Ханс-Херман Хоппе за провалите на демокрацията

Откъс от книгата на Ханс-Херман Хоппе*

“ДЕМОКРАЦИЯТА: БОГЪТ, КОЙТО СЕ ПРОВАЛИ” –
Издателска къща МаК, София, 2015

.

Първо е необходимо да си припомним един от най-фундаменталните закони на икономиката, който казва, че всички видове принудително преразпределение на богатство или доход, независимо на какви критерии се основава то, включва отнемането от някого – от тези, които притежават нещо – и даването му на други – на онези, които не притежават това нещо. Съответно, стимулът човек да бъде имащ намалява, а стимулът да бъде не-имащ се увеличава. Това, което имащият притежава, принципно е нещо, което се счита за “добро”, а онова, което не-имащият не притежава, е нещо, което се счита за “зло” или недостатъчност. И всъщност, именно това е идеята, която обосновава всяко преразпределение – някои притежават прекалено много блага, докато други нямат достатъчно. Резултатът от всяко преразпределение е, че човек съответно ще започне да произвежда по-малко “добро” и все повече “зло”, по-малко съвършенство и повече недостатъчност. Чрез субсидирането с данъчни фондове (с фондове, отнети от други) на хора, които са бедни (“зло”), ще се създава повече нищета. Чрез субсидирането на хора, защото са безработни (зло), ще се създава повече безработица. Чрез субсидирането на самотни майки (зло), броят на самотните майки и незаконните раждания ще се увеличава, и т.н.

Очевидно, това основно прозрение важи за цялата система на т.н. социално осигуряване, която се осъществява в Западна Европа (от 80-те години на 19 век досега) и в САЩ (от 30-те години на 20 век) и предвижда задължително държавно “осигуряване” срещу старост, болести, професионални заболявания, безработица, бедност, и т.н. В съчетание с дори още по-старата задължителна система на държавно образование, тези институции и практики представляват една масирана атака срещу институцията на семейството и личната отговорност. Чрез освобождаването на индивидите от задължението сами да си осигуряват собствените си доходи, лечение, безопасност, старост и детско образование, се свива диапазонът и темпоралният хоризонт на частното обезпечаване и се понижава ценността на брака, семейството, децата и роднинските връзки. Безотговорността, недалновидността, небрежността, заболяванията и дори разрушението (зло) биват стимулирани, докато отговорността, далновидността, прилежността, здравето и консерватизма (добро) биват наказвани. Особено системата за принудително пенсионно осигуряване, чрез която пенсионерите (възрастните) биват субсидирани от данъците, налагани върху настоящите работещи (младите), системно отслабва естествената междупоколенческа връзка между родители, баби и дядовци и деца. Вече не се налага възрастните да разчитат на помощта на децата си, ако не са си подсигурили старините; а по-скоро се налага младите (обикновено с по-малко натрупано богатство) да издържат възрастните (обикновено с повече натрупано богатство), отколкото обратното, както е обичайно в рамките на семействата. В следствие на това, хората не само желаят да имат по-малко деца — и действително, раждаемостта е спаднала наполовина от началото на съвременното социално осигуряване (социална държава) — но също така и уважението, с което младите традиционно са се отнасяли към своите по-възрастни близки, е намаляло, а всички признаци за разпада на семейството и неправилното му функциониране, като ръста на разводите, незаконородеността, насилието върху деца, насилието върху родители, насилието срещу съпрузи, самотното родителство, безбрачието, алтернативните начини на живот и абортите, са нараснали.

Нещо повече, със социализацията на системата на здравеопазването посредством институции като Medicaid и Medicare и регулирането на осигурителната индустрия (чрез ограничаване правото на отказ на осигуряващата институция да изключва всякакъв индивидуален риск като неосигуряем и да дискриминира свободно, съобразно застрахователните методи, между различни рискови групи) се задейства една чудовищна машина на преразпределение на богатство и приходи за сметка на отговорни хора и групи с нисък риск в полза на на безотговорни хора и групи с висок риск. Субсидиите за болните, болнавите и инвалидите пораждат болести, заболявания и иналидност и демотивират желанието да се работи за прехраната и да се живее здравословно. Тук не можем да не цитираме още веднъж “мъртвия австрийски икономист” Лудвиг фон Мизес:

„…да си болен не е явление, независимо от съзнателното желание. . . . Човешката* работоспособност не е просто резултат от физическото състояние; тя зависи главно от разума и волята. . . . Деструктивният аспект на нещастните случаи и здравната осигуровка се съдържа най-вече във факта, че такива институции насърчават нещастните случаи и болести, спъват възстановяването и много често създават или най-малкото усилват и удължават функционалните нарушения, които следват заболяването или нещастния случай. . . . Да се чувстваш здрав е доста различно от това да бъдеш здрав в медицинския смисъл. . . . Чрез отслабването или пълното унищожаване на желанието на човек да бъде добре и да е способен да работи, социалното осигуряване поражда болести и неработоспособност; то създава навика да се оплакваш – който сам по себе си представлява невроза – както и други видове неврози. . . . Като социална институция тя разболява хората физически и умствено или най-малкото благоприятства мултиплицирането, удължаването и засилването на заболяването. . . . Така социалното осигуряване е превърнало неврозата на осигурения в опасно обществено заболяване. С по-нататъшното разширяване и развитие на институцията болестта ще се разпространява. Не може да помогне никаква реформа. Не можем да отслабим или разрушим желанието за здраве, без това да доведе до болест.“

