.
Авторът на най-песимистичната „оптимистична теория“ за нашия народ загива едва на 36 на бойното поле
Еми Мариянска,
Ние, българите, не обичаме някой да ни критикува и всеки опит да изтъкнат някаква лоша черта от народопсихологията ни, ни кара да се настройваме негативно към човека, който ни я отправя. Самокритиката ни е чужда. Приемаме националния си герой Бай Ганьо някак си като хумористична фигура, докато всъщност той в голяма степен е алегоричен образ на най-тъжното и неизкоренимо в нас – високото ни его, често пъти – без покритие.
Това показва и цялото ни политическо битие и превръща автори като Алеко Константинов, Добри Войников и други в гениални регистратори на българския бит и душевност в най-натуралния им вид. Ето защо техните герои звучат така актуално, независимо от политическия строй, в който живеем. Всепризнат познавач на този бит и душевност на българина е и социологът, философ и публицист от миналия век Иван Минков Хаджийски.
.
.
Той е родом от Троян. Роден е на 13 октомври 1907 година в Княжество България, и загива в Сърбия по време на Втората световна война като военен кореспондент в българската армия. Умира много млад – едва на 36, и малко преди да навърши 37. Човек се респектира от това, на каква възраст този човек е придобил такива мъдри прозрения, с които, дори да не ни харесват някои от тях, трябва да се съгласим, че са наша характеристика и днес.
Хаджийски завършва Търговската гимназия „Димитър Хадживасилев“ в Свищов и после се дипломира с две висши в Софийския университет. След гимназията работи известно време като счетоводител в Търновската захарна фабрика, а от 1931 година – в Троянската популярна банка. Завършва философия през 1932 година, а през 1936-а – и право в Софийския университет.
Веднага се откроява като ярък български публицист, социален психолог. По идейна ориентация е марксист, но няма как да кажем, че теориите му са идеологически обвързани с тази ориентация. За десет години Хаджийски написва 4 книги и над 20 студии и статии, които дават основание да бъде смятан за един от основоположниците на българската социология. Неслучайно Институтът за социални ценности и структури в София носи неговото име. Иван Хаджийски е оригинално явление в българската философско-социологическа мисъл. Критикува фройдизма, расизма, фашизма и теософията по убедителен начин и респектира със своята аналитична мисъл и дълбоко проучени от практиката изследвания. Сред произведенията му се откроява буквално като „Библия“ на нашата народопсихология книгата му „Бит и душевност на нашия народ“.
Иван Хаджийски е роден в бедно занаятчийско семейство. Още на 12 започва да пише дописки в списание „Юноша“. От съвсем млад той се проявява не само като човек на словото, но и като деен бунтар срещу всяка лицемерна доктрина. Работи като журналист и адвокат и поради характера си постоянно се набива в полезрението на властта. Бил е преследван по подозрение в различни престъпления. През 1923 година, когато е едва на 16, го арестуват по подозрение в убийство, а през 1925 година е бил осъден условно на една година затвор по Закона за защита на държавата, защото предал пари на човек, преследван от властите. Тогава написва „Апел до българския народ“.
През 1929 година става член на Българската комунистическа партия (БКП), за което също е арестуван. През 1930 година е бил избран за член на Околийския комитет на БКП в родния му Троян. През 1931 година прави социологическа анкета сред троянски занаятчии и чираци, която използва в по-късните си публикации. Запознава се с професор Димитър Михалчев и знаменитият професор по-късно – през 1940-а, става автор на предговора към първия том на книгата на Хаджийски „Бит и душевност на нашия народ“.
Първата си книга – „Авторитет, достойнство и маска“ Хаджийски издава през 1933 година. Той участва в антивоенен митинг в София против Лайпцигския процес и е арестуван и приведен в полицейското управление в Троян, където е бил жестоко малтретиран. Издава на собствени разноски книгата, за която споменахме – „Авторитет, достойнство и маска“.
През 1936-а излиза книгата му „Любов и брак“, която подписва с името Иван Минков. Започва да сътрудничи на списание „Изкуство и критика“. През 1935-а се жени за Петрана Ахчийска, сестра на психолога марксист Крум Ахчийски. Раждат им се две дъщери. Втората – Нина, се ражда година преди смъртта му.
През 1936 година била разкрита партийната група на БКП, в която е членувал, и Хаджийски е бил осъден по Закона за защита на държавата на три месеца строг тъмничен затвор. След излизането си от затвора е започнал да сътрудничи на издаваното от Димитър Михалчев списание „Философски преглед“, където публикува група студии. Те са издадени посмъртно на Хаджийски в сборник под общото заглавие „Оптимистична теория за нашия народ“. Сборникът е съставен от дъщеря му Мария.
