Всички авторски страници

Авторски

• М. Андреев: Държавата трябва да каже истината за капиталите в тайните швейцарски сметки

  Интервю на Христо Христов с Методи Андреев, 

  Desebg.com

  

  Методи Андреев. Снимка: Христо Христов

  – Г-н Андреев, възможно ли е в България да бъде проведена акция „Чисти ръце” срещу хората, свързани с олигархичния модел на управление?

  – Голяма част от българско общество желае това. Младите хора, които протестират знаково срещу цялата олигархична система у нас, желаят да са информирани. В същото време хората са ограничавани да научат истината за прехода. Вземете например Закона за конфискация на незаконно придобитото имущество. Той засяга последните 10 години от прехода и на практика е част от заблудата и манипулацията от страна на държавата.

  Това е само признание, че държавата, такава каквато я виждаме днес, не желае да направи истинска ревизия на прехода. По-скоро тя иска да потули истината за прехода. Тя не иска българските граждани да разберат как се пръхнаха тези няколко стотин едри български корпорации, които в момента спират и убиват дребния и среден бизнес чрез парцелирането на бизнеса в България. Защото ако ние трябва да установим произхода на едни пари, това трябва да стане от момента, в който държавата е дала възможност тези средства да бъдат натрупани.

  Този момент е Указ 56 (в сила от януари от 1989 г., бел. ред.) , но хайде, да не се връщаме толкова назад. Нека да е от 10 ноември 1989 г.. Оттогава трябва да действа един сериозен закон и чрез него правораздавателната система да даде отговор кой как е започнал бизнеса. И главният въпрос на този закон е как е натрупан първия милион, не втория или третият. Ако не бъде зададен този неудобен въпрос от страна на българските правораздавателни институции, ние никога няма да научим истината за този криминален преход.

  Ако искаме да започнем отнякъде аз предлагам да помислим по следния въпрос. Преди три години тогавашният директор на Национална агенция по приходите (НАП) Красимир Стефанов, който днес е депутат от ГЕРБ, беше в Германия и там лично канцлерът Меркел му предаде една дискета, като обясни, че тя е получена от швейцарските власти и съдържа данни за физически и юридически лица от Германия, които имат сметки в Швейцария, за които има съмнения, че не са платени данъци.

  

  Германските власти са обяснили, че на този електронен носител обаче има и данни за юридически и физически лица от България. Тази дискета се намира в страната. Моят въпрос е защо тази дискета не беше оповестена? Защо на обществото не беше казано кои са тези фирми и български граждани които притежават тези авоари? Видяхте кой от нашата опърпана държава притежава сметки в швейцарски банки – пример, който може да посочим без да се страхуваме, че ще ни съдят – хора като Христо Бисеров, доскорошният зам.-председател на 42-то Народно събрание и бивши зам.-председател на ДПС. На пръв поглед това е човек, който няма бизнес – бил е дългогодишен депутат, оказа се обаче, че е с швейцарски сметки. Но той е дребна работа.

  – Защо мислите така?

  – Защото знам, че в тази дискета има данни за швейцарски сметки, които са създадени по време на Народна република България и по които са внасяни отчисления, добивани от т. нар. скрит транзит – държавната контрабанда при комунистическия режим, контролирана и направлявана от тогавашните специални служби Държавна сигурност и Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА. Вие знаете ли за какви суми става дума? По данни на банкери, които са посветени в тази история, става въпрос за милиарди евро! Навремето не са били евро, но вече са станали. Става дума за сметки, които и в момента се управляват от български граждани, живеещи зад граница и всъщност манипулиращи българската политика. Това са истинските кукловоди, тези, които притежават спесимени за тези огромни по размер банкови сметки в Швейцария.

  

  – Наистина в началото на месец март 2010 г. шефът на НАП Красимир Стефанов беше начело на делегация от агенцията в Германия точно по въпроса за тайни сметки на българи в швейцарски банки, информация, установена от Берлин. Даже тогава излезе информацията, че Германия ни предоставя тези данни безплатно, въпреки че е платена с парите на германските данъкоплатци.

  – Аз питам защо правителството на ГЕРБ и сегашния кабинет на БСП и ДПС не обявиха тези данни?

  – Вие повдигнахте този въпрос публично миналата седмица и тогава пред tv7 Красимир Стефанов заяви, че действително е бил в Германия, откъдето са информирали, че има и българските лица в тези сметки. По думите му предаването на тази информация не може да стане с предаване на диск, а чрез междудържавна спогодба на правителствено ниво. Той не е бил запознал дали е приключило германското разследване, но такъв диск никога не е имало.

  – Красимир Стефанов не казва истината. Той разчита на късата памет. Негови обаче са думите от 2010 г. цитирам: „Има си начин по неофициален път да се получат данните за лицата. Част от тях вече сме видели“. Ако погледнете какво е казал през 2010 г. от Берлин ще стане ясно, че той още там е научил колко и кои са включените в него българи.

  

  През 2010 г. Красимир Стефанов в качеството си на шеф на НАП заявява, че:

  Да имаш сметки в швейцарски банки не е престъпление. Престъпление е ако са укрити данъци. Задача на НАП е да анализира имотното им състояние и при несъответствия между приходи и разходи да поиска от тези хора да си платят данъците върху скритата от тях сума. Това направено ли е?

  – Не съм чул подобно нещо. Сега покрай случая с Христо Бисеров отново се заговори за тези сметки.

  – Ако се създаде сериозен граждански натиск, ако се съберат авторитетни хора без значение дали са леви или десни, защото и десните и левите хора са еднакво ощетени от този пладнешки грабеж, извършен от политико-олигархичната мафия в България.

  Необходимо е да се създаде граждански натиск с едно просто искане – да се оповестят данните от тази дискета, дадена ни от Германия. Ако започнат българските институции да обясняват, че това са лични данни, класифицираната информация и т. н., знайте, че това не е вярно.

  Самата Меркел я е предоставила на Красимир Стефанов, а не на представител на някоя българска специална служба. Тя е дадена на шефа на българската данъчна администрация, за да подскаже, че тази дискета е наша – на българските граждани и че в тази дискета се съдържат данни за лицата, които ни окрадоха през годините на прехода!

  

  Тоест, тя намекна, че може да бъде започнато разследване, което да информира българското общество и същевременно Меркел направи тест на българската политическа класа. Тя най-вероятно е установила, че всички политици в България са свързани в една схема, тъй като никой не оповести данните от дискетата и не беше започнато разследване.

  – Да, но вие видяхме каква беше реакцията на управляващите при случая Бисеров. Тръгнаха да обясняват как ще търсят „цялостно” решение за разкриване на банковата тайна при тайни сметки на политици в Европейския съюз. А не понечиха да вземат решение за българските участници в политиката.

  – Когато не искате да свършите една работа правите я много сложна. Знае се, че ЕС е една сложна бюрократична машина. Но ЕС в лицето на Германия ни е предал това, което трябва да се знае. Нека премиерът Орешарски да се разпореди да бъде издирена тази дискета и да се оповести съдържанието й по отношение на българските фирми и лица. Няма какво да се чака решение от ЕС. Ако премиерът Орешарски не иска да не му викат Олигарски нека да разгласи данните от тази дискета. Какво ще ми говори сега Йордан Цонев за офшорки, когато по времето, когато той беше шеф на бюджетната комисия в парламента, офшорки изкупиха най-апетитните места и хотели в България.

  

  Тези лица нямат срам пред народа си! Те се чувстват отговорни само пред техните кукловоди, които са ги е назначили, за да защитават интересите на олигархията.

  Когато за първи път през 1997 г. се събрахме депутатите на ОДС това стана в една от залите на НДК. И там Иван Костов представи председателите на комисии. Много добре си спомням как тогава той ни представи Йордан Цонев, който тогава не беше известен. Той го представи като много компетентен и верен член на СДС! Това беше волята на Иван Костов и това го видяха 137 народни представители – той извади Цонев на сцената и каза: това е човекът.

  – Тогава и Христо Бисеров получи голяма власт в СДС – стана главен секретар, даже му викаха „сивия кардинал”.

  – Да, точно така. И не забравяйте нещо много важно, „сивият кардинал” беше в много близки отношения с Петър Стоянов, който беше избран за президент. Сега в пресата излезе информация, че в комплекс „Голф клуб Ибър” край с. Долна баня, Софийско, една от луксозните вили там е собственост на доведения син на Христо Бисеров – Ивайло Главинков.

  

  Вилата е била закупена от Главинков от Илия Лазаров, началник на кабинета на президента Петър Стоянов и главен секретар на СДС, когато през 2005 г. Стоянов стана лидер на партията. Това е голф-комплекс, построен от Илия Лазаров и братовчед му Кирил Недев, кандидат депутат на БСП. А сега Илия Лазаров е важна фигура в „Синьо единство” на Надежда Нейнски. Там той е член на Националния им съвет.

  – Г-н Андреев, има хора, които след предишната част на интервюто, където вие с факти коментирахте някои от съществените слабости на управлението на ОДС, твърдят, че поставяме под съмнение успехите на управлението в периода 1997-2001 г., за да внушаваме колко успешно е управлението на ГЕРБ.

  – Е, винаги ще се намерят такива хора. На вашия сайт ние с вас неведнъж сме коментирали успешната политика за отварянето на досиетата и предаването на архивите на комисията по досиетата по време на управлението на ГЕРБ. И сме ги критикували за някои назначения на кадри, свързани с ДС. Ето, сега говорим за Красимир Стефанов, един от депутатите на ГЕРБ. Коментираме, че тази партия не извади информацията за швейцарските сметки.

  Колкото до ОДС, то беше най-силното управление, но най-силното като политическо представителство – 137 убедени в правотата си народни представители. Ние говорихме в предната част на интервюто за силовите групировки, но не казахме, че вместо да им се вземе незаконното придобито имущество, то беше легализирано по времето на ОДС. Тогава, ако си спомняте, министърът на вътрешните работи Богомил Бонев привика борческите лидери на СИК и ВИС-2 в министерството и им размаха само пръст.

  

  Нали ви е ясно, че колкото и мощен министър да е бил Богомил Бонев, това решение е дискутирано, обсъждано е каква да е политиката срещу тези силови групировки, как да се постъпи. Нищо по онова време не можеше да стане без санкцията от НИС на СДС, без санкция на Иван Костов.

  – Не поставихме и въпроса по нашата болна тема за досиетата. За това как те не бяха отворени по времето на ОДС.

  – Вие сте го писали много пъти, но нека още веднъж да кажем какви текстове имаше в първия закон от 1997 г. Там беше записано, че не се оповестяват сътрудници на ДС, които са превербувани от т. нар. нови специални служби – казваха им реактивираните сътрудници. Стотици агенти на ДС бяха реактивирани и скрити по този начин, благодарение на своите политически връзки и приятелства. Документите им бяха извадени от архив и агентите бяха активирани формално, само за да бъде стрита принадлежността им към ДС.

  

  В същия този закон съществуваше и текст, според който до една година от приемането му архивът на ДС трябва да бъде предаден в Държавния архивен фонд. Това нещо изобщо не беше изпълнено. Какво е това управление, което гласува такива важни закони и само не ги изпълнява?

  Според мен това управление е зависимо управление и аз затова казвам, че ОДС изпра миналото на политико-олигархичната мафия в България. Даде им възможност да се пишат бизнесмени, а тогава беше момента да ги притисне до стената и да им бъдат отнети незаконно придобитите капитали и да се даде действителен старт на дребния и среден бизнес. Това не стана.

  Даваме си сметка, че подобно отнемане на незаконно придобити богатства е трудно, но не е невъзможно. Нека да си спомним управлението на Лех Качински в Полша, той това направи и сега Полша е напред в развитието си. Но в Полша си знаят комунистическото минало и то се изучава, докато при нас миналото за тоталитарния комунистически режим не е известно на хората и не се изучава в училище.

   

• С. Манов: Изборният кодекс показа, че все още е химера политиците да спазват обещанията си

  Политиците дадоха обещания за радикални промени в изборните правила, но лека-полека, къде по-явно, къде с дребни корекции, премахнаха основни елементи от тези свои обещания в проекта за нов Изборен кодекс. Това коментира в интервю за Дарик радио Стефан Манов, който е член на Обществения съвет към Временната комисия за подготовка и приемане на новия Изборен кодекс. Макар и от чужбина, Манов следи хода на обсъждането и приемането на законопроекта*. „Новите стари мнозинства“ са се оформили според него и това е причина за крайния облик на проекта, който се гласува на второ четене от депутатите.

  Според Стефан Манов основни отстъпления от първоначалните обещания са направени във връзка с начина на формиране на ЦИК, по механизма за изчистването на избирателните списъци, отказа от интернет гласуване. Той посочи и неизпълненото обещание за създаването на избирателен район „Чужбина“.

  .

  Интервю на Йовка Йовчева,  Dariknews.bg
  

  .

  – С уговорката, че новия Изборен кодекс, който се гласува вече от депутатите на второ четене, може и да не действа на изборите през май, ти предлагам да обобщим основните недостатъци и отстъпления, които според теб бяха направени в този проект? Отстъпления от това, което партии и политици обещаваха. 

  – Да, този кодекс тръгна с едни широки обсъждания между граждански организации, между политически партии. Бяха направени значителни обещания за радикални промени, свързани с избирателната система, с начина на формиране на ЦИК и редица други въпроси, но както обикновено лека полека, в процеса на работа се оформиха новите стари мнозинства, които лека полека премахнаха основни елементи – къде по-явно, къде с технически похвати и дребни корекцийки.

  – Да изредим – какво падна жертва? 

  Централната избирателна комисия – отдавна беше обещано, че тя ще бъде професионална, независима, а какво излиза накрая, че тя ще бъде отново сформирана от парламентарно представените политически сили по квотен принцип.

  Друг такъв ключов елемент беше изчистването на избирателните списъци от т.нар. „мъртви души“ – определение, което аз не приемам, тъй като става дума за нас българите в чужбина. Беше предложен механизъм на полуактивна, постактивна регистрация, взимайки гласувалите на предходен избор, като се съставят списъците за последващ избор на тази основа. Но с една подробност, че в изборния ден можеше да се дописва всеки, което коренно противоречи на идеята за честни избори. Защото дописване в изборния ден е онзи елемент, който Венецианската комисия многократно е посочвала като несъвместим с европейските норми за честни избори. Това няма да влезе в сила – не закъсня критичният доклад на Венецианската комисия, който разби на пух и прах този механизъм на някаква постактивна регистрация.

  – Отхвърлен беше и интернет вотът в кодекса.
  
  – Това е много сериозен проблем. Спомена, че предстоящите евроизбори не е ясно дали ще бъдат по новия кодекс или по стария Изборен кодекс. Венецианската комисия силно изкритикува това, че се пише нов кодекс в навечерието на евроизборите, докладът дойде преди буквално два дни. Но нека напомним на слушателите, че в действащия кодекс е предвиден експериментален интернет вот на изборите през май. Отмяната на този кодекс означава и отмяна на експерименталния интернет вот. В новия проект беше внесено предложение на ГЕРБ за интернет гласуване. Беше отхвърлено с монолитното гласуване на трите партии – БСП, ДПС и „Атака“. Ставаше въпрос отново за възможност за гласуване по интернет на българите в чужбина, които срещаме сериозни трудности при упражняване на активното избирателно право.

  – Отново няма избирателен район „Чужбина“ – имате все пак някакви облекчения около процедурите за отварянето на секции зад граница, но отделен район „Чужбина“ не е ли нещо, което почти всички партии първо ви обещаха и след това ви излъгаха, че ще разпишат в кодекса?

  – Да, много е интересно да се проследят обещанията на отделните партии в процеса на публичните обсъждания. Споменах за ЦИК – това беше едно силно обещание на БСП и лично на Мая Манолова, което те не удържаха. Лично обещание на Цецка Цачева и Данаил Кирилов от ГЕРБ – и двамата членове на Временната комисия за Изборен кодекс, беше създаването на избирателен район за българите в чужбина. Те не удържаха на това свое обещание и не внесоха между първо и второ четене подобен текст.

  Вижда се, че днес държането на политическото обещание – било то от управляващи или от опозиция, е все така една химера. Едно се обещава преди избори, друго се изпълнява като дойдеш на власт. Единствено си държат на обещанията в негативен аспект партии като „Атака“, които например предложиха да се разкрива сексуалната ориентация на кандидат-депутатите или пък да има забрана за гласуващите български граждани, които имат и друго гражданство. Т.е. някак константни сме в крайния екстремизъм и абсурдните предложения, а не спазваме реализуемото, демократичното, отвореното.

  В тази връзка да спомена, че благодарение на предложение на „Атака“ тихомълком чрез гласуване „въздържал се“ ГЕРБ отхвърлиха медийните пакети, които бяха заложени в кодекса за малките партии, които ще се регистрират на изборите. Уточнявам, че става дума за няколко хиляди лева, с които те да заплатят платени форми на участие в медиите, за да има някаква равнопоставеност на политическите субекти по време на кампанията – основно искане на гражданските организации.

  – Мажоритарният вот, т.нар. преференции също са с неясна съдба и тепърва в зала ще се решава какво ще се случва. Действително е под въпрос изобщо прилагането на новия кодекс за изборите през май, но все пак каква е твоята прогноза – мнозина ли ще бъдат сънародниците ни, които от години живеят зад граница и които ще предпочетат да гласуват за германски или френски евродепутат, отколкото за нашите кандидати? 

  – Това е интересна възможност. Знаем, че българските граждани като граждани на ЕС имат право да гласуват в страните, в които са се установили, на местни избори и за избори за Европейски парламент. Гласувайки за листи от съответната държава, а не за българските листи. Честно казано, трудно ми е да оценя до каква степен българите, които живеят в Европа, ще се възползват от това си право. Тук около мен – проучването, което направихме е, че твърде малко са направили постъпки да се регистрират за участие във френските евроизбори.

  Лично аз съм пред голяма дилема, защото някак не виждам в момента на българския политически тезгях партия, за която с чисто сърце да подам гласа си, за да знам, че ще представлява едни демократични, модерни за Европа позиции. Говорим за евроизбори и някак съм по-изкушен да упражня правото си на глас като европейски гражданин за френски партии. Именно защото бъдещето на Европа, което касае и България, има нужда от модерни европейски настроени партии, а не с балкански манталитет, които пренасят балканските ни нрави и политически отношения в Европарламента.