Тук нямам желание да разяснявам икономическата несъстоятелност на все по-разширяващата се идея на Бюкенън и неговите теоретици за протекционистична политика (за протекцията на американските заплати). Ако те бяха прави, техният аргумент в полза на икономическата протекция щеше да се формулира като присъда над търговията като цяло и защита на тезата, че всеки (всяко семейство) щеше да е по-добре, ако той (то) изобщо не търгува с никого. Разбира се, в този случай никой никога не може да изгуби работата си, и безработицата поради “нелоялна” конкуренция ще бъде сведена до нула. И въпреки това едно такова общество с пълна работна заетост не би могло да просперира и да бъде силно; то ще се състои от хора (семейства), които, въпреки работата от зори до здрач, ще са обречени на мизерия и глад. Международният протекционизъм на Бюкенън*, макар и не толкова деструктивен колкото политиката на междуличностния или межудрегионален протекционизъм, би довел до точно същия резултат. Това не е консерватизъм (консерваторите желаят семействата да са проспериращи и силни). Това е икономически деструкционизъм.

Така или иначе, онова, което вече трябва да е ясно, е че по-голямата част, ако не и целият нравствен упадък и културно разложение – признаците на децивилизацията навред около нас – представляват неизбежният резултат от социалната държава и основните й институции. Класическите консерватори от старата школа са били наясно с това и решително са се противопоставяли на държавното образование и социалното осигуряване. Те са били пределно наясно, че всички държави имат за своя основна цел разрушаването и в крайна сметка унищожението на семействата и институциите, властовите нива и йерархии, представляващи естественото развитие на базираните на семейството общности, за да увеличат и засилят собствената си власт. Те са били наясно, че за да го постигнат, държавите трябва да се възползват от естествения бунт на младото поколение срещу родителския авторитет. На тях също така им е било пределно ясно, че социализираното обучение и социализираната отговорност са средствата за постигане на тази цел. Социалното образование и социалното осигуряване предоставят възможност на недисциплинираната младеж да избяга от родителския авторитет (като си позволява безнаказано непрекъснато да нарушава нормите на поведение). Старите консерватори са били наясно, че тази политика ще еманципира индивида от дисциплината, наложена от семейството и живота в общността, поставяйки го вместо това под прекия и непосредствен контрол на държавата. Освен това, те са знаели, или поне са имали силното подозрение, че това би довело до едно системно инфантилизиране на обществото – една регресия, емоционална и умствена, от състоянието на зрял човек до това на подрастващ или дете.

За разлика от тях, популистко-пролетарският консерватизъм на Бюкенън – социален национализъм—демонстрира пълно невежество в това отношение. Съчетаването на културалния консерватизъм с етатизма на социалната държава е невъзможно, и следователно, икономически нонсенс. Етатизмът на социалната държава— социалното осигуряване във всякаква разновидност или форма, се превръщат в хранителна среда за моралния и културния упадък и дегенерация. По този начин, ако човек действително е загрижен за моралния упадък на Aмерика и желае да възстанови нормите в обществото и културата, той трябва да се противопоставя на всички аспекти на съвременната социална държава. Връщането към нормите може да се осъществи единствено чрез тоталното премахване на настоящата система за социално осигуряване – осигуряване при безработица, социално осигуряване, безплатно здравеопазване, безплатна медицинска помощ, държавно образование, и т.н. — като по този начин се стигне до почти пълното отменяне и демонтиране на съвременния държавен апарат и правителствена власт. Ако някой изобщо е решен да възстанови нормите, то правителствените фондове и власт трябва да се свият до или дори да паднат под нивата от деветнадесети век. Следователно, истинските консерватори трябва да бъдат твърдолинейни либертарианци (антиетатисти). Консерватизмът на Бюкенън е фалшив – той настоява за връщане към традиционния морал, но в същото време пропагандира съхраняването на самите тези институции, които са отговорни за извращенията и разрушаването на традиционните морални норми.

III

Повечето съвременни консерватори в такъв случай, особено сред любимците на медиите, не са консерватори, а социалисти – или от интернационалистическия сорт (новите и неоконсервативните етатисти на милитаризираната социална държава и глобалните социал-демократи) или от националистическата разновидност (Бюкенъновите популисти). Истинските консерватори трябва да се противопоставят и на двата вида. За да възстановят социалните и културни норми, истинските консерватори могат да бъдат само радикални либертарианци и те трябва да настояват за разрушаването на цялостната структура на социално осигуряване като морална и икономическа перверзия. Ако консерваторите трябва да бъдат либертарианци, защо либертарианците трябва да бъдат консерватори? Ако консерваторите трябва да се учат от либертарианците, трябва ли либертарианците също така да се учат от консерваторите?