От 1936 година Хаджийски тръгва да обикаля страната, като се придвижва пеша и с колело. Днес е трудно да си представим така едно социологическо проучване, но това е факт. Така, обикаляйки самоотвержено в студ и пек, той подготвя фундаменталното си изследване „Бит и душевност на нашия народ“, което самият определя като труда на живота си: „Изпълних дълга си към литературата с написването на това изследване. Мога да не пиша нищо повече. Това е моят живот.“ От 1937 до 1939 година работи и в кантората на столичния адвокат Борис Павлов, но главният смисъл на живота му остават неговите съчинения.
Първият том на „Бит и душевност на нашия народ“ е издаден през 1940 година, а вторият – посмъртно на автора си – през 1945-а. За жалост, третият том е бил изгубен и не е публикуван. Повечето студии на Хаджийски излизат в сп. „Научна трибуна“, а после – в сп. „Философски преглед“, до забраната на списанието през 1942 година. Хаджийски участва активно и в списването на сп. „Изкуство и критика“, редактирано от Георги Цанев.
През 1943 година Иван Хаджийски е бил мобилизиран в армията. По време на службата си в село Ливадово, Гърция, успял да довърши третия том на „Бит и душевност на българския народ“. В увлекателен разказ Хаджийски ни запознава с един свят, който днес ни изглежда едновременно далечен и в същото време – близък и съкровен, запечатан някъде дълбоко в нас като памет за предците ни:
„В старите еснафски градове махалата живееше като нравствена единица. Нравственият мир много рядко бе нарушаван от кавга. Сговорът бе пълен и между съседите се упражняваше постоянна домакинска взаимопомощ. („Ела ми помогни на тлака.“) Оградите доскоро бяха пробити с малки вратички („комшулуци“), които никога не се затваряха и които правеха дворовете скачени съдове; през тях комшийките си оказваха всяка помощ: наглеждаха малки деца, болни, манджата на огъня; помагаха си при сватби и погребения, при варене на сапуна, което като важно събитие събираше около казана загрижените лица на всички жени, и пр. През тези вратички си услужваха с разни съдове, сечива: лопати, кирки, колички, казани, бърда, станове, каравани; правеха си заеми на брашно, хляб, чер пипер, захар и зехтин; събираха се на седенки и сладки приказки, на варени царевици и тикви, на пуканки и тънки пити; през тях си раздаваха нови плодове за опитване; през тях бягаха подгонените – защото, минавайки през десетина дворове, излизаха на друга улица и т.н.“
През януари 1944-та семейството на Иван Хаджийски било евакуирано в Кнежа. Той се записал доброволец и отишъл на фронта като военен кореспондент при щаба на Втора българска армия. По негово желание го включват в бойните действия в заключителния етап на Втората световна война.
Поверява ръкописа си, написан в някои от по-спокойните военни нощи, на съхранение у командира на армията, генерал-майор Кирил Станчев, защото се боял, че може да го изгуби по време на битка. Но се случва нещо по-лошо – Иван Хаджийски загива в сражение с части на СС дивизията „Принц Ойген“, на връх Висока чука край село Власотинци в Сърбия. Злокобната дата е 4 октомври 1944 година. Чак през ноември приятели пренасят тленните му останки в България. Хаджийски е погребан в Троян. Документална кинохроника запечатва погребението му. През 60-те години на миналия век, обаче, на мястото на старото градско гробище под местността Турлата построяват футболен стадион и се налага тленните останки на Иван Хаджийски да бъдат препогребани.
Почти същата съдба има и ръкописът на третия том на „Бит и душевност на нашия народ“. След войната генерал-майор Станчев го предал на съпругата на Хаджийски и тя го депозирала в издателство „Хемус“. От там, обаче, ръкописът изчезва безследно при национализацията през 1947-а. Текстът бил частично възстановен от първородната дъщеря на Хаджийски – Мария, от 200 страници стенографски записки. Там откриваме ценни пасажи като „…Какво става обаче в София с преселените в нея дребно- и среднособственически среди? София се създаде като чиновнически град. Още Иречек бележи, че това е град, който най-малко е свързан със стария български бит. Така настава едно пълно скъсване със земеделието и домашната работа вън от готвене и бродерии“.
