.
Автор: Здравко Енев
НОВИЯТ ЛИТЕРАТУРЕН ГРЯХ
В издателския свят се появи нов вид подозрение. Книги губят договори, агенти се отказват от автори, появиха се програми за разпознаване на машинен текст и сертификати за „човешко авторство“. Самият контакт с AI започва да прилича на замърсяване.
Само че никой не може да каже къде точно започва то.
Един човек казва на ChatGPT: „Напиши ми криминален роман от 80 000 думи“, редактира резултата и го предлага под свое име. Друг пише книгата си две години, но използва AI за проучване, проверка на факти, обсъждане на структурата и критика на отделни глави.
И двамата са „използвали AI“. Но очевидно не са направили едно и също нещо.
А какво става, ако машината предложи по-добра структура? Открие слабост в аргумента? Ако разговорът с нея доведе автора до идея, която иначе не би му хрумнала?
Тук въпросът „Използван ли е AI?“ престава да бъде полезен.
Писането никога не е било напълно самотно занимание. Писателите обсъждат ръкописите си, заимстват идеи, следват съвети. Редактори изхвърлят глави и променят структура. И все пак не казваме, че редакторът е написал книгата.
Авторството означава не липса на чуждо участие, а решаваща власт над произведението: авторът определя какво иска да каже, приема или отхвърля предложенията и поема резултата като свой.
AI усложнява тази стара конвенция, защото може да бъде едновременно справочник, редактор, критик, събеседник и производител на текст. Един редактор може да направи стотици предложения и книгата все пак си остава твоя; машината може да напише три страници и точно те да поставят авторството под въпрос.
Затова границата не минава между присъствие и отсъствие на AI, нито между малко и много използване. Тя минава през нещо по-трудно измеримо: кой взема решенията.
AI не отменя авторството. Той просто разкрива нещо, което сме предпочитали да не забелязваме: авторът не е човекът, от когото произлиза всичко, а онзи, който решава какво от всичко това ще стане книга.
ОТ ГЕНЕРАЦИЯ КЪМ СЪТРУДНИЧЕСТВО
Когато говорим за „книги, писани с AI“, обикновено смесваме поне три различни неща.
Първото е машинното производство на съдържание: десетки романи, книжки или наръчници, произведени за броени дни и изсипани в Amazon. Човекът тук е предимно оператор, а резултатът е индустриален текстов спам.
Второто е скритото делегиране на авторството. Някой поръчва на машината сюжет, герои и цели глави и представя резултата като свой. Проблемът тук не е AI, а измамата.
Третото е AI като част от работата на автора: проучване, проверка, редактиране, спор, изпробване на варианти. И точно този случай е най-интересен.
Обикновено си представяме AI като автомат за текст: даваш команда, получаваш разказ или статия. Но езиковите модели позволяват нещо съвсем друго: диалог. Започваш с идея. Машината предлага интерпретация. Възразяваш. Тя открива слабост. Отхвърляш решение, приемаш друго. След десет хода първоначалната идея вече е променена.
Тук AI не пише непременно вместо теб. Той участва в процеса, чрез който стигаш до това, което искаш да кажеш. Да наречем крайния резултат „машинен“ би било абсурдно. Да твърдим, че машината няма интелектуален принос, също би било невярно.
Нещо подобно се случва с фотографията. Първоначално фотографът „просто натиска копче“. По-късно въпросът става друг: какво е направил човекът чрез машината? Вероятно подобно преместване на границата предстои и при AI.
Но аналогията свършва тук. Фотоапаратът не предлага по-добра композиция и не спори с фотографа за смисъла на снимката. AI може да участва и в решенията. Инструментът започва да прилича на сътрудник.
Затова истинският въпрос вече не е дали машината е участвала, а кога сътрудничеството с нея престава да бъде помощ и започва да се превръща в съавторство.
ЧЕТИРИ ВЪЗМОЖНИ БЪДЕЩИ СЮЖЕТИ
Накъде може да води сегашният преход? Очертават се поне четири различни възможности.
Първата е човешката крепост. Формулата „Написано изцяло от човек“ придобива стойност, подобна на „ръчна изработка“ – не гаранция за качество, а за произход. Около това може да се оформи престижен литературен сегмент.
Втората е пълната нормализация. Ако почти всички автори използват AI, читателят просто престава да пита. Остава стойността на книгата: добра ли е, оригинална ли е, струва ли си времето?
Третият и според мен най-вероятен сценарий е: сътрудничеството става нормално, делегирането остава подозрително. AI се превръща в обикновен инструмент, но авторът, който му възлага съществената творческа работа и представя резултата като свой, продължава да нарушава една ясна норма.
Четвъртата възможност е нова призната форма на авторство: открито човешко-машинно произведение, при което взаимодействието е част от творческия метод. „AI-assisted“ вече не е признание за вина, а описание.
Тези сценарии могат да съществуват едновременно. Машинна жанрова продукция, престижна „100% Human Written“ литература и огромна междинна зона на човешко-AI сътрудничество.
Затова днешната стигма едва ли ще остане непроменена. След време „100% Human Written“ може да означава не „Това е истинска литература“, а просто „Тази литература е направена по този начин.“
ПОСЛЕДНАТА КРЕПОСТ
И все пак литературата вероятно ще се съпротивлява по-дълго от другите изкуства. Защото ние четем не само текст. Четем и предположението, че зад него стои друго човешко съзнание.
Представете си великолепно стихотворение за смъртта на дете. После научавате, че никой не е преживял или обмислял описаното: някой просто е поискал от машина „сърцераздирателно стихотворение за смъртта на дете“ и е избрал най-добрия вариант.
Думите са същите, но вече не ги четем по същия начин.
При литературата авторството съдържа нещо, което не може да бъде сведено до качеството на продукта: обещанието за среща с друг човек.
Парадоксално, AI може дори да направи това по-ценно. Колкото по-лесно става производството на убедителен текст без човешки опит зад него, толкова по-важен може да стане произходът му.
Литературата няма непременно да остане „чиста“. Но при нея границата между помощ и заместване ще остане особено важна. Машината може да участва в написването на книгата. Читателят все пак ще иска да знае с кого разговаря, когато я чете.
ОТ ЧИСТОТА КЪМ ОТГОВОРНОСТ
Днешният спор се върти около чистотата: докосвал ли е AI текста, колко е произвел, може ли това да бъде открито. Но по-същественият въпрос е къде е останала авторската воля.
Кой е решил какво трябва да казва книгата? Кой е отхвърлил ефектния, но неверен аргумент? Кой е избрал структурата и тона? И кой носи отговорност за резултата?
Един автор може да използва AI непрекъснато и да запази контрол върху произведението. Друг може да напише няколко добри промпта, да избере най-сполучливия резултат и практически да не извърши работата, която приписва на себе си. Разликата е в делегирането на авторството и отговорността.
Какво тогава прави една книга моя? Едва ли простият физически акт на изписването ù. Не и технологичната чистота, взета сама по себе си. По-скоро тук става дума за веригата от избор, преценка и отговорност от първата идея до последното изречение.
Ако тази верига си остане човешка, машината може да присъства почти навсякъде около нея. Ако я предадем на машината, никакъв надпис „автор“ няма да ни я върне. Затова бъдещият въпрос вероятно няма да бъде дали сме писали с изкуствен интелект, а дали сме му позволили да пише вместо нас.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Златко Енев е български писател и издател на „Либерален преглед“. Досега в България е публикувал седем книги – трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
.
