Home » Избрано

М.Мирчев: След 2009 българите емигрират поради мутризиране на държавата ни, поради нетърпимата атмосфера на беззаконие и двойни стандарти

2011.01.20 5 коментари
Spread the love

Не е вярно, че преходът бе безкръвен, демографската криза е геноцид над българския народ, казва социологът Михаил Мирчев*

Интрвю на Галя Горанова /Сега/

– Изчезва ли българската нация, г-н Мирчев? До какви изводи стигате в последната си книга „Социална динамика и цивилизационно разслояване“, изследвайки възпроизводството на населението, човешкия капитал и трудовите ресурси в България?

– Нацията засега не изчезва, защото си има национална държава. Нацията се формира през XIX век в рамките на тогава възникващите модерни държави. Обратният процес на денационализация е, когато дадена държава губи своя национален характер и се превръща просто в териториална администрация. Ако някой иска да обезличи България като национална държава, това означава, че иска да погуби българската нация. Разбира се, важно е и поведението на хората, масовото емигриране например. Когато напускаш своята държава, отчуждаваш се от нея и отиваш на друга територия, всъщност се интегрираш в друга нация. Така в някаква степен сам се отказваш от своята нация и се превръщаш във французин, американец, германец, грък.

– Какво показват числата в изследването ви за състоянието на българската нация?

– Българската нация се стопява като процент сред населението в България. В перспектива от 40-50 г. ние като българи и източноправославни ще намаляваме прогресивно. Ако преди 20-30 г. бяхме 90% от цялото население, в момента сме 80%, около 2050 г. ще останем 50%. Подобни процеси се развиват в повечето централно и западноевропейски държави – Австрия, Франция, Англия. Националното мнозинство се свива екстремално. Така че българската нация, доколкото ще се съхрани, ще отстъпи голямо пространство в собствената си държава на множество малцинства с чужда религия, култура и цивилизационен облик.

– По какъв начин промяната в етническата карта ще се отрази на социалните отношения, пазара на труда?

– Българските цигани от 5-6% вече вървят към 13-15% от цялото население. Българските турци от 5-6% вървят към 6-8%, така че се променя етническата карта. Освен това в България през последните 20 г. влизат нови малцинства, да кажем китайското и арабското. Имаше риск в края на 90-те да навлезе ново агресивно малцинство като албанското. Но подобни нашествия на чуждоетническо, чеждокултурно, чуждорелигиозно население продължават да съществуват по простата причина, че ние българите емигрираме и опразваме градовете и селата си. От друга страна – концентрираме се в София и 5-6 големи града и така освобождаваме огромна част от територията си, изоставяме чудесни природни и климатични условия за живот и икономика. Но празно пространство няма. Вакуумът закономерно ще доведе тук хора от други държави, континенти и климатични пояси, от други цивилизационни зони. Това всъщност е ново голямо преселение на народите, което интензивно тече вече 2-3 десетилетия към Европа.

– Как се стигна дотам, че да разсъждаваме за това кой ще засели обезлюдените ни територии?

– Обикновеният човек все още не се замисля по тези въпроси. Или ако се замисля, си казва, че това е макропроблем, за чието решаване си има политици, статистици и социолози. И наистина отговорността е в политиците. Стигнахме дотук – да оголим територията си, защото направихме т.нар. преход. Преход от един тип икономика към друг тип. От икономика, в която работеха 5 млн. души, към икономика, в която заетите са 3 млн. Само в периода 1990-1994 г. се оказа, че 1 млн. души са превърнати в излишна работна ръка. Тъкмо тогава потичат емигрантските потоци – предимно по трудови мотиви. Навън изтичат младите хора, инженерното съсловие и много хора от селските райони, останали без работа след рухването на земеделието и неговото примитивизиране. Част от масовата шокова безработица тогава се записва в бюрата по труда, другите са по-инициативни и тръгват по света. Нещо подобно се повтори след 1999-а след отчаянието, че новата синя власт не дава шанс на младите професионалисти, че ще намали безработицата, както се очакваше след шоковата 1997 г. Тази втора емигрантска вълна отново бе с икономическа мотивация, но и плод на едно огромно политическо обезсърчаване. В момента има трети поток, който не започна при приемането на България в ЕС през 2007 г. – и преди това границите бяха достатъчно отворени. Започна през 2010 г., отново след рухване на надеждите за модернизация на икономиката и за нормализация на обществената среда. Тук икономическата мотивация се изостри поради кризата, но се допълва и от ясно изявен морален компонент – хората бягат поради изключителното мутризиране на държавата ни, поради нетърпимата атмосфера на беззаконие и двойни стандарти, на политически цинизъм и поругаване на законността. Опростачването достигна такава бруталност и обхват, че за много високо образовани хора, с добра кариера, с чудесно обезпечаване на стандарта и живота им, става нетърпимо да се живее и работи тук.

– Политиците ли прокуждат българите от родината?

– Да, защото като мачкаш икономиката, затискаш предприемчивите хора с мутри, които ги рекетират непрекъснато, тече рекет и по линия на корупцията в държавната администрация и в един момент хората не издържат и заминават. Преходът в България беше изкуствена конструкция, не беше естествен граждански процес. През последните 22 г. става т.нар. социално инженерство. Лошото е, че това инженерство води към по-лоши варианти на общество, а не към по-добри. Ние не се приближаваме към средноевропейските стандарти за общество, а продължаваме да се отдалечаваме от тях.

– Как виждате изхода? Първо решаване на социалните проблеми или спешни мерки за раждаемостта?

– Когато обществото е докарано до такава комплексност на кризата, изходът също е комплексно противодействие. Няма лесно и едноактно решение. Не може първо да се оправи икономиката, а после образованието. Трябва да става едновременно. Не може да дадете на пенсионерите адекватни пенсии и да оставите младите да изчакат, после да се погрижите за тях. Не може да превръщате София в модерен европейски град, а Бургас и Ямбол да ги оставите за след 20 г. Едновременно трябва да се правят нещата. Но това е най-трудно за политиците. Те още не могат да го смелят с мозъците си – мислят на дребно, фрагментарно. Оттам и липсата на истинско лидерство в продължение на 20 г. Проблем е и политическата представителност на населението. Големите някога партии днес са джуджета. Има 25% дясномислещи хора и само 3% за СДС и ДСБ. 20% от десните си нямат политически изразител. Има 30-35% лявомислещи, а БСП събира едва 14%. Значи още 20 процента леви хора си нямат партия. Оттам и цялата политическа нестабилност. Стигаме дотам, че когато една майка проплака как да гледа две деца с мизерна заплата и помощи, днешният премиер й се сопна: „Ми що си ги родила, преди това що не си мислила какви пари ще изработваш?“. Това е реплика на премиера отпреди месец. И обобщава цинизма на държавната политика в областта на раждаемостта.

– Можем ли още да твърдим, че нашият преход беше безкръвен?

– Демографската криза е един тих геноцид, осъществяван над българския народ. Какво значи безкръвен преход? На хората сърцата им кървят. Тези, които са затиснати от бедност, тези, които не могат да си опазят децата от престъпността, тези, които не могат да си опазят частната собственост, на инженерите, принудени да продават домати. Освен това в България властите са прекалено мафиотизирани. Изживяваме италианския вариант от най-лошите му времена от 70-те години.

– Имате предвид политическите условия днес или през целия преход?

– Говоря за последните 22 г. През целия период мафиотизирането набираше сила и сега вече се разрази невероятно. Това е Италия от 70-те. Спомняте си – изключителна политическа нестабилност, смяна на правителства през 6 месеца, убиха си министър-председателя (Алдо Моро, бел.ред.) през 1979 г. След което италианците започнаха да се преборват с мафията и да я изтласкват по-надалеч от политиката. Но платиха своята тежка цена. Много честни прокурори и съдии загинаха тогава.

– Това ли е образецът пред нас?

– Страхувам се, че не е Германия, а Италия. Неслучайно Берлускони е толкова близък приятел на сегашната власт.

– Ако е вярно, че политиците гонят българите от страната, значи ли това, че пак те могат да ги върнат и да консолидират нацията?

– Определено. Чакаме българския политик, който ще обедини нацията, а няма да я разделя, ще й вдъхва сила и самоувереност, а няма да я унижава и мачка.

– Българите в състояние ли ще са да го разпознаят след толкова експерименти?

– Веднага ще го разпознаят. Аз съм убеден в здравия политически инстинкт на българите, въпреки че непрекъснато политиците и много мои колеги анализатори ги обиждат.

Източник: http://www.segabg.com

––––––––––
*Доц. Михаил Мирчев е роден през 1954 г. Завършил е философия и социология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил в Института за младежта. От 1993 г. е собственик на агенцията за проучвания и анализи „АССА-М“, която се занимава с политически, социологически и маркетингови изследвания. Заклет спортист, волейболист. Баща на две деца.

5 Comments »

  • Nik said:

    -Господин доцентът е прекален оптимист – Мафията стои над „политиците“, както и над всички останали нискойерархични звена на „държавно“-„обществената“ система – „политиците“ стоят по-ниско и от продавачките на собствена плът, интегрирани в нея

    http://iankov.blogspot.com/2008/05/blog-post_30.html

    ваше престъпно нискойерархично държавновластническо главно-прокурорско слугинско величие на българския посткомунистически мафиотски режим,

    господин Директор на националната следствена служба,

    господа функционери на Европол и Интерпол,

    ваши Превъзходителства – представители и функционери на Европейските Цивилизационни и Правни ценности,

    ваши Превъзходителства – членове на чуждестранния дипломатически корпус в България,

    І.

