Шофьорски неволи

Разказ от Стайка Должева

– Погледни колко е красиво небето, не мога да повярвам, че само преди няколко часа мина такава страшна буря. Не се виждаше въобще, дъждът валеше като из ведро. Само като се светнеше се виждаше накъде караме…  Добре, че спря на първия възможен изход … Умирах от страх някой друг камион да не ни отнесе или някоя кола да не влезе под нас… Беше ужасно. Никога не съм виждала нещо подобно. А погледни сега колко е красиво – обърна се Мария към съпруга си Ники, с когото работеха като шофьори на ТИР.

– Какво да му гледам, небе като небе – отговори Ники. – Това не е моето небе… Твоето е, на теб ти харесва Америка. Аз си харесвам моето небе, българското… Хайде, заспивай, пусни щората на този прозорец, че сега ще звънне диспечерът с информацията за следващия товар. Хайде да поспим малко, че целият треперя. Такова напрежение… Добре, че не закъсняхме с доставката.

Мария се опитваше да заспи, но не се получаваше. А беше изморена. Опитваше се отчаяно да заспи. Броеше дървета, стада овце, опита се да медитира, да се отпусне,  но светлини минаваха през очите й и като остри шишове болезнено се забиваха някъде дълбоко в подсъзнанието.

Навън се очертаваше прекрасна сутрин, небето беше чисто като кристал, но денят отново щеше да е горещ.

Обикновено се опитваха да спят поне 2-3 часа на загасен камион, за да се елиминират вибрациите, които не им разрешаваха да се наспят добре. То за 2-3 часа, но пак е нещо – обичаха да се шегуват – ами без хич…

Изгуби представа за времето, умората си каза своето, беше заспала…

Телефонът звънеше. Мария го грабна и по най-тихият възможен начин бързо излезе навън, за да позволи на Ники да поспи поне още малко.

Поговори с диспечерите, взе информацията за следващия товар. Беше помолила момчетата да ги оставят ден-два за почивка. Съгласиха се. Супер! За два дни нямаха работа. Щяха да се наспят и да се разходят. Бяха много близо до красивия Сан Франциско – един от големите градове, дванадесети в Америка по брой на населението.  А след това ще натоварят и отново ще карат като луди до тексаския град Уейко (Waco). Ники щеше да е много доволен – толкова много обичаше да разглежда и прави снимки. А Сан Франциско си заслужаваше да се посети, имаше какво да се  види.

Времето беше прекрасно за разходка. Имаше открита картинна галерия, или по-точно аукцион на картини на огромен площад – „Юнион Скуеър“ в центъра на града, възхитиха се на пирамидата Трансамерика, видяха отдалече кулата Койт. Забавляваха се на цветния зигзагообразен и стръмен път – улица „Ломбард“, цветята около пътя бяха неописуемо красиви, посетиха остров Алкатрас с едноименният затвор, сега музей, където Ал Капоне е лежал, ядоха риба на огромния рибен пазар, разходиха се до най-известният кей 39, но там за съжаление не видяха тюлени.  Разгледаха огромна католическа катедрала и мостовете на Сан Франциско, возиха се на прословутите трамваи…

Вечерта се настаниха в хубаво и чисто хотелче, близо до северния бряг. Голямо беше учудването им, когато установиха, че всички наоколо говорят на италиански. Оказа се, че са попаднали в италианския квартал. Мария предпочиташе хотел в центъра на града, но Ники не обичаше сутрешната лудница на големия град. Бяха много различни – Ники обичаше да става рано, да се разхожда, да ходи за риба, а Мария не обичаше ранното ставане, предпочиташе да се излежава сутрин с чаша ароматно кафе и книга или таблет в ръце. Вечерите Ники заспиваше рано, докато Мария беше във върховна форма за каквото и да е. Това бе и причината тя да шофира нощем.

Неусетно изминаха двата разтоварващи дни. Много се забавляваха, когато си купиха връхни дрехи първата вечер, защото през деня коментираха как може да има толкова сергии с якета. Оказа се, че вечерите са направо студени, не прохладни, ужасно студени – а не бяха подготвени за такова време. Втората вечер се прибраха в камиона изморени, но удовлетворени от късата ваканция, за да са готови за работа. Рано сутринта имаха час за товарене. Нощта не мина спокойно, защото два пъти проститутки тропаха по вратата им. Търсеха работа. Мария беше свикнала с подобни тропаници и ги прогони, но на сутринта имаха неприятна изненада. Цялото ремарке беше изрисувано с черен спрей. Е, какво да се прави – това е рискът да се паркира в беден район.