  – На фона на тези дискусии – доколко с по-сериозна хирургия или по-скоро козметично, с малко ботокс, ще бъде онова, което ще излезе от новия проект за Изборен кодекс, кое е по-добре според теб в това напреднало вече време – да работим по стария, леко коригиран ИК, или да се отива на избори с новото законодателство? 

  – Според мен в новия кодекс има добри неща. Бях доста критичен към обещанията, които не бяха спазени, но трябва да кажем, че има и елементи, които са напредък спрямо сегашната ситуация. Например възможността за обжалване по съдебен ред на всички решения на ЦИК. Това е една голяма несправедливост, но да не влизам в детайли.

  Що се отнася до евроизборите, честно казано, няма много голяма значение, защото това са избори, в които ми се струва, че потенциалът за фалшификации за манипулации и фалшификации е по-малък. Просто по-малък е интересът за българските партии да хвърлят енергия в това. Така че и да се проведат по стария кодекс, не очаквам коренно по-различни резултати в крайна сметка. Това, което не е добре, е да се сменят изборните правила броени седмици преди даден избор.
  
  

  ––––––––––––––––––––––––

  * Повече за обсъжданията по законопроекта може да научите ТУК.

   

• Мръсното българско задкулисие

  Двама народни представители се обвиняват „във всички земни грехове“. Ако дори малка част от казаното е вярно, би било страшно, защото разкрива мръсното задкулисие на властта. А каква е истината?

  .

  Ясен Бояджиев, Дойче Веле.

  

  Играта пак загрубя. Залозите в нея явно са много големи, щом играчите решиха да нарушат мълчанието и да извадят пред публиката част от мръсните тайни в задкулисието на властта. Двама народни представители – единият бивш министър на вътрешните работи, другият избран, но заради масовите протести несъстоял се шеф на най-мощната силова структура в държавата – се обвиняват един друг в грехове, за всеки от които във всяка нормална държава охраняващите закона независими институции биха се задействали веднага. Не и в България, където тези институции са част от същата игра. Сега те или си мълчат, или неумело се опитват да се разграничават, завлечени в калта от „задочния диалог между двамата народни представители“. Понеже, както казва главният прокурор, той бил породен „от техни лични и други отношения в близкото минало“. Става дума обаче за нещо много повече от „лични отношения“.

  Откровенията

  Обвинявайки се един друг, всъщност, двамата герои твърдят, че самият главен прокурор – и преди, и сега – е под влияние и зависимост от външни сили. Същевременно ни съобщават, че и Висшият съдебен съвет е зависим, което пък неизбежно се отразява надолу по цялата „независима“ съдебна система. Когато например, под влиянието на външни „ултиматуми“, на висши постове в нея се назначават контролирани също отвън и затова удобни хора. Научаваме освен това, че по външна диктовка могат да се потулват сигнали за престъпления, включително срещу магистрати. Или пък да се скалъпват обвинения, включително срещу действащи политици. Може да се влияе и на хода на съдебни дела, като например те се поверяват не по силата на „случайното разпределение“, а на външни симпатии и зависимости.

  Става ясно, че политици могат да имат такова влияние върху съответните служби, че да се подслушват или следят едни други. Че народни представители и министри могат да използват постовете и властта си за далечни от политиката дела, включително, за да упражняват от името на държавата натиск върху когото си поискат. Или пък за да „опъват чадър над престъпни босове“. Задача, в чието изпълнение с готовност се включват и „медии“.

  Кой крив и кой прав? Или и двамата лъжат?

  Дори и малка част от тези съобщения да е вярна, би било страшно. Така стигаме до въпроса: „кой крив и кой прав“, на кого да вярваме и на кого – не бива? Теоретично отговорът на този въпрос има няколко варианта.

  Първите два ще са по вкуса на мнозината, които са все още увлечени по интригата в основното политическо противопоставяне – понеже си падат по сеира на неспирното взаимно замеряне с кал, или заради личните си партийни пристрастия към някоя от двете замесени страни. За тях, според предпочитанията им, единият казва истината, а другият лъже. И обратното.

  Има обаче и още два варианта. Единият от тях е успокояващ – и двамата взаимно обвиняващи се герои, лъжат, тъй че няма какво толкова да се притесняваме. За съжаление обаче едва ли има някой сериозно да вярва в този вариант, понеже има достатъчно много съвпадения и факти, които го опровергават, или предположения, които сега се навързват логично и се потвърждават.

  Потвържденията
  
  Първо, никой от участниците не отрича съществуването на тройна, неформална среща между министър на вътрешните работи, главен прокурор и народен представител. Разбира се, не е без значение кой кого е поканил, завел или заварил на тази среща. Но и без яснота по този въпрос, тя е достатъчно стряскаща. Главен прокурор ходи „на крака“ при вътрешен министър да получава указания и да обсъжда неща, които по закон се обсъждат в съвсем друг формат и по съвсем друга процедура. При това с участието на трето лице, на което законът не отрежда никаква роля в тия неща. Отказът на министъра и главния прокурор да кажат за какво точно са си говорили, само подсилва опасенията. Както и отдавнашните съмнения, че състоялият се малко преди тази среща избор на главния прокурор е резултат на непредвидени в закона „протекции“.

  Потвърдени са освен това и също така неформалните (дружески, делови?) срещи между оплюващите се днес, но тогава играли в един и същи отбор, вътрешен министър и народен представител – седем срещи по спомените на единия и „многократни“ според другия. Двамата също не дават ясен отговор на въпроса за какво може един вътрешен министър да си говори толкова често с депутат от опозицията, който при това за целия си мандат не е ходил седем пъти дори на работното си място в Народното събрание. Затова сме в правото си да допуснем, че едва ли е ставало дума само за политика от висш обществен интерес. В това отношение разполагаме със свидетелството на друг министър от онова време: „Оставихме всички мангизи да минават през банката на тоя… заради един медиен комфорт и сега разбрахме, че това са едни гадове, които ни изпързаляха. Банката е собственик на вестниците, а Делян Пеевски е боздуганът с майка си отпред“.

  Днешните откровения се навързват и с цяла поредица странни решения на ВСС, ясно посочени през годините от медиите и в докладите на ЕК като свидетелство за зависимост. Например изненадващото назначаване на млада провинциална прокурорка, известна до този момент само с едно дело и с присъствието си в свитата на вътрешния министър при негов задграничен воаяж, за заместник-главен прокурор. „Командирована“, впрочем, обратно в провинцията скоро след оставката на министъра. Друго странно решение на ВСС е отказът на етичната му комисия да се занимава със съдийката по най-важното за вътрешния министър дело, разследвана в съседна държава за измама в особено големи размери. И задействането на комисията едва след като министърът слезе от власт.

  В сюжета напълно се вписва и знаковото, необяснимо с никакви професионални качества и необяснено и до днес от неговите изпълнители, назначение на въпросния народен представител за шеф на ДАНС.

  За никого не е изненада и чистосърдечното му признание за неговите неизброими т. н. „медии“ – нито за собствеността му върху тях, която иначе не е отразена никъде, нито за оказваното от тях „съдействие“ по поръчка.

  Всички казват истината

  Тъй че, поради всичко това, най-вероятен изглежда четвъртият и последен отговор на въпроса, който си поставихме: никой от двамата участници в „задочния диалог“ не лъже, и двамата казват истината. Освен това усещанията на голяма част от обществото, както и многократно, макар и дипломатично, повтаряната европейска диагноза напълно се покриват с техния рядко красноречив и синтезиран разказ за това как се управлява държавата. Не по законните правила и процедури, а по силата на задкулисни връзки и сделки. Не чрез разделение, а чрез срастване по върховете на властите в услуга на интереси, които често са твърде далеч от обществения интерес. С активното участие на „четвъртата власт“, завладяна от огромен брой средства за дезинформация.

   

• Българските референдуми, за които не знаем

  Костадин Костадинов*, Diasnoto.wordpress.com

  

  Само на 250 км от северната ни граница днес (2 февруари 2014 г. – бел.ред.) се провеждат два български референдума. Автономната република Гагаузия и съседният Тараклийски район организират плебисцити за външнополитическата си ориентация. Ще участват около 250 000 потомци на български изселници (150 000 в Гагаузия и 100 000 в Тараклия). Ние обаче нищо не знаем за съдбата на сънародниците си в Молдова, нехаем за проблемите им, макар те да изпитват силен интерес към България.

  Кратка предистория

  В южната част на Република Молдова е разположена автономната република Гагаузия. Тя е фактор не само във вътрешната политика на Молдова, но е и обект на засилен интерес от страна на съседните държави Украйна и Румъния, а също Русия и Турция. За нея в България обаче не се знае почти нищо, което е парадоксално на фона на големия интерес към българите в Бесарабия.

  Основната част от гагаузите по света живее в Молдова, където се преселва в нач. на XIX в. от българските земи. В петте южни региона – Комрат, Чадър Лунга, Басарабеска, Тараклия и Вулканещи, те представляват повече от 50% от населението.

  В България по данни от преброяването от 1 март 2001 г. живеят 540 гагаузи. Всъщност техният брой е доста по-голям и може би надхвърля 10 000 души. Показателен е и факта, че според преброяването от 4 декември 1992 г. в България има 1478 гагаузи, т. е. за малко повече от 9 години броят им е намалял 3 пъти. Това е и същината на гагаузкият въпрос – според традиционната българска историография гагаузите са българска етнографска група, докато сред по-голямата част от останалите чужди изследователи (румънски, турски, гръцки, руски, украински) гагаузите представляват отделен народ. Гагаузите са потомци на езиково неасимилирано прабългарско население, населяващо земите на крайморска Добруджа, или, което е по-вероятно, на българи „дали езика си, а вярата не“. Според чуждите изследователи обаче гагаузите са потомци на нахлулите на Балканския п-ов през XI – XII в. узи, печенеги и кумани.

  Докато гагаузите, които остават в България, са почти незасегнати от подобни манипулации, то тези, които се преселват в Бесарабия, са обект на постепенна дезинтеграция от българския народ. До 50-те години на XIX в. те фигурират в царските регистри на Русия като българи, говорещи турски език. След втората половина на XIX в. те вече се споменават в документите на официалната администрация като различни от българите или иначе казано – биват отделени от българската народност. През 1957 г. с Указ на Президиума на Върховния съвет на Молдавска ССР от 30. VII. е въведена писменост на гагаузки език, а впоследствие започва да се създава и литература. На тази база постепенно се създава новата “гагаузка народност”. Хората, които поставят основите на този процес, дават и началото на движението за самостоятелна гагаузка държава.

  В нач. на 90-те години, при разпада на СССР, противоречията между гагаузи и молдовци се изострят. В началото на април 1991 г. в Комрат се създава гагаузки университет. Молдова не признава този “национален” университет. На 19 август 1991 г., малко след като е обявена молдовската независимост, е обявена независимостта на Гагаузката съветска социалистическа република със столица Комрат. Въпреки че не е призната от Молдова, а и от все още действащите съветски институции, на 28 октомври 1991 г. тя организира избори за парламент и правителство, а до края на годината с подкрепата на съветската армия създава и своя собствена милиция.

  На 2 декември 1994 г. молдовския парламент гласува Закон за правния статут на областите с гагаузко мнозинство. Според него се създава република Гагауз ери, която ще се ползва с много широка автономия. Само външната, монетарната и отбранителната политика остават предмет на централното правителство в Кишинев. Освен това Гагаузия си запазва правото при евентуална промяна в международния статут на Молдова да организира референдум за пълна независимост.

  Въпреки стабилните и правно гарантирани основи на гагаузката държава, политиката на раздалечение на гагаузите от българския народ продължава. След 1994 г. старата гагаузка азбука с основа кирилицата е заменена от нова с основа латиницата. Засилва се турската пропаганда, която основава турско-гагаузки лицей в Чадър Лунга, и внедрява тезата, че гагаузите са православни турци. От своя страна Русия се опитва да възстанови изгубените си позиции и се радва на подкрепа от някои среди в Гагаузия, свързани със съветския режим. Къде е българската държава в този пъзел? Няма я, тя нехае за сънродниците си.

  Референдумите

  На практика въпросите, на които ще отговарят българските региони в Молдова, са три. Референдумът в автономната република Гагаузия трябва да отговори на въпрос за евентуално излизане от състава на Молдова в случай на нейно присъединяване към Румъния. Успоредно с това ще се проведе и консултативен плебисцит: интегриране в ЕС ли предпочитат гражданите или присъединяване към т.нар Евразийски съюз (Митнически съюз на Русия, Беларуси Казахстан засега). Аналогичен референдум – за външнополитическата ориентация, се провежда и в съседния Тараклийски район, компактно населен с българи. Референдумите са днес, 2 февруари.

  Референдумът в Гагаузия бе провокиран от изявленията на румънския президент Траян Бъсеску за неминуемото обединение на Румъния и Молдова, както и от подписаното споразумение за асоцииране на Молдова към ЕС (възприемано от гражданите като стъпка към бъдещото обединение с Румъния). В Тараклия от своя страна текат процеси на приобщаване към Гагаузия – районът поиска миналата година административна и национално-културна автономия. Централната власт в Кишинев си направи оглушки, поради което Тараклийския район започна преговори за обединение с Гагаузия в обща република – Буджак.

  Изходът от вота е предначертан. Всички българи (тукани и гагаузи) ще гласуват против ЕС и в полза на Евразийския съюз, както и за излизане от Молдова в случай на обединение с Румъния. Няма нищо учудващо – Русия бавно възвърна позициите си през годините и бе единствената преграда пред тежкия молдовски натиск срещу Гагаузия и Тараклия. България през този период се занимаваше с мира в Близкия изток и правата на дисидентите в Мианмар. Страната ни можеше да използва преговорния процес с Кишинев, за да издейства по-висок статут за сънародниците си в Бесарабия. Да им даде гаранции, че няма да бъдат удавени от румънския национализъм. Но не го направи.

  Интересно е, че прокуратурата и централната власт в Кишинев направиха всичко възможно да спрат референдума в Гагаузия. Не успяха, но по-любопитно е друго – “свободните и демократични медии” по света и у нас не написаха и ред, не излъчиха и минута за управленския натиск. Ясно защо – потърпевшите са антиевропейски настроени. Когато започнаха аналогични процеси в съседна Украйна, само че потърпевши бяха проевропейски граждани, медиите информираха ежеминутно от мястото на събитието. Но да оставим чуждите. Къде бяха българските медии, при наличието на толкова много наши сънародници в Гагаузия.

  Вместо заключение

  Наскоро ми се обадиха от една молдовска телевизия да ме питат дали България ще има претенции към Румъния в случай че последната се обедини с Молдова? Докато още асимилирах абсолютно невероятния за нашата политическа действителност въпрос, ми беше зададено и уточняващо запитване – дали претенциите ни няма да са за Северна Добруджа, която Румъния получава като компенсация от Русия за загубената Южна Бесарабия през далечната 1878 г. Далечна, недалечна, ама хората помнят, че даже и схеми чертаят. Само си представете как някой български журналист задава, дори не задава, а просто мисли по подобен въпрос?!?

  ––––––––––––––––––––––––

  * Авторът е  български политик и анализатор, бивш член на ВМРО-БНД, общински съветник във Варна.

   

• Чикагско интервю с внучката на Никита Хрушчов

  Н. Хрушчова: Русия трябва да се разпадне, за да се оправи

  .

  Интервю на Симеон ГАСПАРОВ с Нина ХРУШЧОВА,

  в. „Труд“

  

  Проф. Нина Хрушчова е внучка на лидера на Съветския съюз Никита Хрушчов, който след смъртта на Сталин застава начело на КПСС (1953 – 1964 г.) и развенчава култа към Вожда.
  

  Родена е в Москва през 1964 г. – в годината, в която дядо й е свален от постовете на пръв партиен и правителствен ръководител. Преподава международни отношения в Нюйоркския университет „Ню скуул фор соушъл рисърч“ и е старши сътрудник към Института за световна политика.
  В Москва е завършила Московския държавен университет, а през 1998 г. получава докторска степен от университета Принстън. Работила е като научен сътрудник за исторически изследвания към университета Принстън и като редактор на „Източноевропейски конституционен преглед“ към Нюйоркския университет по право.
  

  Проф. Хрушчова е член на Съвета по чуждестранни връзки и носител на имигрантската награда „Гордостта на Америка“ на корпорация „Карнеги“. Нейни статии са излизали в „Нюзуик“, „Ню Йорк таймс“, „Уолстрийт джърнъл“, „Файненшъл таймс“ и др. Автор е на книгите „Представяйки си Набоков: Русия между изкуството и политиката“ и „Изгубеният Хрушчов: пътуване в Гулага на руския ум“.
  

  .

  – Проф. Хрушчова, кой е виновен за случващото се в Украйна?

  – На първо място смятам, че виновен за случващото се е президентът Виктор Янукович. Като президент той би трябвало да води страната си в посоката, в която тя има нужда да се движи. Вторият човек, който определено е виновен за случващото се в Украйна, е руският президент Владимир Путин, защото той е единственият, който дестабилизира Украйна. Путин изигра своята проруска, пронефтена карта много силно и много добре, така че Янукович трябваше да се предаде. Но първо смятам, че отговорен за случващото се там е Янукович.

  – Може ли този проблем да се разреши?
  

  – Надявам се да може. След посещението на европейски и американски лидери в Киев се създава възможност за преговори. Мисля, че в момента топката е в двора на опозицията, която трябва да реши стратегически как да продължи оттук нататък с победите, които успя да постигне, защото почти всичко, което опозиционните лидери поискаха, им се даде. Сега те трябва да са много прагматични и да не влагат много емоции в революционните лозунги, защото те не носят нищо добро на никого. Ние, руснаците, това го знаем много добре. 1917 г. е един от тези примери.

  – Как според вас конфликтът в Украйна рефлектира върху малки държави като България, които са в Европейския съюз и НАТО, но имат близки връзки с Москва?
  

