.
Атанас Славов е от онези достойни български поети и писатели, които не станаха конформисти, за да бъде безоблачно литературното им ежедневие. Той е един от малцината, чиято поезия бе „персона нон грата“ по време на тоталитаризма. Предпочете да бъде верен на съвестта си, вместо да се съобразява с конюнктурата, за което заплати с емигрантството. Избра да публикува своите книги на Запад, защото искаше да бъде верен на Истината и Правдата, а това беше за него възможния начин да запази творческата си съвест. Никога не стана придворен поет, за да живее охолно.
Заради невъзвръщенството си през 1981 година той е осъден на девет години лишаване от свобода от българския съд. Атанас Славов не стана конформист и на Западния свят. Той запази творческата си автономия, въпреки установените правила в Радио „Свободна Европа“. През 1963 година на пленум Тодор Живков използва цитати от сложената под печат книга на Атанас Славов „Стихотворения 1962“, за да ги обяви за „упадъчни“, защото в тях има „западни влияния“. Разбира се с това съдбата на книгата в България е предрешена и тя излиза през 1980 година в Мюнхен.
В България книгата излиза през 2026 година под мюнхенското заглавие „Стихотворения. Порнографска поема 1968“, под редакцията на сина му, великолепния поет и писател Васил Славов. Атанас Славов споделя по отношение на поемата си: „Исках да създам интимния свят на една малка група творци, които бяха третирани като вътрешни емигранти в собствената си родина, да отразя, колкото мога, тази бледа светлина, която просветна между нас за няколко само години и потъна завинаги в мрака на забвението, както толкова много угаснали български искрици красота.“
Макар че Атанас Славов е автор на силна проза, която е повече позната поради обективни причини, тъй като беше четена преди 1989 година по радиостанциите „Свободна Европа“, Би Би Си и „Гласът на Америка“, ще се спрем на неговата поезия, която има свое място сред българската лирика. По време на комунистическия режим, преди да емигрира, в Народна република България са публикувани само три негови стиха.
Сам Атанас Славов споделя за своята поезия и творчество в разговор с Аспарух Панов: „Моите неща са писани органично, написани са от една ярост, която е ярост на човек, който иска да постигне пак хармонията на детството си. Това е моята тема, това е моето търсене – всичко да звучи едновременно и аз да слушам тази божествена хармония, създадена от различни гласове, които звучат заедно толкова красиво. И когато ми се пречи, аз беснея. Затова и един от главните мотиви в творчеството ми е борбата с митологичното съзнание на българина. Това е главната ми тема. Ако има догматизъм в поезията, аз винаги ще пиша стихове, които да го рушат. Някои викат: „Твоите стихове не са български“, но не е вярно; те са супербългарски, те произлизат от уличната поезия на 30-те години, където творяха хора като Асен Разцветников, Богомил Райнов, Валери Петров, Александър Вутимски. Оттам излизат моите стихове, от хулиганските джумбълдаци, метаморфозите в речта и в образите на хулиганската реч. Така че моята поезия е не имитация на западните и руски образци… Творчеството е свързано с даването. Много млади хора живеят, без да знаят какво значи да даваш, настроени са само да грабят. Основният ми мотив, основният ми стимул, когато пиша, това е любовта в космически, в универсален смисъл, мен това ме движи в творчеството ми. За мен е акт на любов да мога да кажа някои неща отново и да ги предам на хората, на които са им засъхнали сетивата, отново да ги полея с една истина за тяхното битие. Моето творчество е любовта – там, където най-малко я очакваш. Искам да отида в Сърбия и да открия между тях страшно хубави хора, искам да поживея сред циганите, да видя този океан от веселба в очите им, а не да ги гледам как се самоубиват от глад, качвайки се по стълбовете с високо напрежение, за да крадат кабели. Във всичкото това да намериш любовта, да намериш начин да обичаш тези хора, това е смисълът на моето творчество. Любовта е преди всичко даване, тя е като майчината ласка, нещо много по-възвишено от това да си търкаме гениталиите, за да изпитаме физическо удоволствие. Сега, общо взето, всичко е само на това ниво. Тази любов, да дадеш, да се грижиш за някого, е нещо съвсем друго, това е всеки ден душата ти да е сложена на точилото на железаря, а ти да продължаваш да чувстваш нещо красиво. Всичко ти е накриво и ти продължаваш да стоиш да те точат, защото хвърчат едни искри при този допир с точилото, които правят съществуването ти смислено.“ Позволих си този по-дълъг цитат от споделеното от Атанас Славов, защото в него той е разкрил квинтесенцията на своята творческа философия, и най-важното в последна сметка – Смисъла на човешкия живот и пребиваването ни на земята, според определеното ни време от Бог.