    За пореден път обръщам вашето внимание върху обстоятелството, че като лично пострадало, обществено-политически ангажирано лице и като професионално ангажиран учен-експерт в сферата на политическите и правните науки, през последните 17 (седемнадесет) години съм депозирал в офиса на Главния прокурор повече от 380 конкретни искания за разследване на прецизно документирани престъпления, по които досега не е проведено нито едно законосъобразно разследване.

    За пореден път обръщам вашето внимание върху обстоятелството, че безотговорността за тези престъпления е била осъществявана изключително чрез извършването на друг тип престъпна дейност – престъпна шантажна, укривателска и оневинително-антиправосъдна дейност на държавните служители от специалните служби на МВР, на Прокуратурата и на Съда.

    С настоящите редове насочвам вашето внимание към онези автентични доказателства в това отношение, които съвсем наскоро са намерили своя достатъчно ясен израз в публичното пространство.

    Само преди няколко дни, на 23 май 2008 г., електронната информационна агенция „Блиц” е публикувала специален информационен материал, изграден върху интервю, дадено от Йордан Соколов – ексминистър на Вътрешните работи и експредседател на българския Парламент.

    Въпросният информационен материал е озаглавен „Спецекип психиатри в МВР дрогирали “когото трябва” и вкарвали в лудница!”, а електронният адрес на публикацията е http://www.bulpress.net/article/4796,22.
    Обръщам вашето внимание върху следните текстове от посочения информационен материал:

    „Ексбосът на МВР Йордан Соколов в прав текст заяви, че в България има мафия, която командва политиците. (…) Най-голямата и най-потресаващата тайна обаче се оказа, че когато застъпил на власт като вътрешен министър, научил, че в служба СОТИ работят петима лекари-психиатри, които изпълнявали зловещи функции: “Питам какво правят тези психиатри в служба за оперативно техническо издирване. Отговарят ми, че са на прикритие. Били най-опасните хора. Когато имало нужда, те давали лекарства на някои, на които трябвало да се пречупи волята да направят признания, за да бъдат осъдени. Те вкарвали в лудницата неудобните политически лидери…”, хвърля ни в потрес Йордан Соколов.”

    ІІ.

    От така посочения текст става пределно ясно, че:
    Първо, в системата на българското Министерство на вътрешните работи е имало (и има!) специален екип и дори специален отдел, основната функция и предназначение на който е била (и е!) да осъществява престъпна злоупотреба с медикаментозни субстанции, както и престъпна злоупотреба с методите и средствата на психиатрията;

    Второ, тази престъпна дейност е била (и е!) осъществявана в полза на мафията;

    Трето, специален обект на въздействие и манипулиране са били (и са!) политиците;

    Четвърто, целта на тази престъпна дейност е била (и е!) да бъдат постигани ефекти и резултати, благодарение на които политиците да бъдат поставяни в състояние на шантажна зависимост от мафията;

    Пето, по силата на служебната йерархия тази престъпна дейност несъмнено е била известна на и одобрявана от съответните лица, които са заемали (и заемат!) длъжностите Министър-Председател и Президент на България.

    ІІІ.

    В контекста на така посочената фактология обръщам специално внимание върху обстоятелството, че по времето, когато тогавашният главен прокурор Иван Татарчев бе направил съвсем плах опит да приложи закона върху съвсем незначителни персонажи от системата на българския клан на руската Червената мафия, в два поредни броеве на в-к „Труд” от 28 и 29 август 1998 г. се появи материал, озаглавен „Психопортрет на един прокурор”, който материал бе изготвен именно от Института по психология при МВР.

    По онова време този масирано публично презентиран материал имаше за цел да осъществи три главни задачи: да представи Главния прокурор не само като професионално негоден и наказателно неотговорен за действията си, но и да отправи към обществото семантичното послание, че щом Главният прокурор не може да защити правата и достойнството си, то и никой обикновен човек не бива да разчита, че ще може да защити правата и достойнството си, ако реши да се съпротивлява на Мафията.

    ІV.

    В контекста на така посочената фактология обръщам специално внимание върху обстоятелството, че по времето, когато тогавашният Главен прокурор Никола Филчев бе направил изключително интензивен и дори мощен опит да приложи закона върху цялостната система на българския мафиотски политически режим и бе потърсил дипломатическо съдействие за това свое смело и високо достойно начинание, с него се случиха изключително зловещи събития, „най-невинното” от които бе мощно наложената в медиите теза, че той е луд.

    V.

    В контекста на така посочената фактология обръщам специално внимание върху обстоятелството, че лично съм депозирал в канцеларията на Главния прокурор и съм публикувал в моите документални издания подробностите относно това, че когато един пенсиониран полковник от криминалните служби и бивш областен шериф на МВР прояви високата доблест и достойнство да заеме независима гражданска позиция по определена група казуси, той стана жертва на зловещо активно мероприятие на специалните служби, които го обявиха за намиращ се в състояние на интелектуален сенилитет; след което не само го елиминираха от неговата високоавторитетна експертна позиция в обществото, но и разграбиха както ценните му оръжейни колекции, така и ръкописите на книгите, които беше написал.

    VІ.

    Отново и за пореден път настоявам да бъде извършено прецизно разследване, при което в частност да бъдат разпитани както посоченият бивш Министър на вътрешните работи и бивш председател на Парламента, така и журналистът, подготвил и публикувал посочения по-горе материал.

    30 май 2008 г., Янко Николов Янков

  • Nik said:

    „- Демографската криза е един тих геноцид, осъществяван над българския народ.“

    -За пореден път откриваме топлата вода? (Преди години едно научно-популярно списание имаше рубрика „Почакай, изобретателю – друг се е сетил преди тебе…“

    http://iankov.blogspot.com/2009/08/2009.html

    Обстоятелството, че под непосредственото обезпечение на всички досегашни правителства и в най-прецизно изпълнение на волята на трансмутиращия (трансформиращия) се комунистически елит през последните двадесет (20) години в България се извършва интензивен и тотален геноцид е толкова очевидно и очевадно, че то „не се вижда” само от онези заинтересовано-„слепи” личности, които са институционално ангажирани с българската, руската, европейската и световната Мафия.

    Разбира се, лично аз все още съм твърде далеч от мисълта да считам, че абсолютно всичките адресати на настоящите мои изложения имат директно (пряко, непосредствено) участие и вина в посоченото съвременно варварство, но все пак е несъмнено моето лично убеждение за наличието на различни степени и проявни форми на съучастническа вина като подстрекатели, помагачи, обезпечители (чрез дейстия или бездействия) на безотговорността и прочее.

    І.

    На своя електронен адрес Институтът за социални и синдикални изследвания (ИССИ) при Конфедерацията на независимите синдикати (КНСБ), представен от Директора Любен Томев, е публикувал поредната информация за тримесечния период от Март до края на Юни 2009 г. относно т. нар. „Издръжка на живота”, съгласно която:

    Þ„производството последователно спада, потреблението намалява, продажбите на основни хранителни и нехранителни стоки също бележат негативна тенденция, намалява заетостта и се повишава безработицата, доходите се задържат, а работните заплати са силно повлияни от общата тенденция на „замразяване”. Всичко това като цяло засилва тревожните очаквания на българските домакинства”;

    Þ„границата на бедност, базирана на потребителска кошница от 77 жизнено важни стоки и услуги за физическо оцеляване, достигна 184,96 лв. на 1 лице”;

    Þ„Издръжката на децата в различните възрастови групи е:
    до 1 г. – 263,11 лв.,
    от 1 до 3 г. – 254,79 лв.,
    от 4 до 6 г. – 270,36 лв.,
    от 7 до 13 г. – 396,11 лв. и
    от 14 до 18 г. – 447,89 лв.”;

    Þ„Издръжката на живот на 1 работещ в 4-членното домакинство на двама възрастни + две деца достигна 538,12 лв.”.

    ІІ.

    На 24 Юли 2009 г. във в-к „Монитор” е публикувана статия, съгласно текста на която:

    Þ„500 лева месечно са необходими за издръжката на един човек”;

    Þ„почти 2000 лева стигна месечната издръжка за едно семейство у нас”;

    Þ„сравнителният анализ на европейско ниво показва, че България продължава да бъде една от страните с инфлация над средната за ЕС; средно за 27-те страни-членки през юни 2009 г. на годишна база тя е 0,6%, а в България – 2,6 на сто”;

    Þ„средно 11 на сто е безработицата у нас, което е с 4% над официалните данни на Агенцията по заетостта, изчислиха от КНСБ”. (Забележка: този факт разкрива, че държавната (Правителствената) Агенция по заетостта при Министерството на труда и социалната политика е извършила фалшификация на реалните статистически данни).

    ІІІ.

    През август 1995 г. Фабрицио Осела – Постоянен представител на Програмата за развитие на ООН (ПРООН) официално съобщи, че за четири години от 1990 до 1995 г. България е изпаднала от групата на държавите с високо жизнено равнище и е отишла в групата на Камерун, Шри Ланка и Зимбабве, като всички централноевропейски държави са пред България (Русия и Казахстан – също);

    Той подчертал, че докато през 1991 г. България е на 31-во място в класацията на ООН за развитието на човека, то само през 1995 г. тя вече е на 65-та позиция. (Вж.: в-к „Дневен труд” бр.193 от 18 август 1995 г.).

