.
I. Въведение: Една тиха криза, която вече не може да бъде игнорирана
През 1955 г. в САЩ има 558 000 пациенти в държавни психиатрични болници. Днес, в страна с население 343 милиона души, са останали едва 36 000 – 37 000 легла в държавни и окръжни институции. Това представлява шокиращ спад от 93–94% за последните 70 години.
„Това е най-големият социален експеримент в американската история – и той се провали“, категоричен е д-р Е. Фулър Тори от Treatment Advocacy Center.
II. Как се стигна дотук: Деинституционализацията, която никога не беше довършена
През 60-те и 70-те години на миналия век САЩ започват масово да затварят своите големи психиатрични болници. Причините на пръв поглед изглеждат хуманни и прогресивни: разкрития за системни злоупотреби в институциите, навлизането на нови и по-ефективни медикаменти, засилващото се движение за граждански права и политическото обещание за т.нар. „community care“ – грижа за болните в самата общност.
Но голямото обещание остана само на хартия, а общностната система така и не беше изградена. Според доклад на National Institute of Mental Health: „Деинституционализацията беше започната с добри намерения, но без никаква придружаваща инфраструктура.“
Резултатът е катастрофален: стотици хиляди хора с тежки психични заболявания останаха на улицата – без лечение, без подслон и без специализиран надзор.
III. Ню Йорк: Градът, който харчи милиарди, но няма легла
Ню Йорк е най-яркият и болезнен пример за този институционален парадокс. Финансовите параметри на мегаполиса за психично здраве (за фискалната 2026 г.) изглеждат колосални:
– DOHMH Mental Hygiene (Градски отдел за ментална хигиена): ~775 милиона долара.
– Щат Ню Йорк: допълнителни 196 милиона долара (от които 160 милиона долара са заделени целево за 100 нови съдебно-психиатрични легла на Уордс Айлънд).
– Приюти и мобилни екипи: ~300 милиона долара годишно.
– Бюджет на полицията (NYPD): ~6.15 милиарда долара.
На заден план стои огромно население: 8.5 милиона жители в самия град, 19 милиона в метрополията и 20 милиона на ниво щат. И въпреки тези огромни финансови потоци, недостигът на легла е хроничен. Данните на New York State Office of Mental Health показват, че днес щатът разполага с по-малко от 3 300 държавни психиатрични легла – двойно по-малко в сравнение с 1990 г.
IV. Метро, бездомност и насилие: Когато системата се разпада
Подземната железница на Ню Йорк се превърна в мястото, където социалният разпад е най-видим. Статистиката за тежки нападения (felony assaults) в метрото показва стряскаща ескалация:
През 2009 г.: ~150 инцидента.
След 2020 г.: по над 550 нападения в пиковите години (по данни на MTA и NYPD Transit Bureau).
Профилът на извършителите, изваден от докладите на NYC Comptroller и MTA Safety Reports, говори сам по себе си:
– 41% от тях са бездомни;
– около 66% са с документирана история на бездомност или тежки психични проблеми;
– между 80% и 89% имат официално регистрирана психиатрична история в миналото.
„Това не са престъпници по природа. Това са дълбоко болни хора, които системата просто е изоставила“, коментира бившият комисар на МТА Пол Дж. Фарел.
Въпреки че през 2025–2026 г. NYPD отчита частичен успех и спад на убийствата и стрелбите (като през май 2026 г. в метрото не е регистриран нито един инцидент с огнестрелно оръжие), това не решава скрития проблем с ежедневното насилие, породено от неконтролирани психични кризи.
V. Новият адрес на болните: Затворите като заместител
Къде отидоха пациентите след затварянето на клиниките? Официалните данни на Department of Justice и Bureau of Justice Statistics дават изключително притеснителен отговор:
20–25% от затворниците в САЩ страдат от тежко психично заболяване;
44% от лишените от свобода имат история на психиатрични проблеми.
В реалност големите окръжни затвори в Лос Анджелис, Чикаго и Ню Йорк днес функционират като най-големите фактически психиатрични институции в Америка. „Ние просто заменихме болниците със затвори“, признава калифорнийският съдия Стивън Леф.
Популярният модел „Housing First“ (Първо жилище, после лечение), приет от много градове, също удря на камък. Проучванията на HUD и RAND Corporation доказват, че този модел работи само при доброволно лечение. При тежките диагнози обаче доброволността липсва, а липсата на законови механизми за задължително лечение и дългосрочни институции върти болните в затворен омагьосан кръг: улица → метро → арест → болница → улица.
