.
Откъс от новата книга на Банко Банов
„Мъж от идващите дни“ (изд. „Фастумпринт“, С., 2025)
Повече за книгата и автора – вж. тук.
––––––––––––––––––––––––––––––
На проф. Ст. Ф.
ПРОЛОГ
Петдесет и седем годишният професор Стайко Зафиров се буди рано, рефлекс от подсъзнателно, отдавнашно време.
Притеснява се, успал се е, баща му ще го навика, трябва да изведе за повън Рашо. Колебае се, бащината му сръдня и грижата за палаша не бяха ли в години, останали зад гърба му? Той не е там, в Рошковица, безпокойството го отпуска, но къде е…
Бледо, пембяно слънце наднича през облаци отвъд реката. Кога е станала толкова широка, по нея плуват кораби… Не е река, а проток, по отсрещен висок бряг прозират сгради, утрото просветлява над Ускюдар. Тънък лъч близва открехнатия френски прозорец на боксониерата. Професорът отмята завивката, става, по черни гащета и юнашка фланелка. Влажна хладина го кара да потръпне, по селски навик не спи с пижама. Марков комплект, купен от „Селфридж” на Оксфорд стрийт, лежи неразпакован на дъното на куфара му, облепен с етикети на „Луфтханза” и „Пан американ”.
Ред е за утринна гимнастика, статутът на гост-професора в университета “Bogazici” предполага да практикува здравословни навици. „Купешки префакуци”, така насмешливо биха ги преценили съселяни от родната му Рошковица. Застава срещу потока студ, нахлуващ през прозореца, прави разгъвки с ръце за гръдния кош, трийсет лицеви опори и след това – петдесет клека. Задъхва се, но почва да усеща всяка фибра от тялото си. Придърпва найлоновата завеска, отделяща тясната душ-кабина; Фидан, която идва да чисти, мърмори на анадоолу диалект, че разлива вода по пода. Включва електронната смесителна батерия, редува пареща и студена струя.
Зафиров е представителен мъж, с впечатляващо за годините си, снажно тяло; с чиста кожа, без брадавици и кондилозни петна. Да се чудиш дали е пръкнат от селско коляно или е прапотомък на кръстоносец, тръгнал да освобождава Божи гроб и хартисал на Балканите. Все още черната му коса е гъста и вълниста, брадичката – волева. Посетител в гюлханския музей “Eminonu” би преценил, в профил докарва бюст на римски сенатор, в рамене – на спартанец-хоплит. Не го блазнят, не подозира, че буди подобни асоциации. Възприема себе си като материална подложка с присадени съзнание, мисъл.
Грижите за тялото му са здравно нацелени, в дискретен смисъл – вулгарни. Предполагат ежедневно заставане под душ, жабуркане на устата с елудрил, рязане на нокти, отделяне на носни секрети и веднъж или през седмица – освобождаване от интимна течност. Природата предвижда за тази нужда партньорство тяло в тяло. Християнството я усложнява лицемерно, регламентира я в моногамна връзка. В Истанбул гост-професорът преценява, ислямът може да е назадничав, но проповядва повече биологична съобразност.
Бе опитвал да осмисля възприятия, да търси какво подсказват още от отделенски и прогимназиални години. Даскал Стоян Природата бе го изправил пред смълчани съученици в час по химия, постави на метална подложка пред него тъмна буца, като камък, и попита, уж невинно:
– Денчо, с какво е характерно веществото, което виждаш? – Даскалът бе братовчед на дядо му Денчо, поднасяше Стайко, като го денчосваше.
Бе опипал камъка.
– Черен е на цвят, гладък, тежи….
Даскалът се засмя, доволен от уловката, запали горелка, облиза с нея камъка, докато подпуши. Потупа го покровителствено по рамото.
– Това е буца антрацитни въглища. Химията ще ви научи да виждате нещата отвътре.
Поднасянето бе го засегнало, но след време си даваше сметка – селският учител бе го подбутнал да се вторачва отвъд видяно.
Професорът застана пред огледалото, бръснеше се педантично всеки ден. Масивното му лице подсказва откритост, като на холивудски актьор. Закуси с голяма чаша кафе без захар и две препечени филийки – с безсолна извара и с резен шунка, тънък като цигарена хартия. Устата му се пълни със слюнка от мисъл за порязаница с цвърнат резен розова сланина, но здравословното хранене изисква самоограничения.
