Татяна Ваксберг
Френското правителство разврати българските власти повече, отколкото те изобщо можеха да се надяват да бъдат развратени. Като изгони групово ромите и каза на ЕС да не му натяква за дискриминация, Саркози не просто зададе опасен тон, но и демонстрира, че този тон минава. Какви санкции ще му наложат? Та ЕС никога не е успявала ефективно да се противопостави на временни и по-постоянни възходи на национализма и расизма в страните членки (изключваме санкциите, наложени на Австрия след идването на Хайдер на власт, понеже тези мерки бяха твърде крехки и оцеляха за кратко). Всичко досега беше оставяно в полето на думите. И колкото и безобидно да беше това поле, дори и в него ЕС не се оправяше бързо, понеже хич не е лесно
да пееш правилно на цели 27 гласа
Случаят с експулсирането на ромите обаче е качествено нова ситуация. Тук вече не става дума за нарастване на обществените симпатии към една или друга крайнодясна партия. Действието не се развива в България или Румъния. Става дума за реална и ефективна политика, предприета в страна, известна със следния принос в световната история: че е люлка на човешките права и мотор за създаването на ЕС. Досега изработването на европейска политика по какъвто и да било въпрос беше дълъг, тягостен и далеч не винаги успешен процес. А сега дойде Франция и допълнително качи летвата твърде високо. Сега вече е нужна не просто обща политика, но и политика по най-болезнения за Европа въпрос – имиграцията. И докато се изработва тази политика, ЕС ще трябва да посочи с пръст страната, предизвикала дискусията. Само че как да си представим това – Франция в ролята на лошия? Това е по-скоро филм и е по-вероятно ЕС да не хареса сценария му. И Бойко Борисов няма да го хареса. Колкото повече една маргинална страна си изгубва посоката, толкова повече се надява, че
и големите се излагат
като нея. Инак безобразията може да проличат твърде контрастно.
Огромната отговорност на големите демокрации в ЕС е тъкмо в това да отстояват принципите и целите, заради които беше създаден ЕС. Етническото равенство, свободата на придвижване и на инициатива, солидарността – ако всичко това безнаказано бъде изоставено от самите бащи основатели, то какъв е шансът в него да продължат да вярват страни с традиционна ценностна нестабилност? Този шанс е по-скоро нулев.
От юли до наши дни Франция наруши принципи, които сама беше лансирала в не толкова далечното минало. Ромите бяха изгонени накуп. Този факт по незнайни причини не намери подобаващ отзвук в България, докато именно в него се съдържа дискриминационният елемент. Когато гониш цяла група с еднакъв етнически произход, експулсирането се нарича колективно и това предполага, че етническият произход е водещият мотив за изгонването (а всички други основания за него са само следващи и по-маловажни). Вторият елемент – ромите не бяха гонени след поединично разглеждане на техните случаи, последвано от решение на съда, а просто с полиция, която сама беше преценила, че в престоя им става дума за нарушение на законите. Това е втори от фундамендалните факти по случая, които не се радват на популярност. Страна – членка на ЕС, няма право да експулсира гражданин на друга страна на ЕС, освен ако съдът не постанови това. А тук не просто че
нямаше съд
ами имаше точно обратното – полицията изгони от Франция дори и такива роми, които по-рано бяха стигнали до съд (в град Лил) и съдът беше забранил тяхното екстрадиране, защото не беше намерил основания за него.
Точно тези два факта са в основата на европейския скандал и точно те позволяват твърдението, че френските действия са сравними с всяко друго масово преследване на хора по етнически признак. Те позволиха на представителката на Люксембург в Европейската комисия Вивиан Рединг да сравни сегашното експулсиране на роми от Франция със „ситуация, която напомня Втората световна война“. В отговор Саркози употреби езика на Пруст, за да каже, че ако Рединг искала да си интегрира ромите, да си ги вземела при нея в Люксембург. Един френски сенатор пък проехтя по радиото с твърдение а ла балкански Милошевич: той каза, че би желал държавата Люксембург изобщо да не съществува. Даже поясни как в исторически план това е могло да се осъществи – ако „през 1867 година
Бисмарк и Наполеон Трети
бяха приключили преговорите си по друг начин“. Вярно е, че френският външен министър побърза да се извини за тези думи, но камъкът вече беше хвърлен.
Ами на този фон кой да обърне внимание на българския министър-председател, който без да му мигне окото, съобщава, че няма да защитава 41 експулсирани от Франция български граждани? Много ми се иска да укоря българския премиер за това негово изказване, защото веднага ми хрумва поне един въпрос към него: министър-председателят на коя точно страна се очаква да защити българските граждани? Но този въпрос не е съвсем истински, той е само façon de parler (елегантната версия на по-изчерпателното „бла-бла“). Нищо не питам премиера, защото предварително знам закъде е тръгнал във вербалния смисъл на думата – за там, където вече се намира речникът на президента Саркози. Още докато беше министър на вътрешните работи, Саркози се беше изказал красноречиво за децата на бившите имигранти, живеещи в предградията на Париж. Каза на тези френски граждани, че са измет и че той ще ги издуха с пароструйка от градовете им. А това е много крачки по-напред в блатото от твърдението, че няма да си защитаваш гражданите. Предпочитам да питам
пионерите в жанра
Само че това питане вече не е лесна работа, защото изисква специфична езикова подготовка. Нямам предвид френския език като такъв, а нахлуването на улицата в Елисейския дворец. При Саркози говорът стана далеч по-освободен от многовековните френски изисквания за изящество. Преди две години президентът се ядоса на един човек, който го освиркваше по време на някакво тържествено откриване, свали оковите на Молиер и му каза пределно ясно: „Я чупката оттука бе, нещастник!“. Малко по-късно във времето и далече в пространството българският премиер бе помолен за пореден път да коментира своя предшественик и той беше изчерпателен като най-ориентираните продавачи от Римската стена: „Да е…а и нещастното копеле“.
Такава невзискателност надали може да се запази изолирано – само в периметъра на езика. Все някога това „чупката“ излиза от речника, за да навлезе с ботуши в някое гето. По пътя неизбежно се преобръща и културният език – защитниците на гетото се оказват не привърженици на някакви принципи, ами направо любители на някакво престъпно племе, успешно маскирано като група дискриминирани граждани. И така, докато някой в София или Букурещ не вземе да си зададе логичния въпрос – ами щом чак на „Шан-з-Елизе” правят така, аз защо да не мога?
http://glasove.com