Първо, налагат се няколко терминологични пояснения. Терминът “либертарианство”, както е използван тук, представлява явление на 20 век, или по-точно, явление на периода след Втората световна война, с интелектуални корени и в класическия либерализъм (от осемнадесети и деветнадесети век) и дори в още по-старата философия на естественото право. Той е продукт на съвременния рационализъм (Просвещението). Достигайки кулминацията си в труда на Мъри Н. Ротбард, първоизточникът на съвременното либертарианско движение, и особено в неговата Етика на свободата, либертарианството представлява една рационална етична система (закон). Работейки в рамките на традиционната класическа политическа философия – Хобс, Гротий, Пуфендорф, Лок и Спенсър – и използвайки същите класически аналитични (концептуални) инструменти и логически апарат като тях, либертарианството (ротбардианизмът) представлява един систематичен кодекс, извлечен чрез средствата на логическата дедукция от един принцип, валидността на който (и това е, което го прави върховен принцип, тоест една етична аксиома, а либертарианският кодекс – аксиоматично-дедуктивна теория на справедливостта) не може да се обсъжда без да падне жертва на логическо-практическите (праксеологически) или перформативни противоречия (тоест, без имплицитно потвърждение на онова, което човек експлицитно отрича). Тази аксиома представлява древният принцип на първоначалното придобиване на собственост – собствеността върху оскъдни ресурси – правото на изключителен контрол върху оскъдни ресурси (частната собственост) — се придобива посредством един акт на първоначално присвояване (чрез който ресурсите се вземат от естественото им състояние и се поставят в цивилизационно състояние). Ако това не е било така, никой никога не би могъл да започне да действа (да прави или предлага каквото и да било); следователно, всеки друг принцип е праксеологически невъзможен (и незащитим с аргументи). От принципа на първоначалното придобиване на собственост — принципа на “първи-използвал-първи-притежава” – се извличат правилата, касаещи трансформацията и прехвърлянето (размяната) на първоначално придобитите ресурси, и цялата етика (закон), включително принципите на наказанието, следователно, се преобразува във вид на теория на имуществените права: всички човешки права представляват имуществени права, а всички нарушения на човешките права представляват нарушения на имуществените права. Крайният резултат от тази либертарианска теория на справедливостта е добре известeн в тези кръгове – държавата, съгласно най-влиятелното течение на либертарианската теория, това на Ротбард, представлява незаконна организация, а единственият справедлив социален порядък представлява система на анархия върху частната собственост.

На този етап аз не желая повече да анализирам или защитавам либертарианската теория на справедливостта. Позволете ми само да призная, че считам теорията за вярна, по-точно неопровержимо вярна. По-скоро бих искал да се върна към въпроса за взаимовръзката между либертарианството и консерватизма (вярата в един естествен социален порядък, основан и съсредоточен върху семейството). Някои повърхностни коментатори, най-вече откъм консерваторската страна, такива като Ръсел Кърк, характеризират либертарианството и консерватизва като несъвместими, враждебни една към друга, или дори антагонистични идеологии. В действителност, този възглед е изцяло погрешен. Взаимовръзката между либертарианството и консерватизва представлява праксеологическа съвместимост, социологическа комплементарност и реципрочна подкрепа.

За да обясня това, нека първо посоча, че повечето, макар и не всички, изтъкнати либертариански мислители са били, и това е емпиричен факт, социално-културални консерватори – защитници на традиционните, буржоазни морал и нрави. Особено важно е да се отбележи, че Мъри Ротбард, единственият най-значителен и влиятелен либертариански мислител, беше един откровен културален консерватор. Както и най-значимият учител на Ротбард, Лудвиг фон Мизес. (Айн Ранд, друго значимо влияние върху съвременното либертарианство, представлява друго нещо, разбира се). Макар и това да не доказва кой знае какво (освен че либертарианството и консерватизмът могат да бъдат психологически помирени), то е показателно за един съществен афинитет между двете доктрини. Не е трудно да се разпознае, че консервативните и либертарианските възгледи за обществото са напълно съвместими (сходни). Със сигурност, методите им ярко се различават. Единият метод е (или така изглежда) емпиристичен, социологичен и дескриптивен, а другият – рационалистичен, философски, логичен и конструктивистичен. Въпреки тази разлика обаче и двата са единодушни по един фундаментален въпрос. Консерваторите са убедени, че понятията за “естественото” и “нормалното” са стари и широко разпространени (като по този начин могат бъдат разпознавани винаги и навсякъде). Аналогично, либертарианците са убедени, че принципите на справедливостта са вечно и универсално валидни (и следователно, трябва по същество да са известни на човешкия род от самото си начало). Тоест, либертарианската етика не представлява нещо ново и революционно, а старо и консервативно. Дори и първобитните хора и децата са способни да схванат валидността на принципа на първоначалното придобиване на собственост, като повечето хора обикновено го признават като един неоспорим факт.

