иван Рилски“, Мадрид, Испания

  2 място – Виктория Веселинова Тоталова, ПБНУ „Св Иван Рилски“, Мадрид, Испания

  3 място – Валерия Цонкова и Виктория Горбан, Украйна, Измаил

  .

  ПООЩРИТЕЛНИ НАГРАДИ:

  1. Белослава Георгиева, 10 г.; Антония Мариянова Маркова, 12 г., „Български ангел“, Димитровград; Момчил Стоянов, 12 г.
  2. Джорджа и Лоренца Боркия за оператор, режисура и видео монтаж на филмчето „Моята българска бродирана риза“

  .

  СПЕЦИАЛНА НАГРАДА:

  1. Таня Домущи с Антонина и Ксения Пинтайсъка
  2. Борис Боркия, „Жажда за свобода“, Верона, Италия (българска шевица в светлини)

  

  ТРЕТА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА – 15-19 ГОДИНИ

   

  1 място – Далия  Михайлова, Провадия, България

  2 място – Виктор Георгиев Николов, 18 г., Видин, “Лятна жажда на полето“,  България

  3 място – Марийка Чолак и Таня Домущи, Украйна, Измаил

  .

  ПООЩРИТЕЛНИ НАГРАДИ:

  Валерия Чернева и Миша Олейник, Измаил, Украйна;

  Джулия Спинели 18 г., Салерно, Италия;

  Катя Кирмикчи с р-л Светлана Кравченко;

  Мартин  Мечкаров, 16 г., Прага, Чехия.

  .

  Жури: Владимир Добрев и Калинка Георгиева

   

  

   

  Честито на победителите!

  .

  Източник: сп. „Щъркел“

  .

• Болгарлар (Народы Узбекистана. Болгары)

  .

  Л.И. Жукова, Shosh.uz

  .

  Народ, основное население Болгарии. Язык — болгарский южной подгруппы славянской группы индоевропейской семьи. Верующие — в основном православные, есть мелкие группы католиков и протестантов; значительна группа мусульман.

  Болгары в Узбекистане:

  1926 г. — 321
  1979 г. — 2 443
  1989 г. — 2 116

  Беженцы из Балкан появились в Туркестанском генерал-губернаторстве в конце XIX в. в результате обострившейся политической обстановки, вызванной событиями русско-турецкой войны 1877—1878 гг. Болгары-переселенцы имели подданство российское или Османской империи.

  Российская администрация в то время вела политику освоения присоединенных территорий Средней Азии, заселяя их в том числе и вынужденными переселенцами-болгарами. Расселенные беженцы стали развивать садоводство, огородничество, торговлю и ремесло в Кураминском районе, Голодностепском и Сырдарьинском уездах, а затем в Ферганской долине (современные: Сырдарьинская, Джизакская, Ташкентская, Ферганская области).

  Селились они компактными группами, применяли свои традиции земледелия, ремесла и торговли, учитывая местные природные особенности. Привезенные ими сельскохозяйственные культуры значительно обновили семенной фонд болгарским перцем, желтыми томатами, особыми сортами белого и красного винограда, «райскими» яблоками. Болгары внесли существенный вклад и в развитие виноделия края.

  Болгарская интеллигенция активно участвовала в освоении территорий и сыграла особую роль в развитии Туркестана. Достаточно назвать имена некоторых представителей болгарской диаспоры Туркестанского генерал-губернаторства.

  Н. А. Маев (1835—1896) — местный краевед, географ и этнограф. Родился в Санкт-Петербурге, приехал в Среднюю Азию в 1869 г. Устроитель различных внутритуркестанских выставок. Один из основателей Ташкентского музея (ныне Музей истории народов Узбекистана). Главный редактор газеты «Туркестанские ведомости» (1870—1892). В 1874 г. он совершает первые поездки рекогносцировочного характера по краю. В 1877—1878 гг. участвовал в исследованиях бассейна Амударьи для решения вопроса о строительстве железной дороги. В 1890 г. составил каталог военно-исторического отдела по истории завоевания Средней Азии со времен Петра I.

  Н. И. Иванов — купец и промышленник. Среди болгар были также врачи. К началу XX в. в русском Туркестане проживало немногим более 100 болгар, но среди них уже имелось четкое расслоение на зажиточных огородников и сельскохозяйственных батраков.

  

  В первые два года после объявления первой мировой войны болгары не подвергались репрессиям. Они начались с середины 1916 г.: в Ташкенте, Самаркандской области, Ходжентском уезде, голодностепских селах стали закрывать овощные лавки и увольнять из государственных учреждений чиновников болгарской национальности. Такой недружелюбный шаг со стороны администрации края подтолкнул многих болгар принять российское подданство и таким образом избежать разного рода проблем с властями. Известно, что в 1918—1920 гг. два болгарина вступили в Комитет иностранных подданных.

  В мае 1944 г. из Крыма в Среднюю Азию вместе с крымскими татарами были выселены греки, армяне и болгары, некоторые из них обосновались в Узбекистане.

  Следующая волна миграции болгар на территорию Узбекистана была вызвана «потеплением» в отношениях с Болгарской Народной Республикой после второй мировой войны. Наивысшей активностью стали 50— 60-е гг.: несколько сотен молодых болгарских граждан прибыли в Узбекистан для обмена опытом в области механизации хлопководства. Компактное размещение их в поселках Баяут-1, Баяут-2, Баяут-3 и Дальверзин пополнило болгарскую диаспору Ташкентской и Сырдарьинской областей (только в Аккургане работала бригада из 300 чел.). Значительное число болгар проживало в поселке Майское Ташкентской области, занимались виноградарством.

  В Ташкенте численность болгар увеличилась за счет прибывших брига, строителей (50 каменщиков, плотников, арматурщиков) из Софии, Хасково и Бургаса, пожелавших помочь в восстановлении столицы после землетрясения 1966 г. Многие остались здесь жить и работать, создав свои семьи.

  Третья волна миграции увеличила диаспору за счет потомков, прибыв ших из Болгарии бизнесменов, коммерсантов, которые познакомили узбекистанцев с новыми строительными технологиями, первыми компьютерными устройствами, современными основами менеджмента и маркетинга в гостинично-хозяйственном и туристическом бизнесе.

  К началу XXI в., по данным органов госстатистики, общая численность болгар в Узбекистане составила примерно 1 800 чел., около 500 из них проживают в Ташкенте. В настоящее время болгарская диаспора начала редеть за счет оттока на историческую родину.