Натовариха в съботната утрин и тръгнаха през пустинната местност за много известния на шофьорите град Бартстоу, Калифорния. Но не след дълго, някъде към обед, камионът аварира. Спука се меката връзка между двигателя и радиатора. Всичкият антифриз изтече. Ники спокойно загаси мотора, но навън бе толкова горещо, че само за броени минути в камиона не се дишаше от жега. Климатикът не работеше, а бяха по средата на нищото. Дори навигационната система не показваше точната локация. Телефоните не работиха също – нямаха покритие.

– Боже, тук сигурно е пълно със змии и скорпиони, погледни, наоколо щъкат разни твари и паяци – ужасено констатира Мария, която имаше фобия от разни гадинки.

– Качвам се обратно в камиона, заяви твърдо тя.

– Вземи и двата телефона и тръгни нагоре по пътя, за да намериш обхват и да се обадиш за помощ. Знаеш моя английски, ако можех аз… – занарежда Ники.

– Ти луд ли си? – прекъсна го Мария. – Къде ще ходя, ние сме в пустинята…

– Обади се във фирмата, събота е, трябва да има дежурен диспечер, да намерят най-близкия сервиз и да изпратят помощ – прекъсна я на свой ред Ники.

– Всички диспечери са българчета, обади се ти, аз няма да вървя пеша през това гъмжило от гадини…

– Добре – смирено отговори Ники. – Докато ходя да търся обхват, ще мисля какво друго може да се направи, за да се отстрани повредата. Подай ми телефоните, а ти гледай някой паяк да не те глътне – усмихна се иронично той.

След десетина минути ходене, сигурно на около половин километър, Ники спря. Мария не можеше да види какво точно прави. Сигурно там имаше сигнал на телефона. Реши: „Тръгвам и аз, иначе в камиона ще получа топлинен удар…“. Нахлузи на бос крак кожените зимни, дълбоки до над коляното ботуши, изровени за секунда изпод леглото, където бяха старателно прибрани зимните дрехи, и тръгна. Срещна Ники по средата на пътя.

– В офиса няма никой. Звънях и на шефа на мобилния, но и той не го вдига… Малко по-нагоре има добър сигнал, а тук прекъсва…

Мария взе телефоните и смело закрачи нагоре по пътя. Бяха закъсали на първокласен път, не беше магистрала, но имаше по две ленти за движение във всяка посока, а между тях имаше около пет метра затревена площ, обрасла с изсъхнали треволяци, тръни и храсти.

В другата посока се зададе раздрънкан пикап, натоварен до краен предел с разни стари мебели. Мария се размаха, но шофьорът-мексиканец караше толкова бързо, че дори не я забеляза и изчезна зад завоя за секунда.

– Невъзможно е да премина през тази трева – спряла се на асфалта, си каза Мария. – Поне се видя, че мина кола, значи ще мине и друга… Е, говоря си сама… С ужасени очи, вперени в краката си, тя крачеше и сама се успокояваше: – С тези дебели и високи ботуши съм в безопасност. Но продължаваше да се взира и да търси гадини по горещия асфалт. – Те, гадинките, да не са луди да се пекат на слънце, сто на сто са се сгушили на прохладно място – продължаваше разговора със себе си Мария.

Не, че не вярваше на съпруга си, но първо позвъни в офиса на фирмата, после остави съобщения и на шефа, и на мобилния телефон на неговата съпруга. Звънна и на директора по сигурността, но… глас в пустиня. „Абе, тия хора живи ли са, вече е обяд. Боже… Ами сега, какво ще прави?“ Обади се на 911, телефонът за спешни случаи. Обясни за какво се обажда. Дадоха й информация за най-близкия сервиз за камиони, който се намираше на 200 мили, което е колкото от София до Русе. Обади се на сервиза и отново абсурд – оттам попитаха за номера на повредената част. Мария говореше приличен английски, но тези технически термини… И чак пък сериен номер на глупавия нагънат маркуч. Знаеше марката, модела и годината на производство на камиона, направи заявка за помощ на пътя и обясни, че освен меката връзка, ще им трябват и двадесетина литра антифриз. Момичето, което приемаше поръчката, явно беше ново, защото си нямаше понятие какво говори. Каза:

– Поръчката ви е приета, до един час пътна помощ ще бъде при вас.