Нещо повече, що се отнася до обекта, който е в центъра на вниманието на консерваторите и либертарианците – от една страна семейството, роднинските връзки, общностите, авторитета и социалната йерархия, и от друга – собствеността и придобиването, трансформирането и прехвърлянето й – трябва да стане ясно, че макар и да не се позовават на идентични обекти, те говорят за различни аспекти на един и същи обект: човешките същества и социалното сътрудничество. Тоест, в един широк аспект, тяхната област на изследване (референтна рамка) е идентична. Семействата, авторитетът, общностите и социалното положение представляват емпирично-социологичната конкретизация на абстрактните философско-праксеологически категории и концепции за собствеността, производството, обмена и договарянето. Собствеността и имуществените релации не съществуват отделно от семействата и роднинските връзки. Последните оформят и предопределят специфичната форма и конфигурация на имуществото и и имуществените релации, макар и същевременно те да са ограничени от универсалните и вечни закони за недостига и собствеността. В действителност, както вече видяхме, семействата, считани за нормални по консервативните стандарти, представляват семейства домакинства, като разпадът на семейството и упадъкът на морала и културата, осъждани от съвременните консерватори, са главно резултат от ерозията и унищожението на домакинствата (съсловията) като икономическа база на семействата, причинени от съвременната социална държава. По този начин, либертарианската теория на справедливостта действително може да предложи на консерватизма едно по-точно определение и една по-твърда морална защита от своя страна (завръщането към цивилизацията във формата на морална и културална нормалност), отколкото самият консерватизъм би могъл някога да предложи. По този начин, тя може допълнително да засили и укрепи традиционния антиетатистки външен вид на консерватизма.

IV

Макар и интелектуалните основатели на модерното либертарианство да са били консерватори в областта на културата, и макар и либертарианската доктрина да е напълно съвместима и сходна с консервативния мироглед (и не води, както твърдят някои критици на консерватизма, до “атомистичен индивидуализъм” и “алчен егоизъм”), корумпираното от съвременната социална държава либертарианско движение е претърпяло значителна трансформация. До голяма степен (и напълно в очите на медиите и публиката), то се е превърнало в едно движение, което съчетава радикален антиетатизъм и пазарна икономика с културално левичарство, контра- и мултикултурализъм и личен хедонизъм; тоест, то е пълната противоположност на бюкенъновата програма за културално-консервативен социализъм: контра-културален капитализъм.

По-рано отбелязахме, че бюкенъновата програма за социален(социалистически) национализъм не изглежда да се радва на масово одобрение, поне в САЩ. Това важи в една дори още по-голяма степен за либертарианския опит за синтез между пазарната икономика и контра- и мултикултурализма. Все пак, както и при консерватизма преди това, и в този случай основният въпрос, който ме занимава, не е за масовото одобрение и дали определени идеи могат да се съчетават и интегрират психологически или не, а дали тези идеи могат да се съчетават практически и ефективно или не. Възнамерявам да покажа, че те не могат, и че голяма част от съвременното либертарианство е фалшиво, контрапродуктивно либертарианство (много подобно на фалшивия и контрапродуктивен консерватизъм на Бюкенън).

Това, че голяма част от модерното либертарианство е левичарско в културно отношение, съвсем не се дължи на подобни уклони сред главните му теоретици. Както беше отбелязано, в по-голямата си част те са консерватори в културно отношение. По-скоро, това е резултат от едно повърхностно разбиране на либертарианската доктрина от множество нейни привърженици и последователи и това невежество си има своето обяснение в едно историческо съвпадение и в споменатата тенденция, присъща на социал-демократическата социална държава, към поощряване на процеса на интелектуално и емоционално инфантилизиране (децивилизацията на обществото).

Съвременното либертарианско движение в САЩ води началото си от средата на 60-те години. През 1971 г. е основана либертарианската партия, а през 1972 г. философът Джон Хоспърс е номиниран за неин първи кандидат-президент. Това е периодът на виетнамската война. Едновременно с това възниква едно ново масово явление, поощрявано от големия “напредък” в разрастването на социалната държава от началото и средата на 60-те години насам в САЩ и по подобен начин в западна Европа (т.н. “законодателство за граждански права” и войната срещу бедността). Появява се един нов “лумпенпролетариат” от интелектуалци и интелектуализирани младежи – продукти на все по-разрастващата се система от социалистическо (обществено) образование – “отчужден” от преобладаващите “буржоазни” етика и култура (и в същевременно живеещ далеч по-комфортно в сравнение с лумпенпролетариата в миналото на гърба на богатството, създадено от същата тази преобладаваща култура). Мултикултурализмът и културалният релативизъм (живей и остави другите да живеят) и егалитарният анти-авторитарианизъм (никакво уважение към авторитетите) се издигат от временни и преходни фази при умственото развитие (юношеството) до постоянни нагласи на мислене сред възрастните интелектуалци и техните студенти.

Принципната опозиция на либертарианците срещу виетнамската война съвпада с донякъде размитата опозиция на Новата левица срещу войната. Освен това, анархистичният акцент на либертарианската доктрина допада много на контракултуралните леви. Защото не предполага ли нелегитимността на държавата и аксиомата за не-агресия (при която никой не трябва да прилага или заплашва да приложи физическа сила срещу другите и имуществото им), че всеки е имал пълната свобода да избере собствения си неагресивен начин на живот? Не предполага ли това, че вулгарността, сквернословието, простотията, наркоманията, промискуитета, порнографията, проституцията, хомосексуализмът, полигамията, педофилията или всяка друга възможна перверзия или ненормалност, стига да са престъпления без жертви, изобщо не са престъпления, а напълно нормални и легитимни дейности и начини на живот? Затова не е изненадващо, че още от самото си начало либертарианското движение привлича един необичайно висок брой анормални и перверзни последователи. Впоследствие, контракултуралната среда и мултикултурално-релативистичната “толерантност” на либертарианското движение привличат дори още по-голям брой неудачници, неуспели в личния живот или на професионалното поприще или пълни некадърници. Мъри Ротбард с отвращение ги нарича “нихило-либертарианците” и ги идентифицира като „модални” (типични и представителни) либертарианци. Те си фантазират за общество, където всеки ще бъде свободен да избира и култивира какъвто си пожелае неагресивен начин на живот, кариера или репутация, и където, в резултат на пазарната икономика, всеки може да прави това на едно повишено ниво от общ просперитет. По ирония на съдбата, движението, поставило си за задача да демонтира държавата и възстанови частната собственост и пазарната икономика, беше напълно присвоено, а външният му вид оформен, от умствените и емоционалните продукти на социалната държава: новата класа от вечни юноши.