Употребените прибори остави на умивалника в бокса; за тях, за пране на бельото му и спалните постилки се е договорил с Фидан. Хигиенистката чисти университетски вили, в които са настанени преподаватели. Смугла мома, веждеста, с матова кожа и къносана коса, прибира я под стегната пребрадка. Шишкава в бедрата, бархетната й блуза на ситни розови цветчета е спусната над тъмносини шалвари. Бе се похвалила пред Зафиров, не е селянка, тя е от Джанкьой, обявили са го за град, на трийсетина километра от Ерзиджан.
– Докога ще шъташ на чужденци, сама мома в Истанбул? – бе я попитал съпричастно професорът; доза демократизъм при общуване с обслугата е препоръчителна. Тя бършеше пода с влажна четка, облегна се на дръжката, погледна го недоверчиво; на приказка е любезен, ама днеска е тук, а утре кой знае къде.
– Докато събера пара, колкото за зестра.
– Зестрата не е ли бащина грижа?
– Аз съм сирак, професоре. Още година, две и се прибирам в Джанкьой, да хвана жених и кътам семейство.
Връщането в родното градче на Фидан се отлагаше от година на година. Истанбул засмукваше работни ръце, такива като нея в края на крайщата усядаха в собствена гарсониера в предградията, в Авджалар или Силиври.
Омръзнеше ли на професор Зафиров храната в кантината, вядеше ли се на дюнери, разнасяни от улични продавачи, поръчваше на хигиенистката да му сготви ядене като българско, да е сослия. След ден-два му носеше в туристическа котелка телешка яхния със сини сливи или долма пиперки с овнешка кайма. Той пък премълчаваше, че тя прибира за в квартирата си бутилка хартисал течен сапун, пакет салфетки или флакон флайтокс.
Зафиров се вижда веднъж седмично на катедрен съвет със завеждащия департамента по естествени науки, професор Буркин Ергун. С Ергун се познават от конференция в Майнц, бе се оказало – и двамата работят върху еластични характеристики на полимерни смеси. Ергун бе осведомил комшията за вакантен лекторат в истанбулския университет “Bogazici” и бе съдействал за назначаването му…
Ергун беше с изсечено лице, сключени вежди и орлов нос, живееше в елегантна вила в резидентния квартал Шишли. Интелектуалец от коляно, с баща – випускник от някогашния Роберт колеж и дядо – паша от интендантството на Галиполския корпус. Шофираше поръчков „Мерцедес“, имаше сметки в Credit Suiz, в британската банка и четири деца.
Бе канил българския колега на вечеря. След десерта – кюнефе, поднесен с турско кафе; госпожа Ергун се извини, че трябва да настани децата за лягане. Представителна жена с прибрана на кок, къносана коса, извън дома я криеше под плътно пристегната пребрадка.
Домакинът и Зафиров се оттеглиха с по чаша коняк край разтворен витринен прозорец в остъклената зимна градина. Уютно цирикаха щурци, Буркин запали ароматна пура. Парещата глътка алкохол изтикваше назад задръжки, подвеждаше към откровеност; Зафиров надигна отново кристалната чаша с „Хенеси”.
– Буркин, историята на отношенията между българи и турци, преценката ни един за друг е различна, гледано от към двете страни на границата. Ние се боим от вас заради спомен за Батак, заради страшното лято в Карлово и Стара Загора през войната ви с Русия, за нас е Освободителна. Но вие на два пъти сте се се въздържали да ни ударите в гръб, през Сръбско-българската и Междусъюзническата война. В Първата световна даже сме били съюзници. Как си го обясняваш?
Редно ли беше, ползвайки гостоприемството на потомствения османец от елита, да повдига трънлив въпрос?
Ергун припали загасналата пура, смукна дълбоко.
– Мисля, че изпитваме към вас патернализъм. Вярно е, били сте народ, който е работил за нас, но и ние сме имали отговорности спрямо вас. Не сте отбивали военна повинност, пазарите на империята са ви били открити. Сигурно усещате това благоразположение тук и сега.