  На протяжении всего столетия компактное проживание болгар устойчиво связано с Ташкентской и Сырдарьинской областями, преимущественно с городами Ташкент, Бухара, Самарканд, Фергана и их пригородами. До сих пор в обиходе сохранились названия их крупных поселений — Болгарские огороды (г. Ташкент), Хасково (Зангиатинский район Ташкентской области), Вылканеши (Сырдарьинская область) и др.

  Наиболее известные представители болгарской диаспоры в Узбекистане: Н. М. Тодоров — политолог, заместитель председателя Республиканского национально-культурного центра (1995—2001), лидер болгарской диаспоры в Узбекистане; М. А. Ненашева — автор четырех учебников французского языка для узбекских школ; А. Д. Чендов — полковник, бывший военком Шейхантаурского района г. Ташкента; И. К. Дымов — музыкант эстрадно-циркового училища.

  В 50-х гг. XX в. на кафедре биологии Ташкентского университета по инициативе и под руководством заведующего кафедрой, профессора Н. А. Тодорова проводилась серия систематических исследований по физиологии хлопчатника.

  Часто к болгарам ошибочно относят другую народность — гагаузов. Гагаузы — тюркоязычный этнос, живущий в основном в Молдавии, Запорожской, Одесской и Ростовской областях. В начале XX в. часть их, гонимая нуждой, мигрировала в Среднюю Азию и Казахстан. До революции гагаузы не имели своей письменности, язык — тюркский с наличием черт славянского языка. В Узбекистане на 1989 г. было зарегистрировано 152 гагауза. Большинство их проживает к Ташкентской области.

  Т. II. Тодорова, Л. И. Жукова

  Литература

  Ата-Мирзаев, Гентшке В., Муртазаева Р. Узбекистан многонациональный: Историко-демографический аспект. Ташкент: Изд-во мед. лит-ры им. Абу Али ибн Сино, 1998. С. 144.

  Болгары в Узбекистане // Вечерний Ташкент. 2000. 3 апреля.

  Матвеев А. М. Участие зарубежных выходцев в общественно-политической жизни Туркестана в марте—сентябре 1917 г. // Научные труды ТашГУ. 1975. Вып. 473. ТюриковА. Истории о Ташкенте. Ташкент, 1983. С. 69—70.

  Индивидуальные биографии

  Андрей Федотович Нешев — чистокровный болгарин, родился в 1890 г. в с. Марфоловка Маяксалынского района Таврической губернии. Его родители — потомки переселенцев из Болгарии, прибывших на земли Российской империи в начале XIXв., а, возможно, и еще раньше. Как вспоминал А. Ф. Нешев, «прадеду было всего шесть лет, когда родители бежали из разоренной многолетними войнами страны, от преследований османских турок в Крым «. Болгарским мигрантам российское правительство отвело малонаселенные степные просторы на севере Крымского полуострова. Болгары полюбили новую землю-кормилицу, но своих обычаев и традиций не забывали.

  Андрей сам пробивал себе дорогу в жизни. После окончания четырех классов поступил учиться на агронома в частную школу садоводства в Симферополе, затем служил в Наркомземкрыме. В 1927 г. женился на русской девушке Марфе Дмитриевне. Вскоре родилась у них дочь Наталья.

  В предвоенные годы с большим усердием трудился в местечке Сейтлер в лесомелиоративном питомнике по выращиванию декоративных растений, затем, с 1932г. —в Крымском сельхозинституте. Но вскоре жизнь пошла, как говорится, «под откос». В 1940 г. скоропостижно умерла жена. Тяжелой осенью 1941 г., когда гитлеровские войска должны были со дня на день войти в город и все спешно эвакуировались, А. Ф. Нешеву местные власти рекомендовали остаться и продолжать работать в лесном хозяйстве.

  Кстати, местных болгар на фронт не брали, но они создавали партизанские отряды на территории Крыма. Племянник Андрея Федотовича — Андрей Наголов был одним из организаторов местного подпольного движения «За Родину», впоследствии зверски замученный фашистами.

  Но близился конец войны. 12 апреля 1944 г. — день освобождения Крыма. На братских могилах героев устанавливали обелиски. В один из майских дней состоялся митинг и на месте захоронения участников партизанского движения в с. Марфоловка. А на следующее утро крымских татар, армян, цыган, болгар начали спешно вывозить в неизвестном направлении, не предъявив при этом никаких обвинений.

  А.Ф. Нешев вместе с дочерью попал на Урал. В 1946 г. ему удалось добиться как высококлассному специалисту по селекции и агрономии перевода в Узбекистан. Направили работать на Янгиюльский консервный завод.

  Однажды, в конце 50-х гг., на завод приезжала делегация по обмену опытом из Болгарии, и Андрею Федотовичу удалось вдоволь наговориться с земляками. Это бьш один из счастливейших дней в его послевоенной жизни. В 1958 г. по состоянию здоровья А. Ф. Нешев ушел на пенсию. Последние годы жил в Ташкенте.

  Его дочь Наталья Андреевна Нешева закончила факультет французского языка Ташкентского института иностранных языков. Первые годы преподавала в сельской школе в кишлаке Ниязбаш. Там и освоила узбекский язык, что помогло ей в дальнейшем при написании школьных учебников. Много лет преподавала в родном институте.

  В 1994 г. Н. А. Нешева посетила места своего детства в Крыму и даже побывала на земле предков «дорогого татку» — в Болгарии, но при этом ее всегда тянуло в Узбекистан. Сожалеет только о том, что ни разу не пришлось ей встретить на узбекской земле своих соплеменников, все как-то расходились дороги. Да и отца в последние годы жизни (умер на 92-м году) не покидал образ далекой родины, о которой знал только по рассказам. Очень уж- мечтал еще раз встретиться с настоящим болгарином и поговорить, а может, даже и спеть, на родном языке. Не получилось.

  

  А между тем их сородичи находились совсем рядом, и встреча с ними могла быть реальной. В 1957г. в Узбекистан для обмена опытом и получения практических знаний по выращиванию хлопка-сырца прибыло около 300 болгарских специалистов (юношей и девушек). Около 20 человек в течение двух лет проходили практику в поселке Малек Сырдарьинской области. Среди них были Иордан Йорданов и его двоюродный брат Иван Шишманов.

  Иордан Ламбиевич Йорданов (1934г. р., село Сашево (сегодня село имени Петки Каравелева) Великотерновского округа Болгарии) в период практики в сентябре 1959 г. женился на Абильтаровой Гульнаре Саидовне (крымской татарке) — студентке Ташкентского педагогического института. Переехал в Ташкент, 34 года отработал в тресте «Газмонтажстрой «. Вышел на пенсию. Имеет двух дочерей, создавших интернациональные семьи, и двух внуков. Гражданство не менял. Имеет вид на жительство в Республике Узбекистан, яёляясь гражданином Болгарии.

