Home » Избрано

Пагубно е безразличието към близкото ни минало

2011.09.09 Един коментар
Spread the love

Една от причините да не се знае истината за комунизма и Живков се крие в обществото, казва разследващият журналист Христо Христов пред Даниела Горчева и сп. “Диалог”, Холандия

20 години журналистът Христо Христов (desebg.com) изследва документите и архивите на Държавна сигурност, на ЦК на БКП и съдебните архиви, за да намери отговорите на поредица въпроси, свързани с близкото минало и комунистическите престъпления.

Христо Христов е автор на книгите: “Секретното дело за лагерите”, 1999 г.; “Държавна сигурност срещу българската емиграция”, 2000; “Убийте “Скитник”, 2005; “Тайните фалити на комунизма”,2007; “Двойственият живот на агент “Пикадили”, 2008; “Империята на задграничните фирми“,2009.

Той е автор и на най-подробното биографично изследване, направено до този момент на Тодор Живков: “Тодор Живков. Биография”, Институт за изследване на близкото минало, изд. “Сиела”, С., 2009 г.

Христо Христов е автор и създател на сайта за разследвания, свързани с Държавна сигурност desebg.com.

Г-н Христов, след 1990 българското общество научи за лагера на смъртта край Ловеч, съществувал през 1959 -1962. Публикувани са много свидетелства на оцелели от издевателствата в този концлагер. Това е извършено по времето на управлението на Тодор Живков (1956-1989). Въпреки всичко непрекъснато има опити да се изкара Живков невинен – не знаел за “извращенията”, които ставали в Ловеч. Какво казват документите?

На управлението на Тодор Живков тежат много престъпления, но създаването на концлагера край Ловеч, едно ужасяващо място за незаконно задържане, в което се извършват жестоки убийства, е може би едно от най-тежките. Създаването на лагера е инициирано лично от Живков през 1958 г. с предложеното от него в Политбюро решение за разправа с т. нар. хулигани – въдворяването им с принудителен физически труд.

Изключително тежкият режим в лагера край Ловеч е създаден от дясната ръка на Живков – Мирчо Спасов, който той издига в зам.-министър на вътрешните работи. Спасов е една от най-мрачните фигури в управлението на БКП след 9-ти септември, а показателен е самият факт, че е един от най-близките на Живков и е многократно закрилян от него въпреки бруталните престъпления, които извършва – от убийства до контрабанда на злато и финансови злоупотреби.

През 1962 г., когато в Политбюро постъпват сигнали за убийствата в лагера в Ловеч, истината за престъпленията там е скрита от обществото. В Политбюро на ЦК на БКП се разиграва театър за това колко много висшето ръководство на партията е загрижено за случилото се, но истинската цел е борба за власт, защото по това време Живков все още не е отстранил някои свои противници като Югов и още не е взел изпълнителната власт, което става през есента на 1962 г.

Показателно е, че Живков защитава Мирчо Спасов под чието пряко разпореждане се е намирал зловещият лагер в Ловеч с думите: “Мирчо е много дисциплиниран човек. Този случай го е съкрушил. Той е златен човек, много предан, но бе малко стихиен. Да му запишем партийно наказание”.

През 1990 г., след като беше арестуван, Тодор Живков се оправдава пред прокурорите за концлагера в Ловеч със съветския опит и с класическото за него обяснение, че “такива бяха времената”.

За съжаление, съдебната власт беше блокирана от нежеланието на новата политическа класа, включително и по време на десните управления, да се приеме, че до 1989 не е текла давност за комунистическите престъпления, както това бе направено в Германия и други източноевропейски страни. Ако това беше станало, Живков трябваше да бъде съден за това престъпление заедно с Мирчо Спасов, надзирателите и началниците на лагера, а не делото да бъде закрито поради “изтекла давност”.

В едно свое интервю по повод биографията й на Тодор Живков, издадена през 2006, историчката Искра Баева, на въпрос за прословутото чувство за хумор на правешкия диктатор отговаря така: ”Всички сме чували неговите бисери. Изказванията му от типа – “полупроводници и цели проводници” не са направени от глупост, това са шеги.” Проявявал ли е шегаджията Живков своето чувство за хумор и по отношение на вицовете, разказвани за него, например, от известния цигулар Сашо Сладура?

Чувството за хумор на Живков е дебелашко. Той е обичал да се наслаждава на вицовете, измисляни за него от акад. Балевски и разказвани пред него в компанията на ловната му дружинка. Но нека не забравяме, че именно при Живков в Наказателния кодекс е приет текст, според който за виц срещу Живковата фамилия може да влезеш в затвора.

Колкото до образа, който някои професионални историци, включително и г-жа Баева изграждат на Живков, твърдя, че истинското лице на Живков е скрито, а историческата истина за него е изкривена. Спестени са ключови факти от управлението му, за да може обществото и особено младото поколение да бъде манипулирано и заблудено за истинската роля на Живков.

Например, ако вземем лагера в Ловеч, г-жа Баева стига до извода, че Живков е закрил лагерите в България и му приписва тази заслуга. Акцентира се дори, че в лагера са били изпращани само криминално проявени лица, рецидивисти, което е абсолютно невярно, защото там смъртта си намират бивши депутати земеделци, оцелели в Белене, музиканти като Сашо Сладура, търговци като бащата на Богдана Карадочева – Иван Карадочев и други. Да, формално Живков нарежда, “лагерът да се закрие, без да се шуми”, но аз ви описах накратко обстоятелствата, при които той прикрива собствената си отговорност за престъпленията. Да се твърди, че Живков е закрил последните лагери на комунистическата власт в Ловеч и Скравена, е, меко казано, гавра с българското общество.

