Смъртта на другите

.

Журналистът Константин Вълков, известен със своя морален фундаментализъм, каза тази сутрин по телевизията горе-долу следното, като говореше за войната в Иран (цитирам по памет): „В началото израелците имаха голям успех в разузнаването и убиха и жената на новоизбрания аятолах.“

Каза го с някакво странно задоволство и едва ли не с тиха възхита пред този успех на израелското разузнаване.

Все повече започва да ме занимава въпросът за отношението ни към смъртта на другите – за това, че сме в състояние да се радваме, ако убият някого, нарочен за наш враг. Смайвал съм се как е избухвала буйна радост от смъртта на водач на чужда държава, на учени и професори от чужди държави… Смайвал съм се от ръкопляскането на хиляди за смъртта на някого.

В историята на нашия род – а моят род е от едни колиби и махали под Гложенския манастир, има тъмни тайни.

Преди много години – сигурно съм бил седем-осемгодишно момче, с баба ми Дона вървяхме покрай сливовите дървета в една наша бахча и тя на пресекулки и с недомлъвки ми разказа следното.

Нашият род враждувал с друг род от махалата и когато не могли да разделят пет-шест ябълкови и сливови дръвчета, когато всеки род казвал, че тия злощастни дръвчета са техни, станало убийство. Човек от нашия род убил човек от другия род. Застрелял го с пушка. И като го убил, разправяше ми баба, легнал на тревата под едно от дръвчетата и заспал. И после разправял, че за пръв път от много години спал спокойно.

Докато ми разправяше тая тъмна история, баба ми хем беше стъписана и й се струваше ужасно, хем едва ли не беше горда, че нашият човек е направил така. Чак горда не беше, но като нищо си е мислела, че ми дава някакъв пример за сила и устойчивост.

От всичко това в мен се вряза спането – спането след убийството. И най-после успокоението.

Никога няма да стигна толкова дълбоко в човешката душа, че да си представя къде точно се крият зверчето и звярът и къде точно се губи и мярата, и човещината, и всичко.

Това е било през деветнадесети век. Убийство заради пет-шест ябълкови и сливови дръвчета.

Ами в двайсет и първи век? Заради нефт, престиж и пари покрай всичките си, нарочени за врагове, да убиеш и жената на новоизбрания аятолах.

И в българската история си имаме чудесен пример – не за дръвчета, не за нефт и пари – за религия и власт сме се избивали до девето коляно и, както се твърди, е казано: „Него, жена му, децата му и целия му род“.

Ех, тия дръвчета, ех, тая религия. Ех, тоя свети цар Борис и тоя неназован от баба ми роднина.
Константин Вълков се усети, а на водещия му се изкриви лицето след радостните приказки за убийството на жената на новия аятолах.

Но това въобще не отменя ужаса и срама и че си мислим такива работи, и че ги казваме.

.

Николай Милчев

.