   

  Этнический атлас Узбекистана.
  © Институт «Открытое Общество» — Фонд содействия — Узбекистан, 2002.
  Совместное издание «ИООФС — Узбекистан» и ЛИА Р. Элинина, 2002 г.

  .

• 45 деца от Атина са се върнали да учат в България

  .

  Българското неделно училище „Св. св. Кирил и Методий“ в гръцката столица организира и летни занимални

   

  Тони Найденова, в. „Аз-Буки“

  .

  На всеки две години Българското неделно училище „Св. св. Кирил и Методий“ в Атина, Гърция, обявява конкурс за училищен ръководител. „Обявявам го, за да има по-голяма прозрачност и всеки да може да се докосне до работата при нас. Защото за учителите зад граница са важни контактът с децата и докосването до българския дух. Няма обаче много желаещи, които искат да се занимават с отчетността“, разказва за „Аз-буки“ училищният ръководител Мими Ничева. Тя започва да работи в него през 2010 г. първо като учител.

  „Много неща се промениха през тези 12 г. и все са в положителна посока – твърди моята събеседничка. – Българската държава увеличи оттогава чувствително финансирането за българските неделни училища и вече се покриват основните пера. Дава се възможност на учителите да участват в проекти и инициативи, които отговарят на желанието на деца и родители да се завръщат в България. Възможността да полагат изпит по български език и да придобият сертификат по Европейската езикова рамка, също е голям плюс. Най-много се гордея обаче с това, че откакто съм в училището, около 45 от нашите възпитаници се върнаха да учат в България и много от тях вече са завършили и се реализират.“

  БНУ „Св. св. Кирил и Методий“ е най-старото българско училище в Гърция, основано през 2004 г. Започва с организирането на неделни курсове по български език. След това в него започват да се изучават и литература, история и география на България по програми, одобрени от МОН. Първоначално го посещават шест деца. През 2009 г. се основава Културно-просветното дружество „Будители“, чиято основна цел е да подпомага работата на училището.

  Учебната 2021/2022 г. училището завършва с 216 ученици, за чието обучение се грижат 7 учители. Има и двама души, които водят заниманията по български народни танци и фолклор. Школото се помещава в апартамент с площ около 200 кв. м, който вече започва да не достига. Заради пандемията обаче около 30% от родителите се притесняват да пускат децата, и те учат дистанционно, което отлага нуждата от търсене на по-голяма сграда. Най-много са малките деца в предучилищните групи и в начален етап.

  „Обикновено малките деца нямат възможност да избират дали да идват на училище, или не. Но когато стигнат VI – VII клас, вече имат мнение по въпроса и посещаемостта намалява. Ние обаче сме много щастливи от факта, че при нас децата се задържат до XII клас“, твърди Мими Ничева. И с гордост добавя, че догодина се готвят да изпратят 25 абитуриенти.

  Училището е сред малкото неделни школа зад граница, които организират и лятна занималня за своите възпитаници през юни. В нея се редуват учебни и творчески занимания, както и спортни игри или забавления в близкия парк.

  Учебната година в БНУ „Св. св. Кирил и Методий“ приключи в края на май с провеждането на спортен празник под надслов „Детската планета“. В него участват не само възпитаниците на училището, а и техни приятели от различни етнически групи, родители и други гости.

  На 11 юни 2022 г. училището в Атина е домакин на практически семинар за учители от неделните училища. Темата е „Християнските добродетели в творчеството на Йовков“. Форумът е организиран по инициатива на Асоциацията на българските училища в чужбина и с подкрепата на Русенския митрополит Наум. Той има и практическа насоченост – представя цялостен модел за провеждане на интерактивни уроци по литература, базирани върху творчеството на Йордан Йовков и Библията.

  Сред най-големите постижения на училището е издаденият през 2020 г., в навечерието на 24 май, сборник с преводи на българска поезия на гръцки език по повод 140 г. гръцко-български дипломатически отношения. Целта е чрез книгата гръцките приятели на училището да се запознаят с част от българската поезия.

  В сборника са включени произведения на 18 български автори, като се започне от Възраждането – Петко Рачов Славейков, Христо Ботев, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, и се стигне до наши дни – Елисавета Багряна, Дора Габе, Дамян Дамянов, Георги Константинов, Пламен Станчев.

  Преводите са дело на настоящи и бивши възпитаници на неделното училище под редакцията на Константинос Марицас, който има богат опит в преводите от гръцки на български език и обратно.

  Учениците от атинското школо си партнират с връстници от пловдивското ОУ „Алеко Константинов“ по модул „Партньорства“ от Националната програма „Роден език и култура зад граница“. През миналата година посещават България и се срещат и с акад. Николай Денков – тогава министър на образованието и науката, за да му представят сборника и да обсъдят с него възможностите да продължат обучението си у нас. По време на престоя си в България българчетата от Атина разглеждат забележителностите в Пловдив и София.

  .

• Фалшификат ли е Именникът на българските князе?

  .

  Павел Серафимов,

  Sparotok.blogspot.com

  Един от най-интересните извори за историята на народа ни се явява и един от най-подценяваните, а за жалост и един от най-манипулираните. Става дума за така наречения “Именник на българските князе”, който в миналото, без абсолютно никакво основание бе наричaн“Именник на българските ханове”. Казвам без основание, защото в текста се срещат думи като княз и княжение (княжество), но отсъстват напълно думи като хан и ханство.

  

  Навярно поради своята краткост и особена хронология, документът е смятан от определени хора за фалшификат. Понеже вече няколко пъти различни читатели ме питат какво мисля за “Именника”, дали е надеждно сведение, дали е от полза за разбирането на далечното ни минало и т.н., реших да представя виждането си по този въпрос в настоящата работа. Нека читателите ми сами да решат дали съм прав или не.

  Безспорно, фалшиви, представени по некоректен начин исторически източници има, такива се срещат във всяка епоха. При войната с хетския цар Муватали, армията на египетския владетел Рамзес Велики е разбита, но египетските хроникьори пишат за победа. Доста по-късно във времето, легионите на император Домициан са победени от бойците на дакийския цар Декебал, но в Рим бива празнуван триумф, въпреки позорното поражение.

  Дали обаче “Именникът” е фалшификат, дали можем да му се доверим? Как точно стоят нещата в нашия случай? По принцип всеки документ трябва да се провери, нужно е да се направят сравнения с други писания, засягащи хора и събития от засегнатите времена. Задължително е да се търсят потвърждения от областта на ономастиката. С други думи – трябва да се проучи дали в посочения в документа период от време, в областта, засегната в текста, има названия на реки, селища, планини и т.н. принадлежащи на езика на споменатия в “Именника” народ – в случая българския.

