Във този дъжд от дъждове

.

Във този дъжд от дъждове
се спускат черквата, чимширът,
слизат
във този дъжд от ветрове,
от дъждове,
морето ти, отварянето на небето ти,
крилото на високата ти страница,
прозрачието на синьото,
на дъното, на светлината,
недей затваря това море!

То никога не беше мое!

Морето ти
не беше мое!

(Родените под планината – смееше се –
не могат никога да пишат за морето,
не са достатъчно солени, силни
душите им от обич и от светлина.
Не са достатъчно солени, мъдри
душите им за път и светлина.)

И аз до теб – безсолен
и безвечен спътник.

Днес диша маранята
с корема бял на утринната риба
и ражда пясъка, и ражда раковина,
трепти прозрачна слюда,
а горе гларусът – с бездетните очи, с високите очи,
с жестоките очи;
днес диша маранята
и сенките се спират сепнати,
и сенките се спират сетните,
къде са те
из този дъжд от дъждове,
сред този дъжд от светове,
къде са те?

Неписаното само ще остане,
посягането ни към крехкото безвремие,
дъхът на топлост,
на смокинени листа,
на цялата обреченост, която носим, носим, носим,
която ни покрива, която пие планината ми
и мен
до дъното,
до дъно от здезди и миди.

Сбъдни се в топлото на калдъръма,
във ласката, която не познавам,
във непознатия и яден вятър.
Как го мразя!

Как мразя всичкото, което ти не си!

Сбъдни се в мен,
във този дъжд,
сбъдни ме.

И там, в картината, която пада, в картината
от цвят, от смърт, от залез
ще бъда жив (все още),
ще дишам (още),
пренесъл пясъка, на който ме научи!

Във този жаден, падащ дъжд,
в това скопено от тъга небе
ще срежа думите,
ще моля мъртвите
във този дъжд от дъждове.
Във този дъжд в очите ти
се спускат черквата,
чимширът,
морето ти,
отварянето на небето,
крилото на високата ти страница,
прозрачието на синьото, на дъното, на светлината.

Недей затваря това море!
Отдай му силата да ни обвее,
да среже,
да ни прекоси.

.

Васил Славов

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.

.