– Чакайте, чакайте, ние сме на 200 мили, разбрахте ли точно къде сме?

– Да, да – бързо отговори момичето и затвори телефона.

– Това не може да е истина – продължи да говори на себе си Мария. – Дори не съм сигурна, че ми е приета поръчката за пътна помощ.

Отново прозвъни на всички възможни телефони във фирмата. Нищо ново. „Всички още спят или са умрели“ – усмихна се на глупавата мисъл Мария. – „По-добре е май да се смея за глупости, отколкото да се разцивря“. А беше вече готова за това. По принцип си беше ревлива – на филми, на книжки, на тъжни случки в живота все си поплакваше. Но си поплакваше обикновено, когато беше сама. Пред децата и близките се стараеше да е по-корава.

Неусетно се беше завърнала до камиона. Ники се опитваше да поправи маркуча – беше изкарал домакинското алуминиево фолио, разни найлонови чантички, конци, телове.

– Ако товарът беше по-лек, можеше да се опитаме да караме с поправен маркуч, ама с тия 45 хиляди паунда надали ще издържи по тези баири.

– Кола, кола! – развика се Мария и се затича да заобиколи камиона, но докато стигна до края, колата беше заминала.

Тъкмо се завърна на сенчестата страна и отново се чу звук от лека кола. В срещуположното движение с висока скорост и светлинен сигнал профуча полицейска кола.

– И тоя дебел американец не ме видя – почти разплакана, говореше Мария. – Какви са тия полицаи, ще трябва да стоим от другата страна на камиона, нищо че от там е слънчево.

– Умирам от жега, ти искаш ли глътка? – попита тя малко по-късно, качвайки се на стъпалото от пасажерската страна на кабината. И се присегна за бутилка вода. Отпи няколко глътки и подаде на Ники. Той се усмихна:

– Как така не те е глътнала някоя буболечка? И не се поливай с водата, защото може да ни трябва и да я използваме вместо антифриз – каза Ники, след като й върна бутилката и видя, че тя изливаше остатъка от водата върху главата си.

– Много ми е горещо, ще припадна.

– А на мен ми е хладно…Не ми каза какво стана, поръча ли пътна помощ?

– Да – отговори кратко почервенялата от жегата жена. – След час-два ще бъдат тук.

– Супер!

– Какъв супер, това е глупост. Не съм сигурна дали изобщо бях разбрана…

– Ама как така, ти винаги се разбираш, нали много знаеш… – започна със заядлив тон Ники.

– Не разбра ли, че вече нищо не зная, мина времето, когато знаех много… Сега съм шофьор на камион. Добре знаеш моето мнение за шофьорите в Америка. Който за нищо друго не става, става шофьор… Е, добре че имаме един близък познат, който прави изключение, за да не сложа всички под един знаменател, и мене в това число…

– Хайде, хайде, ти винаги се оправяш – със заядлив ироничен тон продължаваше Ники.

Е, това е – който какъвто си е. В проблемни ситуации винаги се караха, вместо да е обратното. Мария много говореше и гълчеше, а Ники се заяждаше, когато бяха притеснени или ядосани.

– Хубаво, оправям се, какво толкова съм се оправила,  щом стигнах дотук, да карам камион…? –  Тя грабна пакетче слънчоглед от кабината и заобиколи камиона, оставяйки съпруга си да се бори с фолиото и теловете. Сълзи от обида и безсилие се смесваха с потта, която се стичаше по цялото й лице. Имаше чувството, че краката й са в пещ – ботушите бяха подплатени с вълнена вата, която беше вече мокра и гореща. Отвсякъде пареше. Телефонът показваше, че температурата е малко над 40 градуса по Целзий.

– Боже – започна отново да говори на себе си Мария, – защо тук и сега? И защо го взех този слънчоглед, нали го ям само нощем, за да не заспя, докато карам… а е и солен, имаме малко вода…

Времето, което обикновено летеше, беше спряло.