  Преди да започнем изследването, трябва да си зададем въпроса: ако “Именникът” е фалшификат от сравнително ново време, кой има интерес да го поръча и направи?

  Документът е намерен от руския учен Андрей Попов през 1861 г. За нас това е черен период от време – тогава дедите ни са най-жестоко потискания народ в Османската империя и не разполагат нито с политическо влияние, нито пък със значителни финанси. В никакъв случай не може да се приеме, че българин би могъл да проникне в руските архиви, да подкупи служителите без тайната полиция да разбере, а и да вкара сред пазената автентична литература три ръкописа, явяващи се различни преписи на “Именника”.

  През 1861 г. има будни и интелигентни българи като например Георги Раковски. Той обаче нито разполага с някакво влияние в Русия, нито пък властите там са благосклонно настроени към него. Раковски не притежава и нужната литература, за да създаде документ, в който не само да отрази речта на дедите ни от Средновековието, но и специфичните за “Именника” термини като имен, шегор, алем и др.

  В случай, че “Именникът” е фалшификат, то този документ просто няма как да е създаден от българи. Кой обаче е заинтересован да изкара на бял свят свидетелство, че още през II в. българите са имали свое княжество?

  През втората половина на XIX век нито руснаците, нито британците, нито пък историците на германската историческа школа имат интерес от появата на такъв документ, доказващ, че българите имат своя държава много преди появата на държавите на великите сили от по-късни времена.

  На територията на Крим топоним Малоросса (Malorossa) е регистриран през VII – VIII век, а за държава Киевска Рус говорим през IX век. Англосаксите се заселват в Британия през V век, но консолидацията на Англия се извършва едва през IX век. Франките създават своята държава по-рано – в края на V век, но това не би било възможно без отслабването на Римската империя поради войните й с армията на Атила (за когото се предполага, че е споменатият в “Именника” Авитохол).

  През XIX в., а и по-рано, никой няма сметка да се разбере, че първата национална държава в Европа е тази на българите.

  В “Именника” е казано съвсем ясно, че 515 години преди княз Аспарух (Исперих кнѧз) владетелите от рода Дуло са имали княжество от другата страна на Дунава (сii ҃е кнѧз. дръжаше кнѧженïе обону страну Дунаѧ. лѣтъ. ҃ф.҃еі.). Това означава, че въпросното княжество е съществувало през 165-170 г., или с други думи: то е повече от 300 години по-старо от царството на франките и около 700 години по-старо от държавите на русите и англосаксите.

  Някои хора изразяват съмнения относно достоверността на “Именника”, поради термините шегор, имен, алем и т.н. Трябва да подчертая, че това са особени думи от древен календар, като те не могат да бъдат използвани, за са се определи етническата принадлежност на старите българи. Все пак, ако погледнем днешната реалност – дванадесетте названия на месеците – от януари до декември са римски, но това не означава, че родната реч на дедите ни е била латинска.

  Важно е друго – има ли значително историческо събитие, което да съвпада с така наречената нулева година на “Именника”? Taкова събитие има, през 170 г., живеещите недалеч от делтата на Дунава траки костобоки прекосяват голямата река, разбиват всички римски легиони, като дори успяват да проникнат на юг чак до намиращата се във Фокида (централна Гърция) Елатея:

  “An army of bandits, called the Costoboes, who overran Greece  in my day, visited among other cities Elateia” -Paus. 10.34.5

  http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0160%3Abook%3D10%3Achapter%3D34%3Asection%3D5

  Макар сведението да е представено от очевидеца на събитията Павзаний, Ърнест Браянт се съмнява в достоверността на разказа. Изследователят на миналото се чуди как костобоките са достигнали толкова дълбоко във владяната от римляните територия, без да покорят (и осигурят тила си – бел. моя) Мизия, Тракия и Македония.

  Всъщност, няма нищо чудно, както и при други антиримски въстания, местното население подпомага “нашествениците”, с които реално дели един произход. Та нима дълги векове по-късно, в края на ХIX век, значителна част от потиснатите българи не се присъединяват към опълченците и освобождаващите страната ни руски войски?

  Проблемът на Браянт е в това, че той не е знаел за общите корени на прииждащите от другата страна на Дунава костобоки и подчиненото на Рим тракийско население, а точно това обяснява и “странното” действие на бунтовниците, а именно опита им да прочистят Фокида от римските войски. Тази област е известна с това, че от дълбока древност е обитавана от траки: “Attica was once held by the Thracians who came with Eumolpus, Daulis in Phocis by Tereus” Strab.VII.7.1.

  http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Strabo/7G*.html

  Проблемът на Браянт e и проблем на нашите учени. Приемем ли, че костобоките са част от мизите, наречени още българи, всичко си идва на мястото и мистериите от историята ни изчезват. 

  Благодарение на Страбон знаем, че преди около 2000 години, гетите и техните роднини мизите обитават земи както на юг, така и на север от Дунава: “Now the Greeks used to suppose that the Getae were Thracians; and the Getae lived on either side the Ister, as did also the Mysi, these also being Thracians and identical with the people who are now called Moesi”-Strab.VII.3.2

  http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Strabo/7C*.html

  

  C идването на римляните, част от гетите и мизите остава под властта на Вечния град, а друга част – обитателите на земите на север от Дунава запазва своята свобода. В началото на II век, през 105-та година, император Траян успява за победи царя на северните траки Декебал и да завладее част от земите му, но в стръмните източни Карпати и в Черноморските степи римският владетел не посмява да пристъпи.

  Тези територии остават владение на свободните гети и мизи. Там се са абсолютни господари, но тази тема не е засягана адекватно от нашите учени, а е от огромна важност за разбирането на историята ни.

  Само 65 години след падането на гето-дакийското царство на Декебал, дедите ни успяват да възстановят силите си и през 170-та година – нулевата година на “Именника”, основават княжество. Използването на термина княжество вместо царство, според мен показва, че има смяна на благородническата прослойка, т.е. вместо гето-даки, сега на власт са мизите, които по-рано са били подвластни на цар Декебал.

  Част от самите мизи носят името българи и от 170-та до 680-та година то набира популярност и престиж, като през IX век е прието от всички мизийски роднини и става колективно название за потомците на древнобалканските народи.

  Разбирам, че причисляването на старите българи към най-старото население на Балканите ще бъде посрещнато със скептицизъм от определени сънародници, но техните съмнения се дължат на непознаването на определени важни факти:

  1. Споменатите в “Именника” старобългарски родови имена Дуло, Вокил/Оукил, Ерми са регистрирани най-рано не край Памир, Тибет и Сибир, а в микенски документи на над 3300 години. Дуло се среща в документ с регистрация KN Dd 1193 (по Вентрис и Чадуик), Вокил/Оукил можем да намерим в документ 1509 Xa 70 (по Еванс), а Eрми присъства в документ 551 Ka 42 (по Еванс).