– Днес – да, но как е било преди време? Забравят ли се травмите от еничарството?
– За родителите на отнетите деца сигурно е струвало доживотна мъка. Но за момчетата – възможност да се издигнат като администратори в империя на три континента. Как и кога, иначе, родом българче би станало капудан, валия или даже везир?
Не идеше да спориш на равна нога с домакин, зад когото надничат петстотин години имперска история, влогове, паркова вила и поръчков „Мерцедес“. Буркин му спести затруднението.
– Е, да оставим миналото за него си. Животът на всеки от нас почва преносно от вчера и трае до утре. В този отрязък са и нашите отговорности. В свободна неделя предлагам да ви водя на плаж на Кадебостан. Истанбул не е само на европейския бряг, днешното му лице е отвъд протока.
Продължиха на банални теми, относно наближаващата сесия, въможните бонуси за изявени студенти, стипендиите, осигурени от фирма „Сийланд”.
В професионалните отношения помежду им валутните възможности на потомствения нотабил не се брояха, Ергун му имаше пълно доверие. Беше му предоставил курс по обща химия два пъти седмично. Зафиров въвеждаше първокурсници в атомно-молекулната теория, анализираше периодичната таблица. В раздела за органичната химия се ограничаваше с феноли, алдехиди и кетони. През пролетния семестър изнасяше специализиран курс по синтез на полимери пред бакалаври, кандидатстващи за магистърска степен. Довършваше и лабораторна тема с Ергун – за влакново усилване на каучукови продукти.
Базисния курс четеше в мрачноватата аула на ректората, специализирания – в семинарна зала на модерния технологичен факултет. С материала бе на „ти” от България, но преди лекция проиграваше на глас как се „чува” английският му. Оксфордският си Special english дължеше на частни уроци от времето на следването и тримесечен курс в софийския Институт за чуждестранни студенти.
За делнични потребности се съветваше с Бекир. Випускникът на софийския ВИФ, преселник от времето на голямата екскурзия, беше жилав и дребен, като за колоездач. Старши преподавател по физическа култура в “Bogazici”, обучаваше госта на елементарни тенис умения и беше негов компаньон за риболов.
Докато заравняваше с валяк хлътнини по засипания със шамот корт, Бекир бе доверил:
– Фидан върши и други услуги за гост-преподаватели. Но се прави да е непричьом, договореното оставяш в ненадписан плик върху радиатора.
– Ти опитвал ли си? – не се върза професорът. – Със случайни партньорки има рискове.
– Рисковете ги има и в България, ама извинявай, вие сте по-спънати от тукашните – прецени Бекир. – Бащи не са ви водили при позната леличка да ви отвори очите.
Веднъж или два пъти месечно, за мълчаливо недоумение на Бекир, Зафиров изтегляше от гаража доматеночервения си „Фолксваген”-костенурка. Петстотин и седемдесетте километра до София му отнемаха 7-8 часа, ако не случеше задръстване на границата. Съжителството с жена му Раиса от години е формално, в София минава край квартирата на Снежана и се качват в драгалевската му вила. Там ден и нощ си наваксва за въздържането, до тръгването му обратно към Капъ Куле. В града не слизаше, шансът да се засече с Рая или сина си е нищожен, но защо да си създава усложнения?
Снежа е лаборантка в Медицинска академия, впечатляваща, като Елизабет Тейлър, светлоока и тъмнокоса. Всеки път й носи малки подаръци, козметика, парфюми Chanel или Lancome. Бе му устроила малка сцена, когато при поредно идване бе си позволил небрежността вместо френски парфюм да й поднесе Chopard Wist. Снежана е чешит, вместо „Фолксваген” казва „Фолкцваген”, той я поправя търпеливо, а тя отново натъртва на „ц”. Не е длъжна да се съобразява със света, нека светът се съобразява с нея. Бе прекрачила с прозирен умисъл в леглото му, озадачаваше го с житейска мотивация. Преценяваше физическата близост в реда на нещата, ако посредством нея реализираш смислена лична амбиция. Виж ти, поколенията не страдаха от скрупули.