Може само да съжаляваме, че 22 години след рухването на комунистическия режим не само истината за лагерите, но и истината за цялото управление на Тодор Живков, довело България три пъти до фалит, все още не е влязла в учебниците по история. Вместо това сме свидетели как се прави пореден опит за реставриране на стария пропаганден образ на Тато, на Бащицата, на “държавника” и “политика”, който бил направил много за българския народ.

Погледнете кои хора са в инициативния комитет за честването на 100-годишнината от рождението и нещата си идват на мястото.

Когато Живков идва на власт, освен талантливия цигулар Александър Николов – Сашо Сладура, убит по особено мъчителен начин в концлагера край Ловеч, има и десетки други хора, осъдени заради вицове. Например, всеизвестният пловдивски зевзек архитект Боян Чинков след двумесечно пребиваване в преизподнята на Държавна сигурност е осъден на пет години затвор през януари 1964 “за уронване престижа на другаря Тодор Живков”. През 1968 година Тодор Живков се вбесява на Радой Ралин и Борис Димовски заради книгата с епиграми “Люти чушки”, която е изгорена, тъй като опашката на едно прасе от карикатурите на Димовски наподобявало подписа на Живков. На какво се дължи тази непоносимост на Живков към подигравките с неговата личност? И как това му поведение се връзва с образа, който самият Живков грижливо си изгражда – на добродушен веселяк?

Колко е бил добродушен, може да се съди от следния случай. През 1980 г. във Враца, където Живков пристига за тържествата по случай 2 юни, един простодушен младеж се опитва да стигне до “човека от народа” и лично да заговори с него за отнетата инвалидна пенсия на баща си.

Момчето успява да изскочи от тълпата въпреки загражденията и милиционерите и да хване Живков за ръката. Лицето на Живков се сбръчква от страх, той прошепва ужасено: ”Какво съм ти направил?” и пада на колене и ръце на земята. Охраната се нахвърля върху младежа, а пребледнелият Живков е вкаран обратно в автомобила. Последствията за младежа, повярвал в добродушния образ на “човека от народа” са страшни – той е арестуван и разпитван лично от шефа на УБО ген. Кашев и лежи в затвора до 1990.

Не са един или два, разбира се, и примерите на пострадали творци или свободомислещи по лично нареждане на Тодор Живков. След като вече е заграбил цялата власт, а вълната от блюдолизци, интересчии и нагаждачи се увеличава, той си е въобразил, че може всичко – да управлява икономиката, селското стопанство, да се произнася кое е изкуство и кое – не, да кадрува в творческите съюзи.

Георги Марков пише в “Задочни репортажи”, че на Живков много му се иска да бъде “вожд и учител” на партията като своите предшественици Вълко Червенков и Георги Димитров. Но за разлика от тях, Живков е абсолютно непопулярна фигура, която грабва властта в суматохата между смъртта на Сталин и краткия полъх на Хрушчовата политика за осъждане на култа към личността.

Затова стремежът на Живков да бъде разпознат от обществото с годините се превръща в мания и създава нов култ, този път към собствената му персона.

Случаят с епиграмите на Радой Ралин и карикатурата на Борис Димовски, която отбелязвате, е показателен за това, че Живков всъщност много добре си е давал сметка как е бил приеман от интелигентните хора, които не е успял да купи с привилегии. И това за него е било особено болезнено.

Убийството на Георги Марков в Лондон със знанието на Живков ли е извършено? Може ли това убийство да бъде свързано с факта, че писателят си позволява да разказва лични истории за Живков?

Убийството на Георги Марков не само е извършено със знанието на Тодор Живков, то е поискано от Живков. За това свидетелства през 1991 г. бившият началник на управление “Контраразузнаване” в Първо главно управление на КГБ ген. Олег Калугин.

В началото на 1978 г. поставеният от Живков вътрешен министър ген. Димитър Стоянов се е обърнал за съдействие към КГБ и въпреки че първоначално началникът на КГБ ген. Юрий Андропов се е възпротивил, накрая е склонил и КГБ “помага” за убийството с предоставяне на бързодействаща отрова – рицин, която не оставя следи в човешкия организъм.

Пак КГБ доставя и уреда за изстрелването й. Ген. Стоянов се обръща с това специално искане през януари 1978 г. Точно по това време радио “Свободна Европа” излъчва онази част от “Задочни репортажи за България” на Георги Марков, която е посветена на Тодор Живков.

Британският посланик Джон Клоук е привикан два пъти в МВнР и в присъствието на Любен Гоцев, зам.-началник на Първо главно управление на ДС, работещ под дипломатическо прикритие, му е поставен ултиматум англичаните да спрат Марков. Зам.-министърът на вътрешните работи Мария Захариева заявява на посланика, че с предаванията на “невъзвращенци” и “родоотстъпници” се петни името на НРБ и лично на държавния ръководител Тодор Живков.

В архивите на МВнР са съхранени паметни бележки от тези срещи, които завършват със заплахата от страна на комунистическа София, че ако Англия не вземе мерки, то “ще бъдем принудени ние да вземем мерки”. Живков много се е засегнал от това, че Георги Марков е нарушил едно табу, което никой не се е осмелявал дотогава да прекрачи в България – да се говори лично за Живков.