  – Владимир Путин създава противопоставяне като например – ако си с Москва, трябва да бъдеш само с Москва и с никой друг. Или ако си с някой друг, значи си против Москва. Така не би трябвало да се разсъждава. Светът е достатъчно голям, достатъчно взаимосвързан. България може да има добри връзки с Москва и спокойно да е в ЕС. Затова и аз обвинявам президента Путин, който по един, нека го кажем – не съвременен, нито цивилизован начин, накара страна като Украйна да направи своя избор. Не бива да има такова противопоставяне!

  – Защо Путин действа по този начин?
  

  – Знам, че ще е клише да го кажа, но Путин е човек на КГБ. Той е съветски човек, такова е и неговото разбиране за света. Той е човек, който мисли за Русия в грандиозен аспект, имперски. Недоволен е, че Русия вече не е империя, но той иска да мисли за нея като за такава и това до голяма степен замъглява правилната му преценка. Но за съжаление, откакто е на власт – вече близо 15 години, въпреки твърденията си за модернизация на Русия, в действителност той я връща в 1612 г., когато Русия воюва с Полша. Сега Украйна замества Полша.

  – Затова ли на страницата ви във фейсбук сте написали, че вашата партия е анти-Путин?
  

  – Да, да, аз съм анти-Путин! И заявявам също така, че докато той толкова е обсебен от Бог, аз ще стоя настрана, защото винаги имам подозрение към хора, които носят Бог на раменете си.

  – Но много американски политици също вярват в Бог.
  

  – Не е до вярата. Аз също вярвам в Бог, но не е добре, когато използваш Бог за обяснение на всичко. Просто трябва да има мярка. Затова например аз не съм почитател на Сара Пейлин, защото във всяко изречение, което започва, използва Бог и аз не вярвам. Същото е и с Путин. Прави се на божи човек, а край него скъпи коли, часовници, големи къщи… Аз на такъв Бог не вярвам.

  – Като експерт по международните въпроси какъв съвет бихте дали на българските политици, за да се подобри положението в страната ни?
  

  – Съветът ми, не само към българските политици, но и към всички политици, е: вглеждайте се в грешките от миналото и се опитвайте да не ги повтаряте.
  Източна Европа, която се откъсна от комунизма и съветската империя, продължава да попада в грешките от миналото, където вместо в страните да се решават проблемите, се получава затваряне в партиите.
  Може би няма да е много уместно, но съветвам държавите да наблюдават Швейцария. Не че е най-великата страна в света, но там подхождат стратегически и практически към решаването на проблемите си. Затова и съветът ми към опозицията в Украйна е не да събират гняв към Янукович, а да мислят прагматично за бъдещето на страната си.

  – Накъде върви Русия? Възможно ли е един ден да се присъедини към ЕС?
  

  – Да възможно е. Но мисля, че Русия трябва първо да се разпадне. Все още е прекалено голяма, за да може сама да си помогне. Страна с девет часови зони не може да достигне зрялост, защото е прекалено голяма. Мисля, че Русия трябва да отхвърли територии от себе си. Вярно, много е тъжно това заключение, но Русия трябва да реши накъде да върви. Може би Украйна, Москва и Санкт Петербург да направят някакъв съюз в рамките на това, което навремето е била Киевска Русия. Може би ще отнеме още 50 г., за да се случи това, но докато Русия остане с тези изкуствени имперски размери, не мисля, че ще има блестящо бъдеще.

  – Но в момента Съединените щати също изпитват сериозни икономически и политически проблеми.
  

  – Вижте, американската политика често е абсурдна. Определено в момента в Щатите не е най-доброто време, но мога да ви уверя, че по времето на Джордж Буш и Дик Чейни не беше по-добре. А и много от проблемите, с които се сблъскваме днес, станаха по време на тяхната администрация, не на сегашната. Това, което искам да кажа за американската политика, е, че тя се променя и „освежава“ много бързо. След три години друг лидер ще дойде на власт.
  За разлика от много хора аз не предвиждам рухването на американската империя, защото американската политика има механизъм да се самовъзстановява. Ако нещо не работи както трябва, то се саморециклира и коригира от само себе си много бързо. Не смятам, че е идеалната страна, защото капитализъм на всяка цена е лудост. Но Съединените щати няма как да не намерят начин да се измъкнат от каквато и да е ситуация.

  – Помогна ли Барак Обама за подобряване имиджа на САЩ по света?
  

  – Определено имиджът на Америка – от това, което беше през 2000 година, се поправя.
  През първите години от управлението на Обама имаше голяма надежда, но после започна да изтича информацията с подслушванията, скандалът със Сноудън, така че имиджът на Обама понесе удар. Въпреки това той все още е харесван президент. Но той не е Бог да разреши всички проблеми, натрупани от 2000 до 2008 г. Той също трябва да се справя с огромната опозиция от страна на Републиканската партия и с проблемите, идващи от това, че е черен човек в Белия дом.
  Аз не бих оценила Обама в никакъв случай като лош президент. Но един от проблемите му е, че той така и не успя да сформира добър тим и остана някак си самотен. Той има нужда от по-добра комуникация, за да достигне посланието му до повечето хора.

  – Вашият дядо, лидерът на Съветския съюз Никита Хрушчов, какво мнение е имал за България?
  

  – Майка ми ми казваше, че много е обичал България и българите. В България се е чувствал прекрасно. Много беше признателен на Украйна и след нея най-близката страна му е била България.
  Затова и аз с удоволствие, на мига съм готова при първа възможност да посетя страната ви!

  

• Как България да печели от миграцията

  Време е да счупим глупавия мит, че българите в чужбина са безвъзвратно изгубен ресурс

  Материал на в. „Капитал“

  

  „Вие луди ли сте, бе..?“ Това чуват, вместо „Добре дошли, откога ви чакаме!“. Те са между 20 и 40. Дипломите им са от по-добрите университети на Западна Европа и САЩ. В CV-то им впечатляват имената на предишните работодатели – Google, Amazon, Unilever, Procter & Gamble, Goldman Sachs, McKinsey & Co.

  Нямат нито една рационална причина да са тук. И никак не се вписват в пейзажа, скапан от корупция, цинизъм и цигарен дим. Не мрънкат и не се оплакват. „Не става“ и „не може“ за тях не са опции. Фокусът е върху какво умеят да правят и какво имат желание да свършат. Важни са им малките неща, които правят живота тук приятен – непринуденото общуване, подкрепата на семейството. Виждат възможности там, където сме свикнали да виждаме пречки – че е хаос, в който трябва да подредиш всичко сам, че има толкова неразработени области и толкова много да се върши, че няма как да ти стане скучно. Че имаш място да рискуваш, да експериментираш, да се проваляш. Тук са с нагласата да правят нещо смислено и полезно на мястото, което са наричали свой дом.

  Българите, завърнали се от чужбина, са екзотични птици. Първо, за двадесет и няколко години свикнахме, че движението е отвътре навън и обратното изглежда неестествено. Второ, бяхме ги отписали. За тях се мисли като за онези един милион хора, които ги няма. Които се спасиха, а ние останахме да се борим с вятърни мелници. Липсата им нанесе трайни вреди върху икономиката, обезкръви цели сектори и образува неблагоприятна демографска структура, в която остаряващите стават все повече от работещите, а резултатът от изборите винаги се джурка в едни и същи от три до пет комбинации. И трето, дори не можем да плеснем с ръце „връщат се“, защото все още твърде много други избират да си тръгнат.

  Така сме привикнали да мислим за българите от чужбина. И грешим. Всъщност в огромната пропаст, която зее в отношенията между България и българските емигранти, се крият ужасно много пропуснати възможности. Които съвсем не е късно да наваксаме.

  Защото макар да не са физически тук, присъствието им в страната е осезаемо. С намаляването на преките чуждестранни инвестиции българите, които живеят в други държави, се превърнаха в почти най-големия инвеститор в страната (виж графиката). Паричните потоци от емигранти възлизат на 744 млн. евро за миналата година и представляват 2% от БВП на България. Тези средства са източник на чуждестранна валута, увеличават националния доход, финансират вноса и допринасят за платежния баланс. Според доклад на Института за пазарна икономика емигрантските пари са и мощно средство за слабо развити региони, където цели семейства се издържат и потребяват благодарение на тях. Има обаче огромен потенциал да превърнем тези средства от социални помощи в инвестиции, които създават стойност.

  По примера на страни като Ирландия, Шотландия и Израел, чиито граждани в чужбина са глобални посланици на своите държави, а уменията и контактите им се връщат под формата на бизнес.

  Защо са важни българските емигранти

  Дългосрочният ни растеж като икономика и общество зависи от три неща – инвестиции, човешки ресурси и технологии. Като работна сила и качество на кадрите обаче значително изоставаме, отбелязва икономистът от Industry Watch Красен Йотов. Всъщност в момента България дори губи инвеститори в полза на Румъния просто защото няма кой да работи.

  За да създаде условия на хората да остават в страната обаче, България има нужда от стабилна и предвидима бизнес среда, която гарантира правото на собственост, от работеща съдебна система и ефективни здравеопазване и образование. С други думи, всички важни и трудни реформи, в които се проваля правителство след правителство. Докато чака да се появят съвестните и смели политици, които да ги случат обаче, България има два силни коза, с които може да навакса изоставането си – умните и амбициозни българи в чужбина и индустриите с голям потенциал за растеж като IT и аутсорсингът, които могат да привличат и висококвалифицирани чужденци. И двете са от ключово значение, ако се стремим да бъдем отворена икономика, която се възприема като инвестиционен център в региона.

  „Факт е, че държавата е абдикирала от българите в чужбина и дори битува отношението сред държавната администрация, че е по-добре те да си останат там“, констатира Георги Брашнаров, председател на Българската асоциация на софтуерните компании (БАСКОМ). Той наблюдава, че „изтичащият“ поток от хора в последните години е започнал поне минимално да се балансира от „входящия“ поток към България. Балансът обаче е крехък – „абсолютният реваншизъм, както и инфантилизмът във всяка публична проява както на управляващите, така и на опозицията, кара хората отново да са тревожни и да се появяват първите лястовички, които да искат отново да си тръгнат“, отсича Брашнаров.

  „Държавата трябва да осъзнае, че има много българи, които живеят в чужбина, правят смислени неща и не са престанали да бъдат българи“, отбелязва и Асен Василев, който беше министър на икономиката в служебното правителство и самият той преди няколко години се върна от САЩ. Според него мисленето „те заминаха, а ние останахме“ е непродуктивно, защото на практика една трета от работоспособните българи живеят в чужбина. „Тоест всяка разпоредба трябва да се приема с мисълта, че 30% от евентуалните й потребители живеят в чужбина. Докато това не се промени като мислене, аз не виждам как ще започне да се изгражда доверието, за да се завърнеш. Държавата трябва много сериозно да се замисли как се отнася към най-големия си чужд инвеститор – българите в чужбина“, отсича той.

  Същият акцент постави и изпълнителният директор на „Агрополихим“ и експат в България Филип Ромбаут по време на годишната среща на „Капитал“ на бизнеса с правителството. Той живее и прави бизнес в България от 17 години и смята, че върналите се през последните години българи са най-доброто, което се е случило на страната. „Трудно е, дори, бих казал, невъзможно само хората, които са останали тук с цялото си наследство от времето на социализма, да променят България и да я движат напред. Аз например имам много приятели – българи, които се върнаха в периода 2008-2009 г. и с тях е изключително приятно да се работи, защото те мислят различно. Това, разбира се, не означава, че няма качествени хора и тук, които никога не са напускали страната, но истинският прогрес идва, когато двете неща се комбинират“, коментира Ромбаут. Според него дори не е нужно да сравняваме обемите на изтеклите мозъци с обема на върналите се, защото не това е важният показател. Важното е какъв е приносът на тези, които се прибират. „Не можем да сравняваме многото напуснали хора с връщането на един умен човек тип Бил Гейтс за България например. Не ви трябват милиони хора, за да оправите една държава, нужни са една критична маса от 100 – 150 сериозни хора, които могат да направят разлика.“

  Кои са магнитите за умни хора

  Добрата новина е, че доста от хората, за които Ромбаут говори, са вече тук. Можем да благодарим на световната икономическа криза за присъствието на някои и на личната романтична инициатива за промяна на други, но е факт, че откриваме все повече завърнали се българи, които се занимават с предприемачество тук, имат собствен бизнес. Учени от чужди университети, които преподават или имат съвместни изследователски проекти с български университети. Хора, които са се посветили на решаването на проблеми в най-занемарените социални области като образование, здравеопазване и култура. Живи, вибриращи общности от хора, които на базата на контактите си буквално създават нови светове.

  Повечето от тях са прелетели обратно в България заради подобряването на стандарта на живот тук и усещането, че има потенциал за растеж. Всъщност както подчертава и Асен Василев, те са там, където има добавена стойност, където се случват интересни неща. „В България има сравнително малко на брой индустрии и компании, които предлагат подобни възможности“, казва той. Но все пак ги има. Примери са софтуерната компания „Телерик“ или производителят на стени за катерене „Уолтопия“. „Те са намерили нишата на глобалния пазар, конкурират се с най-добрите в света и съответно и плащат добри заплати“, отбелязва Василев.

  Естествен магнит за висококвалифицирани кадри през последните години е IT и аутсорсинг индустрията в страната. Разбира се, това не е единственият интересен сектор, но е с крещяща нужда от служители. И тъй като трудно успява да ги набави от пазара, с радост внася кадри. В момента секторът дава работа на над 40 хил. души, а според анализи на БАСКОМ до 2020 г. те спокойно могат да станат 100 хил. души. В аутсорсинг индустрията делът на българи, върнали се от чужбина, и на чужденците е висок. Например близо една трета от служителите на Call Point New Europe в България в момента са точно такива хора. Компанията, която се занимава с аутсорсинг, е създадена през 2004 г. от Филип Угринов и френския му партньор Ксавие Марсенак. Днес тя има и стратегически инвеститор в лицето на канадската аутсорсинг компания TELUS International и дава работа на близо 900 души в България. По думите на Сирма Донева, директор „Човешки ресурси“ в Cal, 15% от тези хора са чужденци от ЕС или трети страни, а още толкова са и българи, скоро завършили висшето си образование в чужбина и завърнали се в страната.

  Магнит за умни хора (както българи в чужбина, така и за чужденци) са и двете програми за финансиране на стартиращи компании на фондовете по JEREMIE – Eleven и Launchub. Те вече са инвестирали в над 70 компании. Близо 40% от тях са създадени от чужденци, решили да дойдат в България да реализират мечтата си за собствен бизнес, а немалка част от останалите компании са основани от млади и образовани в чужбина българи. Наскоро един румънски предприемач запита основателя на „Телерик“ Васил Терзиев на негова лекция в университета в Станфорд, Калифорния, защо повечето млади румънски предприемачи предпочитат да дойдат в България. Терзиев отвърна, че основната причина според него е в отдадеността на хората предприемачеството в страната да се развива. „Впечатлен съм от духа на предприемаческото общество и как всеки чувства като своя лична мисия започнатото да проработи“, отговаря Терзиев.

  Тук е моментът да отбележим, че всичко това се случва без намесата на държавата. Това, с което тя помага, е само нисък данък върху доходите и сравнително ниска осигурителна тежест на фона на развития свят. И няма нужда ролята й да е много по-голяма от координираща. Тоест работата на умните политици е само да разпознаят секторите с конкурентни предимства на глобалния пазар и да насочат към тях инвестиции за образование, ноу-хау и подкрепа на българските компании, които се развиват в тях.

  Какво още да се направи

  Всъщност има още десетки хитри и практични начини да се поддържа жив контакт с българската диаспора в чужбина, които не изискват големи ресурси. По някаква причина обаче те остават встрани от усилията на държавата. България разполага с една доста овехтяла по дух и начин на мислене Стратегия за българите в чужбина, която се фокусира предимно върху историческата диаспора и се упражнява в раздаване на гражданство на хора с българско самосъзнание от Македония, Молдова, Украйна и в съхраняване на българщината (честно) чрез подпомагане на български училища, църкви, читалища. Да, сигурно е важно да се тропат народни танци в българските общности в чужбина, но има и далеч по-смислени и икономически обосновани начини да се извличат взаимни ползи.

  Като за начало е добре държавата да спре да пречи на тези, които са събрали смелост да се върнат. Легализирането на чужди дипломи например се оказва голям проблем за тези, които имат желание да работят в публичния сектор – в образованието например. Ключово е подобряването на консулските услуги – да можеш да си изкараш паспорт в рамките на няколко дни и да можеш да общуваш с администрацията само онлайн (което, както знаем, не е приоритет чак до 2020). Пречка пред завръщането често се оказва и ако семейният ти партньор произхожда извън Европа – нерядко не получава виза, а разрешение за постоянно пребиваване се дава чак след петгодишен престой. „Представете си, че трябва да ходите всяка година до Душанбе, за да си подновите визата“, казва Константин Проданов съвсем не на шега, който от няколко години се е върнал в България със съпругата си от Япония.

  По същия начин можем да се помисли и за облекчаване на режима за издаване на разрешителни за работа на чужденците, така че при нужда бизнесът да може по-лесно да си внася кадри, ако не може да ги обучи. Например в ИТ сектора търсенето на технически специалисти е три пъти по-високо от предлагането от университетите, а на специалисти с бизнес умения (продажби, маркетинг и. т.н.) – два пъти, поясняват от БАСКОМ.

  Важно е покрай дебата за промяната на изборните правила да се въвлекат и по-активно българите в чужбина. Разширяването на правата им да избират и да бъдат избирани е всъщност най-силният политически инструмент, с който държавата може да заяви промяната на нагласата си към емигрантите. „Конституцията гарантира на всички български граждани равни права, където и да се намират, а в същото време налага ограничения на българите с двойно гражданство и българите, които не са живели в България през последните пет години“, отбелязва Ваня Иванова, която е изследовател в Центъра за миграционни изследвания в Нов български университет.

  Въвеждането на гласуване по интернет би оказало сериозен ефект върху политическата активност на българите зад граница. Ако ти се налага да прекосиш половината щати, за да пуснеш гласа си във Вашингтон, това със сигурност е пречка да изразиш гражданската си позиция. А както видяхме покрай #ДАНСwithme Global, българите в чужбина имат мнение и без значение какво е, то трябва да се зачита.