В София токът гаснеше, Стайко палеше газова лампа, стъкваха камината. При всяко негово идване левът се оказваше олекнал, магазините – опразнени, пред бензиностанциите – опашки. Младият министър-председател Виденов се силеше да провежда социалноориентирана политика, да модифицира централното планиране. Къде ти, субсидираните държавни предприятия и кредитиращите ги банки фалираха една след друга. На втория ден от софийския престой в главата на професора вече се връщаше Истанбул, многолюден, с пазари, заринати от стока, с пъргави улични продавачи, с храмове и дворци от византийско и султанско време.
На раздяла със Свежа потвърждаваше обещаната компенсация за даряваната му интимност. Договорил е с италиански колега шестмесечна специализация за нея в Милано, в тръста Пирели. Подразбираше се, без по-сетнешни негови ангажименти.
[…]
Преди да излезе от боксониерата, Зафиров притвори старателно прозореца. Остави ли го открехнат, внезапен дъжд, нагонен от вятъра, подлизва по стената. Пролетно време откъм Черно море пълзяха мъгли, ситни дъждове лъскаха асфалта по крайбрежния булевард „Сираган”. Босфорът течеше отвъд него като могъща река, сирени на влекачи, съпровождащи контейнеровози и танкери, отекваха дрезгаво. Преселникът-вифаджия Бекир поднасяше българина:
– Комшу, на твое място ще си мятам въдицата с чепарета от балкона на квартирата, направо през крайбрежния булевард.
– И какво ще извадя, попче, овоняно на нафта!
Подтичването с тенис ракета, риболовът им в събота е не толкова заради сафрид в тигана, колкото заради нуждата от мъжка приказка.
Преметнал сак с фирмен надпис „Адидас“, Зафиров пресече подстригана градинка между университетски корпуси. Сградите с високи прозорци под триъгълни фронтони са строени преди век и кусур. Тук, в някогашния Роберт колеж, са обучавани синове на мюсюлманската върхушка, че и на гяурски нотабили. Западащата Османската империя бе се силила да догонва индустриалния свят.
Тенис кортовете бяха вкопани в склон, магнолиеви и юдови дървета ги заслоняват от вятър. Розови съцветия се провират през оградните мрежи, зад тях се изправя тъмна стена кипариси. Бекир довършваше подравняването на корта; за изненада на професора, дребният вифаджия хранеше почти привързаност към страната, която бе опитала да го преименува на Борис. И бе го прогонила безцеремонно, с обяснение, че доброволно е тръгнал на „голяма екскурзия” през тревожната есен на 1981 година.
Двамата се „отвориха” за познанство и взаимни услуги случайно. Докато договаряше със Зафиров часове за уроци на корта, Бекир бе вмъквал турски, че и български думи в бедноватия си английски; помагаше си с жестове, натърти на „два пътя сабалян” и „понеделнишки”. Така с професорът засякоха общо социалистическо време зад гърба си.
Тенис уменията са подразбиращи се за професор в „Боазидичи”, но амбицията на госта от България да навакса липсата им се възпрепятстваше от рошковското му детство. Мъчеше да компенсира несръчности при изпълнение на сервис и лифтирани удари с прекалена сила, но напредъкът му бе обезсърчителен. Отгоре на туй Бекир изискваше с даскалска непреклонност да хваща ракетата с континентален хват и да замахва дълбоко от рамото към лакътя, за да поема ниски топки.
Размяната на заядливи наставления през леко провиснала мрежа след сгрешени пасове даваше на преселника и госта повод за натяквания и оправдания в миналото. Както в принципни спорове с Ергун, но с нашенска обосновка. Сядаха да почиват на близната от слънце зелена скамейка, Бекир наливаше по чашка каймаклия, поизстинало турско кафе от китайски термос. Бе подхвърлил.
– Минавал ли си за Варна през село Български кладенец? Допреди време се е наричало Турски кладенец, коренът ни е от там..
– Е, и Истанбул се е наричал Константинопол. Какво искаш да кажеш?
– Чогло ви е да помните времето, в което сме живели заедно. И за това се стараете да го заличите. Но как се заличава време, то се лепи по хорската памет. Затуй историчарите ви натрапват едно, а мълчат за друго.
– Има си причини за това, би трябвало да ги знаеш.