  2. Старото над 3300 години име Дуло е отъждествено с тракийските имена Дулас, Дулес, Дулос от руския учен Юрий Откупщиков, знае се и, че на известен брой тухли от Плиска се среща тракийското име DULES, но историците и археолозите ни упорито отказват да го свържат със старобългарското родово име Дуло.
  3. Подложилият на анализ старобългарска чернолъскава керамика археолог Стамен Михайлов стига до извода, че “съдове с механично излъскана повърхност откриваме още в епохата на енеолита, бронза и особено през латенската епоха, когато се оформят всички основни елементи на т. нар. сива тракийска керамика, чието по- нататъшно развитие ние виждаме именно в чернолъскавата керамика от Нови пазар.” С други думи: корените на този тип старобългарска керамика са на Балканите, и то още в Медно-каменната епоха (енеолита).
  4. Цитирайки своите колеги – археолозите Церманович и Тодорович, Михайлов споделя, че свещеният за старите българи символ IYI се среща на Балканите по керамиката от културата Винча. Тя е датирана 5500-4500 пр. Христа.
  5. През 30-те и 50-те години на ХХ век, под ръководството на д-р Методи Попов са проведени мащабни антропологични проучвания, от които става ясно, че за азиатски корени на българите изобщо не може да се говори, като на всичко отгоре, най-разпространения антропологичен тип сред нас, българите, е понтийският. Този тип е доминантен и при древното балканско население, наричано от римляните траки.

  Имайки предвид тези важни факти, всеки непредубеден човек ще заключи, че продължилото над 1100 години отъждествяване на старите българи с тракийския народ мизи се основава на историческа реалност.

  Нека обаче да продължим и с другите доказателства за присъствие на българи на север от Дунава през явяващата се за нулева за “Именника” 170-та година. Името на планината Карпати достига до нас благодарение на живелия през II век Клавдий Птолемей, който пише за Καρπάτης ὄρος. Названието се обяснява с българската дума карпа – скала.

  Отново благодарение на Птолемей, научаваме за селището Зуробара/Ζουρόβαρα. Елементът –бара присъства и в топоними на юг от Дунава, като пример могат да бъдат посочени споменатите от Прокопий Цезарийски Субара, Тамонбари. Реално бара е правилното представяне на изключително популярната за тракийски топоними частица пара, срещаща се в Бесапара, Берипара, Скаптопара, Атипара, Брентопара и др. Още навремето, акад. Вл. Георгиев изказа предположение, че –пара може да се изтълкува с българската дума бара – рекичка.

  Ще се наложи да използваме отново Птолемей, защото той твори малко преди нулевата година на “Именника” и поради това е безценен извор за топонимите и хидронимите на север от река Дунав. Авторът пише за селище ∆ίερνα, чието име е познато и под вариантите Tierna, Zernae, Tsierna.

  Разновидностите са силна индикация за това, че началната буква е затруднявала гръцките и римски автори, а фактът, че въпросният топоним се намира край река Черна, не оставя никакво съмнение, че ∆ίερνα, Tierna, Zernae, Tsierna е чуждото представяне на българското прилагателно и същевременно речно име Черна.

  Фактите показват, че през II век, малко преди нулевата година на “Именника”, на север от Дунава са съществували несъмнено български названия на реки, планини и селища.

  А сега идва най-важният момент: eдин език просто няма как да се появи по-рано в определена територия преди появата на народа, който говори въпросния език. Oт това следва, че старите българи не само са имали княжество на север от Дунава през през II век, но и спадат към древните балкански народи.

  Ето колко прости са нещата, стига цялата съществена информация да бъде извадена на бял свят. За жалост истината за корените ни не е отървала на великите сили навремето. Трябвало е да се потулят и игнорират планини от информация, да да може тази истина да остане далеч от българския читател. По-тъжното е, че са наложени безумни теории като “изгубването” на езика на старите българи, само и само, за да се “докаже”, че те са пришелци на Балканите!

  Страшното е, че манипулациите в историята ни продължават и днес. Въпреки излизащата постоянно нова информация, определена група изследователи търси под вола теле в Кавказ и Памир, а някои дори и в Сибир.

  Ако в миналото историците ни са имали донякъде оправдания, като непълни знания, страх от тоталитарна цензура, репресии и т.н., то днес, в демократична и свободна България, няма пречки истината за произхода ни да бъде казана. Няма и обяснение, нито пък извинение за поведението на тези, които упорито се опитват да сложат корените на народа ни колкото се може по-далеч от Балканите.

  Не вярвам индивидите, поддържащи неиздържани теории, да се покаят. Те ще забавят истината, докато могат, игнорирайки важни данни, осмивайки привържениците на виждането за древния балкански произход на българите, а и опитвайки се да провалят сбирки и четения на прогресивни изследователи, макар това да е подсъдно деяние.

  Единственият начин да получим гордостта и престижа, които ни се полагат, е да разпространяваме игнорираната и укривана информация, докато тя стане достояние на повечето сънародници. Веднъж достигне ли се до критична маса, нито титли, нито увъртане ще помогнат на недобросъвестните индивиди.

  Никой няма да е в състояние да попречи в официалната ни история да бъде записано, че векове преди англосакси, франки и др., дедите ни успяват да създадат независима от Рим национална държава, която впрочем е продължение на доста по-старите царства на Декебал, а и изплашилия с мощта си дори Гай Юлий Цезр цар Буребиста.

  Към историята ни принадлежат също Одриското и Фригийското царство, точно както към историята на Англия принадлежат съществувалите преди консолидацията малки царства: Северна Умбрия, Есекс, Мерсия, Уесекс, Съсекс, Кент. Не можем да пренебрегнем и това, че дедите ни са създатели на Троя, че по времето, когато гърците са се обличали с кози кожи, цар Резос е носил позлатени доспехи.

  Богата е историята ни, но е укрита и осакатена от чужденци. Не бива да се примиряваме с това и да позволяваме на други да пишат какви са били дедите ни. Това е безумие, което не просто води до упадък, но и до край. Не пазиш ли своето, не го и заслужаваш.

  .

• „Възраждане“ дава на прокуратурата сигнал срещу „Америка за България“

   

  Мария Филева, БНР

   

  Партия „Възраждане“ внася сигнал в прокуратурата за нередности в дейността на фондация „Америка за България“. Според лидера на формацията Костадин Костадинов, става дума за медийна и политическа корупция, която засяга националната сигурност.