  Добра стъпка според икономиста от Industry Watch Красен Йотов е Българската агенция за инвестиции да насочи усилията си да рекламира България като дестинация за бизнес пред хилядите българи в чужбина на високи постове в международни компании. Да организира срещи с тях, на които да разяснява какво произвеждаме, какво изнасяме, каква индустрия имаме, какви възможности за аутсорсинг и инвестиции предлагаме. Тъкмо това прави Ирландия през 80-те години с богатата си диаспора в САЩ, за да привлече интереса на инвеститори.

  Много българи, които учат и работят в чужбина, казват, че по-често биха обръщали поглед към България, ако имат повече информация за възможностите за работа, за това какво се търси на пазара на труда. Тук дори не е нужно държавата да влага собствен ресурс, а да работи по-активно с вече създадени общности от българи, които правят това. „Тук-там“ например е такава мрежа, която организира кариерни форуми и networking събития за хора, работили и учили в други държави. Имат „посланици“ в различните европейски столици, които организират срещи на българските общности, лекции по предприемачество, работилници и какво ли още не.

  Харвардският клуб в България пък е добър пример за това какво може да се върши в сферата на образованието. Те водят големи имена в различни области да бъдат лектори на български студенти. Проблемът е, че подобни курсове все още не са неразделна част от програмите на университетите. А образованието е много важна област, през която може да се засили обменът на знания и умения на добре реализирани българи в чужбина. Всъщност такива примери не липсват. Благодарение на личните усилия на български учени, които работят в чужди университети и лаборатории, в България се случват световни семинари в нишови, но важни области като криптография, астрономия, математика (виж повече тук). „Един сериозен начин да започнем да изграждаме мостове с българите в чужбина, минава през летни училища за децата. Има страшно много българи, за които е много скъпо да наемат детегледачки през лятото, а в същото време за децата би било добре да поддържат българския си и да си играят с други деца. Ние постоянно печелим олимпиади по математика – защо да не направим летни училища около преподавателите, подготвили тези златни медалисти“, дава идеи Асен Василев и добавя: „Важното е, че това са инициативи, които не са с принудително-задължителен характер и няма никакъв комсомолски плам в тях, но са прости и практични стъпки, които създават контакти.“

  Всъщност не е нужно дори физически да очакваме завръщането на българите, за да можем да извличаме конкретни резултати. Повечето модерни млади българи дори не разбират миграцията като постоянно явление. За тях е важно да са мобилни, да могат да бъдат там, където им е интересно и се чувстват полезни. Както казва Калина Александрова, архитект, която от няколко години се е върнала от Берлин: „Преди емигрираш и може би повече никога не виждаш семейството си, докато сега си скайпваш с тях още в самолета.“ Технологиите позволяват да работиш за кауза в България, дори и да не се намираш тук в по-голямата част от времето. Елена Шмидт, която работи в НПО за подобряване на образованието в САЩ, е в активна комуникация със „Заедно в час“ например за обмяна на опит и ноу-хау. „Мисля си, че ползата винаги е двустранна. Днешният свят е малък, а проблемите стават все по-общи; затова и решенията им не са толкова различни“, казва тя.

  Всичко е въпрос на нагласа. Досега България само се тюхкаше за изтичането на мозъци и гледаше на хилядите емигранти като на безвъзвратно изгубен ресурс. Време е да счупим този глупав мит. Тук или там, българите от чужбина искат да допринасят. Просто трябва да протегнем ръце.

  .

  По темата работиха:

  Зорница Стоилова
  Татяна Пунчева-Василева
  Мария Манолова
  Илин Станев
  

• Изборният кодекс на БСП върви към провал, готвят ревизия на закона „Фидосова“

  Подготвеният осем месеца нов Изборен кодекс е пред провал, предупреди официално председателят на Временната изборна комисия Мая Манолова след скандалите, разгорели се на последните две заседания* днес, 11.02.2014 г.

  .

   Полина Паунова, Mediapool

  

  Нейните съпартийци от БСП вече работят по „План Б“ – спешни корекции в заклеймения от самите тях Изборен кодекс на Искра Фидосова. Както се очакваше, проектът на Мая Манолова дерайлира заради разногласията с коалиционния партньор ДПС по ключови разпоредби. Като алиби за евентуалния провал на кодекса „Манолова“ обаче най-вероятно ще бъде изтъкнато очакваното вето на президента Росен Плевнелиев, с което окончателното приемане на закона ще се забави твърде много и няма да може да бъде ползван за евроизборите през май.

  След две поредни заседания във вторник, проектът влиза в деловодството на Народното събрание (НС) без окончателно одобрени текстове по едни от най-важните въпроси – да има ли въобще преференция при който и да е вид избори, по каква методика да се разпределят мандатите и др.

  Единодушие бе постигнато по един единствен текст – за увеличаване на многомандатните избирателни райони от 31 на 32, след като Варна се разделя на два района, по модела на София и Пловдив.

  При гласуването на останалите, обяснявани като „основополагащи текстове“, представителите на четирите парламентарни партии се блокираха взаимно, което означава, че съдбата на проекта ще се решава в пленарна зала.

  Депутати от мнозинството коментираха пред Mediapool, че не е ясно дали кодексът ще може да бъде приет в разумни срокове, а не в „12 без 5“, точно преди европейските избори. Някои допускат и вариант законът на Манолова да бъде „замразен“ за неопределено време, тъй като дискусиите по него задълбочават все повече напрежението между БДП и ДПС.

  Бурните спорове и конфликти, съпътствали предишните заседания на комисията, във вторник доведоха до скандал и временно прекъсване на обсъжданията, след като депутати от различни партии ядосано напускаха залата, а накрая това направи и самата председателка Мая Манолова.

  Съзнавайки кризата с един от приоритетите си, за какъвто бе обявила Изборния кодекс, парламентарната група на Коалиция за България е решила по-рано във вторник, че е възможно да отстъпи по един от най-важните въпроси – преференцията. Социалистите били склонни да се съгласят с ГЕРБ за намаляване на прага на изборната преференция от 7%, както е в проекта „Манолова“, на 5%. Идеята им, обаче е това да важи само за европейския вот, а не за национален.

  „По-добре да има по-ниска преференция, отколкото тази, която предлагаме, защото иначе сме пред вариант изобщо да няма такава и избирателите с право да ни попитат вие какво правихте близо 1 година“, коментира пред Mediapool депутат от левицата.

  БСП обаче имат две опасения – ако подкрепят ГЕРБ за 5% праг на преференция, ДПС ще ги саботира за всички останали текстове, по които има разминаване между БСП и ГЕРБ. Такъв е например текстът за новата ЦИК.

  Другият проблем на БСП е че, половината от партията не приема ниска преференция за изборите за Народно събрание, а само за Европейски парламент.

  Затова социалистите ще настояват в пленарна зала за по-ниска преференция на евровота и никаква възможност избирателите да пренареждат партийните листи за депутати в българския парламент, каквото е желанието и на ДПС.

  Спорът за т.нар мажоритарен елемент в пропорционалната листа бе един от най-ожесточените в комисията, която така и не стигна до какъвто и да е гласуван текст.

  Освен обичайните кавги с ГЕРБ, конфликти във вторник имаше и между БСП и ДПС, включително по незначителни на пръв поглед поводи. Така например депутатите от двете партии не успяха да се разберат във вторник кое да разгледат първо – забележките на Венецианската комисия към проекта или другите негласувани текстове.

  Заради изнервената обстановка всички се изпокараха – първо Манолова с депутати от ДПС, после избухна скандал между Манолова и Татяна Буруджиева.

  Заради крайни изказвания един след друг от заседанието си тръгнаха обидени депутатите от ГЕРБ Данаил Кирилов и Десислава Атанасова.

  Темповете, с които комисията заседава на второ четене, показват, че сроковете за Изборния кодекс няма да бъдат спазени, заяви Мая Манолова. Чакаме и вето на президента в частта на закона за ЦИК, дано успеем да направим така, че всичко това да действа на изборите, допълни тя.

  Депутатът от ДПС Мустафа Карадайъ се обиди на Манолова, събра си нещата и докато тя не се съгласи с неговата позиция, той отказа да участва в заседанието.

  Накрая председателят на комисията Мая Манолова обясни, че всякакви срокове за приемането на кодекса се изпускат и това може да доведе до провеждането на евровота по кодекса „Фидосова“. След като и тя напусна ядосана заседанието, то прекъсна, но малко по-късно продължи, за да приключи с пълно фиаско.

  „План Б“ на социалистите предвижда, ако комисията не даде особен резултат, както те се изразяват, в следващите седмици да бъде преработен сегашният изборен закон, приет по времето на ГЕРБ.

  Експерти вече са ангажирани експерти да готвят поправки в разпределението на партийните представители в районните и секционните комисии.

  –––––––––––––––––––––––––––-

  * Записите на заседанията на комисията по проекта за Изборен кодекс (вкл. и на първото от днес) може да намерите – ТУК.

   

• САЩ пак на ръба на неплатежоспособността

  

  Министърът на финансите на САЩ, Джейкъб Лю, предупреди, че след най-малко три седмици правителството на страната ще свърши всички пари, освен наличните, понеже държавата не може да взема повече заеми.

  По думите на Лю способността на федералното правителство да изпълнява своите задължения по обслужване на държавния дълг ще бъде изчерпана не по-късно от 27 февруари.

  „Настойчиво призовавам Конгреса възможно най-бързо за повдигане на тавана на държавния дълг и да обезпечи стабилността на икономиката и финансовите пазари”, заяви Лю.

  Източник:  в. „Сега“

• Група протестиращи излезе с петиция „Отговорни точки“

  

  Обръщение, наречено „Отговорни точки“, е публикувано в Рeticiq.com  и в група във Фейсбук, носеща същото име. То е подписано от група протестиращи български граждани в чужбина, отговаряйки на въпроса „Какво искате?“, и е отворено за присъединяване. 

  ––––––––––––––––––––––––––

  .

  ОТГОВОРНИ ТОЧКИ

  .

  Като съзнаваме,

  че най-големият проблем в страната е липсата на морал в обществените дела;

  че този проблем не може да се реши само с промени в “системи” и “структури”;

  че решението е най-вече промяната на човешките ценности у всеки от нас и особено у нашите представители във властта, която принадлежи и произлиза от нас;

  че тези ценности всеки от нас трябва да демонстрира и отстоява всеки ден и във всяко свое действие в обществото,

  обявяваме нашите предложения за решения на най-належащите проблеми в обществения ни живот.

  Съзнаваме, че някои от тези промени не могат да бъдат направени бързо, защото ще възпрепятстват едни най-скорошни избори или изискват промени в Конституцията.

  Предлагаме ги въпреки това, защото е нужно да влязат в приоритетния дневен ред възможно най-скоро.

  Разбираме и че това съвсем не е всичко, което е нужно да променим, за да върнем страната към истинска демокрация, върховенство на закона и просперитет.

  Но намираме тези действия за доказано важни – с потенциал рязко, бързо и ефективно да доведат до значими обществени ползи.

   

  1. ПРАВИТЕЛСТВОТО ПОДАВА ОСТАВКА И ПАРЛАМЕНТЪТ СЕ РАЗПУСКА НАЙ-КЪСНО ДО 6 МАРТ 2014
  

  • Заради най-ниското доверие към тях в демократичната история на България – резултат от знаковото назначаване на Пеевски за шеф на ДАНС и много други назначения на хора с крайно съмнително и дори престъпно минало в управлението.
  • Заради редица решения и намерения, дълбоко застрашаващи свободите на гражданите и демокрацията.
  • За да не се злоупотребява с напрежението в обществото и да се отговори на безспорно най-фундаменталните обществени очаквания – за морал в политиката.
  • За да бъдат спазени законовите срокове за провеждане на парламентарни избори заедно с тези за Европейски парламент.

   

  2. ИЗБОРНИТЕ ПРАВИЛА: ШИРОКО ОТВАРЯНЕ ЗА НЕЗАВИСИМИ КАНДИДАТИ И БЪЛГАРИТЕ ОТ ЧУЖБИНА

  • До разпускането си Народното събрание приема за най-важен приоритет и отделя най-голяма част от времето си за работа по приемане на съществени промени в Изборния кодекс.
  • Намаляват се до символични изискванията за регистриране на независим кандидат: не повече от 100 лв депозит; не повече от 500 подписа за регистрация.
  • Един кандидат може да се кандидатира само в един район.
  • Изравнява се електоралната тежест на избирателните райони.

  • Равноразпределен безплатен достъп до обществените медии по време на кампанията за всички регистрирани за изборите партии и коалиции.
  • Избирателни райони за българите в чужбина, където те избират свои представители в парламента.
  • Електронно гласуване по интернет за българите в чужбина, по нататък – и за всички избиратели.

   

  3. В ПОЛИТИКАТА, ДЪРЖАВНОТО УПРАВЛЕНИЕ И МЕДИИТЕ: ПРОЗРАЧНОСТ СРЕЩУ КОРУПЦИЯТ

  • Всеки кандидат за ръководна публична длъжност и магистрат още при кандидатирането си подава отчет за своето имотно състояние и това на свързаните с него лица.
  • Дълбока лустрация: кадри на ДС нямат право да участват не само в законодателната, изпълнителната и съдебната власти, но и на всички обществени позиции, включително в регулаторни и антимонополни органи, както и медии.
  • Всяка медия декларира публично своите крайни собственици до дял на физическо лице.

  • Равнопоставят се гражданите и частните институции – изравняват се юридическите права на отделния гражданин с тези на банките, лизинговите дружества, кредитните институции.

   

  4.  МАГИСТРАТИТЕ: НЕЗАВИСИМИ, ПОЧТЕНИ И ОТГОВОРНИ

  • Сериозни наказания за нерегламентирано от закона общуване между магистрати и заподозрени, разследвани, съдени или осъдени лица и техни представители или свързани с тях лица.
  • Значителни финансови и дисциплинарни наказания за магистрати, сериозно забавящи разследвания, дела, следствия и присъди.
  • Магистратите гласуват пряко за своите представители във ВСС.

   

  5. ПАРТИИТЕ: КРАЙ НА РАЗТОЧИТЕЛСТВОТО И ЯСНОТА НА РАЗХОДИТЕ
  

  • Държавната партийна субсидия намалява съществено с поне 50%.
  • Ограничени по задължителни критерии дейности, за които може да се използва държавната субсидия за партиите.
  • Политическите партии на централно и областно ниво публикуват на сайтовете си отчет всеки три месеца с конкретна информация за какво е използван всеки разход над 500 лв.
  • В уставите си партиите задължително включват ясни процедури за номинация на кандидати и включването им в листи.

   

  6. ДЪРЖАВНИТЕ ИНСТИТУЦИИ: МАКСИМАЛНО ПРОЗРАЧНИ И ОТВОРЕНИ

  • Всяка организация, кандидатстваща за достъп до обществени ресурси, декларира публично своите крайни собственици до дял на физическо лице.
  • За всички договори, финансирани с обществени средства, държавни или от външни фондове, се публикуват пълните проектни предложения с бюджет, описание на целите, основни дейности и отчетени резултати. Всяко министерство, община и бюджетна структура поддържат на интернет страницата си информация или препратка към информация за такива сключени договори, текущи и изтекли.
  • Електронното правителство е главен приоритет на управлението с отговорник вице-премиер; с цел рязко и бързо намаляване бюрокрацията и корупцията, над половината административни процедури на всички власти до две години стават електронно и дистанционно изпълними.
  • Всяка информация на държавните институции се публикува в сайтовете им във формат “отворени данни”, удобни за автоматично обработване.
  • За всяко гласуване в комисиите на Парламента, на сайта му се публикува до 24 часа поименен списък кой как е гласувал.

   

  7. КОНСТИТУЦИЯТА: ПРИОРИТЕТИ ЗА СИЛЕН ГРАЖДАНСКИ КОНТРОЛ ВЪРХУ УПРАВЛЕНИЕТО

  • Разширява се “правният интерес”: дори незасегнати директно от държавни решения граждани могат да ги оспорват след преценка от съда, че е налице голям обществен интерес.
  • Всеки гражданин може да сезира директно Конституционния съд, който преценя кои жалби да разгледа по същество.
  • Премахва се ограничението българите с двойно гражданство да стават депутати –съществуващо в Европа само в България и Украйна.

   

  9 февруари 2014 г.

   

  ГРУПА ПРОТЕСТИРАЩИ:

  Атанас Чобанов – лингвист

  Боян Бонев – инженер

  Елена Хамбарджиева – докторант

  Красимир Гаджоков – инженер, консултант информационна сигурност

  Люба Батембергска – политолог, специалист социално включване

  Мария Щурова – икономист

  Михаил-Ернесто Михайлов – предприемач

  Юлиян Собаджиев – лингвист

   

  За контакти:  [email protected]

• Изборен комикс

  Кодексът „Манолова” ще надмине кодекса „Фидосова” по реакционност

  .

  Любен Обретенов, в. „Сега“

  Манолова достойно продължи делото на Фидосова. Снимка: Юлиан Савчев, в. „Сега“

  Ако в началото на работата по новия Изборен кодекс, известен още като кодекса „Манолова“, имаше някакви надежди, че е възможно да се направят качествени промени в изборното законодателство, то днес, когато дебатите по темата са на финалната права, те напълно се изпариха. Разликите между кодекса „Манолова“ и сега действащия закон, известен като кодекса „Фидосова“, са пренебрежимо малки. Положителните му качества са, че е написан по-прегледно като форма. В съдържателен план обаче той не се различава почти по нищо от сега действащия. Дори в някои отношения е по-реакционен по отношение на възможностите на гражданите да имат реална власт в изборния процес.