И до днес образът на Живков, даден от писателя, си остава най-точен и, което е по-важно – най-обективен. Затова и в архивите на ДС, въпреки унищожените досиета с разработката за убийството на Марков, открих документи, в които Държавна сигурност прави анализ на Георги Марков и го определя като персонален идеологически противник на комунистическата власт. Тоест, като мишена №1 за отстраняване.

Пак според някои историци двукратното предложение на Живков, отправено до Хрушчов и после до Брежнев България да стане 16 република на СССР не било отказ от суверинитет, а хитър ”маньовър” за извличане на икономически изгоди за страната. Според Вас за кого са били “изгодите” чрез тази демонстрация на безпрецедентна сервилност пред Кремъл, стигаща до държавна измяна?

Живков на два пъти предлага България да стане съветска република – през 1963 г. и след това през 1973. През 1960 г. е първият фалит на Живковото управление (разбира се, обществото няма и най-малка представа накъде се води страната), в резултат на което първият секретар на БКП е принуден да продаде с еднолично решение златния резерв на страната на Москва, която по това време му е основен кредитор, само и само, за да си спаси кожата.

Фактът на първия фалит на Живков, както и следващите през 1977 г. и 1989 г. липсват от изследванията на повечето професионални историци. Още през 1960 г. Живков много добре разбира, че не може да задържи властта без съветска помощ. И че политическото му дълголетие зависи от собственото му раболепие пред Кремъл.

Затова дългите години на властването му се крепят, от една страна, на васалното му отношение към съветските ръководители и пълното послушание към тях. А от другата страна е репресивният апарат на Държавна сигурност, контролирана напълно от Живков, който издига пред нея повелята, че ДС трябва да работи така, че да се смята филиал на КГБ. И за това няма да намерите нищо в учебниците по история или в уж обективните изследвания на някои историци.

Как кореспондират строежите на грандомански мраморни резиденции и вили с държавни средства по времето на Живков с грижливо градения му образ на земен човек, който никога не забравял своя селски произход и уж бил изключително скромен?

За това Живков си е имал своята преторианска гвардия – Управление за безопасност и охрана или познатото още като УБО (Пето управление на ДС). УБО охранява Живков и семейството му, грижи се за задоволяването на ловната страст на Първия. УБО отговаря и за ловните стопанства, приватизирани след промените все от т. нар. олигарси, които ще видим в суетнята около честването на 100-годишнината му.

УБО строи резиденциите, грижи се за храната и продоволствията на т. нар. правоимащи начело с Живков, включително и те да консумират екологично чисти храни. УБО чисти и ремонтира домовете на висшата комунистическа върхушка, УБО отговаря за подаръците, мебелировката и строежа на вилите на семейството на Живков.

Вилите на Владимир Живков и Евгения Живкова, възлизащи на 175 000 и 150 000 тогавашни лева, се строят също от УБО. След построяването на вилите почти цялото обзавеждане, предимно внесено от Западна Европа, се извършва също от УБО.

Главният финансист на УБО Георги Георгиев твърди: “Във всички случаи, когато Евгения Живкова е пътувала в чужбина и е правила разходи в съответната страна, те са били финансирани от нашите посолства или представителства. След завръщането й от МВнР ни изпращаха разходните документи, а ние възстановявахме сумите чрез съответната валута чрез външно министерство. Размерът на тези разходи ние отразявахме в личната партида на Евгения Живкова, която ги заплащаше в лева”.

“Между 1986-1988 Евгения Живкова беше за по-дълъг период от време в Англия заедно с дъщерята на Пенчо Кубадински за изучаване на език. Всички разходи по пребиваването й бяха направени за сметка на УБО във валута, а разплатени в лева.”

Какви са тези “лични партиди” в УБО?

Истинският начин на живот на фамилията на Тодор Живков по времето на неговото управление не може да бъде разбран, ако не се проследи системата на обслужването й, изградена от УБО. За желанията и нуждите на фамилията се грижи армия от охранители, шофьори, лекари, медицински сестри, камериерки и гледачки, готвачи, келнери, домашни прислужници.

Има едно секретно решение на Политбюро на ЦК на БКП, с което се приема членовете на Политбюро, кандидат-членовете и секретарите на ЦК да имат лични партиди в УБО за осигуряване с валута, с храна и с други стоки. Въпреки това, обаче, съвсем незаконно цялата фамилия на Живков, включително и сестра му и дъщерите й са имали лични партиди в УБО.

През 1990 г. в ареста Живков се прави на “крайно изненадан” от това, че близките му са с такива партиди, които позволяват да закупуват стоки с валута, нещо, което е напълно невъзможно за обикновените хора, които бяха съдени за “валутни престъпления”, ако случайно се сдобиеха отнякъде с някой долар, за да си купят нещо дребно в недостъпните за тях магазини на Кореком.

Наистина са били построени две Българии – една за Живков, семейството му и комунистическата номенклатура и друга за “трудещите се” маси?

Да, Живков наистина е построил “комунизма”, но само за най-тесния кръг от върхушката. След смъртта на Людмила Живкова, например, Секретариатът на ЦК на БКП взима решение №177 от 26 февруари 1982 за безвъзмездно отпускане по 30 000 лева на Евгения Живкова и Тодор Славков. По онова време месечната заплата на един висшист е била около 150 лева.