Хаджийски прави реалистична характеристика на онези момичета, произхождащи от средната класа, които самото общество подтиква към безделие: „То (момичето) не само че няма възможност да участва в някакъв труд, което ще влияе благотворно върху ума и нрава му, но и няма възможност да го види. Единствен прозорец към света остават книгите, романите и киното, обаче оттам то взема не това, което му трябва, но образци и страстта да подражава на паразитизма в чужбина…“. Ако прочетем художествена литература от онова време или си спомним за жените около Яворов, то ще разберем какво иска да ни каже Хаджийски. Тези начетени момичета още не еманципирани като днес, нямат избора да бъдат други, освен такива, каквито ги създава средата. А какво казва Хаджийски за младите момчета в София? – Че те нямат друг избор за свободното си време в столицата, освен „кафенета, футболни игрища, проститутки и евтина и лека любов с женени жени, вдовици, стари и млади моми“.
И заключава: „Така се създават навиците на безделието, които, съчетани в достатъчна степен, дават това, което наричаме лумпащина, тарикатство. Тук се вербуват армията на политическото ни търгашество, кадрите на нашата тъпа и механизирана бюрокрация и цялата полуинтелигентна воня и посредственост. По този път върви вече и провинцията, дето по-заможните собственици по пътя на подражанието въвеждат срама от работата, товарейки го върху слугини и наемници, и възпитавайки децата си за кукли и видиотизувани безделници…“ Изглежда коментарът е излишен, защото и в нашето настояще си сме свидетели на подобен процес за „производство на безделници.“
Много забавно Хаджийски описва склонността ни да клюкарстваме за забава – още една проява на безделието. Според него това става причина в големите градове хората да се пазят най-много от съседите си – да не узнаят тайните им, да не ги издадат. „Ние нарочно страним от тях и често пъти не им знаем имената, камо ли историята. Старата поговорка обаче казваше: „Къща без съседи не купувай, къща с лоши съседи не държи“.
В същото време не ни е чуждо големеенето – съзнанието, че дори да не сме, то поне трябва да се представяме за „повече от другите“. В „Психология на парвенюто“ Хаджийски пише: „Парвенюто мъчно понася един безразличен поглед, един случаен жест на незачитане и винаги е готов да се бие за достойнството си и да го доказва със спор, той не може да се търпи лошо облечен, защото всеки случаен пробив в самочувствието му го връща към плебейското самочувствие. Той не познава жеста на превеликодушното пренебрежение, защото няма своя собствена органическа опора за това, защото всяко достойнство за него иде отвън. Той постоянно воюва за него.“
По повод на вечно поставяното на съмнение наше ниско самочувствие като нация, ученият казва: „У нас често избухват разпри във връзка с хвалби на някого, че балтонът му бил по-нов от нашия, с други думи – във връзка с това кой е по-напред и кой е по-назад в незнанието и неумението ни в наука и изкуство. Това самоизмерване на нашата изостаналост, неправилно наричана посредственост, често води до самоподценяване, като че ли изостаналостта е вечно проклятие над състава на нашата кръв, а не нещо обществено преходно.“ Май това звучи толкова актуално днес, че сякаш е писано вчера.
Хаджийски така добре познава нравите ни, че ние, дори да се смеем на прозренията му, вътрешно ни обзема тревогата, колко е прав; и страховете, че ако не си поправим кривиците, не ни чака нищо добро.
Делото на този изключителен човек е своеобразен бунт на модерната личност срещу традиционния начин на живот и мислене. И днес, от дистанцията на времето, оценяваме колко цивилизован е бил този бунт, който анализира действителността, с традиционните й ценности, и иска да ги „архивира“ такива, каквито са, но и да даде насоки за корекцията им, за издигане на културата на нацията.
Още по-убедително въздейства и фактът, че Иван Хаджийски не е кабинетен учен, заровен в книгите и научните постулати – той е човек от плът и кръв, действен бунтар. Един от биографите му го нарича „ученият с колелото“, като в това влага не само научния му принос, но и това, че е бил деятелен, търсещ човек. Литературният критик акад. Ефрем Каранфилов много добре характеризира личността на Хаджийски така: „Той никога не е бил само тълкувател, никога не е бил философствуващ доктринер. Всяка негова мисъл е преминала, както през собствената му глава, така и през собственото му сърце – тя е изстрадана мисъл…“
А знаете ли, че от Хаджийски се възхищавал майсторът на перото и четката Димитър Чорбаджийски – Чудомир, а това е много висока оценка, дадена от талантлив човек. Двамата са били приятели – споделяли са едни и същи ценности и интерес към народния бит и душевност. И ако Чудомир е оставил творчество, което и днес ни разсмива и засрамва, то Хаджийски го е „облякъл“ във философска, аналитична „дреха, съшита от живи наблюдения“. Народопсихологията и на двамата е забележителна – ярка и убедителна, но изразена с различни средства.
