Мишел Събчева: Каква кауза може да обедини българите по света?

.

Какво вече съобщихме (вж. тук), Българското национално радио организира за втора поредна година Конкурс за есе за ученици и студенти от българските общности зад граница. Темите на конкурса бяха „С какво България може да помогне на Европа (света)?“ и „Каква кауза може да обедини българите по света?“

.

Мишел Събчева, която е завършила 12-и клас в Българско училище „Гергана“ в Ню Йорк и ще продължи образоването си в университета в Принстън, е една от наградените в този конкурс. Тя е отличена в категорията „Студенти до 26 години“.

.

Ето какво пише Мишел до журито на конкурса:

Уважаемо жури на конкурса на БНР за есе за ученици и студенти от българските общности зад граница. Казвам се Мишел Мирослав Събчева. Родена съм през 2008 г. в Ню Йорк и тази година завърших както американската си гимназия, така и 12-и клас в Българско училище „Гергана“, където учих цели 14 години – всяка неделя, от 2012 до 2026 година. През септември ще започна да уча молекулярна биология в университета в Принстън.

Мис Нели Хаджийска, директорът на Българско училище „Гергана“, ни изпрати информация за Вашия конкурс. Когато прочетох темата „Каква кауза може да обедини българите по света?“, веднага си помислих за речта, която произнесох на 17 май 2026 г., по време на изпращането на 12-и клас на Българско училище „Гергана“ в Ню Йорк. Реших да участвам именно с нея, защото вярвам, че тя дава моя личен отговор на този въпрос.

Прочетох също, че конкурсът се провежда под патронажа на президента на Република България, г-жа Илияна Йотова, и с подкрепата на Изпълнителната агенция за българите в чужбина и Министерството на образованието и науката. Името на г-жа Йотова има специално значение за мен. Срещала съм я лично, още когато беше вицепрезидент на България. На 27 ноември 2019 г. тя награди 14 деца от „Гергана“ и техните учители на сцената на НАТФИЗ в София за пиесата, в която участвахме – „Дойдох! Изпях! Победих!“.

На същата сцена получихме и златни значки от представител на ИАБЧ, а след това бяхме наградени с пътешествие с автобус из София. В публиката имаше и представители на Министерството на образованието и науката, които също излязоха на сцената, за да ни поздравят.

Това е един от онези спомени, които остават с теб, защото ти показват, че българската култура не съществува само в България. Тя съществува навсякъде, където има хора, които я пазят, учат, пеят, играят на сцена, говорят на български и я предават на следващото поколение.

На въпроса „Каква кауза може да обедини българите по света?“ аз бих отговорила веднага: българското образование. През живота си съм виждала много моменти, в които българите по света се обединяват. Радвали сме се заедно на победите на Григор Димитров на тенис корта. Вълнували сме се от победата на Дара на „Евровизия“. Събирали сме се на концерти на български естрадни, класически и народни изпълнители. Това са красиви моменти, в които, поне за малко, всички се чувстваме по-близо до България и един до друг.

Но според мен нищо не може да се сравни с едно друго, много по-тихо и много по-дълготрайно обединение – решението на българските родители по света да дадат на децата си българско образование. Това не е обединение за един мач, един концерт или една вечер. Това е избор, който се прави отново и отново, година след година. В моя случай – всяка неделя, в продължение на 14 години.

Четиринадесет години ставане рано. Четиринадесет години домашни по български, история, репетиции, концерти и представления. Четиринадесет години родители, които ни водят, чакат ни, помагат ни и понякога ни убеждават да отидем, дори когато на нас самите изобщо не ни се става от леглото.

И точно в това според мен се крие истинската сила на българското образование зад граница. То не просто учи децата да четат и пишат на български. То създава общност. Свързва поколения. Дава на едно дете, родено на хиляди километри от България, място, където не трябва да обяснява какво означава да бъде българче. Затова вярвам, че именно българското образование може да бъде една от най-силните каузи, които обединяват българите по света.

Именно от този личен опит се роди и речта, която следва – моят отговор на въпроса какво ни свързва като българи, дори когато живеем на хиляди километри от България.

Мишел Събчева

КАКВА КАУЗА МОЖЕ ДА ОБЕДИНИ БЪЛГАРИТЕ ПО СВЕТА?

Ню Йорк
(реч на 17 май 2026 г.)

.

Ню Йорк често е описван с две метафори: като melting pot или като salad bowl. В melting pot различните култури постепенно се сливат в една обща идентичност. А в salad bowl всяка съставка запазва своя цвят, вкус и характер, като същевременно допринася за нещо по-голямо и по-красиво.

Аз винаги съм вярвала, че Ню Йорк прилича повече на salad bowl. Всеки човек, всяко семейство и всяка култура внасят нещо свое в този град. И ако това е така, тогава ние, българите, сме сиренето – отличаваме се, имаме силен вкус и е невъзможно да не бъдем забелязани, щом веднъж разбереш, че сме там.