Отделно това, което тогавашният началник на УБО ген. Милушев разказва за валутата, която Владимир Живков, Евгения и Тодор Славков теглят от управлението:

“Редът“ беше такъв: идват при валутният касиер, казват му колко пари искат и той бръква в касата и им ги отброява. Понякога даже не си правеха труда да отиват при него. Позвъняваше някоя от лелките или управителката на вилата и нареждаше: “На Тошко да се донесат толкова и толкова долара“. Генерали и полковници изпълняваха заповеди на камериерките… А децата харчеха нашироко. Почти всичко се купуваше с валута, малко от това, което употребяваха, беше българско. Подменяше се обзавеждане, вещите бързо им омръзваха – захвърляха ги и се сдобиваха с нови. На Евгения сметките не минаваха през мен, но от извършената ревизия се установи, че за времето от 1985 до 1989 включително тя беше направила покупки за около 70 000 лева в магазин “Рила“, значителна част от които бяха във валута.”

И същевременно пропагандата всекидневно насажда у хората представата, че Живков води страната все към по-добър и по-добър живот. Няма по-голяма лъжа от илюзията, че по времето на Живков се е живеело добре. Цената на тази илюзия е 11 млрд. долара външен дълг и 26 млрд. лева вътрешен дълг, която ние, българите, и днес плащаме и която ще плащат и децата ни.

Затова управлението на Живков може да се обобщи в три думи – насилие, дефицит и лошо качество.

На какво се дължи днешният идеализиран образ на диктатора, умилително наричан Тато?

Проблемът се крие в закъснелия прочит на историята на комунизма. След падането на Берлинската стена демократичните процеси у нас се оказаха контролирани от бившите комунисти – и това почти през целия криминален преход. Така представата за истинска демокрация беше умишлено опорочена, за да се продължи с манипулацията на обществото и то да живее в заблудите на Живковата илюзия, че навремето при комунизма се е живеело добре и че държавата се е грижила за хората.

Никой не може да накара хората да предпочетат свободата и демокрацията пред илюзията за измамната сигурност на диктатурата. Но младите хора трябва да знаят истината за комунизма и за Живков. Живков никога не е бил дори комунист, а най-обикновен опортюнист, който е готов на всичко, за да задържи властта. Първо е сталинист и се прекланя пред “вожда и учителя на народите” после – за да вземе властта, става “борец” срещу култа на личността към Сталин. След като 35 години е строил “развития социализъм” в края на управлението си, Живков критикува “социализЪма” като “недоносче”, само и само, за да не се раздели с постовете си.

Накрая с него става това, което става с всеки васал-комунист, който е бил избиран от Кремъл за наместник – пак Кремъл го принуждава да сдаде властта.

И същата тази партия, членове на която днес ще видим да честват и почитат Живков, след 10 ноември, за да се спаси, изключи Живков от редовете си, а лидерите на БСП тогава определиха управлението му като “уродливия личен режим на Тодор Живков”.

Разбира се, трябва да бъдем критични към себе си, защото една от основните причина днес да не се знае истината за комунизма и за Живков се крие в цялото общество. Пагубно е безразличието към това, което е ставало в близкото минало и последствията му върху настоящето ни. А когато няма истинска памет за миналото, на нейно място идват митовете и манипулациите.

———————————-

Прочетено в БГНЕС



Христов описва Живков като изключително самотен човек. който се затваря след смъртта на съпругата си Мара Малеева и съвсем след смъртта на дъщеря си Людмила Живкова.

“Както сам казва : “Аз бях много самотен. Може би съм най-самотният човек на света. Около мен имаше само охрана от УБО, дори и с другарите от ЦК аз, незнайно защо, не поддържах връзка”, така Христов цитира Живков.

Христов отбелязва, че тази самота на властта е типична за диктаторите.

“В последните 15 години той е човекът, който най-близо се доближава до онези диктатори, които познаваме от другите страни, където има едноличен режим на управление”, казва журналистът.

“В един момент при промените в края на 1989 г. комунистическата партия го хвърли на масите. Партията винаги е правила това и самите висши партийни лидери го признават по-късно. След това той бе тихомълком приобщен, пак се върна носталгията към неговото управление.”

Христов разказва, че в своите монолози пред прокурорите по т.нар. Дело №1 и Дело №4 Тодор Живков е признал своята вина за икономическата разруха на България.

“Но ние не чухме нито от комунистическата партия, нито от него лично публично да се извини или да поеме отговорност в икономически аспект. А това е много важно, защото това наследство е най-тежкото наследството в сравнение с всички бивши социалистически страни”, казва Христо Христов.

И напомня, че Живков за 33 години управление три пъти фалира България.

През 1960 г., когато е принуден по най-криминален начин да продаде златния резерв на Съветския съюз, за да си спаси кожата.

През 1977 г., когато в своята визия за развитието на икономиката много бързо натрупва онези 6 млрд. долара дългове към западни банки, които България не може да изплаща и той отново опира до заеми от Съветския съюз.

И разбира се, през 1989 г. Тогава всъщност фалитът е две години по-рано, а той просто продължава живота на своето управление изключително със заеми от западни банки.

“Живков изгражда най-голямата илюзия, която е предлагана на българската нация – че по времето на неговото управление, по времето на комунизма може да се живее справедливо. Без обаче да се казва какви са дълговете, каква е цената на тази илюзия.

А тя е 11 млрд. долара външен дълг и 20 млрд. долара вътрешен дълг, фалирало селско стопанство, задлъжнял военно-промишлен комплекс, току що създадена фирмена система, без тези фирми да имат валутни ресурси.

Неговото завещание е много тежко и за съжаление, той нямаше смелостта дори и приживе, в годините след като вече не управляваше, да каже, че носи отговорност – каза го само пред прокурорите”, заявява Христо Христов.