Иван Хаджийски поставя началото на социалнопсихологическа школа в България. Създава метод за конкретно изучаване на социалните проблеми, който е оригинално явление в историята на българската философско-социологическа мисъл. Именно Хаджийски е считан за основател на нов клон от научното познание – „конкретна масова психология“. Автор е и на първата систематична етнопсихология на българина – в „Бит и душевност на нашия народ“, където прави анализ на миналото и настоящето, на бита на различни социални групи, разкрива психологичния им облик и проявите на масово съзнание и поведение. Вероятно, ако не беше загинал толкова млад, щяхме днес да разполагаме с една още по-развита социологическа база за изследването на разнообразни социални явления, анализи и описания. Но и така Хаджийски е смятан за новатор в социологията и, обективно погледнато, той е „широк“ учен – учен, който не се побира в тесните рамки на идеологическите си пристрастия.
За жалост, голяма част от трудовете му не са публикувани дълго време след смъртта му. Дъщеря му – социологът Мария Хаджийска, за която вече стана дума, заедно с колектив изследователи, събира материали от наследения от баща й архив и през 1989 година излиза сборникът „Неизвестно от него, неизвестно за него“, с непубликувани трудове на Иван Хаджийски.
Институтът за социални дейности и структури „Иван Хаджийски“, за който споменахме, е учреден на 15 октомври 1997 година, по повод 90-годишнината от рождението на философа, социолога, народопсихолога и публициста Иван Хаджийски.
На 2 октомври 2007 година на Хаджийски посмъртно е присъдена наградата „Златен знак с лента“ от Института по социология при БАН – „За изключителни заслуги и изключителен и оригинален принос към българската социология“, а Общинският съвет в Троян учредява наградата „Иван Хаджийски“, по случай 100-годишнината от рождението му. Днес неговото име носят училища в Троян и София. Името на Хаджийски носи и столична улица в кв. „Овча купел“.
В информация от 1997 г. се посочва, че в теоретичното обучение по полицейска психология преди 1944 година се е изучавала неговата творба „Психология на престъпника“. За живота и творчеството на Иван Хаджийски разказва филмът „Пътепис с елементи на оптимизъм по Иван Хаджийски“. Последната книга за социолога – „Едно знаме повече“ на Лазар Лазаров излиза през април миналата година. Днес в троянския Музей на занаятите съхраняват наследство на социолога. В културната институция се пазят част от библиотеката на Хаджийски, снимки и архивни документи, както и някои лични вещи, дарени от семейството му. Родната къща на социолога в Троян също е част от музейните обекти. Можем да заключим, че макар много от казаното от Хаджийски да ни звучи обидно и песимистично, то той си остава родолюбец и оптимист, вярващ в нашето добро бъдеще и бъдещето на цялото човечество:
„Бъдещият човек ще бъде най-пълната, най-богатата и без остатък проявила всичките си заложби, дарби и особености личност. Тези личности няма да се стремят към преднина и надмощие в борбата на един против други, а ще се съревновават в борбата с природата за общо добруване. И в това съревнование всеки ще разгръща своята личност, за да служи на себе си и на единното по интереси, идеали и нравственост общество.“
„Оптимистична теория за нашия народ“ (откъс)
Думите „българин“ и „българска работа“ у нас често се употребяват като най-унизителни нарицания. Българинът, в черните очила на нашето само подценяване, е онова двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко. „Българска работа“ (конгрес, културно тържество, състояние, обществено предприятие и пр.), това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосно ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои.
Ние не можем да се похвалим с особена социална дисциплина. Държавна вещ у нас е тази, която може да се обсеби без всяко угризение на съвестта. Такова отношение имаме въобще към имуществата на юридическите личности (общини, дружества), чието безнаказано „докопване“ е чисто и просто геройство. Колко души гледат на държавата само като на институт, чрез който косвено се богатее, а не като на пряк извор на забогатяване? Съществуват ли у нас примери на нравствено линчуване на обсебителите на обществени средства? Колко пъти е прилаган законът за преследване на незаконно забогателите чиновници, гласуван още през 1895 година? Коя опозиционна партия, след като в агитациите си е обещавала ревизиране богатствата на членовете на управляващата партия, след дохождането й на власт е създала този опасен прецедент?