V

Тази интелектуална комбинация едва ли би могла да има щастлив край. Частно-собственическият капитализъм и егалитарният мултикултурализъм са точно толкова невъзможни като комбинация, колкото и социализмът и културалният консерватизъм. И при опита си да съчетаят несъчетаемото, голяма част от съвременното либертарианско движение в действителност допринася за по-нататъшната ерозия на правата върху частната собственост (точно както голяма част от съвременния консерватизъм допринася за ерозията на семейството и традиционните морални норми). Това, което контракултуралните либертарианци не успяват да разпознаят, и онова, на което истинските либертарианци не могат да наблегнат достатъчно, е че възстановяването на правата върху частната собственост и икономиката въз основата на laissez-faire предполага остро и драстично нарастване на социалната “дискриминация” и бързо ще елиминира повечето, ако не всички, експерименти с мулти-културалнo-егалитарния начин на живот, толкова по сърце на левите либертарианци. С други думи, либертарианците трябва да бъдат радикални и безкомпромисни консерватори.

За разлика от левите либертарианци, групирани около такива институции, като Института Катон и Института по правораздаването, например, които търсят съдействието на централното правителство в налагането на различни политики на недискриминация и призовават за недискриминационна или “свободна” имиграционна политика, истинските либертарианци трябва да прегърнат дискриминацията, било то вътрешна (национална) или външна (чуждестранна). И действително, частната собственост означава дискриминация. Аз, а не ти, притежавам това и това. Аз имам правото да те изключа от моята собственост. Аз мога да ти наложа условия за ползването на собствеността ми и мога да те прогоня от моята собственост. Нещо повече, ти и аз, притежатели на частна собственост, можем да сключим ограничителен (или защитен) договор по отношение на нашата собственост. Ние и всички останали можем, ако и двете страни счетем за изгодно, да наложим ограничения върху бъдещото разпореждане с имуществото ни, на което всеки от нас има право.

Съвременната социална държава в голяма степен е лишила притежателите на частна собственост от правото им на изключване, подразбиращо се в концепцията на частната собственост. Дискриминацията е поставена извън закона. Работодателите не могат да наемат когото си искат. Земевладелците не могат да дават под аренда земята на когото си пожелаят. Продавачите не могат да продават на когото си пожелаят; купувачите не могат да купуват от когото си поискат. А групите от притежатели на частна собственост нямат правото да влизат в каквито и да било ограничителни договори, такива, които те считат за взаимоизгодни. Държавата по този начин е отнела на хората голяма част от тяхната персонална и физическа защита. Да си лишен от правото да изключваш другите означава да си лишен от правото да защитиш себе си. Резултатът от тази ерозия на правата върху частната собственост в демократичната социална държава представлява насилствено интегриране. Насилственото интегриране е повсеместно. Американците трябва да приемат имигранти, които те не желаят. Учителите не могат да изгонят от час некадърните или невъзпитани ученици, работодателите са с вързани ръце по отношение на лошите или деструктивни служители, земевладелците са принудени да търпят лошите арендатори, банките и застрахователните компании нямат право да избягнат лошите рискове, ресторантите и баровете трябва да приютяват нежелани клиенти, а частните клубове са принудени да се примиряват с членове и действия, които са в нарушение на собствените им правила и ограничения. Нещо повече, при публичната, тоест държавната собственост в частност, насилственото интегриране е приело застрашителна форма на норма и беззаконие.

Изключването на определени хора от личния имот на даден собственик представлява самото средство, посредством което собственикът може да избегне възникването на “злото” – събития, които ще понижат стойността на имота му. Ако собственикът бъде лишен от правото свободно да изключва различни хора, случаите на злото – невъзпитани, некадърни, ненадеждни, мързеливи ученици, служители, клиенти – ще нарастват, а стойността на имуществото ще пада. В действителност, насилственото интегриране (резултатът от всички недискриминиционни линии на поведение) поражда лошото поведение и невъзпитанието. В едно цивилизовано общество крайната цена за лошото поведение е прогонването, и субектите с лошо или отвратително поведение (дори и да не са криминално проявени) бързо ще се окажат прогонени отвсякъде и от всеки и ще се превърнат в маргинали, физически отстранени от цивилизацията. Това е една изключително висока цена за плащане; следователно, честотата на такова поведение се понижава. Ако обаче човек е лишен от правото да прогонва други от собствения си имот, когато присъствието им бива считано за нежелателно, лошото поведение, непристойното държане и отрепките биват окуражавани (имуществото губи от стойността си). Вместо да бъдат изолирани и накрая окончателно прогонени от обществото, “лентяите”—във всяка възможна област на некомпетентност (лентяйство)—получават правото да проникват навсякъде с простотията си и затова проявите на такова поведение ще процъфтяват и ще се множат. Резултатите от насилственото интегриране са очевадни. Всички социални взаимоотношения — било то в частния или деловия живот — стават все по-егалитарни (всеки е на “ти” с всеки) и нецивилизовани.