И още: “Българското общество трябва да знае днес, че Тодор Живков е човекът, който е употребил целия политически ресурс само и единствено в името на своята власт, дори загърбвайки партията.

Властта му дава всичко, но властта му отнема много – семейството, реалността. И в крайна сметка всички ние днес го изпитваме на гърба си и задължително трябва да знаем, че Живков той не е управлявал така България, че тя да има добър старт в своето бъдещо развитие.

Според Христов носталгията свързана с Тодор Живков още дълго време ще съществува в част от българското общество, защото той е изградил най-голямата илюзия – че в социализма, в комунизма се живее евтино и добре, а комунистическата държава е в състояние да решава проблемите на всеки един индивид.

“Така в България беше изтръгнато чувството за собственост, за инициатива”, казва Христов.

———————————-

Тъмното минало на Първия

Държавна сигурност.com (http://desebg.com/) представя и поредица „Тъмното минало на Първия”. С нея се проследява дейността на Живков през 30-те години и съмненията за неговата агентурна обвързаност с полицията преди 9 септември 1944 г.

Материалите са част от документалната книга на Христо Христов „Тодор Живков. Биография”, изд. „Сиела”, 2009 г.

Част 1 от поредицата ще хвърли светлина върху разминаванията между оскъдните материали от досието на Живков, свързани с неговите арести в полицията и други документи от архивите на полицията преди 9 септември 1944 г., доказващи други арести, за които бившия Първи премълчава до края на живота си.

Един от първите документи в полицейските архиви, запазени и до днес в полицейския архив е арестът му през май 1932 г. – годината на приемането му в БКП | Снимка: Държавна сигурност.com.


Част 2 е посветена на провалите в няколко акции на комунистическата партия, в резултат на които Тодор Живков е напълно изолиран, поради съмнения, че е агент-провокатор.

Провалените акции през 1935 г. и ролята на Живков в тях

В края на 1934 г. комунистическата партия започва подготовката на три големи акции – спирането на влака, превозващ работници по околовръстната линия на София, наречен „Болшевик”, в текстилната фабрика „България” и във фабрика „Рашеев”, където са проведени митинги. На Тодор Живков като секретар на ІІІ партиен район в столицата и член на Софийския окръжен комитет на БКП, какъвто става през 1934 г., се преписва участие в организирането на акциите, а в провеждането на акцията във фабрика „България” участва лично. Акциите са осъществени през януари 1935 г., но не постигат очаквания от партията успех и не предизвикват особен отзвук сред работниците.

В мемоарната и историческа литература по-широко място е намерила акцията с „Болшевик”. Ето как я описва една от участничките в нея – Пъша Павлова:

„На 16 януари 1935 г. беше проведена една такава въоръжена акция. Работническият околовръстен влак, наречен „Болшевик”, беше спрян на спирка „Фондови жилища” и пред работниците издигната трибуна. Проведе се от I и IV районен комитет на БПК по указание на окръжния комитет на партията и се ръководеше от оперативното бюро начело с Коста Езекиев – секретар на I районен комитет на БКП и член на окръжния комитет, и членове – Коста Кинов, секретар на IV районен комитет, и Лука Вакарелов – секретар на I районен комитет на комсомола. Едновременно с нея трябваше да се проведат и акции във фабриките „България” и „Рашеев”. Там трябваше да бъде спряна работата на смените и издигнати трибуни, за да се отклони вниманието на полицията от основната акция по спирането на влака.

Едва на втория или третия ден след това полицията, вече информирана от своите секретни сътрудници, пристъпи към арести, като потърси съвсем определено организаторите. Ясно беше, че й бяха точно посочени. Във връзка с акцията по спирането на работническия влак „Болшевик” бяха арестувани, съдени и получиха тежки присъди: Коста Езекиев, Коста Кинов, Славян Петров, Георги Узунов и Димитър Христов – по на 8 години затвор, а Пенка Сечанова – на 5 години 4 месеца.”

Бившият секретар на I районен комитет на комсомола Лука Вакарелов разказва:

„Тодор Живков познавам след 1934 г. Участвахме в някои партийни акции, но пряка връзка с него не съм имал. Знаех, че е печатарски работник. По това време не заемаше ръководна партийна длъжност. По-късно стана секретар на III районен комитет на партията в Лозенец. Акцията с „Болшевик” беше организирана по указание на ОК на БКП и проведена от I и IV РК на БКП (индустриалния район и „Коньовица”). От нашия (I район) участвахме със Славчо Радомирски, секретаря на РК Коста Езекиев и много други, чиито имена не си спомням. От IV район беше Коста Хаджикинов и др. Участваха и от младежките организации на двата района. За да избегнем предателство, създадохме една тричленка (бюро). В нея влязохме Езекиев, Хаджикинов и аз. Това бяхме тримата, които знаехме всичко за акцията. Участниците бяха уведомени за задълженията си в последния момент – сутринта. Тодор Живков нито е организирал, нито е участвал в тази акция. Няколко дни след това започнаха арестите. На практика полицията се добра до най-активните участници. Аз бях принуден да мина в нелегалност и така работех до 1939 г.

Научих, че следствието се води в Дирекция на полицията лично от Гешев. След като ме потърсиха да ме арестуват, се убедих, че някой е проговорил. По-късно от другари научих, че това е Георги Узунов от Плевен. Най-вероятно е да е така, тъй като той беше един от малкото хора, които знаеха къде се укривам. Тодор Живков не участва в акцията, а не ми е известно да е бил арестуван по това време. Още повече, че той нямаше за какво да бъде задържан, тъй като нищо не знаеше и не взе участие в нея.”

