Избран народ

.

Отдавна вече не живея в България. От толкова отдавна, че започнаха близо да ме касаят американските вълнения. Вълненията на американците днес са по един далечен от България повод. Днес ние тук се вълнуваме по повод на това каква е нашата връзка с Израел. Ние встъпихме във война, която повечето от нас не приемат за нужна и справедлива. Така е с повечето американски войни, но тази е различна с това, че почти веднага започна да ни струва скъпо. В буквалния смисъл. Най-напред на бензиностанцията, а после и навсякъде другаде, където си вадиш кредината карта. Известният тук Тъкър Карлсън почти изцяло се посвети на тематиката на християнския ционизъм. В неговите очи това е изкривяване на християнството. На мен ми е лесно да го приема, бидейки православен, тъй като в моите очи и католицизмът, и протестанството са безкрайно отдалечили се издънки от християнският корен. Има обаче още нещо, което не се споменава от Тъкър. Това е общата история на евреите и американците.

Преди не го разбирах, защото живеех в България и ми изглеждаше, че двете истории са напълно различни. Едните са разпръснати по света единоверци, а другите – емигранти от цял свят. Днес е друго. Аз също съм емигрант. Нека да ви разкажа нещо за това. В началото идваш в чужда страна, в която трябва да се установиш, да намериш работа и да оцелееш физически и духовно. Може би даже по-скоро духовно, а после физически. Хората не си дават сметка колко сме свързани с мястото, където се раждаме, израстваме и живеем. Там всичко около нас е толкова познато, че преставаме да го забелязваме. Забелязваме само лошите неща, а другите считаме за даденост, фон. Колко от вас благодарят на слънцето, че го има? А как се чувства човек след дълга изтощителна зима, през първия слънчев и топъл пролетен ден?

Емигрантът губи почва под краката си. Изведнъж всичко, което не е забелязвал преди, започва страшно да му липсва. Чувстваш се изгубен, сам, ненужен. Принуден да доказваш необходимостта и правото си да бъдеш на това ново място всеки ден, всяка секунда от новия си живот. Емигрантите са една огромна група несретници, прокудени от едно място и неприети на друго. Виждал съм емигрантска депресия с безразличие, пиянство и безпътица. Как може да се спаси човек от това проклятие? Има само един начин. Да обърнеш палачинката. Ти не си изхвърлен и неприет, а си избран и желан. Ти не си тук да се молиш за работа и пари, а си на мисия да облагородиш и научиш. Всички оцеляли в емигрантство сме избран народ мисионери. Ние сме избрани и носим светлина. Всеки, който е оцелял от културния шок, е малко евреин. Евреите са много евреи.

Сега по нов начин разбирам прочетените в книгите на американски автори истории за това, че мормоните са избран народ, индианците са изгубено племе Аврамово, Америка е Град на хълма, построен от избрани хора, призвани да отворят очите на всички народи за истината и светлината. Така в продължение на триста години са оцелели десетки емигрантски поколения и в това се корени емоционалната връзка между Америка и Израел. И двата народа са емигрантски.

Помня партитата на българите в самото начало на емигранството ни. Аз тогава в момент на просветление предложих да се чувстваме колонисти, дошли да колонизират тази страна, а на друго едно събиране на масата се обсъждаше как цветът на бългаския народ се е събрал днес в емиграция. Най-кадърните и най-активните сме ние, емигрантите. Тогава на това събиране разбрах, че нещо не е наред. Аз не мога да си представя останалите в България мои приятели, роднини, близки да са нещо по-малко от мен. Не са. Ние тогава имахме нужда от нещо, което да ни спаси от усещането за непоправима огромна загуба – и избраността и месианството вършеха и вършат добра работа за тази цел.

Представете си сега колко емигранти има по света днес и помислете какво мислят те за себе си и за вас. Помня, когато сирийските и африкански емигранти започнаха да пълнят София – вървяхме с майка по площад „Лъвов мост“. Там беше седнала група младежи, очевидно емигранти от Близкия изток. Погледнах ги и срещнаг погледа на един от тях. Младо момче на осемнайсет-двайсет години. В този поглед нямаше молба за помощ, тъга по напуснатата родина, нямаше примирение. В погледа му имаше подигравателна усмивка. „Ето, аз съм тук, седя на този площад в този град – и всичко това ми принадлежи сега. А ти се помести. Аз дойдох!“ Това казваше погледът му. Избраност и месианство имаше в него. Не уплаха и смирение, както подобава на гонени от войната.

Емигрантът не може да живее в уплаха и примирение. Ако се отдаде на тези чувства, той нищо и никога няма да може да направи. Трябва му сила, трябва му опора, трябва му поглед в бъдещето. Аз не харесвам войната, която водят Израел и САЩ с целия Арабски свят. Аз просто се опитвам да я разбера. Да разбера кое кара едни хора да се мислят за по-висши от други? Може би това е реакция на страха от самотата и чувството, че си унижен, нещастен чужденец? Може би това е бягство от емиграцията?

Не искам да съм избран, не искам да съм месия. Аз знам, че съм заминал, и миналото никога няма да се върне. Аз ще живея и умра без спокойствието, че съм си у дома. Това вече никога няма да го имам.

Недейте да емигрирате. Благодарете на слънцето, че изгрява!

.

Виктор Хинов

.