    Според него главната причина за това е катастрофалното спадане на брутния вътрешен продукт и пълната липса на държавен и обществен контрол върху доминиращата държавна икономика, което е било направено с цел да бъде разрушена българската икономика, та после тя да бъде приватизирана лесно и евтино.

    ІV.

    На симпозиум на Световното дружество на жертвите на насилие, проведен през август 1997 г. в Амстердам, били оповестени резултатите от проучване, организирано от Министерството на правосъдието в Холандия и Института за криминални изследвания на ООН в Рим.

    Според тези проучвания България е на 5-то место в света по обири на домовете, като през периода 1992 до 1996 г. всеко трето домакинство в България е било ограбено.

    На първо место в тази зловеща класификация е Уганда, където през този период били ограбени 57 % от жилищата, на второ е Танзания с 46 %, на трето – Боливия с 44 %, на четвърто е Монголия с 48 %, и на 5-то – България с 31%. (Вж.: в-к „Дневен труд” и в-к „24 часа” от 27 август 1997 г.).

    V.

    Първият мощен емигрантски поток от България е през 1989 г., когато 218,000 души български турци се заселват в Турция, подгонени от българското правителство, което бе сменило имената им с български и отказваше да ги признае за турско етническо малцинство.

    Вторият мощен емигрантски поток е от ноември 1989 г. до септември 1990 г., когато 130,000 души – предимно младежи и квалифицирани специалисти – напускат България.

    Така, само от 1989 до 1995 г. от България са били емигрирали общо 500,000 души. Колкото и на пръв поглед да изглежда като „проблема на свободата на личността”, това въобще не е така, а е чиста проба проблема на геноцидната стратегия, провеждана от българската официална държавна власт, и най-вече от българския икономически и политически „елит”.

    В същото време в България катастрофално спада раждаемостта. През 1989 г. е имало 112,000 раждания, а през 1994 г. – 80,000.
    През същия период чувствително бързо е спаднала и средната продължителност на живота: тя е с 5-6 години по-ниска от предишния период за България.

    VІ.

    През януари 1996 г. Държавният университет на щата Флорида в САЩ е издал книга, съдържаща проучванията на икономически експерти от института „Фрейзър” във Ванкувър и фонда „Свобода” в Индианополис за състоянието на икономическата свобода в 102 държави за три години през периода от 1993 до 1995 г.

    Същите проучвания са публикувани през януари 1996 г и в британското седмично издание „Иконъмист”.

    В тези проучвания са обобщени данните от четири области: пари и инфлация; правителствени действия и разпоредби; вземания и дискриминационни данъци; и международен обмен на стоки и пари.

    Съгласно проучванията, през този период България е на 72 место по икономическа свобода, като пред нея са дори държави като Гана, Габон, Чад, Ботсвана, Ямайка и Белиз, а на същото ниво са Сиера Леоне, Камерун и Сенегал. (Вж: в-к „Дневен труд” и в-к “24 часа” от 15 януари 1996 г.).

    VІІ.

    На 29.07.2009 г. базираната в Лондон, Великобритания българска електронна информационна агенция „Кафене.нет” е публикувала статия, озаглавена „Половината български ученици – неграмотни”. В стaтията се казва, че:

    Þ„Огромна част от българските ученици на 15 години са със слабо развити умения и не могат да се справят с практическо решаване на проблемни ситуации. Това сочи докладът „Децентрализация на училищното образование”, който е част от проучване в общо 57 държави. Докладът прави подробна оценка на децентрализацията в системата на училищното образование и ще бъде обсъден официално днес, информира в-к „Дума”.

    Според международното изследване 50% от българските 15-годишни ученици не достигат минималните стандарти или са „функционално неграмотни” – т.е., не могат да прилагат теоретичните си познания на практика.”;

    Þ„Изследване от 2006 е поставило България на предпоследно место сред страните от ЕС, като с по-лоши резултати е единствено Румъния.”;

    Þ„В доклада се посочва още, че ефективността при управление на публичните разходи за образование в България са по-ниски от общоевропейските.”;

    Þ„По данни на Евростат през 2005 г. разходите за образование средно за ЕС са 5.1%, докато в България те са едва 4.5% от брутния вътрешен продукт, което е почти 2 пъти по-малко, отколкото във водещата страна в ЕС – Дания.”

    Посочените данни, поставени в контекста на предишните такива, недвусмислено сочат, че в интерес на управляващия мафиотски елит в България се осъществява тотален образователен геноцид, целящ постигането на посочения резултат, а именно: преминалите през образователната система да излезат от нея „функционално неграмотни” и по същество „неспособни да се справят с практическо решаване на проблемни ситуации”.

    VІІІ.

    На 31 Юли 2009 г. във в-к „Монитор” е публикувана статията „Заплатите ни най-ниски в ЕС”, в която се казва, че съгласно проучването на Европейската статистическа служба:

    Þ„За пореден път страната ни удари дъното в класацията на Евростат за размера на средното месечно заплащане в държавите от ЕС. Минималното брутно възнаграждение в България е било 123 евро, или 240 лв. през януари, което го прави най-ниското в общността”;

    Þ„На върха на класацията за януари е Люксембург с 1642 евро. Границата от 1000 евро прехвърлят Ирландия (1462 евро), Белгия (1387 евро), Холандия (1382 евро), Франция (1321 евро) и Великобритания (1010 евро);

    Þ„Под чертата от 800 евро са останали Испания (728 евро), Гърция (681 евро), Малта (630 евро), Словения (589 евро), Португалия (525 евро);
    Þ„Още по-ниска е била минималната заплата в Чехия (306 евро), Словакия (296 евро), Полша (281 евро), Естония (278 евро), Унгария (270 евро), Латвия (254 евро), Литва (232 евро) и съседката ни Румъния, където възнаграждението е било 153 евро, или с 30 евро по-високо от това у нас.”.

    ІХ.

    На 03 Август 2009 г. в медиите (вж: в-к „Новините днес”) са публикувани извадки от изявлението на Евгения Адърска – Председател на Асоциацията на пациентите с онкологични заболявания.
    Според същата:

    Þвсяка година в България се разболяват от рак 33,000 (тридесет и три хиляди) души, като 16,000 (шестнадесет хиляди) от тях завършват фатално, т. е. със смърт;

    Þповечето от новорегистрираните случаи са констатирани в напреднал стадий, когато шансовете за възстановяване са твърде малки, а лечението е много скъпо;

    Þпосоченият брой на заболелите е „ужасно висок и продължава да расте”;

    Þспоред нейната изрично изразена формулировка на изказа „у нас системата на превенция и лечение е проядена, има много пробойни, които харчат излишни пари от бюджета”;

    Þ„спешно е необходима специфична антиракова политика, която съвсем не започва и не свършва с лекарствата”;

    Þв изявлението си Е. Адърска се е произнесла и относно причината за посочената висока степен на заболеваемост, която е сведена до два фактори: „вредните навици и стресът”.

    Тъй като това лице, така или иначе, има своите институционално обусловени наблюдения и изводи относно причините за посоченото състояние на нещата, то несъмнено притежава качеството на „експертно лице”, мнението на което, макар и изразено по несъмнено високо цензурно-евфеминистичен начин, подлежи на детайлизация относно разкриването на истината за геноцидната вина на държавата.
    Необходимо е въпросната Е. Адърска да бъде разпитана по официален ред от прокурорско-следствените органи и институции.

    Х.

    На 27 Август 2008 г. журналистката Фани Чоджумова е публикувала във в-к „Новинар” статия, озаглавена „Мръсните тайни на МВР” (http://www.vesti.bg/?tid=40&oid=2396291), в която по същество коментира факта на участието на Министерството на вътрешните работи в механизма на извършването на систематичните престъпни посегателства върху българските граждани.

    В статията е обърнато специално внимание върху следните факти и обстоятелства:

    Þче „във ведомството (на МВР) са регистрирани 6 пъти по-малко престъпления, отколкото тези, които реално са се случили”;

    Þ„Официалната статистика на МВР за миналата година сочи, че са регистрирани 113,340 престъпления, или 1,470 на 10 хил. жители.

    Националното изследване на престъпността, проведено от Центъра за изследване на демокрацията (ЦИД), обаче борави със съвсем различни цифри (и според него) реалният брой на престъпленията
    е съвсем друг – 610 хил.”;

    Þ„При 31% от престъпленията униформените са били потърсени, но не са сторили нищо, за да защитят сигурността на гражданите, даже не са ги регистрирали”;

    Þ„Над 60% от жертвите на престъпления не са потърсили полицията, тъй като са били убедени, че тя няма да направи нищо”;

    Þ„Прокуратурата потвърди изследването на ЦИД, като заяви, че не може МВР да отчита 113 хил. престъпления, след като обвинителите са образували 149 хил. досъдебни производства. От тях обаче 70 хил. са срещу неизвестен извършител.”;

    Þв същото време новоназначеният само преди около един месец Министър на вътрешните работи е обърнал внимание върху факта, че в същото това време в МВР е било официално отчитано 60% разкриваемост на престъпленията, което отчитане не е имало абсолютно нищо общо с реалността.

    Според нас повече от очевидно е, че отказът на държавата от защита на гражданите и прикриването на извършителите на систематично извършваните престъпления всъщност има несъмнената проявна форма на и е в пълен синхрон с останалите форми на геноцидната дейност на държавата върху българските граждани.

    ХІ.