Иван Мартинов обяснява: 
„От 1935 г. до 1937 г. бях в Софийския затвор за политическа дейност. Там се запознах с Коста Езекиев, който беше осъден за акцията с „Болшевик”. Аз познавах брата на Коста – Кичо, с когото сме имали обща нелегална комсомолска дейност. След излизането ми от затвора през 1938 г. Кичо, разбирайки, че съм бил заедно с брат му, ми разказа, че при задържането му Коста Езекиев е видял Тодор Живков в Дирекция на полицията, но не като задържан. Срещата е станала в кабинета на Гешев. Година по-късно, след 9 септември 1944, когато Живков стремглаво се издигаше напред, случайно срещнах Коста и го запитах вярно ли е това, което ми е казал Кичо. Той потвърди, че всичко е точно.”

Изолиране и изключване от партията

Съпругата на покойния Коста Езекиев споделя: 
За акцията „Болшевик” ми е известно това, което мъжът ми е разказвал. През 1934 г. Коста е бил член на ОК на БКП. По същото време в окръжния комитет е стоял за разрешаване въпросът за наличието на предател, който своевременно е уведомявал полицията за провеждане на партийните акции. Ето защо се взема решение датата на акцията с „Болшевик” да не се съобщава предварително. Проведена е на 16 януари 1935, а на 1 февруари същата година участниците в нея са били вече арестувани. По време на разследването съпругът ми е отричал участието си. Един ден му било заповядано да стои с лице към стената и да не се обръща. Въпреки предупреждението Коста се обърнал и видял, че при него е въведен, за да го разпознава, Тодор Живков. За това обръщане мъжът ми е бил малтретиран. На разпознаването е присъствал лично Гешев. Съпругът ми не ми е казвал да е провел някакъв разговор с Живков. По-късно пред Тодор Живков умишлено са били преведени няколко участници в акцията, включително и съпругът ми, като те са предположили, че това е отново с цел да бъдат разпознати. Тодор Живков не е участвал в акцията, но е знаел, че ще се провежда, без да знае точната дата. За „срещата” при Гешев Коста е успял да изпрати съобщение от затвора до партийните си другари. Зная, че в тази връзка е взето решение Тодор Живков да бъде отстранен. Мисля, че е бил изключен от партията.”

Коста Хаджикинов, друг участник в случая: 
„Заседанието на Окръжния комитет, на което се реши провеждането на двете акции – „Болшевик” и срещу събранието на Попзлатев (за тази акция става въпрос по-долу), се състоя в квартирата на Олга Хранова и Тодор Стоянов Колев. Няколко дни след заседанието Коста Езекиев, Лука Вакарелов и аз като оперативно бюро за подготовка на акцията по „Болшевик” при най-строга конспирация обмислихме подробен план и пристъпихме към неговото реализиране. На 18 или 19 януари 1935 г. бях задържан заради „Болшевик”. Тодор Живков не беше включен и не е участвал  в акцията „Болшевик”. Коста Езекиев ми съобщи, че акция „България” е провалена по вина на Тодор Живков, за която той е наказан от Окръжния комитет на партията.”

Липсват безспорни доказателства за това какво е наложеното наказание на Тодор Живков: отстраняване от състава на Окръжния комитет на БРП и забрана да заема ръководна длъжност (според него, неговите биографи и др.) или предупреждение равно на изключване (според други). Липсват също така доказателства за причините, предизвикали това наказание: заради тези провали или за конкретно неизпълнена акция, възложена от левосектантското ръководство на партията. В официалната му биография е възприета тезата, че това става в резултат на левосектантския курс.

Описана е една акция, в която Живков не изпълнява възложените му задачи. Тя е планирана след четири дни след акцията с „Болшевик”. На 20 януари 1935 г. властите организират с пропагандна цел, публично събрание в кино „Роял” (днес Театъра на армията на ул. „Раковски”). На него се предвижда да говори директорът на току-що създадената организация „Обществена обнова” на тема: „Работничеството и новата държава”. Трябвало е да подготвят условията за формиране на удобни за властта профсъюзи. Предвидено е било събранието  да се предава по радиото. ЦК на БРП решава да проведе рискована акция – да вкара свои активисти в салона, които да обезпечат охрана на предварително определени партийни оратори срещу създаването на държавни синдикати.

С ръководството на тази рискована акция е натоварен по авторите на биографичния му очерк и по собствените му твърдения Тодор Живков. Той търси определената за връзка с Централния комитет другарка, за да докладва за обстановката и да получи инструкции как да постъпи. Не я намира и решава да отмени превземането на строго охраняваното полицейско сборище и дава указание да се проведе демонстрация пред сградата на застрахователно дружество „Балкан”. След този случай по решение на Централния комитет Живков е изваден от състава на Окръжния комитет на БКП, но остава секретар на III районен комитет на партията в София. Авторите на биографичния очерк явно са ползвали спомените на самия Живков, публикувани в сп. „Септември” май 1972 г. и по-късно в том ХХ на „Избрани съчинения”, защото тази акция е отразена значително по-различно от Пъша Павлова:

„По решение на окръжния комитет на партията там трябваше да отиде голяма група партийци и комсомолци. Бяха определени наши оратори да говорят против създаването на държавни синдикати и да разтурят събранието. За тази цел всеки район трябваше да отдели по 10 души (5 партийци и 5 комсомолци), които под ръководството на Коста Кинов трябваше да организират охраната на ораторите. За това решение провокаторът Васил Ташков, който тогава беше член на ОК, веднага донася на полицията и тя взема мерки да осуети предварително тази акция.”