Понятията „честност“, „чест“, „доблест“ нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван „балама“, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи.
У нас е установена презумпцията: всеки е мошеник до доказване на противното, съгласно която умните хора казват: Отнасяй се с всекиго като с мошеник; тежестта на доказване противното (опровергаване на презумпцията) лежи върху него. Нима българските канцеларски формалности между другото не са проява и на тази презумпция?
Общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността, поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие.
Малко ли са случаите, когато организираните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб?
Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България?
Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас — завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска.
България бе през Възраждането страна на неограничените възможности. Всяка кариера се правеше с лични качества и собствени сили. Богатствата се създаваха, не се наследяваха и всеки заемаше това обществено положение, което сам си създаваше. Това беше епоха на българските викинги, хора без предистория, които разчитаха само на себе си, на собствената си смелост, прозорливост и изобретателност.
И макар че у нас тогава се създаваше новото стопанство на пазара, все пак този пазар беше пазар на дребни производители, които не експлоатираха и не бяха експлоатирани и които по-слабата историческа подвижност на идеологията държеше в атмосферата на стария патриархален морал на задругата и натуралното стопанство: морал на свобода, братство и равенство.
Индивидуализмът на тези растящи собственици, ограден от патриархалното нравствено наследство, не се преля в хищничество и егоизъм, а, напротив, съединен с добродетелите на взаимопомощта и честността, се превърна в народно водачество.
За масови кражби не можеше да се мисли и през време на патриархалния морал на Възраждането. Защо ще краде едно лице, когато можеше да има нужното чрез една проста молба, и то по дълга на взаимопомощ? Още повече: думата безработица тогава не беше позната на българския език.
Във време на Възраждането първите ни „министри“ отбелязваха като Левски в своите финансови отчети дори похарчените две пари за игла и конец, с които си кърпили раздраните от драките ризи. Дядо Станю Врабевски след Освобождението върна на българската държава лирите на Тетевенския революционен комитет, останали у него преди заточението му в Диарбекир.
Кой поддържаше издателската дейност на нашите просветители? Какво бяха хилядите „спомоществуватели“, без чиито лири, бешлици и грошове преди Освобождението не можеше да се издаде нито една книга? Кой издържаше нашите училища, в които такси не се плащаха? Кой подпомагаше даровитите бедни деца, учещи се в чужбина? Как се събираха десетките хиляди грошове, благодарение на които д-р Чомаков стоеше в Цариград като представител на борбата за черковно освобождение? Кой финансираше революционната организация, която представляваше тогава бъдещата българска държава? Нима тези средства се събираха с червени известия и бирнически екзекуции? Днес тези, които смятат държавата своя, лъжат безобразно същата държава в данъчните си декларации и правят всичко възможно, за да осуетят плащането на определения им данък. Тогава тези, които смятаха революционната организация своя, се надпреварваха кой повече да даде за нея, защото това беше въпрос на чест.
В чужбина в моменти на национални изпитания се провеждат акции за събиране на скъпоценности, с което се изтъква готовност у народа за жертви. Старите панагюрци и копривщенци могат да ви наброят десетки случаи, при които връщащите се от Цариград или от Анадола във великата пролет на 1876 г. еснафи годеници са отлагали своите ненавременни сватби, а златните нанизи и подаръци са подарявали на революционните каси.
Националният идеал на Възраждането – свобода – изпълваше с нравствен смисъл дори и търговската дейност на българите. Успехите на нашите занаятчии и търговци бяха не само стопанска основа на Възраждането, но и аргументи на националния престиж. Книгоиздателството на Христо Данов беше не само предприятие „купи за грош, продай за два“ с основен интерес — цената на учебникарската кола. Това беше първото българско Министерство на просветата. Тук не може да се говори само за просто съчетание на търговски интереси с грижи за разпространение на българската книга, за никнене на нови училища, за назначаване и препоръчане на учители. Тук имаше и съзнанието, че с това се служи на един народен дълг.
Изходът е един: България трябва да стане богата, благоденствуваща и щастлива, но – за всички. Тогава целият български народ ще разгърне скритите си сили и ще си създаде в новата история място и участ, каквито заслужават неговият устрем, неговите амбиции, неговото трудолюбие и неговата прекрасна земя. Той ще стане тъй велик и уважаван, какъвто е бил и в миналото.
.
.