    На 28 Август 2009 г. базираната в Лондон, Великобритания, българска електронна информационна агенция „Кафене.нет” публикува статия, озаглавена „Две-трети от българите живеят в бедност” (http://www.kafene.net/news.html?fb_990998_anch=7920842), съгласно текста на която на проведена в Бургас конференция международният секретар на КТ „Подкрепа” Веселин Митов е съобщил, че:

    Þ„65% от населението на България живее около или под границата на бедността”;

    Þ„Българите взимат най-ниската минимална заплата от всички 27 членки на ЕС”.

    ХІІ.

    Както вече доста отдавна е много добре известно, чe докато жертвите на упражняваната от нацистите управленска държавна власт са 15,000,000 (петнадесет милиони), то жертвите на упражняваната от комунистите управленска държавна власт са повече от 100,000,000 (сто милиони) души.

    Именно във връзка с тези факти световноизвестният изследовател в това направление Стефан Куртоа пише, че като се приложат критериите на Нюрнбергския процес се установява, че докато в националсоциалистическа Германия е бил упражняван т. нар. „расов геноцид”, то през цялото време на своето управления комунизмът (комунистическият режим) е извършвал престъпления, които по своята най-дълбока същност са проявна форма на геноцид, и че по-точно това е именно „класов геноцид”.

    Без тук да обосновавам параметрите и същността на моята научнотеоретическа теза относно политологическата същност на формирания след 1989-1990 г. феномен, наречен „посткомунизъм”, подчертавам само недвусмислено ясния (поне според мен) факт:

    Þче в България след 1989-1990 г. е налице ПОСТКОМУНИСТИЧЕСКИ ГЕНОЦИД, извършван от всички управлявали оттогава до днес правителства, които са действували като нискойерархичен политически инструмент в ръцете на трансформиралата се в Червена мафия комунистическа Червена армия;

    Þче в резултат на това отделно от емиграцията и отделно от нормалната преди това смъртност, от демографската карта на България липсват 1,850,000 (един милион и осемстотин и петдесет хиляди) български граждани, които са мъртви именно по вина на т. нар. посткомунистическа система на управление, имаща характера на посткомунистически геноцид.

    30 Август 2009 г. Янко Н. Янков

  • Nik said:

    – Ако е вярно, че политиците гонят българите от страната, значи ли това, че пак те могат да ги върнат и да консолидират нацията?

    – Определено. Чакаме българския политик, който ще обедини нацията, а няма да я разделя, ще й вдъхва сила и самоувереност, а няма да я унижава и мачка.

    – Българите в състояние ли ще са да го разпознаят след толкова експерименти?

    – Веднага ще го разпознаят. Аз съм убеден в здравия политически инстинкт на българите, въпреки че непрекъснато политиците и много мои колеги анализатори ги обиждат.

    -Разбира се, никой не обича да му казват в очите, че не просто греши, а постоянствува в грешките си. Затова и социологът предпочита да гъделичка егото на населението, вместо да му посочи, че отдавна е престанало да бъде народ (дядо Славейков все пак посмя: „Не сме народ, не сме народ, а мърша – с това ще почна и с това ще свърша“).

    http://iankov.blogspot.com/2009/11/blog-post_02.html

    2009-11-02
    КОНФРОНТАЦИЯТА ЗАВЪРШИ С КОНВЕРГЕНЦИЯ… НА „ЕЛИТИТЕ” СРЕЩУ СОБСТВЕНИТЕ ИМ НАРОДИ

    (Интервю на Калоян Методиев в http://www.obshtestvo.net, 31.10.2009 г.)

    К. М.: – Г-н Янков, вие сте един от основателите на СДС. Какво остана недоизказано, скрито около тези първи месеци от края на ’89-а и началото на ’90-a година?

    Я. Я.: – Както тогава, така и днес мнозина са онези, които „се натискат” да представят себе си като „основатели на СДС”, или най-общо казано – като „бащи на опозицията” – или дори, особено по време на Великото Народно събрание, като „Бащи на Нацията”. Аз, обаче, както тогава, така и днес упорито отказвам да „призная” или „припозная” „отрочето”, което по онова време се роди в резултат на един привиден промискуитет, истинският баща на което, особено днес, е вече повече от очевиден.

    По време на Великото Народно събрание аз не само отказах да подпиша т. нар. „Конституция”, но и никога не признах нейната легитимност; докато, както ви е известно, останалите, които не я бяха подписали, после официално и тържествено се заклеха в нейната сакралност. Аз официално и от самата трибуна нарекох Великото Народно събрание „червена кочина” и напуснах участието си в неговата дейност, и както още тогава, така и днес поддържам тезата, че от чисто юридическа гледна точка т. нар. „Конституция” е нелегитимна, и че на това основание е нелегитимен целият основан върху нея т. нар. посткомунистически политически режим.

    Както от съдържателна, така и от структурна гледна точка този именно политически режим е чисто мафиотски и няма абсолютно нищо общо с т. нар. олигархичност, тъй като олигархията винаги е била и е легитимен собственик на богатството, което притежава; а в посткомунистическа България такива собственици няма – онова, което е наричано или самонаричано „олигархия”, всъщност е Мафия, или по-точно – Червена Мафия, която не е легитимен собственик на притежаваното от нея богатство.

    Освен това този политически режим е и геноциден, тъй като е обезпечил факта, че днес от демографската карта на България липсват 1 850 000 (един милион и осемстотин и петдесет хиляди) души, отделно от нормалната смъртност и от фактическата емиграция. Доказателствата в това отношение съм систематизирал и официално представил пред Прокуратурата и пред редица европейски и световни правозащитни организации и институции, а по-късно ще представя и пред надлежните европейски и световни съдебни институции.

    К. М.: – Как, обаче, се стигна до този резултат? Беше ли това сценарийно заложено още преди или в самото начало на „Прехода”, или то се появи и се наложи по силата на естественото състояние на политическите сили?

    Я. Я.: – Моята академическа специалност е в сферата на политическите и правните науки. Вече съм издал няколко десетки обемисти научни, публицистични и документални книги, и във всичките по един или друг начин разглеждам именно отговорите на този Ваш въпрос. Поредната ми книга, посветена на тази именно тема, е издадена преди повече от две години и е озаглавена „Легитимните основи на политическа власт в България”. Книгата е депозирана в редица големи европейски библиотеки.
    Според мен т. нар. „Преход” съвсем не е преход от социализъм към капитализъм, а е преход от затворено към отворено общество, и именно такова е било и семантичното съдържание на официалните договорености, които бяха постигнати в Малта през декември 1989 г. Така, от семантична гледна точка съгласно текста на абзац 5-ти от Малтенското Споразумение САЩ се задължават да бъдат това, което абсолютно винаги са били, а СССР се задължава да извърши демонтаж на държавността и да сложи фактически край на партиите и държавите от болшевишки тип, при което и двете страни са се съгласили да не бъде прилагана наказателна „нюрнбергска” процедура срещу комунистическите престъпници.
    Освен това, сценарият на Споразумението въобще не е предвидил и не предвижда преходът към друг тип обществена организация да бъде съпроводен със смяна на елитите, както и с преразпределение на награбения и съсредоточен в номенклатурата социален продукт.

    Малтенската договореност е предвиждала смяна на властта, но не и смяна на собствеността. Което означава, че САЩ като световен символ и лидер на това, което като правило в политиката се нарича „Западът”, са показали, че желаят да партнират в бъдеще с една реформирана комунистическа система; и че не са имали и нямат никакво намерение да унищожават самата комунистическа система и да я заменят с някаква друга.
    Така САЩ са показали, че съгласно техните стратегически интереси „бъдещите посткомунистически страни” няма да имат задължението да излизат вън от рамките на т. нар. Латиноамерикански модел на развитие, възникнал след разпадането на испанската колониална империя, при който модел местната колониална администрация е била утвърдена като компрадорска едра буржоазия, а индианците само са били сменили своето политическо национално иго или робство с модерно социално потисничество, осъществявано от предишния (дотогавашния) елит.

    Според мен т. нар. „международни отношения” всъщност винаги са били „междудържавни” и „междуелитни”, и далеч преди появата на Горбачов третото поколение на съветския комунистически елит е било започнало да води „конфиденциални джентълменски преговори” за постигане на споразумение относно „края на Студената война”. Така, в резултат на тези преговори е била постигната „джентълменска договореност” конфронтацията между системите да завърши с конвергенция на елитите срещу собствените им народи, и в този смисъл появата на Горбачов съвсем не е автентично политическо събитие, а е събитие, имащо характера на практическа реализация на посочената договоронст. Всъщност, точното семантично и най-вече военно-оперативно значение на въведения от него термин „Перестройка” съвсем не е „преход”, дори не е и „преустройство”, а е „престрояване”, „преподреждане” или „прегрупиране” на наличните ресурси. Именно в контекста на всичко това бе осъществено както създаването на СДС, така и институционализирането на политическата сцена и на всичките останали политически субекти.

    К. М.: – Всъщност, така или иначе Вие, г-н Янков, сте един от непосредствените участници в началния етап на българските събития, които, както излиза от Вашия анализ, са били осъществени в този „джентълменски” договорен политически процес. Считате ли, че все още има недоизказани и скрити неща от онова време?

    Я. Я.: – Разбира се! Дори са твърде много тези все още неизказани неща. Но за да мога да ги разкажа именно по автентичен начин, ще ми е нужно да припомня няколко съществено важни, предшествуващи ги и лично засягащи ме събития.