– Какви?
– В отделенията не са ли ви водили на панаир в Орешак и в Новоселския манастир? Не си ли видял купчината черепи на български монахини, избити без вина през Априлското въстание?
– А погиналите и прогонени нашенци след Руско-турската война колко са?
– Да кажем, колкото загинали и прогонени наши от Тракия след втората Балканска. Миналото не може да се поправи, но трябва да го знаеш, за да не пречи на днешния ти ден. На мен не пречи.
Бекир опипа натягането на ракетата.
– Не ти пречи, защото тук си нает като печалбар. Питал ли е някой ромеите, когато вашият Аспарух е прекосил неканен Дунав и се е поселили върху земите им? – Той замълча. – Откак се преселих, и на мен не ми гложде толкоз миналото, каквото да са сторили или изтърпяли дядовците ни, моите и твоите. Днешният ден трябва да отговаря за дългове на вчерашния довреме… Ще ходим ли в събота на сафрид?
В съботи, когато Зафиров не се губи по София, двамата сядат в моторницата на Бекир, привързана на бешикташкия пристан. „Тюлай” е скоро пребоядисана в бяло и синьо. Бекир дърпа шнура веднъж-два пъти, потопяемият мотор кашли, запалва. Вифаджията-цариградчанин завива на север, към гърлото на Босфора, държи курс откъм азиатския бряг. Досами водата шаренеят оранжеви и бежови вили-яйли на някогашни османски сановници. Изкупуват ги телевизионни актьори, адвокати, промишленици, новите тежкари на деня.
Пасажите сафрид влизат в Босфора откъм север. Риболовците причалват в закътано заливче, Бекир пуска котва. Двамата хвърлят чепарета с метални блесни на по десетина кукички, разменят по някоя мъжка дума.
Бекир споделя къщни грижи и мнения, в устата му са все дъщерите, Есма и Зехра, жена му. Туй наредил на булка Бекировица, за онуй я скастрил. Засмива се, ще му вгорчи живота, ако подозре къде е разтъпквал професора. Закача блесна на мястото на отхапана, подкача лектора.
– Да надникнем ли пак в Кадъкьой?
Разтъпквал е госта-българин из истанбулски квартали, които убягват на групово развеждания турист. Бърчили са носове на вонливия пазар за риба и агнешки чейреци в Бешикташ, обхождали са улички с безистени, задръстени от евтини джинси и якета в Лалели, надничали са по сенчестите улички „Зюрафа” и „Алгейк” край пристанището. Там се отбиват след заплата самотуващи мъже.
Бекир мъчи да влезе в ума на професора, успява само донякъде. Вместо през седмица да бие път през граница до едната София, що не отвори очи за услугата, която предлага Фидан? Без туй след съботен риболов харизва уловения ситен сафрид на услужливата хигиенистка.
Разширяваща се под ъгъл вълна от отминаващ контейнеровоз разклати моторницата, набута алената плувка под лодката. Зафиров се сепна, издърпа я. Изтичащият му през есента лекторски договор в „Боазичи” накъсяваше неизбежното време за избор, за връщане. Държавното финансиране за изследователска дейност пресъхваше, производствено-научната му лаборатория вегетираше, последните сътрудници, останали без доход, напускаха. Докога да се колебае между свят, предлагащ впечатляващи възможности, с редуващи се рискове и семпло осигурен живот под идеологически похлупак?
Двегодишното му отсъствие доразтваряше междината между него и жена му Раиса. Връзката им, все още формализирана с брак, беше физически изчерпана. В затрупаното от сняг московско предградие Митищи отръсканата секретарката на научния му ръководител, Анисия, бе го предупредила на раздяла: „Като отвеждаш Раиса в чужда, в твоята страна, поемаш двойна отговорност, за нея ще си освен мъж – баща и майка, брат и приятел. И да ти дотежи, ще си носиш товара.“
Предстоеше да реши, да загърби ли половин живот; семейство и близки, приятели и сътрудници, преживяно и пропуснато. Ще го дърпат назад, назад, ще го препъват със спомени, със сънища за Рошковица, за България. Но за сметка на загърбената бащина котловина, щеше да се почувства законен гражданин на света.
.