В пълен противовес с това, едно общество, в което притежателите на частна собственост са си възвърнали изцяло правото на изключване, ще бъде изключително неегалитарно, нетолерантно и дискриминационно. На практика ще отсъстват тъй любимите на левите либертарианци “толерантност” и “непредубеденост”. Вместо това, ние ще се озовем на правилния път към възстановяване на свободата на сдружаване и изключване, съдържаща се в институцията на частната собственост, ако само градовете и селата можеха и биха правили онова, което са правили съвсем естествено до и през деветнадесети век в Европа и САЩ. Ще има указателни знаци относно изискванията за достъп в селището, а след това вече в самото селище, изисквания за достъп до специфични части на собственост (например, входът ще е забранен за просяци, лентяи или бездомници, също така и за хомосексуалисти, наркомани, евреи, мюсюлмани, германци или зулуси), като онези, които не отговарят на изискванията за достъп, ще бъдат изритвани като нарушители. Почти мигновено ще се възстановят нормите на култура и морал.

Левите либертарианци и любителите на експерименти с мулти- или контра-културален начин на живот, дори и да не са замесени в някакво престъпление, отново ще трябва да плащат определена цена за поведението си. Ако продължават с поведението си или начина си на живот, те няма да се допускат до цивилизованото общество и ще живеят физически отделени от него, в гета или в покрайнините на обществото, като множество работни места или професии ще бъдат недостъпни за тях. От друга страна, ако пожелаят да живеят и да се реализират в рамките на обществото, те би трябвало да се приспособяват към и възприемат нормите на културата и морала на обществото, в което искат да влязат. Такава една асимилация в обществото не предполага задължително, че човек трябва напълно да се откаже от  нестандартно или анормално поведение или начин на живот. Все пак, тя би предполагала, че даденото лице повече не може “да се изхвърля” и демонстрира някакво алтернативно поведение или начин на живот в публичното пространство. На такова поведение мястото му е в килера, скрито от очите на обществото, и физическо ограничено сред пълната конфиденциалност на четирите стени. Рекламирането или демонстрирането му на публично място ще доведе до прогонване.

Нещо повече, истинските консервативните либертарианци—в сравнение с левите либертарианци—трябва не само да признават и наблягат на факта, че несъмнено ще има рязко нарастване на дискриминацията (изключване, прогонване) в едно либертарианско общество, където притежателите на частни имоти и имущество са с напълно възстановени права върху частната собственост; нещо повече, те ще трябва да признаят —а консерваторите и консерваторските прозрения може да помогнат при постигането на тази цел—че това би следвало да е така – тоест, че трябва да има строга дискриминация, ако човек желае да постигне целта на частна собственост при условията на анархия (или едно общество на частното право в най-чистия му вид). Без постоянна и безкомпромисна дискриминация либертарианското общество бързо ще ерозира и дегенерира в социализма на социалната държава. Всеки социален порядък, включително либертариански или консервативен, се нуждае от механизъм, който да е самоналагащ се. Още по-точно, социалният порядък (за разлика от механичните или биологичните системи) не се поддържа автоматично; той изисква съзнателно усилие и целенасочено действие от страна на членовете на обществото, което да го предпазва от дезинтеграция.

VI

Стандартният либертариански модел за общност се състои от индивиди, които вместо да живеят физически разделени и изолирани един от друг, се сдружават като съседи, живеещи в прилежащи, но отделно притежавани парцели земя. При това този модел е прекалено опростен. Както може да се предполага, причината да се предпочетат съседите пред изолацията е фактът, че за индивиди, участващи в и възползващи се от изгодите на разделението на труда, съседството предлага допълнителното преимущество на по-ниски транзакционни разходи; тоест, съседството подпомага обмена. В следствие на това, стойността на един индивидуално притежаван парцел ще се повиши поради наличието на съседни парцели, притежавани от други. Все пак, макар и да има вероятност това да е вярно и да представлява една валидна причина да се предпочетат съседите пред физическата изолация, то в никакъв случай не е винаги вярно. Дадено съседство винаги включва рискове и може да доведе по-скоро до понижаване, отколкото повишаване стойностите на имуществото, защото ако се допусне, съгласно въпросния модел, че първоначалното установяване на съседска собственост е било взаимоизгодно, и дори да се допусне още, че всички членове от дадена общност се въздържат от криминална дейност, пак може да се случи така, че някой до този момент “добър” съсед да се превърне в противен тип, който не полага грижи за собствеността си или я променя по начин, който се отразява негативно върху стойността на имуществото на другите членове на общността, или просто отказва да участва в каквото и да било съвместно усилие, насочено към подобряване на стойността на общността като цяло. Следователно, за да се преодолеят трудностите, присъщи на развитието на дадена общност, когато земята се притежава при поделена собственост, сформирането на съседствата и общностите в действителност протича по начин, различен от изложения в гореспоменатия модел.