Тодор Живков посочва: „За неизпълнение на поставената задача бях изваден от състава на окръжния комитет на партията. На самото заседание на Окръжния комитет решението на ЦК на партията бе прочетено и прието без обсъждане. Това беше левосектантска акция”.

Съмненията за провокаторската дейност на Живков

Други обаче не мислят така. Въпросът за изясняването на истината около Тодор Живков е повдигана от различни функционери на БКП преди и след 9 септември 1944 г. Бившият партиен функционер Цанко Спасов разказва:

„През времето 1934-1936 г. бях член на I районен комитет на РМС (индустриалния район на София). През това време бях задържан и интерниран два пъти. С Тодор Живков се запознах едва през декември 1943 г. Запозна ме Георги Чанков. Впоследствие разбрах, че при различните провали Мишо Николов и Борис Тасков се усъмнили, че те се дължат на агент-провокатор в самия районен комитет. Само двама са решили и постепенно са изолирали отделни членове от заседанията. По времето, когато е бил изолиран от заседание Тодор Живков планираните акции не се провалял и полицията не е научавала за тяхното провеждане. Именно въз основа на това се е взело решение за изключването му от партията.

Оттогава до 1942 г. Тодор Живков не е участвал в дейността на БКП. Следва да се има предвид, че през този период дейността на партията е нелегална и документи не са съставени. Подчертавам този факт, тъй като според мен това даде възможност на Живков да изопачи историята и да се изкара активен деец за времето, когато е бил изключен от БКП за провокаторска дейност.”

Христо Апостолов добавя: 
„През 1948 г. като член на Централната контролно-ревизионна комисия (ЦКРК) ми беше възложено да изясня сигнали във връзка с дейността на тогавашния първи секретар на Софийския окръжен комитет Никола Дончев и втория секретар по организационните въпроси Тодор Живков. Научавайки за проверката, при мен дойде Коста Езекиев и ми разказа следното: При арестуването в Дирекция на полицията е видял да се движи в сградата, без да е арестуван, Тодор Живков. В момента, когато двамата са си срещнали погледите, той се обърнал с лице към стената. За резултата от проверката доложих на Вълко Червенков и Йордан Катранджиев. Червенков поиска от мен да не включвам в доклада съобщеното ми от Езекиев като ми възложи да извърша допълнителна проверка по този факт. Търсих в различни архиви, но не открих нищо.”

Груди Атанасов споделя:

„През 1949-1950 г. бях председател на Централната контролна комисия на партията. По това време Тодор Живков беше секретар на градския комитет на БКП и член на Секретариата на ЦК на БКП. Не помня точно месеца, когато той подаде молба да му се снеме партийното наказание „строго мъмрене с предупреждение без право да заема ръководна работа в партията”, наложено му от ЦК на БКП през 1935 г. Беше написал, че наказанието му е наложено за грубо нарушение на партийната дисциплина. Не беше отбелязал нищо повече в молбата си. С проучването на въпроса се заангажирах лично. Успях да установя, че той има вина за проваляне на акциите във фабрика „България” и в кино „Роял”.

Именно тогава Тодор Живков е арестуван от Гешев за около два часа, след което е пуснат на свобода. Това не отразих в доклада, тъй като не намерих протокол за разпит. От 1935 г. до края на 1942 той не участва нито в работата на партията, нито в революционното движение. Така съставения от мен доклад беше одобрен в съответствие с тогавашната практика от Политбюро в присъствието на Тодор Живков. Аз не съм присъствал на това заседание. Разбрах, че там той не казал нищо. След два дни обаче ме срещна и ми заяви, че не е съгласен с нашия протокол и мотивировката в него. Каза ми, че в протокола е трябвало да се отрази, че се е борил против погрешния левосектантски курс на партията, за което бил наказан. Тогава го попитах: „Добре, ако си бил против този курс, защо не го написа тогава в молбата, а искаш ние да го напишем в протокола.”

В молбата си въобще не споменаваше за какво е бил наказан. Мотивировката за наказанието му научих лично от Райко Дамянов – тогава секретар на ОК на партията, който ми каза, че ЦК му е възложил да проведе решението за наказанието на Живков в ОК, но в отсъствие на последния, доколкото си спомням. Когато му възлагат да свърши тази работа, предупреждават Дамянов, че „това решение е равносилно на изключване от партията, но по понятни съображения ние това не можем да обявим пред ОК, само вие ще знаете”.

Руси Христозов, партиен функционер и директор на милицията след 9 септември 1944 г., посочва:

„Познавам Тодор Живков от по-късен период. Мога да ви разкажа за един разговор, който водих с Райко Дамянов някъде около 1954 г. Тогава той беше член на Политбюро и ние си останахме особено близки, каквито бяхме и преди. По това време Живков бе лансиран и избиран за секретар на ЦК. В разговора Райко Дамянов сподели: „В края на 1934 г. или началото на 1935 г. той е секретар на ОК на БКП – София. По същото време са се провеждали няколко акции и е станал голям провал. Били арестувани много комунисти. За известно време бил арестуван и Тодор Живков.

Единственият комунист, който бил освободен, бил той, докато другите били осъдени. ОК на партията е направил преценка за станалите провали и за причините. Стигнали са до заключението, че най-вероятно Тодор Живков е агент-провокатор и провалите са дошли оттам. Поради тази причина се е взело решение той да бъде изолиран, снет от партийна работа и около 7-8 години – до 1940 г. да не изпълнява никакви партийни поръчения. Не мога да кажа дали официално е бил изключен от партията и как е било оформено всичко това, но на практика неговото изолиране било равнозначно на изключване.”