    Преди арестуването ми, по времето когато работех като научен сътрудник Първа степен в Института за правни науки при БАН и като Главен асистент в Юридическия факултет на Софийския университет, съм станал обект на строго секретно оперативно наблюдение и разработване от Шесто управление на ДС, кодовите наименования на които разработки са били „Терорист”, „Твърдоглавия”, „Непокорник” и „Дракон”. От самите тези вече разсекретени дела е видно, че вниманието на ДС към мен е било предизвикано от обстоятелството, че съм предприел интензивни контакти с граждани на западните държави, и че сред студентите и младите научни изследователи водя противодържавна агитация и пропаганда, както и че се старая да ги организирам за интелектуална и юридически безупречна съпротива срещу системата.
    В отговор на това мое юридически напълно безупречно поведение е бил изработен строго секретен план (с.119-120, Дело № 13304), съгласно който на Научно-техническия отдел на ДС е било възложено да изработи компрометиращи ме фалшификати, които да бъдат предоставени на лицата, с които се срещам и които лица се намират „по направление Австрия, ГФР, Англия, Франция, Швейцария, САЩ и вътрешна линия”. Едва след 14-годишни интензивни перипетии, през 2003 г., аз получих достъп до създаденото на мое име т. нар. „Агентурно дело”, и веднага след това най-известният български експерт по графология Димитър Генадиев Костов е извършил нотариална заверка на съставения и подписан от него „Протокол № 56”, съгласно който текстовете, намиращи се в посоченото дело, не са писани и не са подписвани от мен, и че въпросното „Агентурно дело” е фалшификат. В резултат през февруари 2004 г. Софийската военна прокуратура е образувала Следствено дело № ХVІ-3/2004, по което изрично и недвусмислено бе доказано, че става въпрос именно за фалшификат.
    Странното, обаче, е това, че както експертът-графолог, така и военният титулярен следовател по делото подполковник Димитър Евгениев Пашов внезапно и местериозно умират „от инфаркт” в буквалния смисъл на думата по едно и също време, съответно на 08 и на 19 февруари 2006 г. – непосредствено след като са били отказали да се съобразят с упражнения върху тях натиск да се откажат от изводите си.
    Разбира се, веднага съм поискал от Прокуратурата да извърши разследване на причините за мистериозна смърт на Костов и Пашов, но сред прокурорите не се появиха нови кандидати да споделят тяхната съдба. Освен това по повод и във връзка с това съм завел в Софийския административен съд две съдебни дела срещу държавата и съм поискал репаративна сума в размер от сто милиони лева. Тези дела, естествено, ще бъдат поставени на вниманието и на европейското правосъдие.

    К. М.: – Нима твърдите че през 2006 г. Костов и Пашов са били убити от прословутата бивша Държанта сигурност?!?

    Я. Я.: – Разбира се! Но нека уточня и още нещо. От с.180-183 на папка № 21441, ДОР „Дракон” е видно, че самото ми арестуване и вкарване в затвора за шест пълни календарни години е било станало непосредствено след като българското контраразузнаване е било проследило „вражеския обект” с кодовото име „Диригент”, същинското име на който е Джоузеф Александър Кийл – втори политически секретар на посолството на САЩ, който посетил родното ми село Клисурица, където се срещнал и разговарял с майка ми и баща ми. Впрочем, доколкото ми е известно, по онова време това е било единственото посещение на Западен дипломат в дома на български гражданин. Категоричен съм, че именно това посещение окончателно е било предпоставило обстоятелството, че само две седмици след моето арестуване по радио Свободна Европа е била прочетена специалната Декларация на Държавния департамент на САЩ, съгласно текста на която аз съм поставен под техната дипломатическа защита.

    Именно поради моята автентична, а не дисидентска позиция и дейност, обаче, тази „дипломатическа защита” никога не е била имала характера на искане за отмяна на наложената ми присъда, и самото ми оцеляване в затвора е зависяло единствено от моята физическа и психическа устойчивост. Както виждате, аз оцелях, но през същото това време (и непосредствено след него) именно в резултат на системните репресивни операции на ДС загинаха баба ми Петкана, дядо ми Янко, брат ми Камен, баща ми Никола и майка ми Евтима.
    Така, когато на 30 октомври 1989 г. бях освободен от затвора поради пълно изтърпяване на наложената ми присъда, още на 17-ата минута бях в сградата на посолството на САЩ. Бях посрещнат лично от Посланика г-н Сол Полански, който енергично отклони искането ми за съдействие да замина за САЩ и изрично ме увери, че политическата промяна в България била имала нужда от моето оставане в България, и ми препоръча да „се присъединя” към нашумелите по онова време дисидентски клубни организации. Казах му, че това няма да стане, тъй като познавам лично всички членове на тези организации, и че както по силата на възгледите ми, така и по силата на личната ми съдба и съдбата на близките ми аз нямам абсолютно нищо общо с тях.

    Любопитно е, че при влизането ми в кабинета на Посланика се бяхме разминали на вратата със сина на Любомир Левчев, на когото бе уредено назначаването му като професор в някакъв университет в САЩ. На излизане бях изпратен от секретаря на Посолството Маршал Харис, който любезно ме уведоми, че както в САЩ, така и в Европа шанс за самореализация ще имат единствено лица като Левчев, но не и такива като мен.

    К. М.: – После какво стана?

    Я. Я.: – После се озовах като участник във фарса или маскарада, наречен „Национална политическа кръгла маса”. Разбира се, че не е толкова важно, но все пак същностно значение има фактът, че по време на едно от заседанията аз репликирах комунистическия мастодонт Андрей Луканов, който официално се обърна към мен с обръщението „другарю”, и настоях към мен той да се обръща с думата „господине”, и така се оказах първият, който възстанови класиката в това отношение. Пак аз бях този, който по време на „Кръглата маса” пръв постави и въпроса за разкриването на досиетата, а във Великото Народно събрание поисках да ги докарат там с електрокари и до тях да има достъп всеки, който пожелае.

    Доколкото ми е известно пак аз съм единственият, който е описал срещата на опозиционните участници в „Кръглата маса” с държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър. Поне на мен не ми е известно други да са описали тази среща. В посочената книга съм написал, че в своите геополитически стратегии както САЩ, така и Западна Европа проявяват достатъчно отчетливата склонност да разглеждат България като намираща се „в екип” много повече с Румъния, отколкото с която и да е от останалите балкански държави, и че това е така в пълно съответствие с волята на московския комунистически и посткомунистически елит. Според мен въпреки привидните различия между румънската (определяна като „кървава”) и българската (определяна като „мирна”, „хуманна” и „градивна”) т. нар. „нежни „революции””, и двете са били подготвени поне едно десетилетие преди самото събитие, при това по решение на и при изключително тесното сътрудничество преди всичко между КГБ и ЦРУ. Изключително важна роля в това съвместно мероприятие е имало осъщественото на 19 декември 1989 г. безпрецедентно спешно посещение на съветския генерал от КГБ, Министър на външните работи на СССР и пръв дипломатически представител на комунистическия военен „Варшавски договор” Едуард Шеварнадзе в Главната квартира на НАТО, и в контекста на това именно посещение следва да се тълкува и осъществения на 25 декември 1989 г. и завършил със смъртна присъда двучасов съдебен процес срещу Николае и Елена Чаушеску.

    К. М.: – Значи, според Вас е имало общ сценарий на КГБ и ЦРУ относно Румъния и България?

    Я. Я.: – Общ – да, но не и еднакъв, а по-скоро симетричен и най-вече напълно брониран срещу каквато и да е автентичност.

    В контекста на тези събития, обаче, лично аз, без да зная каква точно е същността на нещата, се опитах да направя нещо, което, разбира се, веднага бе ликвидирано. Така, на 05 февруари 1990 г., понеделник, в 14 часа, на заседанието на Координационния съвет на Съюза на демократичните сили аз създадох неимоверно напрежение сред т. нар. „лидери на опозицията”, като заявих, че осем членуващи в СДС партии и организации сме учредили „Дясна фракция”. С официално и тържествено прочетената от мен „Декларация” заявих, че лидерите на тези организации сме обединени от искането да получим половината от т. нар. „времева квота”, с която разполага СДС по време на заседанията на „Кръглата маса”, и че ние приемаме стратегията за водене на преговори с БКП, но нямаме абсолютно никакво намерение да подписваме бързи и безпринципни съглашения.

    Тази радикална фракция, обаче, просъществува по-малко от едно денонощие – от момента на нейното учредяване вечерта на предния ден до момента на нейното обявяване пред членовете на Координационния съвет. Аз бях председател на фракцията, а нейни членове бяха д-р Константин Тренчев, Христофор Събев, Драгомир Цеков, Коста Георгиев, Румен Воденичаров, Любомир Павлов и Пламен Даракчиев. Вечерта на същия ден аз бях единственият член на тази фракция. Впрочем, оттогава до днес единственият, който е споменал за съществуването на фракцията, е Драгомир Цеков (интервю във в-к „168 часа”/18-24 и 25-31 декември 1995 г.).

    К. М.: – Имали ли сте шанс?

    Я. Я.: – Днес съм категоричен, че не сме били имали абсолютно никакъв шанс, но че България днес е щяла да бъде съвсем друга, ако сме били имали шанс. И нека сега да разкажа поради какви причини не сме били имали нинакъв шанс.

