Като в машина на времето

.

Превъплъщенията на свободата

Вчера ми инсталираха на телевизора 150 руски регионални телевизии. Седнахме да гледаме и ги превъртяхме всичките, направо се почувствахме като на екскурзия. В Русия си имат свой живот, който ние изобщо не познаваме. Говореха за откриването на учебната година, която при тях започва на първи септември, за ремонта на театри, за концерти, имаше камери на живо около красиви църкви със златни кубета, имаше и репортажи за спукани тръби до грохнал стобор, имаше и панелни квартали. По много от регионалните телевизии предаванията се водеха на местните езици на народи, за чието съществуване изобщо не подозирах. Пееха, говореха за традициите си, носеха националните носии.

Някъде се съмваше, някъде падаше вечер, някъде беше 5 градуса, някъде 30 градуса.

Изобщо, тези телевизии сами по себе си показваха една огромна, ама много огромна страна, страна, която се е проснала между Изтока и Запада по географско положение и по манталитет, и която има свой напълно спокоен живот, не се интересува от нас, а ние не я познаваме вече.

Централни телевизии нямаше. И нямаше ги, защото добрият и много демократичен Запад ги е цензурирал.

Кой да повярва, че след толкова години демокрация Западът ще е този, който ще налага цензура?

И ми изникна в съзнанието един детски спомен – баща ми стои до ВЕФ-а и слуша пращящото предаване на радио Люксембург.

Като сега си спомням, че разказваха за щастливата съдба на, нека да я наречем Гретхен, която завършила средно училище, отворила си собствен цветарски магазин и била много доволна. А аз по същото време си мечтаех да стана космонавт и се чудех как Гретхен може да е доволна от съдбата си.

А ето, тази вечер сме в нашата си действителност, европейската, и вървим около стогодишния ремонт на трамвай петица. Една част от трасето ще бъде пуснато скоро, само трамвайните работници ремонтирали новите полски трамваи, купени от общината. Страхували се да не се изложат на откриването. Трамваите били нефелни, а ватманите десетки пъти съобщавали, че поръчките трябва да бъдат спрени и да се купуват изпитаните трамваи на ШКОДА. Казали са, само че никой не ги е чул. Купуването на дефектни трамваи върви с пълна сила.

И отново си спомних, че едно време беше немислимо да кажеш открито точно какво мислиш по някой политически въпрос, за някоя ръководна фигура, за някой стопански идотизъм. Един от основните дефекти на онзи строй беше липсата на свобода на словото.

Никой нищо не смееше да каже и затова и нищо не се променяше.

Сега може всичко да кажеш, само няма кой да те чуе. Може да те ограбят, да те излъжат, да те посрамят, излез, ако щеш на балкона, и викай. Свободно е.

Никой няма да те чуе и нищо няма да се промени.

И стана така, че два различни пътя доведоха до един и същи резултат – ти си никой. А ако се осмелиш да си някой, да се бориш, за да те чуят, макар и граматурно като слон в стъкларски магазин – цензурират те.

И човек започва да се чувства като в машина на времето – върнал се е там, откъдето е тръгнал.

Лилия Джунова

.