Снимка: БГНЕС
.
Приемат бюджета на държавицата ни. И тичат, та ще си счупят копитата. Припряно, набързо, тупа-лупа, дайте да дадем. Не е най-добрият бюджет, но е единствено възможният.
Това е такава глупост, която само ние – единствено възможните идиоти, можем да приемем.
И Спецов не е нито най-добрият културист, нито най-добрият бензинджия, но е единствено възможният особен управител на Лукойл тука.
И Росен Желязков не е най-добрият министър-председател, но е единствено възможният тука.
И Калин Стоянов не е Агент 007, но е единствено възможният тука.
И Славена Вътова не е най-добрата висшистка, но е единствено възможната тука.
И Томислав Дончев не е най-големият философ, но е единствено възможният Лао Дзъ тука.
И Даниел Вълчев не е най-добрият романист и разказвач, но е единствено възможният такъв тука.
И Кошлуков не е най-добрият Генерален директор, но е единствено възможният за Националната телевизия тука и завинаги.
Тази формула – тази убийствена формула – „Не е най-доброто, ама друго няма“, е парцал в устата ни. Парцал, който ни запушва устата.
Ами то с всичко е така.
И животът ни не е най-добър, ама друг няма.
И любовта ни ни слага на пързалката, ама друга няма.
И в главите ни се налива само помия, ама друго няма.
Това е капанът. Така щраква капанът и като щракне – край. Не пуска и къса месо. Хем къса месо, хем приспива.
И като чуя само как се вайкат мои близки и познати, и като знам как аз самият се вайкам, като знам как винаги все нещо е така и няма начин да се промени, и разбирам какъв кръг и какъв водовъртеж всъщност е пътят ни напред.
Ние вървим ли, или се мотаем в кръг?
Ние правим ли нещо, или нищо не правим?
Ето ви я отровата, която винаги ще измислят за нас – с края на историята, с хилядолетния райх, с пълната победа на комунизма, с либералните ценности – винаги ни измислят по една отрова и по един такъв хоризонт, в който си чупим главите, защото е пред носа ни и не е никакъв хоризонт, а стена.
Не е най-деликатното нещо до вчера да си бил знаме на либерализма, а днеска да подсмърчаш, че бил историческа случайност, ама няма как.
Не е много симпатично до вчера да си се борил за равенство и братство между хората, а днес да тънеш в имения и в пари. Ама като няма как…
Никак не е добре да си прост, примитивен, елементарен, ама като си такъв и като няма как…
Това вече не е примирение, не е оцеляване – това е изчезване на всичко, което ни оразличава.
А е толкова естествено да попитаме – не ви ли е срам да изпълнявате всяко нещо, което ви кажат?
Не ви ли е срам да не ни бръснете за две стотинки?
Не ви ли е срам да пробутвате проституция и чалга за изкуство?
Не ви ли е срам да сте заринали България с физиологичните си и душевни боклуци?
Не ви ли е срам да оставите България да бъде изнасилвана, бита и крадена, а вие да си гледате кефа в мерцедесите, по гуляите и в именията?
Не сме най-добрият народ, обаче сме най-добрият народ, на който можеш да му извиеш врата и той да плаче от умиление.
Удивително е, че след като лъсна цялата гнусна, потна и мазна истина за нашата политика, все още минава тоя номер – „Не е най-доброто, но е единствено възможното“.
Засега.
.
.