Атанас Славов е поет, влюбен в родното, в българското. За това роля играе и носталгията, която е негова спътница в емигрантското му време. Неслучайно той се завърна в България веднага след промените през 1989 година, щом стана възможно това. Тогава бе отменена и деветгодишната му присъда, постановена от комунистическия български съд. Във финала на „Дървета мои, помогнете ми“ зазвучава асоциативно безсмъртната народна песен „Бяла съм, бяла, юначе“.
„Бяла съм, бяла съм, старче,
цяла съм света огряла…“
В „Ако ми се пишеше, щях да ви кажа“ звучи Чинтуловия „Вятър ечи, Балкан стене“, мяркат се знакови писателски столични топоси като площад „Славейков“ и улица „Раковски“, кафенето „При Мария“, а лирическият Аз пита стария Поет: „Де са твоите колеги – младите поети да ги видя?“ и отговаря с добродушна ирония: „Няма ги, те тичат по фондации да видят какво ще стане/ но не става“. Посланието му към младите е, че най-важно в последна сметка е сътвореното. С ирония се изразява любовта на поета към родния град в стихотворението „Сливен“. Преклонение към родното българско и художника, изографисал Боянската църква, откриваме в „Да мога да намеря една лудница“. Колко красота откриваме в „Дърворезбарско“:
„От съседните села идат ситни селяни,
на гърба с пирографските букови бъкели,
зад ушите си са накичили шарени шикалки,
в кошниците са накамарили клани кокошки,
с елеци пъстри и петлета плещести…“
Любов към всичко българско звучи от „Градецът“, където се преплитат история, архитектура и етнография, поетът говори за топоси, носещи национална горда история: Витоша, Стара планина, замъка Урвич, Боянски църкви, Пловдивски къщи…
Атанас Славов говори за любовта в най-универсалния смисъл като приоритет в творчеството му. Но има и стихотворения като „Все пак сме двама“, в които лично интимното е водещото и основно чувство и преживяване. Лирическият Аз настоява, че най-важното в любовта е интуитивното разбиране на другия, докато се достигне до сакралното признание „Обичам те“. Но постепенно от личното поетът преминава към универсалното, защото неговата любима в последна сметка се оказва Песента. В универсалното разбиране на любовта се убеждаваме и от едноименното стихотворение „Любовта“, в което става дума за любовта между мъж и жена, между брат и сестра,
на майка към син, към родното и родината, за да достигне кулминацията на чувството в любовта към Бог. За любовта не трябва да се крещи, защото „Любовта е в тихата дума, казана насаме / когато душата се разтваря сама“, тя е „вътрешна радост“. Фино, прочувствено, дълбоко проникновено, сакрално любовно стихотворение е „Вече е зима“:
„Цветовете на тополите плуваха
в прозрачния въздух, птиците
ги ловяха в полета си,
за да направят меки листата си.
Ние изплетохме любовна прежда от тези цветове.
Вече е зима,
скриптящото слънце се разсипва във снежинки;
край печката, в студената кухня,
ние тъчем, любима, от последната си любовна прежда
пелени за босото дете, което утре ще почука на замръзналия праг.“
Прекрасно стихотворение, което вълнува, защото стиховете са преминали през сърцето и душата на лирическия герой, затова покоряват с чистотата на любовното чувство.