    В началото на февруари 1990 г. в Румъния бе на посещение държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър; на 08 февруари 1990 г. за Министър-председател бе избран Андрей Луканов; а на 10 февруари, на връщане от Букурещ, Джеймс Бейкър кацна за кратко посещение и в София. В събота, в 15 часа на 10 февруари 1990 г. в хотел „Шератон” се състоя моята лична специална среща с Боб Хътчингс – личен секретар по сигурността на Държавния секретар (в книгата ми съм описал съдържанието на нашия разговор). После, в 18 часа и 30 минути в залата на ресторанта бе проведена официалната среща на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с лидерите на българската опозиция. Когато огледах внимателно насядалите край масата, бях изключително силно изненадан от това, че американските организатори не само бяха поканили Петър Гогов, който въобще не участвуваше в заседанията на Кръглата маса, но дори го бяха настанили точно срещу Джеймс Бейкър. Поне едно десетилетие преди това бях изчел всички книги по димпоматически протокол и церемониал и веднага превъзходно схванах, че не само в присъствието, но и в посоченото „топологично разположение” се съдържа някакъв изключително важен замисъл. Още в самото начало на срещата американският организатор даде думата на този именно „оратор”, който говори точно 34 минути и възпроизведе своята скандална позиция, която две седмици преди това бе заявил на един от митингите, че „кожите на комунистите трябва да бъдат одрани и окачени на стените да съхнат, докато още има есенно слънце”.

    В книгата си съм посочил, после лично от самия Петър Гогов съм узнал, че преди срещата с Джеймс Бейкър той е бил откаран от дома му до „Шератон” с личната (и официалната, със знамето!) кола на самия американски Посланик, и че след това е бил върнат със същата кола. Описал съм и че в самото начало Петър Гогов започна изказването си, като удари по масата с юмрука на дясната си ръка и почти веднага след това удари с лакътя си; че Джеймс Бейкър се стресна, почти подскочи от стола си и впери погледа си в „оратора”; че когато след неколко изречения Петър Гогов удари по масата и с юмрука и лакътя и на лявата си ръка, държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър си съблече сакото, постави го на облегалката на стола си, скръсти ръце на гърдите си и остана така, почти в йогийска поза и като хипнотизиран, без да помръдне до края на „ораторската реч”.

    В описанието си съм посочил, че само няколко дни по късно в предаване по българското радио посланикът на САЩ Сол Полански заяви, че „единствената реална опозиция на комунистите в България е господин Андрей Луканов”; записал съм, че при неколко от моите лични срещи с американските дипломати съм изразявал учудването си: „ – По какъв начин Андрей Луканов, който в България е избран за Министър-председател именно от комунистите успява, поне в очите на американските дипломати, да е едновременно и единствената реална опозиция на комунистите?”.

    В книгата си изрично и ясно съм посочил, че след около една година вече съм имал своето категорично формулирано убеждение, че срещата на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с т. нар. „българска опозиция” е била съвместно оперативно предприятие на КГБ и ЦРУ и е имала предназначението да сплаши държавния секретар и да го мотивира да докладва на най-висшето американско политическо и държавно ниво, че ако властта бъде дадена в ръцете на т. нар. Антикомунисти, страната ще бъде залята от кървави изстъпления, поради което стратегията трябва да бъде насочена към това – властта да бъде дадена на „преустройващите се” комунисти, желаещи да станат капиталисти, и същите да бъдат освободени от каквато и да е отговорност за извършените от тех престъпления.

    Изрично съм посочил, че за да стигна до този извод ми е бил помогнал и Маршал Харис, който винаги, макар и доста предпазливо, е насочвал вниманието ми към подлежащите на двойно или дори на парадоксално тълкуване факти. Посочил съм, също така, че после, непосредствено преди отпътуването си в края на мандата му в София, Маршал Харис изрично ми каза, че възнамерява да напусне дипломатическата си работа, тъй като не е съгласен с това, че в посткомунистическите страни, включително и в България, „-ЦРУ работи като филиал на КГБ”; и че само неколко месеци след неговото заминаване аз получих обемист пакет с копия от вестници, в които пишеше, че той демонстративно е напуснал работата си в Държавния департамент на САЩ. Впрочем, днес той е професор в един от най-престижните американски университети.

    К. М.: – А след това?

    Я. Я.: -По време на дейността на т. нар. „Национална политическа „Кръгла маса”” бяха проведени много митинги, сред които на 15 февруари 1990 г. и митинг в Михайловград, предишното име на който преди това е било Фердинанд, а днес е Монтана. Тогава аз произнесох реч, в която направих три „предложения”, по повод на които бях изключително бурно освиркан три пъти. Първото бе да се преименува името на града, тъй като сегашното му име е позорящо, защото е име на един от зловещите комунистически лидери; бях освиркан, защото за всички присъствуващи комунизмът продължаваше да бъде „най-висшият човешки идеал”; второто ми предложение бе да се върне старото име на града Кутловица; по този повод ме освиркаха, защото името било селско, а те били граждани; третото предложение бе да се формира обществена нагласа за завръщането на Симеон Втори в Родината и за избирането му за Президент на България (каквато официална държавна длъжност фактически действуващата комунистическа „Конституция” все още не допускаше); по този повод освиркването ми бе най-силно и най-интензивно, защото с това по непростим начин обиждах техните твърди републикански и комунистически възгледи и нагласи.

    Още на другия ден ми се обади по телефона Секретарят на посолството на САЩ Маршал Харис, с когото веднага се срещнахме; той ми каза, че тезата за завръщането в България на Симеон Втори е специална политическа стратегия на съветската КГБ и на нейния комунистически български клан; и че тази стратегия, макар и по-късно, ще бъде подкрепена и от САЩ, които ще се съгласят той да се завърне, но не като Цар, не и като Президент, а като „нещо друго”.

    К. М.: – Все пак успяхте ли да направите нещо по време на участието си в Националната политическа „Кръгла маса”?

    Я. Я.: – Според мен не успях да направя абсолютно нищо, но все пак опитите ми в това направление имат своето важно лично за моето самочувствие значение.

    Началото на „посткомунистическия” феномен „Кръгла маса” е от 06 февруари до 06 април 1989 г. във Варшава, когато в преговорите между правителството на комунистите и ръководената от Лех Валенса опозиция били участвували 57 души, които именно подписали Програмен пакет от споразумения (съдържащ общо 171 страници), в резултат на който Сеймът (Парламентът) впоследствие бил приел Пакет от закони и насрочил парламентарни избори.

    Исторически Втората „посткомунистическа” „Кръгла маса” бе режисирано подготвена с проведената на 17 ноември 1989 г. в Прага и лансирана в медиите като „легендарна” демонстрация, завършила с кратко полицейско меле и преброяване на около 600 ранени. Още по онова време в редица западни медии бе лансирана тезата, че както самата демонстрация, така и нейното брутално потушаване са били организирани от чехословашкия филиал на съветската КГБ с цел да се предизвика политическа криза, а по-късно слуховете за това бяха потвърдени от разсекретените архиви. В резултат на подготвените в тази именно обстановка и подписаните на „Кръглата маса” Споразумения Парламентът бе приел Пакет от Закони, а впоследствие за Президент бе избран Вацлав Хавел (който, впрочем, изключително бързо и изцяло загуби своето влияние в родината си, но Западът не искаше и да чуе за това, и продължаваше упорито да ръси върху него своите летигимиращи го похвали).
    Исторически Третата „посткомунистическа” „Кръгла маса” е унгарската, която е била наречена с традиционно комунистическата терминология „Съвещание”, и с традиционно комунистическа експедитивност е заседавала само три дни – от 08 до 10 декември 1989 г.
    Тъй като от всичките държави от бившия Съветски блок „Кръгла маса” не бе проведена само в Румъния, това обстоятелство малко по-късно даде основание на някои от най-изявените участници в този български форум (като напр. Петър Дертлиев) да се самоизживяват като „спасители на България” и да отстояват напълно безумната и абсолютно неоснователна теза, че „Алтернативата на „Кръглата маса” бе гражданската война”.
    В България събитията „се сложиха” така, че на 07 декември 1989 г. бе създадена официално организирана опозиция, станала известна като „Съюз на демократичните сили” (СДС), а три дни след това – на 10 декември 1989 г. – бе организиран първият опозиционен митинг, на който бе оспорена легитимността на правомощията на управляващата комунистическа партия и на действуващото Народно събрание, и във връзка с това бе издигнато искането за свикване на Национална политическа „Кръгла маса”, която да изработи и приеме Пакет от задължителни политически документи за създаването на нов и легитимен политически и законодателен механизам за управление на страната. След около десетина дни синдикатът „Подкрепа” издигна „заплашителния лозунг” „Или „Кръгла маса”, или стачка!”, след което управляващата Комунистическа партия се престори на неимоверно уплашена и охотно веднага се съгласи за свикването и провеждането на „Кръгла маса”. В резултат на 03 и 04 януари 1990 г. Народното събрание започна уточняване на процедурните въпроси, срока и предмета на разговорите, които ще бъдат провеждани, и бе взето решение „Кръглата маса” да се проведе от 16 до 24 януари 1990 г., който срок, обаче, впоследствие бе „самопродължен”, и заседанията се проточиха до 15 май. Тъй като, всъщност, с по няколко месеци се проточиха и заседанията на другите аналогични форуми в Източна Европа, този общ белег още тогава „намириса” на наложен от Великите сили сценарий, в основата на който прозираше изводът, че авторите му беха проумели и заложили на мощния терапевтичен ефект на театрализирането и дори батализирането на политическата проблематика.