Унесена в мислите си, Мария не чу приближаващата се кола. Дори се стресна, когато усмихнатото лице на „дебелия полицай“ попита:

– Може ли да ви помогна, какво се е случило? Одеве, като минах от другата страна, ви видях, че сте вдигнали капака, но много бързах, защото един пикап се е обърнал ей тук, съвсем близо, след два завоя…

Почти плачейки, Мария му обясни какво се е случило:

– Вече си мислих, че ще умрем тук. Това е моят съпруг, Ник – посочи тя приближаващия към тях Ники.

– Офицер Черник – представи се полицаят. – Дайте да видим какво точно е станало?

Ники се опита да му обясни нещо, но полицаят го гледаше неразбиращо. Английският на Ники беше неразбираем. Дори Мария повдигна вежди в знак на недоумение…

– Вие откъде сте? – попита офицерът.

– От Чикаго …

– Не, не, откъде сте родом?

– От България… Знаете ли къде е? В Източна Европа – бързаше да обясни Мария.

– Да, да, зная къде е, родителите ми са от Чехия, емигрирали в Щатите преди повече от 70 години. Заминаха си отдавна от този свят, но ние с децата посетихме Европа преди няколко години. До България не стигнахме, но зная къде е.

Мария му обясни набързо какво се е случило и полицаят, противно на тромавото му излъчване, енергично се покачи върху бронята, за да погледне точно повредата.

– Е, хайде да тръгваме да намерим тръба и антифриз. Наблизо има няколко малки селца, може да имаме късмет. А ти – обърна се към Ники – остани да чакаш тук, разбра ли ме?

– Разбрах, разбрах – побърза да отговори Ники и се обърна питащо към съпругата си: – Разбрах да чакам, но какво каза преди това, къде ще ходите?

– Да търсим маркуча, къде… – отговори Мария и се пресегна за портмонето си…

Тя с удоволствие се настани на предната седалка в хладната полицейска кола.

Преди още да потеглят, полицаят се обади от системата. Каза, че има аварирал камион на еди коя си миля от пътя и че отива в еди кое си село, за да потърси частта и колко мили са до там… „10/4…“ – изпука говорителят, което ще рече разбрано, прието. Мария с интерес разглеждаше сложната техника вътре в полицейския автомобил. Преди първото селце имаше бензиностанция. Спряха да заредят. Сипаха бензин за пет долара и скоро след това се озоваха пред малко смесено магазинче. Преди да слязат от колата полицаят отново се обади и рапортува локацията. Имаше само два литра антифриз.

– Взимаме ги, каза полицаят и изчака Мария да плати.

И отново се обади по радиостанцията, да каже накъде тръгват. След около двадесетина минути каране по малки пътища, отново паркираха пред подобно магазинче. Тук имаха по-голям успех – имаше пет бутилки по литър антифриз и отделно други два галона.  Имаше и една твърда тръба за отводняване под 90 градуса. Взеха всичко и отново рапорт накъде тръгват. Преди третото село полицаят отново зареди бензин за пет долара. Мария не издържа на любопитството си и го попита защо трябва да губи време и толкова често да спира.

– Такава е системата ни, на всеки 30 мили да слагаме бензин за 5 кинта. За да е винаги пълен резервоарът – обясни спокойно Шон, както каза да го нарича полицаят.

В третото и следващото село удариха на камък – нямаше нищо. Всичко се повтори още няколко пъти, рапортуване на локацията, за 5 долара бензин. Слънцето клонеше доста на запад, когато се завърнаха при камиона.

Полицаят паркира зад камиона, пусна светлинен сигнал, като че ли имаше кой знае какъв трафик, и отново се обади по системата.

– Не успях да намеря частта, работната ми смяна свърши, но ще остана на мястото, докато се намери помощ. Ако до 8 часа вечерта не оправим камиона, ще закарам шофьорите на хотел.

– 10/4, отново пропука говорителят.

Мария също не бързаше да слиза, беше толкова хладно и приятно да се слуша как говори един загрижен човек.

– Кажи на Ник да дойде на хлад – каза той и извади мобилният си телефон. След секунда вече говореше с някой си Скат, помоли го да дойде да помогне. – Вземи със себе си каквото имаш подходящо, да заменим скъсаната тръба – каза по телефона.

Вече се свечеряваше, когато до полицейската кола паркира очукан, раздрънкан и ръждясал, голям „Форд“ пикап. Петдесетинагодишен, висок, много добре сложен мъж с  каубойска шапка и чаровна усмивка излезе забързано от пикапа.