  Основното очакване на обществото беше въвеждането на мажоритарен вот или поне на силен мажоритарен елемент във вота. Това очакване не е от вчера, не е дори от миналата година, но за пореден път става ясно, че то няма да се случи. Дори напротив,

  в някои отношения се прави крачка назад

  В кодекса „Фидосова“ например прагът за разместване на листата чрез преференциален вот при евроизборите е 6%, докато в този на Манолова той е 7%. Още в самото начало по работата на кодекса беше ясно, че едва ли ще се въведе чист мажоритарен вот на парламентарните избори. Имаше обаче очаквания за силен мажоритарен елемент – било чрез т.нар. немска система, при която половината депутати ще се избират мажоритарно, било чрез въвеждане на задължителна преференция с нулев праг. Последната идея бе подкрепена от две трети от членовете на Обществения съвет към Временната комисия. В крайна сметка БСП записа, че преференцията ще е пожелателна, а прагът за разместване на листите ще е 7%. ДПС пък предложи листата да се пренарежда само ако повече от половината избиратели са отбелязали своя предпочитан кандидат. И двете положения на практика обезсмислят преференциалното гласуване.

  Отговорността за това избирателите отново да нямат реална власт, не е само на БСП и ДПС, а и на ГЕРБ. Защото герберите не излязоха със смели предложения за промени в тази насока. Единственото, което поискаха, е 31 мажоритарни мандата. Дори тази идея да се беше приела, тя щеше да бъде просто прах в очите на хората, както стана през 2009 г. Зам.-шефът на ПГ на ГЕРБ Цецка Цачева открито заяви, че партията няма да подкрепи задължителна преференция с нулев праг, защото това може да удължи прекалено много броенето на вота. А пред заплахата от провал на вота политиците предпочитат статуквото.

  Стана ясно, че

  възможност за електронно гласуване също няма да има

  Можеше и да повярваме, че управляващите са загрижени за възможностите чрез такъв тип гласуване да се упражнява контролиран вот. Само дето чрез някои други текстове те върнаха стари положения, които определено помагат вотът да се контролира. Според кодекса „Манолова“ вече ще се гласува не само със знак X, а и със знак V. Този регламент определено улеснява купувачите на гласове. Регионалните преброителни центрове, които бяха експериментално създадени на минали избори, също отидоха в историята. Така изборните търговци отново ще могат да правят справка със секционните протоколи дали са получили толкова гласове, за колкото са платили. За ново разпределение на многомандатните райони с оглед на това един депутатски мандат да струва приблизително еднакво в цяла България въобще не стана и дума.

  Цялата активност на настоящите управляващи по отношение на изборното законодателство не беше нищо повече от изборен комикс. Основната теза на БСП и ДПС и досега е, че чрез кодекса „Фидосова“ ГЕРБ са фалшифицирали и манипулирали изборите. Теза, дълбоко невярна и очевидно манипулативна. Приетият от бившите управляващи кодекс сам по себе си не беше чак толкова лош, като изключим, разбира се, факта, че и той не даде реална власт в ръцете на избирателите. Безобразията, на които станахме свидетели по време на някои от проведените избори при управлението на ГЕРБ, не се дължаха на текстовете на кодекса. Никъде в него не беше записано например, че депутати могат да разнасят чували с бюлетини или пък секционни комисии могат да хвърлят бюлетини в контейнерите за боклук, или да попълват небрежно протоколите си. Освен това избори, особено национални, не се манипулират чрез законодателство или чрез умишлени грешки при броенето на бюлетините.

  Българската практика в изборните манипулации е по-различна

  През 2001 г. СДС манипулира изборите, като създаде няколко ментета на НДСВ, с което лиши царската партия от собствено управляващо мнозинство. През 2005 г. Симеон Сакскобургготски направи НДСВ втора политическа сила с поредната си лъжа – че няма да прави коалиция с БСП. През 2009 г. лидерът на ДПС Ахмед Доган с прочутата си реплика, че именно той определя порциите в държавата, осигури на ГЕРБ почти самостоятелно мнозинство. През 2013 г. с раздухването на т.нар. Костинбродска афера Мая Манолова, Николай Бареков и сие понижиха чувствително резултата на ГЕРБ. Много е вероятно и на следващите избори да има някаква подобна случка, която ще наклони везните в една или друга посока. Но тези политически шмекерлъци няма как да бъдат спрени с изборното законодателство. Именно за това приказките на управляващите, че чрез новия Изборен кодекс те работят за осигуряване на честен изборен процес, са поредната голяма лъжа. Единствената цел на този кодекс бе да се уталожи напрежението в обществото и да не се направят големи промени в законодателство. И със сигурност тази цел е постигната. Вярно, президентът инициира референдум по темата, което дава някаква надежда, че все пак някакви промени може и да има. Но откритата агресия, с която идеята на Плевнелиев бе приета от политическите сили, не дава голяма надежда, че представителите на статуквото ще създадат такива закони, които да разбият същото това статукво.

   

• „Софийски имоти“ продало на Мюфтийството държавна сграда, дарена от благотворител „за вечни времена“

  Материал на Биволъ 

  .

  

  Триетажната сграда, в която е настанено Главното мюфтийство, е дарена на държавата през 1931 г. от българския предприемач от македонски произход Димитър Станишев и неговата съпруга Луиза „на вечни времена“. Дарителите са пожелали къщата на „Братя Миладинови“ 27 да служи за образуване на благотворителен фонд при Министерството на народното просвещение, от който да се отпускат стипендии на бедни българчета, родом или с произход от Македония и Западните покрайнини, за следване в български и чужди университети. Станишев е бил виден българин от Галичник. По време на българската власт 1915-18 г. дарява родната си къща за нуждите на българската управа. След като Вардарска Македония е окупирана от сърбите се преселва в София. Необходимо е да се каже, че този виден български патриот е дарил и 15 000 лв. за посмъртната каса на Илинденската организация, която подпомага революционери-ветерани в нищета.

  Дарението е прието със Закон от Народното събрание на 18 февруари 1931, обнародван с указ номер 38 на Цар Борис III в брой 282 на Държавен вестник на 20 март 1931 г. показва справка в архивите. Лично Цар Борис награждава Димитър Станишев с орден „Българска признателност за човеколюбие“, III степен. Предприемачът умира на 26 септември 1936 година и е погребан с почести от македонската емиграция.

  

  

  Дълги години голямата къща на Станишеви се използвала за нуждите на българското просвещение и децата на македонските бежанци. Сградата е и една от малкото български постройки, които са включени в световните каталози на архитектурните забележителности.

  Незнайно как в началото на този век апетитният имот се оказва собственост на скандалното дружество „Софийски имоти“, което в края на 2001 г. го продава на Главното Мюфтийство за 544 920 лв., показа проверка на Биволъ в имотния регистър. Справките сочат, че на няколко пъти сградата е била ипотекирана, залагана и дори запорирана, заради действията на „собственика“.

  

  Документите говорят красноречиво и повдигат много въпроси. На фона на дискусията около вакъфските имоти, прилежно описани от турската държава, имаме драстичен огледален пример за безстопанственост от страна на българската държава. Преди да реагира Биволъ, сигналът за безобразието е бил пуснат от македонски българи до лидер на една политическа партия, но не е последвала никаква реакция от там.

  Министерството на образованието трябва да каже как така къщата на Станишеви се е озовала изведнъж в Софийски имоти. Кой е взел решение да я продаде, като наруши дарствения акт, който е неприкосновен, защото е договор между дарителя и Българската държава? Дали сегашната ни държава се смята за правоприемник на България от преди 9 септември 1944 г, или единствено за наследник на НРБ!? За безнраственото потъпкване на дарствената воля и паметта на сем. Станишеви е нужна силна обществена и институционална реакция, за да бъде възстановено моралното и юридическо право.

  Ще бъде ли възстановена законността и уважена волята на Димитър и Луиза Станишев за благотворителен фонд, с който да се финансират студенти от Македония и Западните покрайнини, или скандалът ще остане като паметник на институционалната амнезия? Сегашното положение с къщата на дарителите сем. Станишеви обезсмисля правовия ред, премахването на деформациите от комунистическия режим след 1989 г. и въобще самата идея за държавност!

  
  
• ЕК заплаши САЩ с визи заради България

  

  Брюксел заплаши да въведе визи за американски граждани, ако в следващите 6 месеца САЩ не премахнат визите за гражданите на България, Румъния, Полша, Кипър и Хърватия, предаде електронното издание ЮрАктив.

  Повечето от гражданите на 28-те страни – членки на ЕС, свободно пътуват до Америка, но на българи, румънци, поляци, кипърци и хървати все още са им необходими визи, за да влязат в САЩ, Канада и Австралия. На 20 декември м.г. влезе в сила регламент, според който държавите – членки на ЕС, трябва да действат съгласувано по въпросите, свързани с визите, особено когато става въпрос за страни извън общността, които третират по различен начин жителите от отделните европейски държави. Ако до 6 месеца проблемът не бъде решен, ЕС трябва да въведе визи за американските дипломати, предупреждава ЕК. Експерти обаче коментират, че страните, за които САЩ не са премахнали визите, ще продължават да водят паралелни преговори за отпадането им.

  Според новите правила ЕК може временно да прекрати свободното влизане на чужденци, ако техните родни страни отказват да премахнат визите за европейците в рамките на 6 месеца. В миналото Брюксел предупреди, че тези правила могат да принудят американските дипломати да кандидатстват за визи, за да пътуват до ЕС, ако Вашингтон не вдигне изискванията за разрешителни за държавите членки, за които това правило продължава да е в сила. Новите правила са приети по инициатива на Европарламента, който през 2012 г. представи списък с трети държави, които изискват визи за гражданите на някои от страните – членки на ЕС. Според евродепутатите Лисабонският договор дава нови правомощия на ЕС да изисква държави членки да бъдат третирани като едно цяло и това се отнася за САЩ, когато става въпрос за визите.

  Освен САЩ, Канада също продължава да изисква визи от гражданите на България и Румъния. Австралия на теория има единна система, обработваща молбите за визи от всички страни – членки на ЕС, но въпреки това процентът на българите и румънците, одобрени да получат документи, си остава много по-нисък от този на останалите европейци.

  Според сега действащите правила в САЩ, за да влезе България в програмата за безвизови пътувания, делът на отказите на виза трябва да е под 3% от подадените молби. Делът на отказаните туристически и бизнес визи за САЩ плавно се увеличава в последните години, показват официалните данни, представени от посолството на САЩ у нас преди дни. Отказите през фискалната 2013 г. са 19%, като през 2012 г. са били 18%.

  МЕРКИ

  4 държави от ЕС са били поканени от Вашингтон да подпишат двустранни споразумения като предварително условие за облекчаване на визовия режим, твърди ЮрАктив. От информацията не става ясно кои са тези страни. Едното от споразуменията е за обмен на данни, свързани с тероризма, а другото е за превенция и борба с организираната престъпност. САЩ вече са подписали подобни споразумения с доста от държавите от ЕС. До 9 февруари страните в ЕС трябва да запознаят ЕК за ситуацията си по отношение на изискванията за визи към техните граждани. ЕК не е одобрява това, че държави от ЕС отделно водят преговори, и това може да доведе до споразумения със САЩ.

  Източник:  в. „Сега“

  ––––––––––––––––––––––––––––-

  Бел.ред: По-късно днес БТА съобщи: Европейската комисия опроверга днес медийни спекулации, че възнамерява да въведе визов режим за граждани на САЩ заради изискванията за притежание на входни визи за граждани на някои държави от Европейския съюз.

  Микеле Черконе, говорител на еврокомисаря по вътрешните работи Сесилия Малмстрьом, поясни на пресконференция в отговор на въпрос, че до 9 февруари държавите от ЕС могат да съобщят на еврокомисията за случаи на липса на реципрочност във визовата политика на САЩ.

  Комисията отдава голямо значение на принципите на реципрочността и солидарността, поясни говорителят.

  Ще се опитаме да постигнем решение на проблема толкова ефективно, колкото можем. Ако въпросът е дали еврокомисията ще наложи веднага или на автоматичен принцип визи за граждани на САЩ, отговорът е не, подчерта той.

  Държавите от ЕС, които заявят, че не са облагодетелствани от визова реципрочност със САЩ, могат да поискат намесата на комисията до тази неделя. Можем да оценим тези заявления, не автоматично, но задълбочено. След това можем да преценим дали последващите действия биха могли да съдържат подобна мярка. Засега еврокомисията няма такива намерения, заяви Черконе.

  Еврочикаго напомня, че САЩ отдавна водят двустранни преговори с България за отмяна на визите и имат изисквания, които още не са изпълнени, за някои от които Едвин Сугарев е писал на Цацаров още преди една година (вж.линк).

   

• Чикаго като Града на светлината на Северна Америка

  Чикаго да се превърне в Града на светлината на Северна Америка и така до 2020 г. да успее да привлича 55 млн. туристи годишно. Този мащабен план обяви управата на града, цитирана от Chicago Suntimes.

  

  Целта на кметството е да направи забележителностите на града още по-атрактивни за посетителите му, като ги освети, но не с обикновено осветление, а чрез различни ефекти и дори триизмерни светлинни спектакли.

  

  За целта ще бъде обявен международен конкурс, в който са поканени да се включат екипи от художници, архитекти и инженери, които да представят своите планове как по-най-подходящ начин да бъдат представени и осветени сградите, парковете, пътищата и откритите пространства в града. Проектът ще обхване не само центъра на града, но и околностите му.

  

  „Целта ни е да превърнем нощите в Чикаго в истинско приключение. Това ще ни направи Града на светлините на Северна Америка. Хора ще идват от далече и ще се наслаждават на направеното от нас“, коментира кметът на Чикаго Рам Еманюел.

  Източник:  в. „Дневник“

• М. Екимджиев: Кой ще пази правата ни от Европейския съд по правата на човека?

  Михаил Екимджиев*,  Legalworld.bg

  .

  

  В последно време граждани и медии все по-настойчиво поставят въпроса: „Какво се случва в Европейския съд по правата на човека?“. В „мрежата“ прочетох дори призиви за протести срещу „намесата на държавата при решаването на делата срещу България“. Напрежението е провокирано от бланкетните писма, с които Страсбургският съд „поздрави“ за Нова година стотици българи, съобщавайки им, че техните жалби са обявени за недопустими. Copy-paste – писмата се отличават с лаконична неяснота и бюрократична арогантност.

  В тях няма мотиви, сочещи конкретни недостатъци на отхвърлените оплаквания. Вместо това, буквално на три реда, безхаберно е отбелязано, че „условията за допустимост, предвидени в членове 34 и 35 от Конвенцията, не са изпълнени“.

  Логическо дешифриране на това загадъчно послание е невъзможно, защото чл.34 и чл.35 съдържат както базисните условия за допустимост на индивидуалните жалби, така и много „подусловия“ и особени хипотези, решавани нееднозначно от Съда. Мистиката се засилва от факта, че някои от обявените за недопустими оплаквания са правно и фактологично сходни с други „български“ казуси, решени от същия съд в полза на жалбоподателите. Логичният въпрос „Защо?“ превантивно е париран с ултимативния тон на последните изречения от писмата: „… секретариатът на Съда не предоставя допълнителна информация относно проведеното заседание и не би могъл да продължи по-нататъшна кореспонденция с Вас по същите въпроси. Съгласно правилата на Съда, няма да получите друга документация във връзка с тази жалба, а преписката ще бъде унищожена в едногодишен срок от датата на решението.“.

  Началото

  Въпросът „Защо?“ доби актуалност и в контекста на многозначителните данни от годишния доклад на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), публикуван на 30 януари 2014 г. Отговорът предполага кратка ретроспекция на институционалната история на ЕСПЧ.

  Съдът в Страсбург е създаден с уникален международен договор – Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), ратифицирана на 4 ноември 1950 г. След Втората световна война елитите на обезкръвената Стара Европа прегръщат идеята за създаване на европейско пространство на свобода и върховенство на закона, базирано на общи ценности и достижения. Така е създаден Съветът на Европа (СЕ), като политически прототип на обединена Европа. Първото условие за членство в СЕ е ратифицирането на Конвенцията. Тя не само задължава „високодоговарящите“ страни да съблюдават човешките права като юридически и ценностен фундамент на демократичното общество, но и въоръжава всички граждани, сдружения и юридически лица с право на жалба до ЕСПЧ. Така „бащите“ на Конвенцията създават общодостъпен, наднационален съд като работещ механизъм за защита на основните права и свободи. Зачитайки националния суверенитет на държавите членки и първостепенната роля на националните им съдилища, ЕСПЧ осигурява сходна по форма и съпоставима по степен защита на всеки, намиращ се под тяхна юрисдикция.

  До края на 50-те години на XX век Конвенцията е ратифицирана от Австрия, Белгия, Великобритания, Германия, Дания, Ирландия, Исландия, Италия, Люксембург, Холандия, Норвегия, Турция и Швеция. През 1974 г. към нея се присъединяват Гърция, Франция и Швейцария. Най-голямото териториално разширяване на Съвета на Европа е след разпадането на социалистическия блок в началото на 90-те години. То води до почти тройно увеличаване на броя на държавите членки. Сред тях са не само страните от Централна Европа и Балканите, но и държави като Русия, Украйна, Беларус, Албания, Грузия и Азербайджан.

  Пазя носталгичен спомен от тези „години на невинност“. В периода 1991-1995 г. СЕ събираше в Страсбург „млади“ адвокати от новите източноевропейски демокрации. Обучението им за работа с Конвенцията целеше активизиране на дейността и повишаване на институционалния авторитет на ЕСПЧ. Лекторите споделяха, че от години Съдът работи на „ниски обороти“ поради малкия брой жалби. Явно вътрешните механизми на западноевропейските държави даваха надеждна правна защита на основните права и свободи и ЕСПЧ не оправдаваше обществените очаквания. Голяма част от работата му по онова време беше посветена на еднотипни, повтарящи се жалби главно срещу Италия и Турция. Имаше критики, че парите на данъкоплатците потъват в неефективни структури, работещи под организационния си капацитет, които не оправдават разходите за институционалната им издръжка.

  Как Европейският съд по правата на човека стана „Източноевропейски“?

