Home » Авторски страници

Петима мъже и една жена

2015.09.07 Няма коментари

Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

————————————————————————————————————————————————

 ПЕТИМА МЪЖЕ И ЕДНА ЖЕНА

.

Илюстрация: az-jenata.bg

Илюстрация: az-jenata.bg

Тази есен (2012 г.) пред семейството на малкия ми син Любомир дилемата на оцеляването ни бе: глад или студ? Дърва или храна?

Избрахме глада. Не се знае каква и колко дълга ще е зимата…

Хроничното гладуване си е вид боледуване – за разлика от религиозния пост, който е оздравителен за душата, тялото и духа. Редовното недохранване води до срив на имунната система – особено при невръстните и по-възрастните. Удàри ни есенен предгрипен риновирус. Децата – по-слабо, а мен, вече над седемдесетгодишния, запрати в леглото. За две седмици при ръст 192 см. и тегло 70 олекнах с още 3 кила. Джипито констатира: срив в имунната система; лекува се със скъпи лекарства и силна храна.

Не можем да си позволим нито едното, нито другото. Четирима мъже и една жена; зависим от приходи далеч под границата на бедността (при 3000 лева месечно, необходими според официалната статистика, за горе-долу съществуване на петчленно семейство) – какви лекарства, каква храна?! Домати, сол, олио с по две-три тънки филии хляб – сутрин, обед и вечер. Ежедневно, ежеседмично, ежемесечно, години наред.

Вчера беше моят рожден ден. Навърших, по Божие благоволение, 71 години. Но днес вече е 4 ноември 2012 г., неделя. Рожден ден на снаха ми Людмила. Тя се оказа относително с най-стабилен здравен статус, т.е. най-малко болна сред нас петимата. Медсестра, санитарка, готвачка, снабдителка, перачка – всичките тия длъжности я притиснаха отвсякъде. Вместо да клекне под допълнителната тегоба, тя сякаш някак си се възроди. Жѝвна.

Написаното дотук сигурно ще прозвучи в ушите на някои префинени (по-скоро преситени) любители на изтънчената словесност като излишно разтегнат увод към основната тема.

Но за лежащия върху продънения тюфлек на моя връстник – болничното легло, очакващ да му подадат чаша чай или супена лъжица сироп срещу магарешка кашлица, това е мостът от днешния ден към онова минало, което е здраво втъкано в детските спомени.

Снаха ми Людмила добре си спомня майката на своя свекър, баба на съпруга ѝ Любомир и прабаба на синовете ѝ Николай и Валентин. Някъде от 1999 г. и до септември 2007 г. беше имала възможност да наблюдава баба си Борка и да се удивлява на благородството, жертвоготовността, трудолюбието и жизнеността на тази над осемдесетгодишна жена. До ден-днешен майка ми е еталон за сравнение, който младата (днес навърши 39) се мъчи да постигне, но признава чистосърдечно, че не може и никога няма да успее да достигне.

И наистина. Люси (така галено я наричаме всички) се грижи за четирима мъже и 250 кв.м. зеленчукова градина – почти изключително домати (основната ни храна през лятото, есента и зимата).

Майка ми трябваше да обгрижва петима мъже: свекъра Никола, съпруга Владимир, синовете Николай, Георги и Йордан. Върху крехките ѝ на вид плещи лежеха и над 20 декара зеленчукови градини (наричахме ги „бостани“).

Наистина в днешните префърцунени времена, когато ежеминутно от медиите ни предлагат като идоли за подражание морално, психически и физически атрофирали личности, е странно, че някога – и то не много отдавна – са живели и хора като майка ми. Хора добронамерени и всеотдайни, ежедневието на които беше своеобразен житейски подвиг в името на семейството.

Стар свекър с всички свързани с възрастта нужди и проблеми. Съпруг, който рано сутрин излиза на работа и се прибира, капнал от умора, късно вечер. Трима ученици – по-късно и студенти. По някое време брат ми Георги беше довел и двама свои бездомни състуденти – Никола Поптолев – Колчо от Панагюрище и Павел Коклев – Павката от с. Оборище (Мечка) – правнук на човека, посочил местността „Оборище“ за първото Народно събрание. Двамата ни гостуваха повече от година и нямаха грижа както за подслона, така и за храната – стрина Борка беше насреща: Никола Странджата, преоблечен в женски дрехи.

Редно е да си припомним, че в ония години липсваха удобствата, които съвременната градска домакиня приема за естествена даденост – перални, прахосмукачки, миялни машини, водопровод с топла и студена вода, канализация… всичко минаваше през пропуканите ръце на тая неуморна труженичка. Кафене, ресторант, бар – такива екстри виждаше само по телевизията.
Все още се удивлявам как успяваше да свърже двата края при оскъдицата и немотията на социализЪма. Освен необятната домакинска работа и тежкия труд на полето, намираше време и да отиде на пазара, да изкара някой и друг лев, за да купи олио, сол, оцет, ориз, фиде – все основни хранителни продукти. И на „Ибър“ – старото име на пазара „Димитър Петков“, където комунистическата милиция, а после – и демократичната полиция гонеше старите баби, донесли в една торбичка по нещо за продан, тя съумяваше да заслужи уважението както на отговорните фактори, така и на колежките. И то без угодничене, без подмазване, без подкупи. Просто някак респектираше околните с благородството си.

И днес, когато видя някоя стара жена, клекнала на тротоара зад кашон, върху който са наредени по няколко връзки мерудии – магданоз, чубрица, босилек или някое стръкче цветенце, си припомням как майка ми зъзнеше на плочника срещу театър „София“ в очакване да дофтасат контрольорките от Пети райсъвет и да я изгонят, защото продавала цветя на забранено място.

И днес гоените от труда и кръвта на такива като майка ми бездушни бюрократи и подкупни пазители на реда разгонват по пазари и тротоари шепата оцелели селянки, донесли по нещо собствено производство. Такива били наредбите, бабите загрозявали градския ландшафт. И в същото време си затварят очите за крупните прекупвачи и мургавите им продавачи, рекетирани с редовни подкупи от „легалните“ търговци. O tempora, o mores!

В тая тягостна социално-икономическа атмосфера живя и оцеляваше майка ми. До деня, в който коварната болест я събори на леглото и повече не се привдигна до края, настъпил след няколко месеца телесни мъки.

Така си отиде от грешния свят тая семейна великомъченица. Няма да забравя как веднъж иначе суровият ни баща неочаквано избликна:

– Майка ви е светица. Светица!

.

Николай Гусев

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.