Вместо да бъдат съставени от прилежащи парцели, притежавани от различни лица, съседствата типично представляват собствени или договорени общности, основани и притежавани от единичен собственик, който “отдава” отделни парцели от земята при предварително зададени условия на избрани индивиди. Първоначално такива договорености се основавали на роднински връзки, като ролята на собственика се изпълнявала от главата на семейството или рода. С други думи, точно както действията на най-близките членове на семейството се координират от главата и собственика на домакинството в рамките на домакинството на едно семейство, така и функцията на насочване и координиране на земеползването от групи от съседски домакинства традиционно се изпълнява от главата на разширената роднинска група. В днешно време, което се характеризира с голям ръст на населението и силен спад в значимостта на роднинските връзки, този първоначален либертариански модел на собствена общност е подменен от нови и познати видоизменения, като моловете и “затворените селища”. И моловете. и затворените жилищни общности, се притежават от един субект, физическо лице или частна корпорация, а взаимооотношенията между собственика на общността и неговите наематели и жители са на чисто договорна основа. Собственикът представлява предприемач, който търси печалби от развитието и управлението на жилищни и/или бизнес общности, които привличат хората като места, в които искат да живеят и/или да осъществяват бизнеса си. “Собственикът,” разяснява Спенсър МакКълъм, “изгражда стойност в поземления кадастър на общността главно чрез задоволяването на трите функционални изисквания на общността, които само той като собственик може да изпълни по съответния начин: избор на членове, планиране на земята, и ръководство. . .

Първите две функции, избор на членство и планиране на земята, се изпълняват автоматично от него, докато определя на кого и за каква цел да се разреши ползването на земята. Третата функция, ръководството, представлява негова естествена отговорност, а също така и конкретна възможност, тъй като интерес представлява по-скоро успехът на цялата общност, отколкото на някое отделно звено в рамките й. Отдаването на земя автоматично установява видовете наематели и тяхното пространствено разположение един спрямо друг и, следователно, икономическата структура на общността. . . . Ръководството също така включва арбитраж при различия между наемателите, също както и напътствия и участие в съвместните усилия. . . . [И действително], в един фундаментален смисъл сигурността на общността представлява част от функцията на собственика на недвижимия имот. При планиране на земята той надзирава проектирането на целия строеж от гледна точка на техническата безопасност. Той също така подбира наемателите съобразно тяхната съвместимост и взаимодопълване с други членове на общността и се учи да е далновиден при наемоотдаването и да предотвратява по други начини възникването на спорове сред наемателите. Чрез своята неофициална помирителна и арбитражна политика той урежда различията, които в противен случай биха могли да се задълбочат. По тези множество начини той осигурява едно “спокойно владение на имота”, както е било възхитително формулирано на езика на общото право, за наемателите си.

Очевидно в този случай задачата за поддържане на унаследената в една либертарианска (собственическа) общност договореност се пада преди всичко на собственика. Да, но той е сам, и е невъзможно да се справи с нея, освен ако не бъде подкрепян в начинанието си от мнозинството членове на въпросната общност. В частност, притежателят се нуждае от подкрепата на елита на общността, тоест, главите на домакинствата и фирмите, инвестирали най-много в общността. За да защитят и по възможност подобрят стойността на имуществото си и инвестициите, собственикът и елитът на общността трябва да желаят и да са подготвени да предприемат две форми на защитни мерки. Първо, те трябва да желаят да се защитават чрез физическа сила и наказание срещу външни нашественици и вътрешни престъпници. А на второ място и не по-малко важно е те да искат и да се защитават, посредством остракиране, изключване и окончателно прогонване, срещу онези членове на общността, които защитават, рекламират или пропагандират действия, несъвместими със самата цел на договореността – да бранят имота и семействата си.

В това отношение дадена общност винаги е изправена пред двойната и свързана заплаха от егалитаризма и културалния релативизъм. Егалитаризмът под всякаква форма е несъвместим с представата за частната собственост. Частната собственост подразбира изключително право, неравенство и различия. А културалният релативизъм е несъвместим с фундаменталния—наистина основополагащия—факт на семействата и междупоколенческите роднински взаимоотношения. Семействата и роднинските връзки предполагат културален абсолютизъм. Егалитарните и релативистичните нагласи като социо-психологически факт намират широка подкрепа сред всяко ново поколение подрастващи. Поради своето все още незавършено умствено развитие младите, особено тези от мъжки пол, са винаги податливи и на двете идеи. Юношеството е белязано от редовни (и нормални за този етап от живота) изблици на бунтарство от младите срещу дисциплината, наложена им от семейния живот и родителския авторитет. Културалният релативизъм и мултикултурализмът предоставят идеологическия инструмент за еманципиране от тези ограничения. А егалитаризмът—базиран на инфантилния възглед, че собствеността по-скоро се “дава” (и по този начин се разпределя произволно), а не се придобива и произвежда индивидуално (и следователно, се разпределя справедливо, т.е., съгласно личната продуктивност)—предоставя интелектуалните средства, чрез които бунтарстващите младежи могат да предявят претенции към икономическите ресурси, необходими за един живот без и извън дисциплинарната рамка на семейството.

