.
Пиша тези редове като човек, който двайсет години се е занимавал с изборите в чужбина. Като основател на уебсайта Еврочикаго, публикувал стотици материали за правата на българите зад граница. Като човек, който със съпругата си е откривал секции в Чикаго само с едно писмо до Външно, но с добро познаване на закона.
Познавах Изборния кодекс по-добре от повечето от депутатите и използвах оставените в него вратички срещу самите тях, които ги бяха написали. Беше забавно, понякога ефективно, но в крайна сметка – безсмислено.
Моят личен парадокс
Въпреки всичко това, аз не гласувам в избори за български парламент. Причината е проста: ако не възнамеряваш да се върнеш и да живееш в България в следващите шест месеца, не е морално да определяш законите, по които ще живеят други хора. Това е моята вътрешна граница.
И въпреки това години наред помагах за откриването на секции. Защо? Не е от раздвоение на личността, а защото за много българи зад граница гласуването е начин да останат свързани с Родината. Да се почувстват част от България. А това има огромно значение.
Но нека кажем истината такава, каквато е.
Шумът около секциите е политическа димка
Всяка предизборна кампания започва с едно и също: ще откриваме секции, ще ги закриваме, ще ги ограничим, ще ги увеличим.
Това е шум. Шум за мобилизация на твърдите ядра. Шум, който да ядоса хората и да ги накара да гласуват, „за да накажат другите“.
Истината е проста и неудобна:
От 1991 година насам гласовете от чужбина са избрали около 1% (подчертавам – един процент) от депутатите. При около 20% българи зад граница това е нищожно влияние.
Българите в чужбина са ресурс, който държавата не разбира или нарочно не желае да използва
Винаги съм твърдял, че държавата има две най-изгодни инвестиции: началното образование и българите зад граница. И в двете се влага малко, а се получава много.
Всеки лев в началното образование се връща многократно. Когато началото е сбъркано, дори 57 университета (рекордни в света на глава от населението) не могат да поправят щетата. Получаваме функционално неграмотни младежи.
Същото важи и за диаспората. България инвестира сравнително малко средства не само в секции, но и в организации и училища зад граница. Срещу това обаче българите в чужбина официално превеждат в страната над един милиард и триста милиона евро годишно – пари, които влизат директно в икономиката: в потребление, ДДС, услуги, имоти. И това е само официалната част. Разликата е в десетки и дори стотици пъти възвръщаемост.
Въпросът не е дали изборите в чужбина струват скъпо. Въпросът е защо държавата продължава да гледа на диаспората си като на проблем или касичка, а не като на стратегически ресурс.
Истинският проблем не е в секциите, а в модела, който ни е наложен
Участваме в избори без избор. Системата е такава, че дори милион гласа от чужбина не могат да я разместят.
Затова спорът за секциите е удобен за партиите. Той отвлича вниманието от факта, че самият механизъм е сбъркан. И ако тези, които взимат отношение по темата за секциите, не разкриват в своите писания, че това е дим за непросветените, значи те обслужват системата.
Какво следва:
Първо – да спрем да се връзваме на шумотевицата.
Второ – да признаем, че изборите в чужбина имат символно значение, но не и реална тежест.
Трето – да говорим за истинските решения, а не за козметика.
А истинското решение е коренна промяна на модела.
И докато това не се случи, ще продължим да спорим за секции, докато държавата се изпразва – и от хора, и от смисъл.
Готови ли сте за сериозния разговор? Или ви устройва положението?
.
П. Стаматов
.
.