  Посланието към източноевропейците беше ясно: „Знаем, че имате тежки правозащитни проблеми. Пишете жалби и ще Ви помогнем да ги решите“. Делата в Страсбург тогава продължаваха 2-3 години – колкото беше обичайната продължителност на първоинстанционните производства в софийските съдилища. Според наивистични статистически очаквания, разширяването на СЕ на изток щеше да увеличи броя на делата в ЕСПЧ пропорционално на броя на населението в новоприсъединените държави. Желанието за пълноценна натовареност се сбъдна като проклятие. Съдът буквално беше затрупан от лавина източноевропейски дела. Бюрократичната статистика явно не беше отчела решаващи исторически и народопсихологически фактори – недоверието на хората от бившия съветски блок към националните им съдилища, както и ненавистта на посттоталитарните държави към правата на човека, които доскоро бяха заклеймявани като идеологическа диверсия.

  Историческата инерция за игнориране на човешките права от тези държави системно „произвеждаше“ огромен брой нарушения. Неадекватността на вътрешното им право и на „местните“ институции правеха ЕСПЧ единствен коректив и последна надежда на хората за справедливост. През 1998г., когато Русия се присъедини към Конвенцията, Европейският съд вече се задъхваше. Очертаващото се цунами от руски жалби направи ситуацията критична. Това наложи първата съществена реформа, осъществена с Протокол № 11 от 1 ноември 1998 г. С него беше прекратена дейността на Европейската комисия към СЕ, която се произнасяше като първа инстанция по допустимостта на жалбите. Съдът, който разточително заседаваше на сесии, стана постоянно действащ. Промениха се и неговите правила. По съображения за процесуална икономия той започна да се произнася едновременно по допустимостта и по съществото на оплакванията. Решенията за недопустимост на жалбите започнаха да се постановяват от „тричленки“, а по-късно и от един съдия.

  Паралелно с външния натиск от неудържимото увеличаване на жалбите се задълбочаваше и вътрешната организационна и ценностна криза в ЕСПЧ. Присъединяването на десетки източноевропейски и полуевропейски държави промени съотношението на силите сред съдиите в състава на Съда. Тъй като всяка държава членка изпраща по един „национален“ съдия в ЕСПЧ, след 2004 г. представителите на бившите социалистически държави превишаваха по брой съдиите от стара Европа. Този факт е от особено значение, тъй като при решаването на делата, гласът на съдиите от Македония, Молдова, Албания и Азербайджан тежи точно толкова, колкото на колегите им от Германия, Франция, Великобритания и Италия. Същинският проблем обаче не е в численото превъзходство на източноевропейските магистрати, а в професионалния им профил. По стар народен обичай държавите не винаги изпращаха в Страсбург най-достойните и най-ерудираните юристи. В унисон с доминиращите политически нрави, за някои страни беше по-удобно да изпращат политически протежета с разнородни зависимости. Помним злополучния опит на наш зам.-министър на правосъдието от правителството на НДСВ, който се самопредложи, самоизбра и почти успя да се самоизпрати за национален съдия в ЕСПЧ. Само решителната намеса от СЕ и острата реакция на правозащитници в България попречи скандалната „грешка“ да стане печална реалност. Освен политическите зависимости и обичайно съпровождащата ги некадърност, числената доминация на източноевропейските съдии доведе до ценностна дезориентация на съда. Социалистическата правна школа, през която са преминали повечето национални съдии от новоприсъединените държави, маргинализира индивидуалните права за сметка на колективния интерес и волята на тоталитарната държава. Затова, дори да не са политически зависими, някои съдии са манталитетно обременени от идеологически и етатистки догми, които драматично се бият с европейските правни традиции и култура.

  Какво да се прави?

  Външният натиск от десетките хиляди нови жалби, съчетан с вътрешна идейна и ценностна полифония вкараха ЕСПЧ в институционален ступор. Продължителността на някои дела надхвърли 10 години, а през септември 2011 г. „висящите“ жалби станаха 160 000. В тази ситуация логичното очакване беше ЕСПЧ и СЕ да използват в максимална степен авторитета си за натиск спрямо държавите „рецидивисти“, които от години произвеждат най-много системни, еднотипни и повтарящи се нарушения, демонстрирайки пренебрежение към ангажиментите си по Конвенцията. Твърдите и разубеждаващи мерки, включително постановяване на пилотни решения и увеличаване на присъжданите обезщетения за системни нарушения, изглеждаха надеждна превенция срещу фактическото игнориране на КЗПЧОС от някои страни. Затова „стратегията“, която Съдът избра за „справяне“ с проблема, е парадоксална както от правна, така и от етична перспектива. Вместо да атакува първопричината за проблема, кореняща се в упоритото нежелание на посттоталитарните държави да зачитат основните права и свободи, той избра по-лесното – да тушира последиците от проблема, като намали не нарушенията, а жалбите, отблъсквайки хората, разчитащи на неговата закрила.

  Съдът за защита правата на човека vs. човека

  За да се спаси от огромния брой висящи дела и да откаже възможно повече хора от намерението им да търсят защита, Съдът в Страсбург прилага различни демотивиращи стратегии. Без претенция за изчерпателност, ще маркирам само най-очевидните и унизителните.

  Решенията по недопустимост на „едноличен състав“

  Това са бланкетните, обидни за жанра „съдебно решение“ писма, които описах в началото на статията. (В прикачения файл може да се види бланка на такова решение.) Държа да отбележа, че не става въпрос за решения, засягащи само формално дефектните и/или явно необосновани жалби, писани „на коляно“ от графомани, параноици или полуграмотни хора. Напротив, стотици добре аргументирани жалби, изготвени от опитни адвокати, бяха елиминирани по този „пестелив“ начин, въпреки че бяха базирани на трайно установена практика на Съда по сходни казуси срещу България, решени в полза на жалбоподателите.

  Емблематична в тази насока е институционалната „политика“ на ЕСПЧ по жалби срещу България, свързани с данъчни проблеми. С решение от 22.01.2009 г. по делото „Булвес“ АД срещу България (жалба № 3991/03) Съдът прие, че държавата няма право да отказва възстановяване на ДДС, когато получателят на облагаема с ДДС доставка е добросъвестен, не е могъл да контролира поведението на своя доставчик и коректно е изпълнил данъчните си и счетоводни задължения. Този правен стандарт бе затвърден с решение от 18 март 2010 г. по делото „Център за подкрепа на бизнеса“ срещу България (жалба № 6689/03). Решаващите мотиви на ЕСПЧ по тези две дела бяха в унисон и с богатата практика по ДДС-казуси на Съда на Европейския съюз (СЕС). Принципните аргументи на ЕСПЧ засягаха огромен брой данъчни дела и „обещаваха“ революционен пробив в архаичната практика на българските съдилища. Очаквайки последователно прилагане на възприетия правен стандарт, след решението „Булвес“, десетки данъчни жалби срещу България бяха регистрирани в ЕСПЧ. Тогава нещо се случи в машинарията на Съда. Вероятно поради застрашително увеличаващия се брой ДДС-оплаквания или по други „конфиденциални“ съображения, той реши, че е по-практично да елиминира тези жалби „на входа“.

  Технически това стана с решението от 25 януари 2011 г. по делото Стефан Назарев и други срещу България (обединени жалби №26553/05, №25912/09, №40107/09 и №12509/10). С него беше обяснено, че всъщност делата „Булвес“ и „Център за защита на бизнеса“ били частни случаи, нещо като „грешки на растежа“. Така беше решена съдбата на десетките висящи ДДС-жалби, засягащи тежък правозащитен проблем – системния отказ на държавата да възстановява дължим ДДС. Те поголовно бяха обявени за недопустими с немотивирани „решения“ на „едноличен състав“, или с бланкетното позоваване на решението Назарев, въпреки съществените правни и фактически различия между тях.

  Преформатирането на фактите

  Тази стратегия се прилага, когато Съдът вече е обявил за недопустима дадена жалба, но по изключение е изложил мотиви, целящи превантивно разубеждаване на потенциални жалбоподатели по сходни казуси. Когато все пак се появи нов казус със сходен профил, в ЕСПЧ невинаги устояват на изкушението да модифицират фактите така, че да „паснат“ в прокрустовото ложе на решението прототип. Поради необжалваемостта на решенията по допустимост, този подход е особено ефективен за групово елиминиране на цели категории оплаквания.

  Неуловимите критерии за ефикасност на вътрешноправните средства

  Изчерпването на ефикасните вътрешноправни средства за защита е процедурна предпоставка за допустимост на индивидуалните жалби до ЕСПЧ. По правило, когато правителството направи възражение за недопустимост поради неизчерпване на дадено вътрешноправно средство, то трябва да докаже неговата ефективност. Този принцип прагматично е загърбен от Съда в решението от 10.09.2013 г. по делото Недялков и други срещу България (жалба № 663/11). От него се разбира, че жалбоподателите ad hoc трябва да доказват, при това с максимална категоричност, неефективността на декларативно сочените от държавата средства. Само три месеца по-рано, в решението от 18.06.2013 г. по делото Ненчева и други срещу България (жалба № 48609/06), Съдът приложи огледален правен стандарт, според който наличието на вътрешноправно средство за защита и неговата ефективност се доказват от държавата, която се позовава на тях, оспорвайки допустимостта на жалбата.

  За цифрите и хората

  Описаните стратегии за демотивиране на хората и за подобряване на статистиките на ЕСПЧ явно не целят справяне с истинския проблем, произтичащ от растящия брой нарушения на правата на човека в някои държави. Целта е оцеляване на ЕСПЧ като институция и на работещите в него, за сметка на жертвите на нарушенията.

  Фактът, че най-много бланкетни „решения“ за недопустимост традиционно се произвеждат в последните работни дни на годината прави много вероятно предположението, че основното им предназначение е „оправяне“ на статистиката за съответната година.

  Последният годишен доклад на ЕСПЧ е публикуван на 30 януари 2014 г. Статистиките и прозиращите през тях факти и тенденции заслужават специален коментар.

  Към края на 2013 г. висящите пред Съда жалби са 99 900, при 128 100 в края на 2012 г. и 160 000 през септември 2013 г. Според Президента на Съда Шпилман: „Да се слезе под символичната граница на 100 000 висящи жалби е основание за голямо удовлетворение и окуражаване“. От думите на г-н Шпилман и от цитирания резултат (99 900 висящи дела) става ясно, че идеята-фикс за 2013 година е била преминаване на „психологическата“ бариера от 100 000 дела (нещо като звуковата бариера при авиаторите). Моралната цена за постигане на тази велика цел явно няма значение. Важна е технологията – 89 737 жалби са обявени за недопустими, а постановените решения по същество са 3659. Това означава, че само 4% от „разгледаните“ 93 396 дела са решени по същество, като част от тях също са обявени за недопустими, но с мотивирани решения. Поставих „разгледани“ в кавички, защото имам сериозни логически и статистически основания да смятам, че някои от хилядите, „отсвирени“ от „едноличен състав“ жалби, дори не са четени.

  Ако приемем, че една (1) „работна“ година има 12 месеца по 20 осемчасови работни дни, това би означавало, че годишно, като институция, ЕСПЧ има 1920 работни часа. Разделянето на броя недопустими решения (89 737) на броя работни часове (1920) показва, че Съдът е „произвеждал“ по 46,7 недопустими решения на час. При 47 съдии в състава на ЕСПЧ, това означава, че всеки съдия е постановявал приблизително по едно решение на час. За да не издребнявам, не включвам в сметката отпуските, командировките и, разбира се, времето, необходимо на съдиите за прочитане, обсъждане и написване на останалите 3659 решения по съществото на делата (judgments), които често са с впечатляващ обем.

  Само в името на статистиката си позволявам да отбележа, че съм участвал в изготвянето на над 1200 жалби до ЕСПЧ. Смея да твърдя, че много от тях за един час трудно биха могли да бъдат разлистени заедно с придружаващите ги документи. Оказва се, че за същото време те са прочетени, осмислени и решени… Горните данни обосновават предположението, че основно занятие на хората в Съда през 2013 г. е било да подписват бланкетните формуляри, сменяйки в тях само имената на жалбоподателите и номерата на жалбите. Явно достойно предизвикателство за висококвалифицирани юристи. Особено при такава производителност.

  Още по-впечатляваща е статистиката за жалбите срещу България за 2013 г. От тях 2552 са обявени за недопустими, а едва 26 са решени по същество. Това означава, че от общо разгледаните 2578 жалби, само 1% са решени по същество, а съдията, отговарящ за подписването на бланкетните писма по недопустимост срещу България е „решавал“ по 1,32 дела на час. Сигурно българската секция в ЕСПЧ е получила специална благодарност от Президента на Съда за слизането под 100 000 на висящите дела. В тази насока има и друг любопитен щрих. Само през януари 2014 г. в адвокатското ни дружество бяха получени 102 (сто и две) писма за недопустимост от едноличен съдия, подписани в края на 2013 г. Респектиращо!

  In memoriam

  Когато корпорация не е в състояние да изпълнява задълженията си, тя обявява фалит, за да не вреди на кредиторите си (думата „кредит“ етимологично се родее с „доверие“). През 2011 г., при 160 000 висящи дела, ЕСПЧ явно беше в институционална несъстоятелност. Той обаче не обяви това, нито публикува съществена промяна в условията за допустимост на индивидуалните жалби. Вместо това продължи да работи главно за себе си, задкулисно фалирайки легитимните очаквания и последните надежди на хиляди хора за справедливост. Освен пари и доверие, институционалният фалит на Съда девалвира човешките права като ценност на правовата държава. Моралният парадокс е, че банкрутът на ЕСПЧ и неговото обръщане срещу хората облагодетелстват точно държавите-рецидивисти в нарушаването на човешките права, които имат най-голям принос за кризата в Страсбург. Десетките хиляди бланкетни откази от правосъдие, с които се гордее президентът Шпилман, са своеобразна индулгенция за държави, които, игнорирайки Конвенцията, обезсмислиха Съда и правата на човека.

  Ако тенденцията на организирано залпово отстрелване на жалби и човешки съдби продължи, след няколко години, вероятно с още по-голяма гордост, ще бъде отчетено „зануляване“ на последната жалба. А после?… Явно този въпрос не е актуален, тъй като надхвърля темпоралния хоризонт на мандатната мисловна перспектива. Ясно е, че след края на мандата си съдиите в Страсбург ще се върнат на „достойни длъжности“, включително в държавите, които фактически унищожиха Европейския съд по правата на човека. Иначе модернистичната сграда на брега на Ил ще остане като паметник-цитадела, като футуристичен Ноев ковчег за спасение на породата „оцеляващи“.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––

  *Адв. Михаил Екимджиев е един от водещите български адвокати по защита правата на човека. Той има множеството спечелени дела пред ЕСПЧ, някои от които представляват прецеденти, оказали значително влияние върху развитието на българското законодателство.

• ГЕРБ предложи електронно гласуване за българите в чужбина, БСП, ДПС и Атака отказаха

  ГЕРБ внесе предложение за промяна на Изборния кодекс, с която българите в чужбина да могат да гласуват по интернет

  .

  

  За целта може да бъде въведен 14-цифров код. Пакетът от мерки опозицията внесе днес /вчера – бел.ред./ в Народното събрание – между първо и второ четене на кодекса, съобщи Dir.bg.

  Идеята на ГЕРБ е гласуването в чужбина да става с директна регистрация в сайта на ЦИК, като при желание сънародниците ни могат да изберат и варианта с книжни бюлетини в отворените за тази цел секции в мисиите.

  Хората ще получават 14-цифров код за достъп и ще могат да упражнят правото си на вот, след като въведат ЕГН-то си, описа част от технологията на процеса и защитата срещу злоупотреби Десислава Атанасова. Така, аргументира се тя, навсякъде по света се извършват други операции, прехвърлят се средства.

  Атанасова призова Мая Манолова от БСП, вместо да критикува електронното гласуване, да обърне внимание на машинното, където била много по-голяма вероятността за машинации на вота. В новия Изборен кодекс за първи път ще се въведе експериментално този тип гласуване.

  В предложенията на ГЕРБ остава и задължителният вот без санкция, а с преференция под формата на поименен ваучер до 20 лв. за административна държавна такса.

  Депутатите на Бойко Борисов не са се отказали и от стари идеи – мажоритарен вот с 31 едномандатни избирателни райони.
  „Настояваме да се запази досегашният ред за избор на членовете на ЦИК, той дава гаранции партиите, представени в ЕП, да излъчат свои представители“, припомни Красимир Ципов.

  От ГЕРБ искат да остане и правилото председателят на ЦИК да е от най-голямата ПГ, а президентът да издава указ за назначаването на комисията.

  Депутатите на Бойко Борисов са решени докрай да отстояват исканите от тях мерки, не било изключено и да се обърнат към Конституционния съд.

  Цачева допълни, че ако се приемат предложенията за задължително и електронно гласуване, до известна степен ще отпадне необходимостта от референдум, предлаган от Росен Плевнелиев.

  От ГЕРБ са застъпници на тезата, че Конституцията не забранява задължителното гласуване и няма пречки за електронен вот.

  В петък пред НС се организира протест срещу „мишките“, които се страхуват от електронното гласуване.

  .

  Комисията на Мая Манолова отхвърли електронното гласуване

  .

  Електронното гласуване загуби първата си битка с Мая Манолова.

  При гласуването на второ четене в комисия на чл. 11 от Изборния кодекс, Манолова отхвърли гласуването в чужбина да бъде извършено и по интернет. Тя заяви, че „Коалиция за България“ е против електронното гласуване, защото то не гарантира тайната на вота.“ Нейната теза бе подкрепена от представителите на БСП, ДПС и „Атака“.

  ДПС: Ние също считаме, че тайната на вота е конституционно изискване“. Софтуерни атаки могат да саботират гласуването.

  „Атака“: Също не подкрепяме електронното гласуване. Електронното гласуване е сигурен начин да се контролира вотът на избирателите.

  ГЕРБ: Няма как да не възразим. Заложили сме 18 изисквания към гласуването по интернет, които са идентични с машинното гласуване.

  Преди това временната комисия за обсъждане и приемане на нов Изборен кодекс, председателствана от Мая Манолова, отхвърли предложението за задължително гласуване, предложено от Росен Плевнелиев и подкрепено от ГЕРБ.

  Източник:  в. „Сега“

• България влиза под двойно наблюдение за корупция

  Новият евродоклад показва още по-подробна и печална картина на порочните практики в страната

  .