VI. Какво липсва на американската система?
Според експертите от Treatment Advocacy Center и финансовите надзорници в Ню Йорк, за овладяването на кризата липсват:
– Поне 100 000 допълнителни психиатрични легла в национален мащаб.
– Дългосрочни програми и специализирани съдебно-психиатрични институции.
– Адекватни амбулаторни услуги и работеща координация между полиция, болници и социални служби.
– Ново, по-категорично законодателство за задължително лечение при тежки и опасни случаи.
.
VII. България: Повтаряме американския модел – същите грешки, но без милиардите и без защитните механизми
.
.
Докато САЩ се борят с последствията от собствената си деинституционализация, България – под натиска на европейските политики – върви по същия път, но в далеч по‑неподготвена среда и с несравнимо по‑ограничен ресурс. Резултатът е система, която едновременно е недофинансирана, разпокъсана и структурно неспособна да поеме най‑тежките случаи.
1. Недостиг на легла и мизерни условия
Психиатричната инфраструктура в България изглежда така:
12 държавни психиатрични болници (ДПБ)
12 центъра за психично здраве
8 университетски клиники
около 15 психиатрични отделения към МБАЛ
Общият брой легла е около 2400, от които приблизително 1200 са в държавните психиатрични болници. Това е крайно недостатъчно за държава с 6.4 милиона души население и нарастващи случаи на тежки психични разстройства.
2. Почти липсва съдебно‑психиатрична инфраструктура
България няма съдебнопсихиатрични болници.
Съществува само една съдебнопсихиатрична клиника във Варна, която изпълнява предимно експертни функции.
Според д-р Цветеслава Гълъбова, директор на ДПБ „Св. Иван Рилски“ – Нови Искър:
Лечението на пациенти, извършили престъпления, се извършва по чл. 89 от НК.
По чл. 89, б. „В“ (убийства, опити за убийства, грабежи) – пациентите се лекуват в двете съдебни отделения (мъжко и женско) в ДПБ Ловеч.
По чл. 89, б. „Б“ (по‑леки престъпления) – само в ДПБ. Други структури отказват да ги приемат.
В момента около 110 души са настанени по НК в 12‑те ДПБ – хора, които на практика са неизписваеми, защото законът изисква близките да поемат грижите им, а те често отказват.
3. Социалната система не работи
В ДПБ живеят и около 200 пациенти с тежки социални проблеми, които също са неизписваеми.
Причината е проста: няма къде да отидат.
Липсват дневни центрове.
Резидентните услуги са крайно недостатъчни.
Няма система за извънболнична грижа.
Няма държавни терапевтични програми за зависимости (с изключение на една ДПБ с 40 легла).
Частните центрове струват 1500–2000 евро месечно – недостъпни за повечето семейства.
Няма центрове за дементни пациенти.
Има само две детски психиатрични клиники – в София и Варна.
Детските психиатри в страната са около 30.
Персоналът е застаряващ и недостатъчен – психиатрите са два пъти по‑малко от необходимото, а медицинските сестри – четири пъти по‑малко.
4. Финансиране: 2% вместо нужните 10%
Психиатрията в България няма клинични пътеки.
Финансирането идва само от държавния бюджет, който е около 2% от общия бюджет за здравеопазване при международна препоръка за минимум 10%. Различните структури получават различно финансиране, което води до брутална селекция на пациенти: най‑тежките, социалните и съдебните случаи се струпват в ДПБ.
„Медикаментозното лечение е на световно ниво, но другите две части на био‑психо‑социалната рехабилитация просто липсват“, заяви д-р Гълъбова пред „Еврочикаго“. (Вж. още нейни интервюта – линк 1 и линк 2 .)
5. Затворите като крайна спирка
Както в САЩ, така и в България затворите постепенно се превръщат в де факто психиатрични институции.
Поради липса на места за дългосрочно настаняване и хронично недофинансиране, в българските затвори се наблюдава скрит, но растящ брой лишени от свобода с остри и нелекувани психични разстройства, които не получават специализирана терапия.
.
Заключение: Големият въпрос за човешкото достойнство
Светът е изправен пред труден баланс между зачитането на човешките права на болния (правото му да не бъде затварян принудително) и правото на обществена безопасност. Както отбелязва бившият комисар на NYPD Бил Братън: „Това не е въпрос на идеология. Това е въпрос на човешко достойнство – и на безопасност.“
.