  На държавното обвинение ще бъде представено проучване в обем от 358 страници за финансирането на различни институции:

  „Вече може да се каже, че разполагаме с пълен свод от материали и информация за начина, по който е изградена тази сложна октоподоподобна или дървовидна структура, окопала се на всички нива в българската държава, като започнем от администрацията и минем през всички останали нива на българските чиновнически служби и стигнем до т.нар. неправителствени организации, които като почнем да се разчепкваме в техния генезис, установяваме, че те не са неправителствени. Те са правителствени, на американското правителство, и изграждат агенти за влияние в нашата държава„, заяви Костадинов.

  Той допълни, че „Възраждане“ са превели, адаптирали към българското законодателство и синхронизирали с европейското американския закон за регистрация на чуждите агенти, който предвижда строг режим за регистрация на фондации и неправителствени организации, получаващи финансиране отвън.

  Когато формацията стане първа политическа сила, той ще бъде внесен и приет в Народното събрание, увери Костадинов.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел. ред.: Любопитно е, че това е втори текст по темата на сайта на БНР, публикуван на 05.08.22 в 13:07 ч. Предишният се задържа само около 20 минути.
  Първият текст, в който се говореше повече за адвокатите, събрали материалите, и за съдържанието на документите, бе заменен с личното мнение на К. Констадинов и с негова по-различна снимка (виждате я най-горе).

  А линкът към първия материал (вж. ТУК) вече съобщава за грешка.

  
  .

• Мисия: училища, пълни с деца

  .

  Тони Найденова, в. „Аз-Буки“

  През следващата година ще се разработват нови учебни програми за изучаването на българския език като чужд

  С тазгодишната конференция под надслов „Асоциацията на българските училища в чужбина – 15 години с устрема и вярата на Паисий“ в Националния студентски дом в София се отбеляза юбилеят от създаването на неправителствената организация. Равносметката открои сред най-важните постигнати успехи осигуряването на бюджетно съфинансиране на училищата в чужбина, за да расте броят на обхванатите ученици на 6 континента; подадената петиция на АБУЧ през 2017 г. в Европейския парламент за издигане статута на българския език в страните членки на ЕС и получаване на привилегии, каквито ползват други западни езици за влизане в колежи и университети след завършено средно образование в чуждите образователни системи; въвеждане на изпит за сертификат, който удостоверява ниво на владеене на български в 13 американски щата, издаван от ДЕО към СУ „Св. Климент Охридски“ и даващ възможност на възпитаниците на неделните училища да влизат в американски колежи и университети, и много други.

  Участниците в конференцията „Асоциацията на българските училища в чужбина – 15 години с устрема и вярата на Паисий“ очертаха и бъдещия път на развитие, а Наталия Михалевска – директор на дирекция „Образование на българите зад граница и училищна мрежа“ в МОН, ги запозна с новостите.

  „Мрежата от български неделни училища е много интересна през последните години и вече е в съвсем нова парадигма – казва пред „Аз-буки“ Наталия Михалевска. – Ситуираните близо 400 неделни училища по целия свят не са всичко, защото мрежата им е уплътнена и от електронното обучение, което регламентирахме. Така те допускат в тях да се обучават и деца от други държави, включително и от учители от България при определени условия не само по български, а и по история и география.“

  В някои населени места мрежата на българските неделни училища (БНУ) е достигнала своя краен предел, което означава, че е осигурен достъп на всяко дете, което иска да учи в тях. Затова е взето решение, че на територията на Лондон, Париж, Кипър и на още пет места по света няма да се разкриват нови неделни училища.

  Интересна е и тенденцията на дистанционното обучение. През учебната 2021/2022 г. например в БНУ са се обучавали деца от Катар, Саудитска Арабия и Бахрейн, където няма неделни училища. Това довежда до увеличена мотивация и през тази година предстои откриване на школо и в Бахрейн.

  „Две са най-важните новости, свързани с българските неделни училища. Едната е да извършват изследователска работа по издирването на българските следи, свързани с българската история по света, както и с приноса на българите за развитието на други държави – обяснява Наталия Михалевска. – Изложбата „Българските следи по света“, която Венета Ненкова откри в София, е първа стъпка в тази посока и нашето вдъхновение за този проект. Идеята ни е това, което намират за България по света, да го съберем на едно място в електронен портал. Също така да направим периодични издания – списания, например с разкази на хора от историческите диаспори в Балканските страни, в Украйна, Молдова и т.н., свързани с България. Тези краеведски дейности ще се финансират по Програма „Роден език и култура зад граница“.“

  Втората е по Националната научна програма „Развитие и утвърждаване на българистиката в чужбина“ (ННП „Българистика“) и е свързана с новите учебни програми, които ще започнат да се разработват заедно с БНУ, както и с университетите в България и двата института на БАН – за литература и за български език. Тя е и за лекторатите, но и за неделните училища, тъй като става дума за професионална работа на българисти, които правят диагностика на езикови компетентности с тестове, с електронни обучителни материали, които са нужни на БНУ.

  Вследствие на проведените тестове от I до IX клас, направени в 240 БНУ в 33 държави през последните две години, в НП „Роден език и култура зад граница“ е заложено разработване на нови учебни програми, които да играят ролята на стандарти за обучение по БЕЛ в чуждоезикова среда. Екипите ще бъдат сформирани наесен и ще работят през учебната година до май 2023 г. След това ще бъдат изготвени и издадени и новите учебни помагала за обучение в чужбина, както и електронни ресурси, електронни помагала и електронни интегрирани уроци, изработени от екипите на БНУ.

  Майсторските класове също ще се въведат от тази учебна година – това е вид квалификация, вид обучение. Те ще се провеждат онлайн или на място и по време на тях учителите от БНУ ще могат да правят демонстрации на своя методика на преподаване или на други педагогически способи, които използват. Майсторските класове ще се събират на електронна платформа и ще бъдат излъчвани по различно време. По този начин повече учители ще имат достъп до тях, за да видят какво правят техните колеги по света, когато това им е необходимо, а не в точно определен час, както са уебинарите.