  Светослав Терзиев, в. „Сега“

  Европейската комисия въведе общ механизъм за контрол на корупцията в ЕС, като публикува вчера първия си доклад за всичките 28 държави членки. Сбъдна се желанието на последните правителства в България, които недоволстваха, че само нашата държава и Румъния са подложени на унизително наблюдение, и настояваха да се види какво е състоянието в другите държави. Напразна се оказа обаче надеждата им, че новият механизъм ще отмени действащия Механизъм за сътрудничество и проверка (МСП), който бе създаден специално за България и Румъния в деня на тяхното приемане в ЕС на 1 януари 2007 г.

  В огласения вчера първи общ Антикорупционен доклад на ЕС се казва, че „двата механизма имат различни цели, но се използват широките знания и уроци, добити от МСП“. Добавя се, че „след приключването на процедурата по МСП този доклад ще продължи да следи въпросите, отнасящи се до корупцията“. Двете проблемни държави са наблюдавани по МСП заради корупцията си на високо равнище, но за България е добавено и наблюдение заради организираната й престъпност. Следващият Антикорупционен доклад ще се появи след две години, а докладите по МСП ще продължат да излизат ежегодно.

  Сравнителният анализ показва, че по някои аспекти на корупцията България е настигната и надмината от други държави в ЕС. Така например според специално проучване на Евробарометър от 2013 г. 76% от европейците смятат, че корупцията е широко разпространена в тяхната държава. България надвишава този показател, защото 84% от нейните граждани имат усещане за ширеща се корупция. Но още по-лоши резултати има в Гърция (99%), Италия (97%), Литва, Испания и Чехия (95%), Хърватия (94%), Румъния (93%), Словения (91%), Португалия и Словакия (90%). Най-слабо усещане за корупция има в северните държави – Дания (75%), Финландия (64%) и Швеция (54%).

  Българите обаче са „лидери“ по друг показател. Докато 26% от европейците мислят, че в страната им има достатъчно успешни съдебни процеси, които възпират хората от корупционни практики, само 9% от запитаните българи определят съдебните производства за корупция като достатъчни. Бизнес средите също класират България най-високо в ЕС, защото 58% от запитаните казват, че „корупцията им е попречила да спечелят публичен търг или договор за обществена поръчка през последните три години“, докато средният показател в ЕС е 32%. След България се нареждат Словакия (57%), Кипър (55%), Чехия (51%). Общо е мнението в Европа (средно 81%), че твърде близките връзки между бизнес и политика водят до корупция. Прави впечатление, че според 67% от европейците корупцията е част от бизнес културата в тяхната държава, а 56% смятат, че единственият път за успешен бизнес минава през политическите връзки.

  Специалният раздел за България започва с критика към правителството на Пламен Орешарски, което „през септември 2013 г. представи програма с цел да даде приоритет на мерките, насочени срещу причините и предпоставките за корупцията, без да се посочва изрично думата корупция“. Във връзка с това то следва познатата практика на своите предшественици, при които „усилията срещу корупцията по високите етажи бяха полагани само като отговор на подадени сигнали, като се подхождаше формалистично, без това да доведе до съществено подобрение от присъединяването на страната към ЕС през 2007 г. досега“.

  Антикорупционният доклад дава по-откровена картина от огласения преди две седмици 13-и доклад за България по МСП. Той също не посочва имена, но в дадените примери лесно се разпознават висши политици, министри, магистрати, депутати и бизнесмени. Пише за „лидер на политическа партия, получил 1 милион евро като консултант по хидроенергийни проекти, без да има квалификация на инженер“ (Ахмед Доган). Напомня се за разобличената от ОЛАФ афера САПАРД, когато „заподозрените (Людмил Стойков и Марио Николов) са били дарители на президентска предизборна кампания (на Георги Първанов)“, но са останали на свобода, докато „германските съучастници по същия случай бяха осъдени и лишени от свобода в страната си през 2008 г.“ Могат да бъдат разпознати Цветан Цветанов по повод започнало „разследване спрямо бивш министър след твърдения за масово непозволено подслушване на политици, магистрати и бизнесмени“. Мирослав Найденов е осветен, защото „през април 2013 г. софийски прокурори, специализирани в областта на злоупотребите със средства на ЕС, повдигнаха обвинения срещу бивш министър на земеделието след разследване, за което се твърди, че е било забавяно от други прокурори“. Волен Сидеров фигурира, защото „през юли 2013 г. след избирането на спорната фигура на един депутат за председател на парламентарната Комисия за борба с корупцията и конфликт на интереси и парламентарна етика Народното събрание прехвърли темата за парламентарната етика към Комисията по вероизповеданията“. Като пример за недостиг на депутатска етика е напомнено срамното разобличаване на 16 народни представители през 2010 г. чрез аферата „Верту“ („инсценирано от медиите представяне, при което им е било обещано да получат безплатен мобилен телефон“). Бизнесменът Васил Божков е визиран чрез „общественото усещане, че няколко фирми доминират пазара на обществените поръчки в области като пътното строителство“.

  И този доклад обръща внимание на „широко разпространения силен стремеж на обществото към реформа“. Това е гражданският контрапункт на неохотата, с която властите се отнасят към борбата с корупцията и организираната престъпност. Нещо повече, властите направо са посочени като покровители на организираната престъпност: „Според получените сведения организираната престъпност в България се ползва с протекции чрез корупцията в публичната администрация, съдебната система, полицията и митниците“. Прехвърлянето на отговорност между полиция, следствие и съд за липсата на резултати е пресечено от Еврокомисията чрез критика към всички: „Липсата на резултати под формата на окончателни съдебни решения по дела за корупция по високите етажи се дължи на слабости в практиката и на разследващите, и на съдебните органи“. В заключение Брюксел изразява скептицизъм, че положението ще се подобри: „Обстоятелството, че в практиката реално не се налагат възпиращи санкции за корупция, особено срещу висши държавни служители, увеличава предизвикателствата“.

  Отправени са три препоръки: първо, да се назначават честни и професионално подготвени ръководители на институциите за противодействие на корупцията; второ, да се приеме етичен кодекс на народните представители плюс ефективен механизъм за надзор, а високопоставените организатори на изборни измами да получават възпиращи наказания; трето, да се налагат ефективни наказания за корупция при обществени поръчки на национално и местно равнище.

  ЩЕ СЕ ПОПРАВИМ, АМА…

  В официален коментар за доклада от БСП обявиха, че са „сериозно обезпокоени“ от това, че корупцията продължава да е предизвикателство за целия ЕС, и в частност за България. Те „приемат“ заключението, че са необходими още усилия в борбата с корупцията, но тя била дълъг и труден процес, който освен законодателни механизми предполагал „премахването на възможността политици от високите властови етажи, включително министър-председатели, да се месят в работата на прокуратурата, да търгуват с власт и да поставят политически чадър“. Като пример използват записите с Мишо Бирата и Николай Кокинов. Етичен кодекс за депутатите смятат за необходим, но по-важно било да се утвърдят спазването на закона, недопускане на политическо влияние върху съдебната система. В заключение от „Позитано“ 20 обобщават, че този доклад показва защо са важни предстоящите евроизбори, които определят като „своеобразен референдум срещу корупцията“ – констатациите показвали провала на дясната политика в България, но и в други страни членки.

  По повод предложението на ЕК да се изработи Етичен кодекс на депутатите зам.-председателят на ПГ на ГЕРБ Цецка Цачева коментира, че по принцип това не е невъзможно, но ако такъв кодекс се приеме, той ще стане нормативен акт, а нормите на етиката и морала са неписани правила и трудно могат да бъдат облечени в юридическа форма. Цачева добави, че този въпрос е към управляващите, които диктуват дневния ред на Народното събрание.

   

• 14-годишен българин стана шампион на Канада по вдигане на тежести, счупи рекорди при мъжете

  

  14-годишен българин стана шампион на Канада по вдигане на тежести при юношите, съобщи „Български хоризонти“.

  Николай Александров е син на трикратния световен и трикратен европейски шампион в този спорт и бронзов медалист от Олимпиадата в Сеул 1988 Александър Върбанов.

  Момчето, което живее в Торондо и се състезава за за отбора на Онтарио, спечели златния медал в категорията до 56 килограма.

  Николай успя да счупи провинциалните рекорди по вдигане на тежести при мъжете – рекорди, които от 21 години не бяха надминавани.

  Той успя да изхвърли 87 кг и да изтласка 110 кг. Предишните рекорди на Онтарио бяха съответно 85 кг и 107 кг. С тези резултати той вече покрива нормативите за мъже, които са над 20-годишни.

  Така българинът се класира за канадското първенство за мъже и жени, което ще се състои през май в Саскатуун, Съскечуан.

  Преди това младият талант трябва да влезе в мъжкия отбор на Онтарио, тъй като на този етап той се готви с юношеския.

  За целта ще участва в Ontario Senior Championship през март. Сегашните постижения му дават основания да се надява на медал и там.

  От най-нетърпеливите да научи за успеха му е бил Иван Абаджиев, дългогодишен треньор на баща му в националния отбор на България.

  Абаджиев беше в Торонто есента и всеки ден ходеше в школата на Александър Върбанов по вдигане на тежести, за да наблюдава тренировките на възпитаниците му.

  Николай Александров тренира от около 3,5 години в школата на баща си „Varbanov School of Weghtlifting“ в Торонто. Състезава се от около 18 месеца, като това е първият му национален турнир.

  „Ники има основата, тя идва от баща му. А това, което баща му е постигнал, е благодарение на тренировките на Иван Абаджиев. Самият Абаджиев пък му даде много полезни лични съвети, когато ни гостуваше“, разказа майката на момчето Ирина.

  „Нямаше съмнения, че Ники ще се справи добре. В много отношения той е по-зрял от нас, възрастните. Има страхотна психика на състезания. Точно в моментите на най-голямо напрежение той успява да се мобилизира, да изключи всякакви външни дразнители и да вложи максималното в спорта. На всяко състезание от шест опита той прави шест сполучливи. И обикновено последните му опити във всяко движение са негови лични рекорди“, казва с гордост Ирина.

  Тя признава, че спортът отнема част от детството на сина й, от времето за игри и забавления с приятели.

  „Родителите ми много ми помагат в живота. Особено много съм щастлив, че такъв човек като баща ми ми е треньор. Кое друго дете има баща, който три пъти да е световен шампион“, казва Николай.

  Макар и само на 14 години, той си дава сметка, че спортът е до време и не е приоритетът му за в бъдеще. „Минали сме през всякакви увлечения – от шофьор на автобус, през шофьор на камион и пожарникар, до астронавт“, обяснява майка му.

  От миналата година обаче Ники стои твърдо зад идеята да стане сърдечно-съдов хирург и упорито работи по този въпрос.

  Сега заляга усилено над учебниците по наука и математика и не чака, а работи за бъдещето си.

  Източник: в.“Труд“

• З. Карабашлиев: Големи политически промени може да има само със силна политическа драма

  През януари Захари Карабашлиев се завърна в България след 17 години в Калифорния (САЩ), а с тази промяна в живота му настъпи и друга – той вече заема позицията главен редактор на издателство „Сиела“. Въпреки че не е убеден, че добрият писател лесно може да се превърне в добър редактор, той е сигурен, че това ще го промени като автор. Как, може би ще разберем от следващата му книга, която пише в момента.

  Пред „Дневник“ авторът на „18% сиво“ и „Симетрия“ разказва повече около плановете на „Сиела“, издателския бизнес и антиправителствените протести, които той подкрепи още преди да се върне в България, но за които е вече склонен да говори.

   

  Интервю на Светослав Тодоров със Захари Карабашлиев,  в. „Дневник“

  .

  

  – Казвате, че решението да се върнете в България не е спонтанно, а е било премисляно. Кога за първи път се появи усещането, че сте по-нужен тук и доколко успехът на „18 % сиво“ има принос за това?

  – Е, не помня дата, но може би отпреди 7-8 години. А и аз в известен смисъл никога не съм напускал напълно страната си. Не и духом, не и в мислите си.

  – Твърдите и вече не е чак толкова наложително да сте в САЩ, за да движите проектите си там. Погледнато глобално, може ли да се каже, че е все по-малко наложително един автор да е „на място“, за да пробие на даден пазар/сфера, или този пробив винаги остава ограничен, ако се случи от дистанция?

  – За мен, както и за много автори преди мен, е било не просто желателно, а и задължително да напуснат страната си, за да имат нуждата да пишат за нея. Огромна част от страниците в световната литература са писани от хора, които по различни причини са се оказали далеч от мястото, в което са били родени. Има неща, които можеш да вършиш от дистанция, а има такива, с които – колкото и близо да си – пак не можеш да се справиш. Аз направих своя избор да продължа да работя в/и от България.

  Що се отнася до втората част от въпроса ти – глобализацията може и да прави света да изглежда по-малък, но това не значи, че разстоянията между хората се скъсяват. За пробива – виж, аз не гледам на писането си като на нещо, с което трябва да „пробивам“ на всяка цена, не съм от онези „пробивни“ индивиди. Всъщност – няма нещо, което да си заслужава да разпробиваме, освен собствените ни черупки. Ако не го правим, ние ги влачим със себе си, където и да сме – България, Америка…

  – Предполагам, че приемането на длъжността главен редактор в „Сиела“ е свързано и с усещането, че може да въведете определени промени, които досега не са прилагани. Можете ли да синтезирате какви ще бъдат те?

  – Аз съм призован в „Сиела“, за да помогна някои неща да се променят. Компанията се управлява от качествени хора, с които гледаме в една посока, и добрата новина е, че каквито и промени да следват оттук нататък, те ще са в интерес на българските читатели и на авторите ни.

  – Какви са основните разлики в отношенията между издателите и авторите тук и на Запад?

  – Не обичам да говоря на едро. Прави ми впечатление обаче, че тук съществува някаква романтична представа за писателите в чужбина и начина, по който издателствата се грижат за тяхното добруване. Истината е, че има само няколко автори, които биват обгрижвани, и то е защото са донесли мултимилионни тиражи. С издателството, което публикува моя роман в Америка например, съм в добри отношения, но нищо повече. Те си гледат тяхната работа, аз – моята. Отношенията ни се крепят на взаимно уважение – все пак книгата ми им донесе немалко положителни рецензии и добри продажби.

  Основната разлика в отношението издателство-автор тук и в чужбина е може би литературният агент, който е едновременно бизнес партньор, отговорен редактор, приятел, изповедник, медиатор, а често и съавтор. Литературният агент е наистина интересна фигура – той/тя може да те издигне от нищото, да продаде скъпо ръкописа ти, да изгради кариерата ти, или един ден просто да спре да ти връща телефонните обаждания.

  – До каква степен съвременната англоезична литература присъства в книжния живот на България? Често лауреати на престижни награди са дебютиращи и вече утвърдени автори, които почти или въобще не са превеждани в България…

  – Присъства толкова, колкото е възможно. Няма целенасочена българска държавна политика, която да стимулира превода на стойностни, но непазарни автори, а такива са наистина много в англоезичния свят. Тъй като обаче те са некомерсиални, нашите издателства не могат да си позволят лукса да губят с тях и не купуват правата им. Така те остават непревеждани, непознати и читателите свикват с мисълта, че американската литература е предимно жанрова, тийнейджърска и насочена към масовия читател. Което е далеч от истината. Веднага се сещам, че у нас няма сериозно представени култови автори като Дейвид Фостър Уолъс, Реймънд Карвър, Чийвър, Дейв Егърс, Дейвид Седарис и много, много други… А от детските автори – Морис Сендак, Доктор Сус и т. н… Нямам представа как това може да се промени без намиране на алтернативни начини на финансиране.

  – Има ли вече конкретни имена, които се подготвят за издаване, и можете ли да разкажете повече около тях?

  – Съвсем скоро ще излезе „Lean In“ на Шерил Сандбърг – оперативния директор на Фейсбук. Книгата й е не просто мемоар или автобиография, а истински неофеминистки манифест за жените, работното място и волята за лидерство. Тази книга е бестселър във всяка държава, в която е издадена, а у нас и със специално внимание от авторката, за която това е не просто книга, а по думите й „мисия“.

  Току-що излезе „Кървава луна“ на Бенджамин Пърси – нов, млад майстор на трилъра, писател от ранга на Стивън Кинг…

  Подготвяме за печат „Мълчаливата съпруга“ на мистериозния канадски автор А.С.А Харисън – брилянтен психологически трилър, вече купен за екранизация с Никол Кидман в главната роля. През пролетта идва „Сезонът на костите“ на безочливо младата английска писателка Саманта Шенън, също в развитие за екранизация.

  Излиза „Животът на Исус“ на Реза Аслан – може би най-интересната книга, занимаваща се с историческия контекст, в който се появява Исус от Назарет.

  „На ръба на нормалното“ – психотрилър, и т.н…“Тими Провала“ – в традицията на Дръндьото – за по-младите ни читатели, и т.н., и т.н…

  – Преди точно година загатнахте пред в. „Сан Диего юниън трибюн“, че пишете нова книга. На какъв етап е тя?

  – Напреднал.

  – Вие сте сред авторите, които изявиха подкрепа към протестите. Спомням си, че отказахте интервю, тъй като: „Има нужда от действия, не поредното мнение на някого, който дори не е там.“ Като човек, който е вече тук, къде виждате победите и къде виждате провалите на протеста?

  – Да, отказах интервю в момент, в който всеки бе зает да дава акъли как най-добре могат да станат нещата. Вълнувах се, подкрепях протестите, но отдалеч и отстрани, а това не помага. За провали не може да се говори, а и сега забелязвам, че каквото и да се случи в България, никой никога не е победен, всички излизат победители – като в американска детска градина – на всички деца им дават по един пластмасов медал и им казват, че са „специални“. А как се пораства така? Без истинска победа, без поука от загубата?

  Големи политически промени можем да имаме само със силна политическа драма. А силната драма е силен конфликт. Управляващите, разбира се, знаят много добре това и избягват всячески конфликта. И така, лишена от силен идеологически и/или физически сблъсък, енергията на протестите няма как да не се самоизчерпи.