    Основните теми, разисквани на заседанията на „Кръглата маса”, беха четири: политическата система, разделянето на властта, националният въпрос и избирателният закон. Самият аз като участник в този маскарад още от самото начало констатирах, че представителите на Комунистическата партия и Правителството беха пределно напълно наясно по абсолютно всичко, което трябваше да стане и как да стане, докато представителите на „опозицията“ не беха наясно по абсолютно нищо, и че доста често и без да се крият се отбиваха в дома на комунистическия лидер Андрей Луканов, за да уточняват кога, какво и как да го поискат.

    От юридическа гледна точка феноменът „Кръгла маса” не бе регламентиран с нито един правен нормативен акт, поради което и нейният шумно рекламиран статус като стояща „над” Парламента бе пълен абсурд.

    В края на януари и началото на февруари 1990 г. отприщеният от Държавна сигурност (ДС) и изключително умело дирижиран „етнически кипеж” затихна, и постепенно на политическата сцена се наложиха други две основни събития, които също така беха изключително умело дирижирани от ДС и приковаваха вниманието на цялата общественост – Националната политическа „Кръгла маса” и мощната стачна вълна.

    Въпреки, че всичко това бе изключително умело инспирирано и ръководено от Държавна сигурност, все пак бурно променящата се политическа обстановка породи и доведе до появата на известни автентични проявни форми на спонтанно и реално разкрепостяване на масовото съзнание и жажда за свободни изяви, при което се засилваше не само контролираният, но и естественият „глас на улицата”. Самият този „глас”, обаче, изключително бързо и почти неусетно се сля с камуфлажния уличен глас, и прехвърли и предостави изпълнението на своите желания за „свободен диалог” върху „легитимните институции”, като каквито беха възприемани както „Кръглата маса”, така и Великото Народно събрание, и с това фактически „улицата” се оказа абсолютно неспособна да бъде какъвто и да е реален политически фактор.

    Изключително лесно и абсолютно безпроблемно постигнатото в заседанията на „Кръглата маса” Политическо Споразумение включваше пет принципи, най-важният от които бе, че легитимни да участвуват в политическия живот са само представителите на комунистическата власт и представителите на признатата от нея опозиция, с което фактически бе легитимиран т. нар. двуполюсен политически модел. Аз бях единственият участник в този маскарад, който официално и публично заяви, че чрез него се цели да бъде дадена легитимност на вече проведени и предстоящи да бъдат проведени абсолютно нелегитимни събития, и тъй като официално и недвусмислено окачествих все още подготвяното Споразумение именно като престъпно, бех светкавично отстранен от по-нататъшно участие в „преговорите” и подготовката на окончателния текст на Споразумението.

    А тъй като в цялата история на Източноевропейските „Кръгли маси” бех единственият, който бе заел такава политическа позиция и бе „сполетян” от „отстраняване” от по-нататъшно „участие” в Престъплението, наречено „Нежен Революционен Преход”, този факт бе умишлено публично и официално премълчаван цели десет години. Едва през януари 2000 г. той бе официално и публично признат, и за моя изненада не къде да е, а именно във в-к „Демокрация” – вестникът на престъпната подставена политическа структура, обезпечила легитимността на Новата власт.

    К. М.: – Доколкото ми е известно, Вие винаги сте се противопоставяли на определянето Ви като „дисидент”. Бихте ли уточнили защо?

    Я. Я.: – Първите дисиденти са били представители на т. нар. „верско” или „църковно дисидентство”, и се били появили в лоното на християнската църковна общност, където несъгласието не се допуска, а неговата проява като правило бива последвана от санкционно „отлъчване”. Политическото дисидентство, обаче, е характерно за тоталитарните режими, и най-вече за комунистическите, в рамките на затворения характер на които несъгласието е третирано не само като девиантно, но и като забранено престъпно поведение, подлежащо на най-строга санкционност. Всъщност, класическият модел на политическото комунистическо дисидентство бе създаден и „наложен” в съветското комунистическо общество най-вече от Александър Солженицин и Андрей Сахаров, и през 60-те, 70-те и 80-те години този модел фактически изпълняваше т. нар. мултипленна функция.

    Без тук да изтъквам своите обстойни аргументи и съображения, ще отбележа, че лично аз съм ориентиран към гледището, че „дисидентството” е имало редица функции, но най-важната се е била свеждала до това да отстрани и елиминира от актуалната политическа сцена всички вече отдавна възникнали, всички възникващи и всички, които биха възникнали напълно естествени автентични индивидуални и организирани антикомунистически импулси, прояви и движения, които са били считани за „пределно опасни” и за двете страни по посоченото „джентълменско” Споразумение между комунистическия елит и управляващите западни елити. И едно от доказателствата, потвърждаващи това гледище, е фактът, че заедно с „отмирането” на „дисидентството” и неговото слизане от политическата сцена, в абсолютно пълен синхрон от същата сцена слезе и официалната интензивна западна ангажираност с механизма за защита на „човешките права”, въпреки че в новата, т. нар. „посткомунистическа епоха”, нарушаването на човешките права брутално започна да придобива чудовищни размери, които корумпираната част на западните елити започна просто „да не забелязва”.

    К. М.: – Доколкото успях да забележа, Вие систематично определяте всичките събития след 1989 г., включително и днешните, именно като „фарс”, и най-често като „маскарад”. Какво по-точно имате предвид?

    Я. Я.: – В посочената моя книга към разгледал осемнадесет основни видове маскарадни форми на проявление на българското легитимистично политическо мислене в посткомунистическия период след 1989 г., но тук бих искал съвсем накратко да обърна внимание върху маскарада, наречен „Нежен Революционен Преход”.

    Според един виден български юрист и професор събитията, станали на и след 10 ноември 1989 г., са „събития с фундаментално историческо значение” и „в условен смисъл са „Революция” – при това „Революция, обърната назад, към традицията на буржоазните политически революции отпреди повече от 200 години”. Според един виден български социолог, събитието „не е революция”, а по-скоро е „изкуствено провокирана отвън контрареволюция”, при това „встъпила на историческата сцена съвсем не като необходим отговор или отпор на възникнал опит за революция”. В приетата през 1997 г. т. нар. „Българска национална доктрина „България през ХХІ век”” се изхожда от тезата, че на 10 ноември 1989 г. е бил извършен „политически преврат”.
    Според мен, обаче, събитията са маскарад, имитиращ Революция, имитиращ Преврат и имитиращ Правосъобразност (т. е. Легитимност). Преди всичко, да се счита, че събитието е „Революция” в класическия смисъл на разбиранията за това, би било крайно неадекватно, тъй като е повече от очевидно, че липсва насилието над заварения управленски елит като главен елемент на всяка революция. На второ место, да се твърди, че събитието е било „преврат”, също така би било неадекватно, тъй като всички известни на историята (включително и на българската история) преврати се характеризират с това, че при тех е налице не само поне известна минимална доза насилие над властвуващия елит, но и смяна на този елит с друг – а тук нито едно от двете не е било станало.

    Изобщо: 1990 г. бе маскарадна година – от началото до края. Тя започна с маскарада „Кръгла маса” и завърши с маскарада „Велико Народно събрание”; след което, разбира се, маскарадът продължи и продължава, включително и днес.

    И все пак, обаче, съществува едно изключително важно съображение, от гледна точка на което събитието наистина не само може, но дори и задължително трябва да бъде интерпретирано и третирано като „Революция” – събитието бе „Революция за освобождаване на забогателия и забогатяващия комунистически елит както от неговото идеологически формулирано задължение да се грижи за бедните и онеправданите, така и от неговата каквато и да е реална обвързаност със самите бедни и онеправдани”.

    Тази „Революция” даде „шанс” само на онези, които благодарение на строго контролираната по времето на комунизма система на привилегии вече бяха натрупали значителни количества от специфичните за този строй конвертируеми капитали – пари, имущества, чужд език, вярна мрежа от връзки, досиета, дисидентска слава, и най-важното – безпрекословна верност на старите тайни служби, вече институционализирали се като безупречно организирана Червена мафия, тотално контролираща цялото общество, и преди всичко механизмите на неговото ограбване.

    Всичките онези, кото бяха далеч от тези „капиталови притежания”, съвсем бързо стигнаха до скотските механизми за преодоляване на глада и студа.

    Именно в основата на това доста бързо и крайно рязко разслоение намериха хранителна среда цинично и умело лансираните от контролираните медии д

  • Nik said:

    (Продължение

    Именно в основата на това доста бързо и крайно рязко разслоение намериха хранителна среда цинично и умело лансираните от контролираните медии д
    ва симетрично противоположни и във висока степен шизофренни възгледи за характера на промените: едните със задоволство започнаха да твърдят, че „именно това е истинската демокрация и истинският капитализъм”, а другите – с гняв започнаха да заклеймяват „реставрирания човеконенавистен капитализъм“ и с носталгия да възхваляват „доброто старо време на социализЪма”.

    По време на т. нар. „историческа промяна на 10 ноември 1989 г.” посланик на СССР в България е Виктор Шарапов. При това, той е изпратен в България точно в разгара на перестройката; любопитно е, че в българското комунистическо Политбюро откровено и открито са го били наричали „губернатора”, и че дисиденствуващите комунисти са го зовяли „Мефистофел“ и „Генерал Каулбарс“.