Изпълнението на дадена договореност е най-вече въпрос на предпазливост, разбира се. Как и кога да се реагира и какви защитни мерки да се предприемат са въпроси, които изискват преценка от страна на членовете на общността и особено от собственика и елита на общността. Затова, например, докато заплахата от моралния релативизъм и егалитаризъм е ограничена до една малка част от юношите и младежите само за кратък период от живота (докато те се върнат към ограниченото от семейството юношество), може и да не се предприема. Проповедниците на културалния релативизъм и егалитаризма едва ли биха довели до нещо повече от временни неприятности или раздразнения, и наказанието им във формата на остракиране може да бъде доста меко и снизходително. Една дребна порция осмиване и презрение може да се окажат всичко, което е необходимо за сдържането на заплахата от релативизъм и егалитаризъм. Но ситуацията е много различна и може да се наложат доста по-драстични мерки веднъж, щом като духът на моралния релативизъм и егалитаризма се настани здраво сред зрелите членове на обществото – сред майките, бащите, и главите на домакинствата и фирмите.

Веднага щом зрелите членове на обществото твърдо изразят одобрението си за егалитарните нагласи или дори започнат да ги проповядват, било то под формата на демокрация (управление на мнозинството) или на комунизъм, възниква необходимостта другите членове, и особено естествените социални елити, да бъдат готови да действат решително и, в случай на продължително несъобразяване, да изключат и окончателно прогонят тези членове от обществото. В дадена договореност, постигната между собственик и наематели от общността, за целите на защитата на тяхната частна собственост, не съществува такова нещо като право на свободно (неограничено) слово, нито дори на неограничено слово на територията на собствеността на даден наемател. Човек може да каже безброй неща и да популяризира почти всякаква идея под слънцето, но естествено на никого не е позволено да проповядва идеи, по самата си същност противоположни на целта на договора за закрила и защита на частната собственост, като демокрация и комунизъм. В един либертариански социален порядък не може да има никаква толерантност спрямо демократи и комунисти. Те ще трябва да се отделят физически и да се прогонят от обществото. Аналогично, в договореност, сключена за целите на защитата на семейството и рода, не може да има толерантност спрямо онези, които твърдо рекламират начини на живот, несъвместими с тази цел. Те – адвокатите на алтернативни, не-семейни и несвързани с рода начини на живот, като например индивидуален хедонизъм, паразитизъм, култ към природата и околната среда, хомосексуализъм или комунизъм – също ще трябва да бъдат физически отстранени от обществото, ако искаме да се поддържа либертариански порядък.

VII

В такъв случай със сигурност е очевидно защо либертарианците трябва да бъдат морални и културални консерватори от най-безкомпромисен тип. Настоящото състояние на морално деградиране, социален разпад и упадък на културата се явява именно резултат от прекалена—и най-вече погрешна и неправилно разбрана—толерантност. Вместо бързо да изолират, изключат и прогонят всички обичайни демократи, комунисти и любители на алтернативните начини на живот от цивилизацията в съответствие с принципите на договореността, всички те биват толерирани от обществото. Но това толериране само насърчава и поощрява дори още повече eгалитарните и релативистичните нагласи и начини на мислене, докато накрая се стигне до точката, в която правото да се изключи когото и да е за каквото и да е, се изпари (докато в същото това време властта на държавата, изразяваща се в спонсорираната от държавата политика на насилствено интегриране, съответно е нараснала).

В опита си да установят един свободен естествен социален порядък, либертарианците трябва да се стремят да отвоюват от държавата правото на изключване, присъщо на частната собственост. Но дори и преди да завършат този процес и за да го улеснят, либертарианците вече започват да утвърждават и упражняват правото си на изключване в ежедневието дотолкова, доколкото ситуацията все още им позволява. Те трябва да се разграничават от другите чрез практикуването (а и проповядването) на най-крайната форма на нетолерантност и дискриминация срещу егалитаризъм, демократи, социалисти, комунисти, мултикултуралисти, защитници на околната среда, лошо възпитание, лошо поведение, некомпетентност, грубост, вулгарност и сквернословие. Подобно на истинските консерватори, които ще трябва да се разграничават от фалшивия социален (социалистически) консерватизъм на привържениците на Бюкенън и неоконсерваторите, истинските либертарианци са длъжни видимо и показно да се разграничават от фалшивите мулти-контракултурални и анти-авторитарни егалитарни леволибертариански самозванци.

Превод: Катя Манчева

За консерватизма и либертарианството

–––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Ханс-Херман Хоппе е роден на 2 септември 1949 г. в Германия. Икономист, представител на австрийското училище по икономическа наука. Завършва университета в Саарланд и получава магистърски и докторски степени (1974, философия) във Франкфуртския университет, кръстен на Йохан Волфганг Гьоте. През 1981 г. той е асистент във Франкфуртския университет (социология и икономика). От 1986 г. до пенсионирането си през 2008 г. е професор в университета в Невада (Лас Вегас) и главен редактор на Journal of Libertarian Studies. Основател и президент на дружеството „Собственост и свобода“.
Повече за него и идеите му ще намерите в неговия уебсайт: hanshoppe.com