  „В момента диагностиката на езиковите компетентности на децата се прави от всеки учител както може – чрез конструиране на различни тестове, включително интервюта с родителите и самите деца – казва Наталия Михалевска. – Идеята е да се определи минимумът от знания и езикови компетентности, които трябва да бъдат овладени на съответното ниво в съответния клас, за да се улеснят учителите. Затова в ННП „Българистика“ всеки университет залага дейности, свързани с диагностика и с учебни програми, и когато те бъдат подготвени, ще ги консултираме с вас.“

  ННП „Българистика“ е с бюджет от 4 млн. лв. за три години. Ръководи се от консорциум с представители на БАН и на всички българисти от катедрите по света, по славянски филологии, департаментите по чуждоезиково обучение – тоест всички, които имат опит в методиката на преподаването на българския език като чужд. „Тя е с много повече възможности, но каквито и помагала и програми да правим, най-важното си остава как преподава учителят – методите, нагласите. Те трябва да бъдат свързани и с историята, и с народопсихологията, и с изкуството, и с фолклора, и с правенето, но най-вече с отношението. Защото не можем да забравяме, че това обучение не е задължително, и ако децата не се радват на заниманията в БНУ, те могат и да не отидат там. А нашата мисия е училищата да бъдат пълни с български деца – категорична е Наталия Михалевска. – Затова смятаме да продължим с квалификацията на учителите, с обученията, включително с майсторските класове.“

  .

• Българчета от Дъблин разглеждат Пловдив

  .

  Ученици от Българското училище „Райна Княгиня“ в Дъблин пристигнаха в Пловдив, за да видят Античния театър. Те бяха посрещнати в Епископската базилика на Филипопол от зам.-кмета по култура, археология и туризъм Пламен Панов и доц. д-р Елена Кантарева-Дечева – и.д. директор на Общинския институт „Старинен Пловдив“.

  „Идеята за посещението в Пловдив по време на лятната ваканция е на самите ученици, на възраст 17-18 г., чиято мечта е да видят на живо Античния театър. Те са родени, живеят и учат в Дъблин и по традиция през лятната ваканция гостуват на своите баби и дядовци из цяла България“, разказва директорът на БУ „Райна Княгиня“ в ирландската столица Зорница Гоган, която придружава своите възпитаници в Пловдив.
  Пламен Панов ги запознава с историята на древния град, културно-историческите забележителности и събитията, с които Пловдив се гордее. Той им разказва и защо наричат Пловдив най-стария жив град в Европа и шестия най-стар в света, както и за ефекта от обявяването на Пловдив за Европейска столица на културата през 2019 г.

  Доц. Елена Кантарева, която е и реставратор на Епископската базилика, също поздрави учениците и разказа интересни факти за впечатляващия обект. След това групата бе поета от екскурзовод, който ги преведе през Главната улица, за да им покаже интересните места, Римския стадион, Античния театър – тяхната цел, къща „Клианти“ и кв. „Капана“.

  Още при пристигането си младежите от Дъблин с български корени и чудесен български език получиха подаръци от фондация „Пловдив 2019“ – рекламни торбички, фланелки, шапки, тефтер, значки и др. с логото „Европейска столица на културата“. От издателска къща „Жанет-45“ им изпратиха подбрани книги, сред които от Георги Господинов, Здравка Евтимова, Стефан Цанев, Мария Донева, Ина Иванова, Людмил Станев и други.

  Девизът на БУ „Райна Княгиня“ в Дъблин и Туламор, създадено от Българската асоциация за образование „Райна Княгиня“, е „България е навсякъде, където сме ние и децата ни, наследниците на един велик народ!“. Училището предлага обучение по български език и литература, история и география на България, подготовка за Leaving Certificate. В Ирландия представителите на малките нации имат право да държат изпит по майчин език като част от Leaving Certificate, което е ирландската матура. Това им дава възможност да включат оценката по български като балообразуваща. Тази възможност съществува, откакто България влезе в ЕС.

  БУ „Райна Княгиня“ отваря врати на 12 септември 2020 г., за да посрещне всички български деца, желаещи да учат и споделят на роден език. То е създадено от учителски екип от 9 педагози. Началото е поставено с 82 деца, а тази учебна година завършва със 120 ученици. В училището те посещават и арт-занималня, танцуват и се забавляват.

  Източник: в. „Аз-Буки“

  .

• Съкровища на траките ще бъдат изложени във Field Museum като част от мащабна пътуваща изложба

   

  БЪЛГАРСКИ СЪКРОВИЩА ПОКАЗВАТ НА ИЗЛОЖБА В САЩ И КАНАДА

  .

  Мартина Ганчева, БТА

  .

  България ще бъде представена в мащабна пътуваща изложба „Първите крале на Европа“. Това съобщи специално за БТА и рубриката „БГ Свят“ генералният консул на България в Чикаго Светослав Станков, след като посети Природонаучен музей Фийлд.

  

  С проекта са ангажирани Националният исторически музей, Варненският регионален исторически музей и Русенският регионален исторически музей, научи още БТА.

  

  Страната ни ще изпрати по-голямата част от съкровището от могилата Маломирово-Златиница в Южна България, включително златен венец, златен пръстен, наколенник и ритон, съобщиха за  БТА от Националния исторически музей.

  

  „Това е почти целия инвентар от погребението – вероятно погребение на тракийски аристократ“, коментираха още от НИМ и определиха проекта като значителен.

  Експонатите не са излизали от страната за такова участие от доста време, а проектът вече е бил отлаган веднъж с една година заради КОВИД.

  

  Отвъд Океана ще замине и Боровското съкровище, което е изложено в НИМ, но е собственост на музея в Русе. Много интересен артефакт, също от Русе, е бронзов слитък от късната бронзова епоха: заготовка, използвана от производители на сечива с формата на волска кожа.

  Подготвена от археолозите Уилям Паркинсън (Музей по естествена история, Чикаго) и Атила Гюча (Университет на Джорджия), изложбата ще бъде разположена на площ от 700 кв. м. и ще върне посетителите 8 000 години назад. Тя ще включва няколкостотин предмета и съвкупности от неолита, медната епоха, бронзовата епоха и желязната епоха в Северна Америка, за да илюстрира как възникващият елит увеличава своята власт и влияние чрез натрупване на богатство и контролиране на търговията, ритуали, церемонии и война.

  

  „Първите крале на Европа“ ще предостави уникална възможност на хората от Югоизточна Европа да разсъждават върху общото си праисторическо минало, на северноамериканските общности от тези части на Европа да се съберат и да отпразнуват общото си културно наследство, а на хората без пряка връзка с региона да научат и оценят богатата културна история на Югоизточна Европа. Посетителите ще имат възможност да видят първите златни предмети в Европа, бижута, религиозни предмети, брони, оръжия и инструменти, които никога досега не са били представяни в Северна Америка.

  

  Изложбата ще бъде открита в Института за изследване на древния свят в Ню Йорк през септември 2022 г. и ще пътува до Природонаучен музей Фийлд през март 2023 г. Северноамериканската обиколка ще завърши в Канадския исторически музей в Гатино (Квебек) през 2025 г. Очаква се около 750 000 посетители да посетят изложбата по време на обиколката й в Северна Америка. Предстои да бъдат издадени и богато илюстриран каталог и съпътстваща книга с есета. Общо 27 институции от 11 държави участват в мащабния проект.