    Десет години след събитията, на 28 октомври 1999 г., екип на в-к „168 часа” се обърнал към пребиваващия в България В. Шарапов с покана за интервю; той приел поканата, като подчертал, че има още много „неизказани неща”, като изрично предупредил „но не очаквайте всичко да ви кажа“; после започнал да се крие, и накрая секретарят му заявил, че той „принципно бил решил да замълчи и на тая годишнина“ и че, освен това, не можел да осъществи обещаната среща със журналистите, защото бил „заминал“; журналистката подчертава, че по време на този разговор „в слушалката от стаята се чуваше гласът на експосланиака”. Разбира се, напълно закономерен е въпросът: „От какво се е бил страхувaл генералът от КГБ В. Шарапов цели десет години след събитията?”.

    К. М.: – Нима наистина е „фарс” и „маскарад” всичкото онова, с което се гордеят не само редица политически лидери, но дори и редица редови граждани?

    Я. Я.: – Всъщност, големите промени през 1989 г. в Източна Европа станаха само за няколо дни. Дори сам по себе се този факт въобще не би могъл да бъде в подкрепа на тезата за наличието на „масов революционен” (та макар дори и „спонтанен”) „подем на унижените народни маси”. Той по-скоро е доказателство именно за осъществяването на прецизно контролиран оперативен план за бързо осъществяване на неколко строго определени задачи и за категорично непозволяване за разпространение на какъвто и да е „народен импулс” в тази насока.

    На 9 ноември 1989 г. „падна” Берлинската стена; на 10 ноември „падна” Тодор Живков; на 11 ноември в Прага „падна” Густав Хусак. Да се твърди, че тези събития са били станали именно „под спонтанния напор на народните демонстрации” е не толкова нескопосан или кретенски опит да се скрие истината за един кoнкретен исторически факт, а е нещо много повече – опит да се скрие истината за дълбоката същност на комунизма, и той да бъде представен като демократичен строй, стриктно зачитащ „волята на народните маси”.

    Историята обаче сочи, че такова зачитане всъщност никога не е имало и не е било възможно да има, а внимателният анализ на една такава стратегия недвусмислено показва нейната дълбока генетическа връзка с всички проведени от КГБ значими политически операции, на които е било нужно придаването на камуфлажен облик на масово народно и дълбоко демократично дело.

    К. М.: – В крайна сметка дали т. нар. „Преход”, който Вие наричате „фарс” и „маскарад”, все още продължава?

    Я. Я.: – Още през 1992 г. тогавашният Министър-Председател Филип Димитров раздразнително и с апломб бе заявил, чеБългария вече не е в Преход”, че вече се е била „сбогувала с Прехода”, и че неговите действия са действия на Премиер на една „съвсем нормална държава”.

    През 1997 г. Министър-Председателят Иван Костов също така неколкократно бе заявявал, че „в България Преходът отдавна е приключил”.

    По-късно, включително и през 2004 г., същото заключение беше изтъквано и от виртуалния Цар и реален Премиер Симеон Сакскобургготски.
    Дали, обаче, наистина „Българският Преход” отдавна е приключил, или „все още продължава”?.

    Съгласно политологическата и държавноправната теория, когато един авторитарен или тоталитарен режим бива заменян с демократичен, винаги и неизбежно е налице „един преходен период”, характеризиращ се с това, че въпреки наличия реален (а не камуфлажен!) политически плурализъм и провежданите реално (а не камуфлажно!) свободни избори, новият управляващ елит все пак и все още не се е отказал от традициите на стария и продължава да контролира и да променя политическите резултати така, че винаги да ги нагажда съобразно своите интереси. Съгласно теорията, този „преходен период” приключва тогава, когато както печелещите, така и губещите приемат като нормални и обективни резултатите от произведените избори, и въобще не се опитват да ги коригират post factum. А погледната от тази гледна точка, българската действителност разкрива, че „Преходът” продължава, включително и днес.

    Несъмнено поне на философите и на политолозите още от древността е било пределно ясно, че индивидуалното и масовото човешко мислене и поведение подлежат на манипулиране и контролиране именно чрез думите. При което винаги е било пределно ясно, че думите въздействуват съвсем не толкова с техното открито и пределно ясно, колкото именно (преди всичко) чрез техното скрито, значение.
    Именно върху основата на превъзходното знаене и познаване на така визирания феномен, политическите манипулатори от ерата на „Нежните „революции” и „Посткомунистическия преход” съвсем неслучайно наложиха върху общественото информационно пространство, а следователно и върху общественото и индивидуалното съзнание, изключително умелото дозиране на „тайния метафоричен чар” на цяла серия от думи, термини и понятия, при което докато първоначално на преден план беха изтъквани „революция” („нежна”, „синя”, „бархетна”, „кадифяна”, „мека”), „преврат” и „промяна”, то после, след неколко години, тези думи умело преминаха на заден план, и първостепенно значение придоби думата „Преход”.

    Преди всичко се оказа, че след неколкогодишна експлоатация думата „Промяна” започваше да противоречи на най-елементарното изискване за „очевидност”, и че вече не може да изпълнява онази мобилизираща функция, която първоначално бе изпълнявала. Освен това думата „революция” също така започна да противоречи на най-елементарното изискване за „очевидност”, и вече не можеше да изпълнява първоначалната си мобилизираща функция, тъй като се схващаше преди всичко като „едноактна пиеса”; която, при това, вече беше безрезултатно отиграна многократно, а плахите опити да бъде лансирана идеята за „пермаментната нежна революция”, се оказаха неефективни.

    Именно така, на преден план беше изтикана думата „Преход”, която съдържаше в себе си имплицитното изискване за наличие на некаква цел, реализирането на която самоподразбиращо се се предоставяше на бъдещето – което, естествено, си оставаше неясно фиксирано във времето.

    Освен това, по изключително странен начин тази дума въобще не предизвика абсолютно никакви негативни асоциации с нейната злополучна доскорошна комунистическа употреба: както е известно, в продължение на неколко десетилетия на масите бе обяснявано, че т. нар. „социалистическо общество” е именно „преходно общество”, т. е. „Преход” към „светлото и мечтаното комунистическо общество”; и че „лишенията и несгодите” по време на този „Преход” са не само разбираеми и извинителни, но и са максимално компенсируеми по-късно, след края на „Прехода”.

    Онова, което е странното в случая, е че днес същите тези маси, с абсолютно същата „жадност” и „доверие” се впиха в същата тази дума, без да правят каквато и да е аналогия с нейната вече злополучна употреба. Това, разбира се, се отнася и за новата политическа конфигурация, възникнала само преди неколко месеци. (Г Е Р Б – бел. ред.)

  • Nik said:

    2009-11-03
    СМЯНА НА ВЛАСТТА, НО НЕ И НА СОБСТВЕНОСТТА

    На 2 и 3 декември 1989 г. в Малта се състоя т. нар. „Среща на върха” между президента на САЩ Джордж Буш (Старши) и съветския лидер Михаил Горбачов, на която са били подписани т. нар. Споразумителни протоколи, Преамбюлът и работната част на Договора по които са поместени върху четири (4) листя и съдържат 39 (тридесет и девет) абзаци, и съгласно международната правна сила на които бе сложен край на Студената война.

    Тази среща между двамата, всъщност, е била втората, след като преди това те са се били срещнали на 30 май 1988 г. по време на посещението на президента Роналд Рейгън в Москва.

    Съгласно текста на абзац 5-тив името на оцеляването на цивилизацията двете страни взаимно се задължават да превърнат обществата на двете държавни обединения в общества с пазарна икономика, основаваща се върху частната собственост, управлявани от свободно избираем парламент и независимо правосъдие”.

    От семантична гледна точка САЩ се задължават да бъдат това, което, всъщност, абсолютно винаги са били.

    За СССР, обаче, въпросното споразумение означава драматичен демонтаж на държавността и фактически край на партиите и държавите от болшевишки тип.

    Не е случаен факт, че в това Споразумение – както, впрочем, и във всичките други споразумения между същите две страни – въобще не е било предвидено прилагане на наказателна „нюрнбергска” процедура срещу военнопрестъпници, държавни и партийни функционери, доктриниращи съзнателно и системно човеконенавистническа идеология.

    Освен това, сценарият на Споразумението въобще не е предвидил и не предвижда преходът към друг тип обществена организация да бъде съпроводен със смяна на елитите, както и с преразпределение на награбения и съсредоточен в номенклатурата социален продукт.

    Всичко това, разбира се, съвсем не е било случайно, тъй като не е било възможно създателят на Наказателния статут от 1945 г. да не се е бил досетил за възможността да приложи поне една малка част от формулираните в него принципи 45 години по-късно.

    Пределно ясно е очевидно, че „Договореността в Малта” е била предвиждала „смяна на властта, но не и смяна на собствеността”. Което означава, че е очевидно, че САЩ като световен символ и като лидер на това, което като правило в политиката се нарича Западът, са показали, че желаят да партнират в бъдеще с една реформирана комунистическа система; и че не са имали и нямат никакво намерение да унищожават самата комунистическа система и да я заменят с някаква друга.

    Така, очевидно, САЩ са показали достатъчно ясно, че съгласно техните стратегически интереси „бъдещите посткомунистически страни” няма да имат задължението да излизат вън от рамките на т. нар. „Латиноамерикански модел” на развитие, възникнал след разпадането на испанската колониална империя, при който модел местната колониална администрация е била утвърдена като компрадорска едра буржоазия, а индианците само са били сменили своето политическо национално иго или робство с модерно социално потисничество, осъществявано от предишния (дотогавашния) елит.

    (Откъс от книгата на проф.Янко Янков-Вельовски „Легитимните основи на политическата власт в България“).

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.