Хасан Евраимов. Снимка: Личен архив
.
За пръв път се срещнах с ентропията като студент по медицина, втора година, в курса по биофизика.
Дотогава не бях чувал тази сложна дума.
Тя звучеше като нещо, което няма място в човешката топлота – като термин от свят, където чувствата са излишни.
Но колкото повече слушах професора, толкова повече усещах, че тази дума описва нещо вътре в мен.
Когато каза: „Ентропията е мярка за безредието в една система“, аз се усмихнах горчиво – изведнъж разбрах защо все не успявам да събера чувствата си на едно място.
Защо обичам и мразя едновременно. Защо си тръгвам, когато трябва да остана, и защо оставам, когато отдавна е трябвало да си тръгна.
Вътре в мен имаха сблъсък всички сили на природата – топли и студени, градивни и рушащи.
Аз бях просто система в разпад, която се опитва да се престори на жив организъм.
После професорът нарисува на дъската кръг и каза, че във всяка затворена система, оставена сама на себе си, ентропията нараства, докато не достигне пълен безпорядък.
И тогава ме прониза нещо, което запомних за цял живот – че може би човекът сам се превръща в затворена система, когато спре да обича, когато спре да общува, когато започне да се страхува от промяна.
Тогава топлината му започва да изтича навън и остава само студената черупка на реда.
По-късно, когато вече стоях на дежурство в болницата, разбрах и колко вярна е тази формула.
Ентропията не беше само в уравненията – тя влизаше с всяка линейка, с всяко „бип“ на монитора, с всяка тишина след последното издишване.
В спешното отделение всичко се разпада по-бързо, отколкото човек може да подреди.
Енергията на живота се превръща в топлина, а топлината изстива. След всяка смърт температурата в стаята сякаш пада с градус.
Понякога гледах мониторите и си мислех, че това не са апарати, а часовници на хаоса.
Когато линията трепти – има ред, борба, динамика. Когато се изправи – настъпва съвършеното равновесие.
И тогава разбираш, че ентропията е не само в материята, а и в смисъла – че и мислите имат температура, и мечтите изстиват, когато не ги захранваш с вяра.
Най-трудното беше не да видя смъртта, а да приема реда й. Да осъзная, че нещо се губи, но не изчезва – просто се разпределя по равен начин в света.
Може би и любовта е такава – когато си тръгне от едно сърце, не умира, а се разсейва в пространството, като топлина след изгаряне.
Ала най-добре осъзнах ентропията, когато си тръгна тя.
Не професорът по биофизика, а жената, с която делях въздух, мисли и тишина.
След нея в стаята остана само равновесие.
Онзи перфектен баланс между присъствие и отсъствие, в който нищо вече не се променя.
И тогава разбрах – пълната тишина е просто другото име на ентропията.
Седях вечер на масата, пред чашата с вино, и усещах как въздухът около мен се охлажда.
Не защото беше зима, а защото нямаше повече движение.
Любовта е динамика, движение на енергия между две тела.
Когато едното изчезне – второто просто се охлажда, докато не стане част от околната температура.
С времето престанах да си спомням гласа й, но все още помня топлината на ръцете й.
Това е, което вселената не успява да обясни – как материята може да изстине, но споменът да остане топъл и дори да пари.
Може би именно там, в онзи неразрушим спомен, живее най-малкият бунт срещу ентропията.
Може би паметта е последното място, където редът все още диша.
Водата търси да се изпари, желязото – да ръждяса, въздухът – да се смеси, а човешкото лице – да се превърне в прах.
В ябълката вече живее гнилото семе, в стената – пукнатината, която я чака, в звездата – студеният мрак, който ще я погълне.
Дори мисълта, веднъж изречена, започва да се руши – думите се изтъркват, значенията избледняват, а обещанията се разпадат на съмнения.
Цветът клюмва, още щом разцъфти.
Смехът започва да умира още с първия си звук.
Слънцето, което ни топли, всеки ден губи частица от себе си, за да поддържа илюзията, че животът има посока.
И човекът… – във всяка клетка, във всяка мисъл, във всяко „утре“ се крие стремежът към разпадане, желанието да се върнеш в хаоса, от който си произлязъл.
С времето започнах да гледам на смъртта по същия начин.
Няма край. Има преход.
Нищо не се губи, всичко просто сменя състоянието си.
Тялото изстива, но топлината му остава във въздуха, в стените, в дрехите, в нечий спомен.
И мислите, които някога сме изрекли, не изчезват – само се разсейват като звук, който бавно умира в пространството.
Може би затова никога не съм се страхувал от края.
Страхувам се единствено от застиналото, от онази пълна неподвижност, която вече нищо не променя.
Истинската смърт е не, когато спреш да дишаш, а когато всичко в теб е подредено. Редът убива. Хаосът е животът.
И ако има нещо, което все още ме спасява, това е малката искра на безредието в мен – желанието да не съм съвършен, да не съм приключен, да не съм равновесен.
Докато още има движение, има и живот.
И докато има живот – ентропията никога няма да победи напълно.
Всичко се стреми да се разпадне, но в това няма трагедия.
Трагедията е само, ако не успееш да видиш красотата на разпадането.
Да разбереш, че и смъртта е форма на продължение, че разпадът е начинът на света да се подмлади.
Когато атомите се разпръснат, те тръгват да градят нещо ново.
Когато една любов изгори, пепелта й дава топлина на друга.
Дори спомените, които избледняват, оставят след себе си форма – като сенки по стената на времето.
И може би точно в това е смисълът – да не се бориш срещу ентропията, а да я приемеш като дъха на Вселената.
Да позволиш на нещата да се рушат, за да се родят отново.
Да вярваш, че докато има промяна, има и живот.
И че дори хаосът – този велик безпорядък – е просто другото лице на любовта.
Сега вече знам – не редът спасява света, а движението.
Не подреденото, не завършеното, не перфектното.
Спасява го онова малко трептене, което отказва да се укроти.
Онова съпротивление срещу покоя, което наричаме живот.
Може би Бог не е създал ред, а просто е запалил първия хаос.
А ние, с нашите тела и страхове, сме искри от този първичен пожар, които още горят в тъмното, за да докажат, че ентропията никога няма да победи напълно.
Защото всяка мисъл, всяка любов, всяко раждане е малък бунт срещу окончателното равновесие.
И може би в това е цялата тайна – че смисълът не е да оцелееш, а да гориш, докато има какво да се разпада.
И тогава разбрах тайната.
Не на смъртта, а на живота.
Животът не се е родил, за да бъде съвършен, а за да се съпротивлява.
Той е най-великото недоразумение във Вселената – малка, упорита искра, която отказва да се подчини на реда на разпада.
Сега вече знам защо съществуваме.
Не за да трупаме смисъл, не за да откриваме истини, не за да владеем материята.
А просто за да бъдем онова минимално трептене, с което Вселената се опитва да забави собственото си умиране.
Ние сме дъхът, с който тя се бори със себе си.
Животът е съпротивление на хаоса.
И може би затова дишаме – за да помагаме на Вселената да не се предаде пред ентропията.
.
.