  

  Основан през 1893 г., Природонаучен музей Фийлд посреща над 1,3 милиона посетители всяка година и управлява колекция от близо 40 милиона културни обекта и научни образци.

  Той е представял значителни международни изложби от археологически колекции в миналото, включително „Викинги“ (2015 г.), „Гърците — от Агамемнон до Александър Велики“ (2015 г.) и „Първият император на Китай и неговите теракотени воини“ (2016 г. ).

   

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел. ред.: За съжаление новините за важни събития като тази изложба достигат до българските медии в Чикаго чрез публикации в БТА, а не от Генералното ни консулство или от генералния консул. По времето на предишни български генерални консули в Чикаго като Симеон Стоилов и Иван Анчев, които поддържаха много активна комуникация с българските медии тук, това едва ли би могло да се случи.

  .

• Д-р Ирина Владикова пред БТА: Често текстовете по литература са неразбираеми за българчетата в чужбина

   

  Интервю на Мартина Ганчева с д-р Ирина Ботева-Владикова,

  БТА

  Обучението по български език на деца между 5 и 12 клас в чужбина е комплексен проблем. Отнася се за преподаването, както на български език, така и за литература. Това каза в специално интервю  за БТА и рубриката „БГ Свят“ председателят на Асоциацията на българските училища в чужбина (АБУЧ) д-р Ирина Ботева-Владикова, която е и директор на Българо-австрийското училище „Св. Св. Кирил и Методий“ във Виена. Презентацията й за обучението по литература в чужбина е включена в двудневната конференция на АБУЧ, която отбелязва своята 15-та годишнина. 

  Д-р Владикова, кои са специфичните моменти при преподаването на български език и литература на българчетата в чужбина – тези от 5 до 12 клас?

  Езикът се изучава в много случаи като чужд или ситуацията е смесена, тъй като децата го говорят, но речникът им е доста слаб. Оттам идват и основните проблеми при обучението по литература. Изключително важна е координацията между това, което преподаваме по литература, а българската литература е много специфична и литературата, която децата изучават в съответната държава, в училището, което те посещават. Казвам, че това е важно, защото тези училища са съвсем редовни, имат часове – нормален норматив и натоварването е голямо. Ние, ако им дадем нещо съвсем различно за краткото време и часовете, които имаме, не можем да постигнем някакъв голям успех. В много случаи тези текстове за тях са меко казано неразбираеми. Да добавим, че нашата литература е изключително обвързана с нашата история, а тези деца невинаги учат история или слабо са запознати с нея, тоест връзката трудно може да се осъществи.

  

  По-голям е проблемът между връзката литература-история или този, че деца говорят няколко езика, но за тях често пъти българският е втори или дори трети и те не мислят на него?

  Езиковата подготовка на децата е изключително важна, бих я поставила на първо място. Ние, преподавателите, особено тези с по-голям стаж, знаем, че се започва с история и минаваме на литература. Литературата в повечето страни, говоря най-вече за Европа, не се изучава в този академичен стил, в тази сложност и комплексност, която ни се предлага в учебниците и учебните помагала в българската система.

  Време ли е да се промени точно тази система, начинът, по който се преподава българска литература в учебните заведения?

  Отдавна мечтая за това и имаме малък успех. Нашата образователна система като цяло е консервативна единица. Сигурна съм, че обществото отново ще се раздели и отново ще каже „къде са ни класиците, къде са нашите автори“. Не съм против тях в никакъв случай. Трябва по някакъв елегантен, обвързващ начин да бъдат представяни на децата задължително. Същевременно трябва да им дадем възможност да изучават текстове, които за тях имат смисъл, тоест като му дадеш да го прочете – той да го прочете и да го разбере…

  

  В контекста на случващото се около него…

  Именно, защото съгласете се, че е много демотивиращо да му дадеш за домашно един текст и детето да дойде и да каже: „Нищо не разбрах“. И е така, защото знам от опит – започваме да четем в час, нищо че са големи ученици – всяка втора-трета дума за тях е непозната.

  Колко часа седмично е нужно да учат българчетата зад граница родния език, за да могат да кажат след завършване на 12 клас, че го знаят?

  Колкото повече – толкова по-добре, но в момента това е максимумът, който тези деца могат да поемат. Те са от около 8:00 ч. на училище, приключват в 14:00-15:00 ч. Някои дори са в целодневно обучение до 16:00 ч. и едва тогава идват при нас.

  Колко е важно за българчетата зад граница да чуват българска реч и вкъщи?

  Като цяло е много важно, но това е битовият, домашният, семейният език. Той е ограничен. Затова са важни часовете при нас. И още нещо – то важи за всички деца, независимо дали са в България или в чужбина, както и за всички езици – това е голям проблем – четенето! В нашето училище възприехме една политика, отворихме клуб „Мама и аз четем заедно“. Отношението към четенето се възпитава още от най-ранна детска възраст – не само да му прочетеш за лека нощ една приказка (също много важно), а да направиш процеса на четене удоволствие за това дете. То да го свързва с положителни емоции, за да може по-нататък, когато само започне да си чете, да свърза именно с тях този процес. Например предлагаме какао, чай, бисквити или някакви други игри, за да може в този час-час и половина да създадем именно тази атмосфера, че четенето не е нещо задължително, не е свързано само с домашното по литература и „Госпожата каза да прочетем от тази до тази страница.“. Казвам на моите ученици да не ме питат колко страници е книгата, а дали е интересна, дали ще им достави удоволствие, каква е темата, която аз мога да свържа.

  

  Оттам идва и следващата част от моята презентация – за връзката, която задължително трябва да опитваме да установим между предмета литература, между автора, времето, в което той живее, историческия момент, текста, който предлага, дали е разбираем и тогава вече тази връзка, не само с историята, но и с видовете изкуства. Един „Стани, стани юнак балкански“, като го чуем е съвсем друго настроението. Много гледаме български филми, макар и стари, в това число и „Под игото“, текст, който е почти невъзможен за прочит. След като изгледаме филма, макар и стар, аз очаквам с трепет да не би да им е скучно на децата – получават се невероятни реакции след това…

  Много съществен момент е и самият клас. Клас с клас и година с година не се повтарят. Винаги са различни децата. Задължително трябва да усетиш групата си, да насочиш вниманието си към силните страни.

  .

• <<
• 1
...
• 6
• 7
• 8
• 9
• 10
• 11
• 12
• 13
• 14
• 15
• 16
...
• 414
• >>