Препратки към полицейското досие на Живков

Ето какво е останало в полицейското досие на Тодор Живков. Бившият му помощник Костадин Чакъров посочва, че последния протокол за разпит на Живков е от 14 февруари 1935 г. и показва, че тогава Живков е дал показания в Дирекцията на полицията след големите разкрития в Окръжния партиен комитет и непосредствено преди ръководената от него акция срещу „Обществената сила“ на Попзлатев. В протокола Живков посочва:

„В миналото съм бил член на Българския графически съюз до 19 май 1934 г., когато се разтури. Бях член на младежкия земеделски съюз Врабча-1. Не съм членувал в никаква комунистическа организация, нито съм вземал участие по комунистически трибуни… В организирането на комунистическите трибуни във фабриките „България“ и „Рашеев“ не съм вземал участие…“

Очевидно е, че той е бил заподозрян за участие само в тези две акции, а не за тази в „Роял”. За отбелязване е, че разпитът е станал на 14 февруари 1935 г., а само три дни по-рано – на 11 февруари 1935 г. в писмо № 20624 от същата дата на Дирекция на полицията, отдел ДС, до прокурора при Софийския апелативен съд се посочва:

„Понеже при разкритията по воденото дознание се установи, че и Тодор Христов Живков е участвал в нападенията на фабриките и издигане на трибуни, и за да може успешно да се привърши започнатото дознание и по отношение на него, моля да се иска разрешение от съда, съгласно чл. 79 от Закона за устройство на съдилищата, лицето да бъде задържано още 10 дни.”

Къде е потънало писмо №61 от 4 февруари 1935 г., с което е разрешено първоначалното му задържане? Защо в полицейските архиви не се намира и отговорът на въпросното писмо, открито в архивите на Софийския апелативен съд по преписка №30/1935? Тодор Живков очевидно не е бил задържан и за акцията в кино „Роял”. Както се вижда и от двата документа – протокола за разпит от 14 февруари 1935 г. и преписката на Софийския апелативен съд, въобще не е ставало въпрос за акцията в кино „Роял”. Също така е безспорно, че Тодор Живков е получил партийно наказание преди този период.

Спорно е наказанието – снемане от отговорна работа и изваждане от състава на окръжния комитет или изключване и преди всичко за какво е наказан. Преобладава становището, че е във връзка с провалите в окръжния комитет и заподозирането му като агент-провокатор. Само той лансира версията, че е свързано с провала на левосектантската акция в кино „Роял”. До голяма степен тази версия е узаконена с протокол от заседанието на Централната контролна комисия под № 23 от 14 януари 1949 г.

Решението е взето по молба на самия Тодор Живков. Закономерно изниква въпросът – защо му е било нужно това. Та на 27 октомври 1946 г. той е избран за народен представител от Благоевградска околия във Великото народно събрание, а през декември 1948 г. на Петия конгрес на БКП е избран за член на висшия орган на партията – ЦК (членовете са общо 47 души), а на пленума на ЦК на БКП от 27 декември 1948 г. е сред избраните 11 членове на организационното бюро, ръководено от Георги Димитров.

Ясно е едно – Тодор Живков е положил доста старание, упоритост и усилия, за да почисти миналото си от неудобни факти.

Години по-късно Мичо Ерменов, зам.-началник на Главно политическо управление на армията (1960-1865) и един от участниците в опита за военен преврат срещу Живков през 1965 г., заключава:

„Нашата група познава Живков много добре и от близкото, и от далечното му минало. Райко Дамянов, член на Политбюро по онова време 1935-1936 г. е бил секретар на софийската градска партийна организация. Той казваше за Живков: „По онова време ние го изолирахме от ръководството на партията, защото беше агент-провокатор”. Питали сме го тогава – защо не каже за това? Но той се страхуваше.”

.

TJ01

Още снимки от честванията на 100-годишнината на Живков ще намерите на адрес:

http://desebg.com/-a-/386–100-

One Comment »

  • Mariana said:

    Из текст, публикуван преди 13 години, малко след смъртта на Живков http://www.kultura.bg/media/my_html/2041/b_tj.htm

    “Олицетворявайки естествено наложеното състояние на подчиненост на страната, той се ползваше виртуозно от него. В интерес на кокошето ято.
    В епохата, в която човечеството позна безпрецедентно развитие и благосъстояние, той определи материалното доволство от живота на поданиците си като висша цел на политиката. Което не позволи на България овреме да се подготви за новите пътешествия, които я очакваха.
    Той вече е в миналото.

    В миналото ли са обаче неговите инструменти за властване, неговата философия на използване на подчинеността за пълнене на воденичката, неговата втораченост в статуквото и неспособност да рискува, т.е. да постави осъществяването на нагона си под въпрос, в името на стратегически цели?

    […]

    _______________
    * Принцип на кокошката – заемка от етологията: В кокошето ято всяка кокошка има строго определен ранг. Рангът се изразява в “кълваемост” – възможността на дадената кокошка да кълве тези под нея. Първата може да кълве всички. Втората – всички, без първата. И т.н. – до последната, която е “кълваема” от всички. Но само теоретично. Защото първата кокошка се чувства във всеки един момент застрашена от втората; тя – от третата и т.н. Затова (парадокс?) първата кокошка брани последната от ятото – и по този начин допринася за равновесието в него, пазейки поста си.”

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.