  Ефективните политически жестове са нещо по-различно от „пърформанс“. Те са действия. „#ДАНСwithme“ например от самото начало бе политически неясен, неинклузивен, неработещ слоган и по-голямата част от населението нямаше как да се идентифицира с него. „Оставка“ също не означава нищо кой знае какво.

  Демократичният процес, струва ми се, има нужда от конкретни цели и сблъсъци и малки, конкретни победи. Като тази с Пеевски. Волята на хората надделя. От друга страна, една компрометирана фигура като Стати Статев – ректора на УНСС, който арогантно насърчи собствените си студенти да напуснат страната, ако не им харесвало, е все още ректор. И то на университет, от който бихме очаквали да се роди бъдещият икономически елит на България.  В този пример Статев побеждава, а студентите – не. Друг пример – един доказан учен, шефът на архивите Мартин Иванов, беше отстранен без причина (или по политическа такава) и това някак остана неадресирано, безнаказано, прие се.

  Та за съжаление малките победи на демокрацията изглеждат по-малко на брой от загубите ни, а няма нищо по-деморализиращо от това да виждаш как несправедливостта побеждава. Аз все пак вярвам, че демократичният процес е именно „процес“ (като в тази дума се осланям и на юридическата й конотация – „съдебно дело, съдебен процес“). И някак знам, че рано или късно доброто побеждава.

  – Започна да се говори за модели на протест, които са вече неефективни, и търсенето на различни начини за изказване на недоволството. Според вас какво може да донесе свежест и ефективност в действията?

  – Няма никаква нужда от „свежест“, а от постоянно всекидневно търсене на истината и устояване на елементарни, аксиоматични човешки права и принципи. Протестът е начин на мислене. Протестът няма как да бъде спрян с ограждения на жълтите павета, защото е роден другаде, и то преди хилядолетия. Няма режим, който да е устоял на промените. Просто човечеството работи по този начин. И слава Богу.

   

• Цветанов ще участва в молитвената закуска на Обама

  

  Заместник-председателят на ГЕРБ Цветан Цветанов е отпътувал за Вашингтон, където ще участва в редовната молитвена закуска с президента на САЩ Барак Обама.

  Това съобщават от пресцентъра на ГЕРБ. Заедно с Цветанов, в молитвената закуска ще участва и областният координатор на ГЕРБ – Русе и народен представител от ГЕРБ Пламен Нунев. По време на посещението във Вашингтон, Цветанов и Нунев ще имат работни срещи с представители на Демократическата и Републиканската партии.

  Източник:  в. „Сега“

• Зловещата грешка на Кристиян Вигенин в Брюксел

  Люба Манолова,  Lubamanolova.info

  .

  Уесли Кларк? Не генерал, а лобист на Шеврон за шистовия газ

  Правителството вече повече от месец силно мълчи за една приета точка на заседание на Министерски съвет и Решението, което е излязло след приемането на въпросната точка. Заседанията на МС и при този кабинет протичат кратко и непрозрачно, а ето как е била приета въпросната точка, внесена от Кристиян Вигенин, министър на външните работи, и последвалото Решение на МС, което се превръща в официална позиция на България за заседанието на COREPER I, на 20.12.2013 г., стр 11, т.55.

  Заседанието на МС е проведено на 18 декември, води го лично премиерът Пламен Орешарски:

  Стенографски запис!

  З А С Е Д А Н И Е

  НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ

  18 декември 2013 г.

   

  Заседанието започна в 10.10 часа и беше ръководено от министър-председателя Пламен Орешарски

  Точка 25

  Проект на Решение за одобряване позицията на Република България за участие в заседанието на Европейския съвет, което ще се проведе на 19 и 20 декември 2013 г. в Брюксел

  ПЛАМЕН ОРЕШАРСКИ: Вносител е министър Вигенин.

  Въпроси? Не виждам.

  Приема се.

  ======================================

  Следва Решение на МС по тази точка:

   

  Р  Е  П  У  Б  Л  И  К  А     Б  Ъ  Л  Г  А  Р  И  Я

  М   И   Н   И   С   Т   Е   Р   С   К   И      С   Ъ   В   Е   Т

   

  И  З  В  Л  Е  Ч  Е  Н  И  Е

  ОТ

  П Р О Т О К О Л   № 51

  ОТ ЗАСЕДАНИЕТО НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ

  на  18 декември  2013 година

   

  Д Н Е В Е Н  Р Е Д:		Р Е Ш Е Н И Я:

  25. Проект на Решение за одобряване позицията на Република България за участие в заседанието на Европейския съвет, което ще се проведе на 19 и 20 декември 2013 г. в Брюксел.  

  1. Одобрява изложената в доклада на вносителя позиция на Република България за участие в заседанието на Европейския съвет, което ще се проведе на 19 и 20 декември 2013 г. в Брюксел.
  

  2. Министър-председателят или упълномощени от него длъжностни лица да представят позицията на Република България и при необходимост да формулират промени в нея в зависимост от изразените мнения в хода на обсъжданията.

   

  МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Пламен Орешарски

  ЗА ГЛАВЕН СЕКРЕТАР НА

  МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ: /п/ Нина Ставрева

   

  Тук идва логично въпросът, а къде е Докладът с позицията на вносителя Вигенин, който изобщо не е секретен – отговорът е няма го публикуван официално.

  Важен ли е този Доклад, който се крие – важен е, защото той се превръща в официална позиция на България, след като Министерският съвет е гласувал точката и бъдещото Решение.

  Така една анонимна точка, от гласуването на която изобщо не става ясно, че е всъщност Доклад, липсва коментар, липсва какъвто и да било дебат или поне обяснение за какво иде реч. Така наречената министър на околната среда Искра Михайлова мълчи и се прави на ни чула, ни видяла.

  Становището на България, продължило движението си с гласуване в Брюксел, където без никакъв коментар е изпратено в Постоянното представителство на страната ни в Европейския съюз, /COREPER I/. Т. е. нашето посолство в Европейския парламент. Така се стига до скандално гласуване в Европейската комисия, в която гласът на България е решаващ за вземането на Решение да отпадне задължителната оценка за въздействие на околната среда на етап проучване, за всякакъв вид неконвенционални източници! Т. е. България е съгласна да отпадне всякаква процедура за Оценка на въздействие на околната среда и за проучване или добив на шистов газ!

  В Стенограмата от заседанието на COREPER I от втория ден на заседанието на с. 11, т. 55 четем следното:

  Нова точка

  55.

  (евентуално) Предложение за директива на Европейския парламент
  

  и на Съвета за изменение на Директива 2011/92/ЕС

  относно оценката на въздействието на

  някои публични и частни проекти върху околната среда
  

  (първо четене)

  (обсъждане на законодателния акт)

  –

  Анализ на окончателния компромисен текст с оглед на постигането на

  споразумение

  17991/13 ENV 1220 CODEC 3027

   

  Тук може да прочетете Правилника на тази „демократична” институция:

  Поименното гласуване на представителите на държавите

  го няма, тъй като е тайно… засега.

  Това са българските представители в Съвета, поименно, с телефони и адреси.

  

  Това по всяка вероятност е името на българската чиновничка, внесла Становището на България, което е било гласувано.

  Гледайте пресконференцията на Гражданска инициатива за забрана на шистов газ, от която става ясно какво е вършено тайно от властта:

   

  Преди две години ЕС започна процедура по общи европейски регулации и тя бе свързана с провеждането задължително на ОВОС при искане за проучване или добив на шистов газ.

  Тази процедура не касае забрана, а задължително провеждане на ОВОС, тъй като безопасността на такива проучвания е важна за здравето на населението.

  Доказано бе, че при фракинг за проучване или добив на шистов газ отравянето на почва и вода е окончателно и водите, и почвата се превръщат в необработваеми, и негодни, както за живеене, така и за земеделие.

  Досега граничеща държава беше длъжна да се съобразява с мнението на другите гранични държави преди началото на проучване за шистов газ.

  Към днешна дата, след въпросното гласуване, тази възможност отпада и малцина от българите са наясно с това какво следва оттук нататък.

  Заинтересована страна ли е България за извършването на такава оценка?

  Категорично да, тъй като като страната ни е гранична държава с Румъния, където „Шеврон” скандално проучва за шистов газ с полицейско насилие над населението.

  В българското законодателство присъстваше провеждането на задължителен ОВОС, и според него до гласуването в Брюксел, Румъния трябваше да извести българското Министерство на околната среда, че предстоят проучвания за добив на шистов газ. Сега, след приема на това Решение на МС, след внасянето му като официална българска позиция в COREPER I и последвалото гласуване и в Брюксел страната ни е с вързани ръце благодарение на безпрецедентното анонимно усърдие на Вигенин?!

  Преди скандалното действие, което Вигенин лично прокарва в Брюксел, според досега действащото българско законодателство имаше изискване да не се допуска проучване за шистов газ при наличие на близки водоизточници, /подземни или надземни/, или при високо сеизмологични зони.

  Тези две изисквания в случая с Румъния са налице, но вече не са атакуеми и никой не е длъжен да се съобразява с нас!

  С документ, поправка към Европейската директива за ОВОС, България наклани везните към отпадането на ОВОС, тъй като нейният глас е бил решаващ!

  Парадоксите на външния министър

  Самият Кристиян Вигенин като евродепутат е гласувал „за” провеждането на ОВОС, но вече като външен министър именно той внесе Доклад за Решение „против” извършването на ОВОС?! Лобизмът на английската страна, изразител на който е станал самият Вигенин, надделява над интересите на България!

  Във връзка със скандалното гласуване, в столицата София бе проведена пресконференция, след края на която бе направено и изявление от еколога Мариана Христова, в което тя разясни какво се е случило.

  Следващото заседание на Комисията по Околна среда в Европейския парламент ще бъде между 12 и 14 февруари.

  В Европа след това гласуване за отпадане на ОВОС се очакват масови протести в Румъния, в Полша, в Унгария, във Великобритания – в тези държави-членки на Европейския съюз няма мораториум, какъвто имаме ние, гласуван от българския парламент.

  На 8 декември 2013 година, „Шеврон” обяви, че възобновява дейностите си на първото находище на шистов газ в Румъния, ден след като протести принудиха американския енергиен гигант да спре работата си, предаде AFP.

  „Шеврон” може да потвърди, че е възобновила дейностите си в Пунгещи”, в Североизточна Румъния, се казваше в изявление на компанията.

  В събота стотици протестиращи, повечето от които жители на румънски села, проникнаха през огражденията около обекта, за да протестират срещу плановете за добив на шистов газ.

  Стотици румънци излязоха на протест в село Пунгещи срещу намеренията на американската компания „Шеврон” да търси шистов газ в района, предаде AFP.

  В резултат на протестите групата обяви, че е „преустановила дейностите си в Пунгещи заради условията на обща несигурност, породени от нелегалните и силови протестни действия”.

  Компанията подчерта, че става въпрос за временно прекратяване на дейността, но не уточни срока на отлагане на работата.

  

  Рано сутринта на 7 декември няколко стотици румънски жандармеристи са  действали срещу жителите на село Пунгещи, които от два месеца са провеждали седящ протест срещу американската компания „Шеврон” и плановете й да търси, и добива шистов газ в региона, предаде AFP.

  Според един от протестиращите, служителите на жандармерията съобщи Агенция Франс прес пристигнали в селото и са започнали да удрят и да влачат демонстрантите.

  „Изгониха ни от терена, където лагерувахме, и затвориха пътя, дори училищните автобуси не могат да минат”, разказал демонстрант пред Агенцията.

  За журналистите достъпът до мястото бе забранен.

  Според жандармерията, сила не е била използвана, а възникналите сблъсъци са били в резултат на опита на местните жители да блокират пътя.

  Още на 17 октомври 2013 г. стотици румънци попречиха на американския гигант „Шеврон” да започне работа по търсенето на шистов газ, предаде АФП.

  Легнали в калта, на колене или формирайки човешка верига, над 500 жители на Пунгещи се противопоставиха на добива на шистов газ, тъй като се опасявали за здравето на децата си и се страхували от рисковете, които хидравличното разбиване носи за околната среда.

  Местните жители уверили журналистите, че няма да напуснат мястото, докато не си тръгне и „Шеврон”.

  Във връзка с протестите, „Шеврон” съобщи, че част от оборудването му е било повредено, след като протестиращите разрушиха загражденията около сондата в градчето Пунгещи.

  „Шеврон поднови дейността си. Ние зачитаме правото на хората да изразяват своето мнение, но това трябва да става в рамките на закона“, се казваше в съобщението на компанията.

  Агенция Франс прес и Ройтерс съобщиха, че около 300 полицаи от силите за борба с безредиците бяха изпратени в Пунгещи, на 340 километра североизточно от Букурещ, за да се опитат да попречат на демонстрантите, главно местни жители, да навлязат в обекта на „Шеврон”.

  „Шеврон, върви си у дома!“ и „Аз съм срещу шистовия газ!“ можеше да се прочете на лозунгите и бандеролите, размахвани от протестиращите.

  „Искаме „Шеврон” да напусне страната, искаме нашата земя да не бъде замърсена от търсенето и извличането на шистов газ чрез хидравличен фракинг“, заяви тогава един от протестиращите – 33-годишният Адриан Пана.

  В същото време, премиерът на Великобритания Джеймс Камерън заяви, че намаляването на регулациите при добива на шистов газ е необходимо за „да премести бизнеса своето производство в Европа“!!! „ЕС не трябва да пречи на добива на шистов газ!” – заяви Камерън, който не криеше, че лобира за компании като „Шеврон”.

  Какво всъщност се криеше зад неговите думи – „От САЩ хората гонят добивните компании, все повече щати налагат ограничения, отделно там вече почти няма къде да се дупчи. Трябва да отидем на друго място, иначе фалираме. Европа става!“

  Как след подобно лобиране на Джеймс Камерън, Кристиян Вигенин можеше да очакваме да остане безучастен?!

  Истината е, че младежът от Ямбол, партиен другар на Сергей Станишев не е чул, че шистовият газ е десетки пъти по-скъп от конвенционалния, и след неговия добив водата и земята не стават за нищо. /Само за един сондаж с фракинг отиват 22 милиона литра вода, която не може да е морска, защото солената вода разяжда желязото в тръбите, примерно язовир Искър ще стигне за месец – два/. А при дейността фракинг самият водоносен хоризонт слиза много на дълбоко, или изчезва /за земетресенията, химикалите и отровената околна среда е пълно с информации в нета/. Това вече се случва в Тексас, Калифорния, Пенсилвания и т.н.

  Като генерал ли дойде Уесли Кларк у нас или като най-обикновен лобист?

  Американският гражданин Уесли Кларк дойде в България като най-обикновен платен, лобист.

  Подобен е случаят с Михаил Горбачов, който срещу солидно заплащане можеше да обядва или гостува в която и да било точка на света.

  Бившият журналист Николай Бареков показа Кларк като трофей на партийното си сборище, но дали мястото на този човек бе на сцената в нечий президиум, след като Кларк персонално е виновен за бомбардировките с обеднен уран над Сърбия, близо до западната българска граница?

  В Сърбия мрат като мухи от бомбите с обеднен уран, а в родината ни виновните политици отново стягат предизборните листи, писа на 13 декември 2012 година „Хроники”. Сайтът обърна внимание на скандалния факт, че от Сърбия до западните селища на страната ни разстоянието е малко и заболеваемостта на населението от рак се е увеличила чувствително!

  Проф. д-р Слободан Чикарич, председателят на Сръбското дружеството за борба с рака, написа за драматичното нарастване на броя на заболелите от злокачествени тумори в Сърбия, като посочи директно, че за тези злокачествени заболявания на населението от пограничните райони са виновни радиоактивните остатъци от НАТО-вските бомбардировки над страната през 1999 г.!

  Според професора, уважаван специалист в страната си, тепърва се очаква бум на заболелите от рак, ако се вземат в предвид радиоактивните материали от бомбите с обеднен уран, останали на територията на страната.

  Да не забравяме, че българската граница и земите в Северозападна България бяха твърде близо до тези бомбардировки, които на всичкото отгоре, парламентът и правителството на Иван Костов разрешиха да се извършват с прелитане на НАТО-вски самолети над страната ни!

  Към днешна дата Иван Костов без никакъв срам отново напира да влезе в политиката и това не впечатлява никого!

  За разлика от България, след войната Сърбия се зае веднага да прочисти района, като над 1000 опасни снаряди бяха отстранени само за четири години след тази война, а няколкостотин килограма уран, които самолети на НАТО „подхвърлиха“ в южната част на Сърбия през 1999 г., се съхраняват в хангари в Института „Винча“.

  В същото време от другата страна на границата, българи съобщаваха за „внезапно” изсъхнали посеви и зеленчуци в градините си, но пиеха водата и се хранеха, както и продължават да се хранят все още с храната, която дават тези краища, защото никой досега не ги е предупредил, доколко опасно може да бъде това за тях!

  Никой от политиците в България от 1999 досега не си мръдна пръста да изследва почва, въздух и вода в тези населени с българи погранични райони на Северозападна България, защото подобно изследване и анализ биха потвърдили тезата за тяхна голяма вина за отравянето на природата от смъртоносната авантюра на НАТО.

  Никой в България не води статистика на раковите заболявания сред населението в тези райони, а още по-малко пък в района на Стара Загора, където се унищожаваха ракети, без да са наясно политиците и военните за евентуални последици върху здравето на хората.

  Обеднен уран – това ни причини генерал Кларк, един от главните виновници за бомбардировките над Сърбия. Тогава трябва ли да се впечатляваме от скорошното му гостуване у нас и факта, че сега е тръгнал да лобира за друго натравяне и унищожаване на населението ни – този път с проучване и добив на шистов газ.

  Обеззаразяването от бомбите с обеднен уран е скъпо и сръбската държава го плаща, за разлика от българската държава.

  Сега на дневен ред е авантюрата и безхаберието на друг политик – българският външен министър, Кристиян Вигенин, който прокара гласуването в Брюксел ОВОС за проучване за шистов газ да отпадне!

• <<
• 1
...
• 132
• 133
• 134
• 135
• 136
• 137
• 138
• 139
• 140
• 141
• 142
...
• 421
• >>