– Здравейте – учтиво поздрави чаровникът. – Хайде да видим какво ще измайсторим. Мисля, че ще успеем да съединим няколко тръби, колкото да стигнете до първия възможен сервиз.

За нула време тримата мъже спретнаха необходимата гъвкава връзка от снадените набити една в друга тръби. Вече привършваха ремонта, когато до тях спря сервизният автомобил от Барстоу, за който се бяха обаждали преди около седем часа.

Започна спор, който се водеше между шофьора-механик от сервиза и полицая.

– Ако аз не оправя повредата, „Пилот“ (така се казваше сервизът) ще ви дадат под съд, за да си вземат необходимите пари за разходите. Аз пътувах дотук толкова време…

– Я да видим какви части носиш и колко антифриз имаш? – прекъсна го полицаят и намигна съучастнически на Мария. – Ако беше дошъл минута по-рано, щеше да ни види, че допълнихме радиатора с вода – пошепна, усмихвайки се Шон.

Младият механик започна сконфузено да показва видовете тръби. И той не знаеше точния сериен номер на частта, която евентуално трябваше да се подмени. А и имаше само един галон с антифриз.

– Ето, карал си напразно – заяви авторитетно полицаят. – Това е моят полицейски номер. Ако те попитат, само им кажи да се обадят в управлението. Аз съм полицай Черник.

– Но от управлението със сигурност ще потърсят транспортната компания за обезщетение – продължаваше механикът. – Трябва да ми платят сега 200 долара за спешното обаждане.

– Ти на това спешна помощ ли му казваш…? Повече от седем часа те чакаха хората. Ако не бяхме ние, щяха да умрат от жега… Хайде тръгвай, няма да ти платят нищо.

Механикът послушно се качи в автомобила, махна ядосано с ръка и потегли.

– Вероятно ще се опитат да ви подведат под отговорност, такава ни е системата, всеки се опитва да съди другия с цел материално облагодетелстване. Но по закон е трябвало да се свържат с местен механик, а не да пращат такъв от там… Така че, ако се стигне до съд, обадете ми се, задължително ще дойда да ви защитя. Ето ми координатите – подаде визитна картичка на Мария полицаят. – На добър път и карайте внимателно! Ще карам след вас до следващият изход.

И Ники, и Мария сърдечно благодариха на помощниците си.

Камионът потегли след раздрънкания пикап, който с висока скорост изчезна зад завоя. Полицейският „Шевролет“ търпеливо се движеше след камиона, и малко преди изхода ги изпревари и поздрави за последен път със звуков и светлинен сигнал.

– Ето, това е полиция – наруши дългото мълчание Ники. – Помагат хората, а нашите полицаи… – И впери поглед в пустинната тъмнина.

– Слава Богу, че ни помогнаха – въздъхна и Мария, взираща се под снопче телефонна светлина над пътната карта. – На около 20 мили има малка бензиностанция. Ще спрем, за да си купим вода и да оправим пътните листове. Ако сега някой друг полицай ни спре, ще сме в голяма неприятност, времето за шофиране ти е изтекло…

– Няма страшно – усмихна се Ники. – Вече имаме приятели в региона… Явно в този край хората са запазили човешкото в себе си… Дори отказаха да им платим материалите…

Тежката машина набираше скорост и ръмжеше застрашително.

Шофьорските неволи нямаха край, както и нямаха край необятните пътища, както и нямаха край красивите пейзажи, изгреви и залези. Равновесие в природата съществува, и в живота – също. Всичко се случва с определена цел.

Защо ли светът е устроен така? И защо винаги след нощта идва светлина?

.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Стайка Должева е от Пазарджик. Има техническо образование, но увлечението й по литературата я съпътства от много години. Емигрантският живот е познат за Стайка от първо лице, доста време тя живее в Илинойс, САЩ. Член е на Творческия съюз „Творци без граници“. Нейни творби са публикувани в алманасите: „Българско слово и багри от САЩ и света“ (2012); „Нова българска литература, поезия и проза“ (2013, 2014, 2015, 2016); „Любослов“ – издание на Съюза на българските писатели от САЩ и света (2013, 2014, 2015, 2016). През 2015 г. излиза поетичната й книга „В галоп с времето“. Има почти завършен роман, който още не е издаден.

.