Заглавието „Порнографска поема 1968“ може да подведе и заблуди читателите – преди да я прочетат, да помислят, че става дума за порнографска творба. Асоциативно заглавието може да се свърже с годината, с Чешките събития от 1968 година. Атанас Славов внася известна ясното във „Вместо послеслов към мюнхенското издание“, където споделя: „Работата е в това, че терминът „порнографско“ в случая е употребен както Николай Райнов го употребява в своята „История на Изкуството“, т.е. не става дума за това, че са изобразени сцени, които въздействат на низки сексуални инстинкти, а по-скоро на това, че действителността е „свалена“ в произведението, без да бъде естетически опосредена. Казано просто: описани са събития, хора, вещи, които определен кръг от столичната творческа интелигенция познава добре и към които има носталгично отношение, но които за непознатия читател едва ли има някаква стойност. Това именно Н. Райнов наричаше „порнография“: събуждането на емоции, които не са вечни и универсални, а преходни и ограничени; и за него нямаше значение дали това ще са политически, социални или просто сексуални емоции. Точно там беше и патосът на тази поема: да бъде само за един тесен кръг от приятели, които и без това бяха обречени на творческо забвение още преди най-зрелите си години.“ И споменава имената на художника Николай Буков, режисьора Рангел Вълчанов, скулпторите Александър Дяков и Галин Малакчиев, дизайнерът Георги Дочев… Споменава и знаковото кафене „Бамбука“. Лирическият говорител се чувства самотен, отпива от чашата си в ъгъла на ресторанта, градът за него е „празен“, дошли са нови млади хора и светът трябва да е техен. Скритите и явни цитати подчертават настроението в поемата. Както винаги, поколенията се разминават – или, както казва Иля Селвински: „Сега прозорците на други поколения светят“. „Назад в града!“ е един от рефрените в поемата, това е желанието на лирическия Аз за връщане към живота. Друг рефрен е „След малко няма да сме тук“, безвъзвратно отминава Времето. Молбата към Него е да ги пусне да поемат „по най-дългата ти звездна улица“ и да се гмурнат „в млякото на твоя звезден път“. Лирическият герой е готов за смъртта, да поеме пътя си Нагоре… Заглавието „Порнографска поема“ можем да го приемем като обобщаващо и универсално за времето на социализма, като метафора за наистина циничния, несвободен, безперспективен и безнадежден свят, в който българите живяха в тоталитарните години. Длъжни сме да подчертаем, че в любовните стихотворения на Атанас Славов преобладава духовното, а телесното, плътското, сексуалното не присъстват. Понякога поетичният ефект в стихотворенията на Атанас Славов се постига чрез пародията, както е в „Янината“, „Стихове за моята къща (ул. „Ангел Кънчев“ 5)“, „Люлякът ми понамирисва“ или „Катерички по стената“.
Лириката на Атанас Славов е пропита от дълбок хуманизъм. За силата на свободния става дума в „Големите кротки животни“. Лирическият герой от „На тримата, които си правеха сметка за моя сметка“ е готов с огромни усилия и жертви да изведе орлите на горното небе, подобно на приказката-притча. За отчуждението става дума в „Плътта ти е бяло поле“. За съпричастието, съчувствието и топлината между лирическия герой и хората е главното послание в „Очаква се средната продължителност на живота на американеца да нарасне с два дни, каза говорителят“. Съчувствие и състрадание към унизените и смачкани от живота откриваме в „Предпразнично“.
Поезията на Атанас Славов е силно екзистенциална. Самотен е лирическият Аз в „Събуждам се в едностайната си къща“. За смъртта става дума в „След прегледа“. Лирическият герой умолява смъртта да си отиде, за да му остави още живот. Лирическият субект не се плаши от смъртта в „Ако ми се пишеше, щях да ви кажа“: „Майната ù на старостта./ Смъртта също била интересна.“ Поетът е горд от това, че е наследник и плът от баща си и дядо си, тялото му е „Протоплазмена стихия“, наследена по ген от тях, въобще целият му род е издръжлив и физически силен, работлив, трудолюбив, не се плаши от житейските трудности. Горд е, защото не се е поддал на страха, не се е съгласил да стане доносник, не е намразил приятелите си… Незавидна и трудна е съдбата на майката при емигриралия син в Америка, тя е „изкривена, смалена“, а комунистите съскат: „Този син на американски шпиони“. Не му вярват и американците, сочейки го: „Този син на комунистически шпиони“. Свещена тишина звучи из всемира, а земята е населена с хора, човеци, които тя носи в междузвездните пространства неизвестно накъде и докога. Падащият лист в „Кошмар“ е оприличен на „падащата смърт“. Лирическият Аз е сигурен, че „Промяната/ ще донесе нова хубост и нова обич, / но просто ние няма да сме тук да видим“, защото дните ни на планетата Земя ще са свършили („Слънцето е спряло на верандата ù но“). Трябва да сме благодарни за всеки следващ ден, когато посрещаме слънцето, защото сме живи – това е главното послание в „Под тежестта на твойто име“.