Има нещо много топло в това да чуеш българска реч по средата на Ню Йорк. Дори едно просто „Айде, бе!“ на улицата или кратко споменаване на България в час по история е достатъчно, за да разказвам за това на приятелите си през целия ден. В такъв голям и разнообразен град е прекрасно да срещаш хора от всякакви култури, но понякога усещаш колко рядко е да срещнеш някого, който наистина споделя твоята. Затова Българско училище “Гергана” винаги е било толкова важно за мен. От 2012 година насам то е моят най-силен мост към българския език, култура и общност.

Спомените ми от „Гергана“ започват, още когато бях на четири години и пеех на сцена. После идват часовете по гимнастика, в които въртяхме ленти – въпреки че и до днес вероятно съм най-негъвкавият човек в това училище. Спомням си как седях на кухненската маса с майка ми и баба ми, докато ми помагаха да прочета домашното по български дума по дума — разбира се, понякога с малко викане, когато ме мързеше.

Спомням си и часовете по история на мистър Вал, когато седях на първия чин с Нина, Теди, Марти и Ния и рисувах котки в полетата на листа. Спомням си улиците на Париж, сцените в София и Виена, пътуванията, репетициите, лагерите и всички онези моменти, в които една минута водехме дълбоки разговори, а следващата гледахме как някой се състезава на люлките.

И, разбира се, никога няма да забравя най-важното правило в българската граматика: винаги се слага запетая пред „че“ – толкова важно правило, че дори го споменах в кандидатстудентските си есета.

Мога да продължа да разказвам спомени още дълго, но днес искам да кажа най-важното: какво всъщност означава това училище за мен.

Всяка година се връщам в България, за да видя семейството и приятелите си. Обичам тези пътувания и съм много благодарна, че имам тази възможност. Но понякога усещам, че изоставам, особено когато става въпрос за езика. Понякога превеждам изреченията си директно от английски, а и неведнъж са ми казвали, че имам акцент.

Но точно затова „Гергана“ е толкова ценна за мен. Тук бях заобиколена от хора, които ме разбират – съученици, които също не са израснали в България, но носят дълбока гордост към българските си корени. Тук научих, че българският език не е само граматика и домашни. Той е връзка – с България, с роднините ми, с песните, шегите, спомените и дори с езиковите препъникамъни като „Кралица Клара крала на крал Карл кралската кларинета“.

Благодарение на „Гергана“ мога да се шегувам с баба ми, да клюкарствам с братовчедите си и да се чувствам част от култура, която съществува както в България, така и тук, в Ню Йорк. А макар това да не съм го научила директно в училище, знам и кои български думи да използвам, когато съм зад волана.

Но шегата настрана – „Гергана“ ме направи по-пълноценен човек. Даде ми още един език, още един начин да мисля, още един начин да се свързвам с хората и още една част от себе си, която да нося с гордост.

Искам първо да благодаря на мистър Вал и мис Нели – хората, които са гръбнакът на това училище. Благодаря Ви, че ме научихте да чета и пиша на български, че ме учихте с търпение и грижа и че ме подкрепяхте през всички тези години.

Мистър Вал, благодаря Ви за отдадеността и за това, че винаги сте ни показвали колко важни са българската история, език и култура.

Мис Нели, благодаря Ви, че ръководите “Гергана“ със сърце, сила и организация. Това училище нямаше да бъде същото без Вас.

Искам да благодаря и на мис Краси, мис Джина и мис Лора. Чрез хора, театъра и сцената Вие ми помогнахте да стана по-уверена. Мис Краси, благодаря Ви за хора и за това, че ми помогнахте да повярвам повече в гласа си. Мис Джина, благодаря Ви за подкрепата и насоките в музикалния театър. Мис Лора, благодаря Ви, че винаги сте били до нас – на пианото, на репетициите, при записите и във всички представления. Едни от най-хубавите ми спомени от „Гергана“ са именно от сцената и пътуванията, които ни показаха как музиката и изкуството могат да свързват хората навсякъде по света.

Искам да благодаря и на родителите си, особено на майка ми Ива. Напоследък тя може би идва в „Гергана“ по-често от мен, но именно тя и баща ми винаги са ме държали близо до корените ми. Мамо, благодаря ти, че ме водеше всяка неделя, че ме подкрепяше, че ме насърчаваше да продължа, дори когато не ми се ставаше рано, и че винаги вярваше, че това училище има значение. Чувствам се истинска късметлийка, че ти си не само моя майка, но и моя приятелка.

И накрая, благодаря на моите приятели от „Гергана“, много от които също завършват днес. Благодаря Ви за неделите, репетициите, представленията, шегите, пътуванията и всички спомени. Вие сте причината това място да се чувства като дом.

За мен Българско училище „Гергана“ винаги ще бъде част от детството ми, от идентичността ми и от човека, който съм днес. То ме научи, че има смисъл да ходиш на българско училище – не само защото учиш език, история и традиции, а защото намираш общност.

Благодаря!

.