Апотеоз на свободата е стихотворението „Песенчица“. Мечтата на лирическия герой е да е напълно свободен, да не се съобразява с никакви ограничения, да бъде незабележим, да живее инкогнито, да пее и диша свободно. За цензурата и свободата при писането става дума в „Доблестта“.
В лириката на Атанас Славов преобладава духовното начало. В това ни убеждава цялата му поезия. Особено силно духовността е подчертана в „Това дете е родено да се радва“. Момиченцето чете юношески романи с голямо увлечение до среднощ и „заспива с усмивка“, защото съпреживява прочетеното в книгите. Лирическият Аз се обръща към Бога: „Боже/ стрелкай се надалече нашироко/ ще те следвам/ ще пляскам/ ще летя/ знам
мястото, дето си ми дал зад тебе/ станал част от цялото/. Бъди мой гъсок.“
Атанас Славов има око на художник и умее да рисува вълнуващи природни картини със слово. В това отношение впечатлява „Трепетликата“, чиито живот е аналогия на човешкия. В едноименното стихотворение децата заобикват дъжда, защото усещат, че дъждът е просто живот. За вредата и опасността от неразумните посегателства на човека върху природата става дума в „Голиат“. Стихотворението е сериозно предупреждение към човеците. Няма как поет като Атанас Славов да не се вълнува от поезията, творчеството. Негови Учители и Демиурзи в поетичното изкуство са големите Поети:
„Ако искаш да се учиш на вяра, учи се от вярващия,
ето истината.
Аз искам да се уча на поезия от поетите,
ето истината ми.“
За този поет „Поезията – това са милиарди човешки гласове,/ шепнещи, пеещи, викащи, протягащи безмълвни пръсти/ към слънцето“. Поезията „е над всякаква религия, тя е над всякакви поети.“ В „Поетическата програма“ можем да разпознаем великолепния лирик Петър Алипиев с неговото класическо стихотворение за кадънката. Герои в стихотворението „Моето“ са Уитман, Пушкин, Вапцаров, Вазов – все големи поети, пред чиито стихове се покланя Атанас Славов. В „Стихове за моята къща (ул.“Ангел Кънчев“ 5)“ поетът описва суматохата, която цари в бившата сграда на Съюза на българските писатели на ул. „Ангел Кънчев“ 5, където се помещаваха редакциите на много литературни вестници и списания преди 1989 година. За появата на стиховете става дума в „Защо моите стихове ми потрепват вечер“. В „Писмо с молба за ходатайство“ Атанас Славов говори за борбата за издаване на романа му „Перестройка“ в Америка. Сходно послание откриваме в „Доблестта“, в което писателят прилича на Дон Кихот, който се бори за правдата.
Поетичният стил на Атанас Славов е максимално освободен, често стихотворенията му са без препинателни знаци. Той предпочита категорично свободния, бял стих, който му приляга и той се чувства в него уютно. Поезията му е достатъчно метафорична и читателите трябва да положат усилия при общуването със стиховете му. Лириката на Атанас Славов не става за плажно четиво, защото не е лесно смилаема, подобна поезия трябва да бъде четена в тишина и самота.
Ще завърша със споделеното от американския писател Кърт Вонегът за Атанас Славов: „Политически емигрант от България, Атанас Славов е мой приятел и пишещ събрат. Познавам го от година, когато с него ме запозна тук, в Ню Йорк, господин Ръс Бернард, който тогава бе издател на Harper‘s Magazine. Тогава Атанас Славов ми показа и част от книгата си, която пишеше. Тя го представяше като автор, обичащ истината и свободата, отхвърлящ политическото и духовно потисничество. Приех го като силен и талантлив автор, със солидни познания в историята на изкуството… Винаги съм го считал за откровен и честен човек.“
На Кърт Вонегът може да се вярва.
.
Никола Иванов
.
