Сила

.

Една есен, когато вятърът още носеше последните топли дъхновения на лятото, една малка шишарка се отрони от висок бор на края на гората. Тя падна меко върху влажната пръст, между корените на по-старите дървета. От нея, почти незабележимо, се изплъзна едно зрънце – толкова дребно, че можеше да се скрие под нокът. То лежеше там, неподвижно, сякаш чакаше някакъв знак. Земята беше студена, но не враждебна. Дъждовете дойдоха скоро – първо леки, после яростни. Водата се просмука в обвивката на зрънцето, размекна я, събуди спящата искра. Коренче, тънко като косъм, се протегна надолу. Малко стъбълце се изправи нагоре – зелено, крехко, почти прозрачно.

Беше есен 1, година нула.

Зимата дойде тежка. Сняг натрупа преспи над младото борче. То стоеше под бялото одеяло, дишаше бавно, пазеше топлината си в корените. Съседните по-големи дървета стояха гордо, но младото зрънце не се страхуваше от студа – то просто чакаше. Пролетта разтопи снега. Слънцето се върна и борчето порасна с няколко сантиметра. Листата му – иглички – се разгънаха плахо. Лятното слънце го галеше, но то растеше бавно. Съседните борове, по-стари и по-високи, хвърляха голяма сянка. То оставаше в полумрака, малко, незабележимо.

Тогава дойдоха кучетата. Първо едно бездомно черно куче, после друго, после цяла глутница. Те минаваха по пътеката, спираха, вдигаха крак. Топлата струя падаше точно върху младото борче. Първия път то се сви, игличките му потрепериха от изненада. Втория път – пак. Третия – вече свикна. Кучетата си отиваха, а то оставаше мокро, но не умираше. Напротив – азотът, солите, топлината… всичко това се просмукваше в почвата около корените му. Сякаш някой го поливаше с най-странния тор на света. Колкото повече го „препикаваха“, толкова по-бързо растеше. Докато съседните дървета се бореха за слънце и вода, това малко борче пиеше от неочакван източник. Корените му се разрастваха дълбоко и широко. Стъблото му надебеляваше. Игличките ставаха по-тъмнозелени, по-здрави. То надминаваше очакванията – растеше по-бързо от всички около себе си. Годините минаха. Борът стана висок, як, с широка корона.

Кучетата продължаваха да идват – същите, после техните деца, после нови бездомници. Те вече не само минаваха – спиряха под него да си починат. Сянката му беше хладна през лятото, суха под дъжда.

Една вечер дойде буря – такава, каквато гората не помнеше от десетилетия. Вятърът виеше като звяр, дъждът биеше на хоризонтални струи, светкавици цепеха небето. По-старите дървета, високи и горди, се огъваха опасно. Някои се пречупиха с трясък. Клоните им падаха като мъртви ръце. А борът – този, който някога беше зрънце от шишарка – стоеше непоклатим. Корените му, хранени от години на упоритост и странна „милост“, държаха здраво земята. Короната му се люлееше, но не се предаваше. Под него се събраха те – кучетата. Първо едно, после още три, после цяла глутница. Сгушиха се плътно до ствола, мокри, треперещи. Отгоре дойдоха катерици – скачаха от клона на клон, криеха се в игличките. Една лисица се промъкна тихо и се сви в корените. Дори една стара сова кацна на по-дебел клон и затвори очи срещу бурята. Те всички бяха там – същите, които някога бяха „поливали“ малкото борче. Сега то ги пазеше. Сянката му беше убежище, стволът му – стена, корените му – котва за всички тях. Когато бурята отмина на сутринта, слънцето изгря върху мократа гора. Борът стоеше все така висок, все така здрав. Кучетата се отърсиха, погледнаха нагоре към него – сякаш с благодарност – и тръгнаха по своите пътеки. Катериците се разбягаха. Сова отлетя безшумно. А борът? Той просто продължи да расте. Не защото беше най-високият. Не защото беше най-красивият. А защото беше научил нещо просто и дълбоко: силата не идва само от слънце и дъжд. Понякога идва от това, което другите смятат за обида. От това, което те дават, без да знаят, че даряват. И така, в гората, между старите дървета, стоеше едно дърво, което помнеше всичко. Името му беше без значение. Силата му – това беше истинското му име.

Сила.

.

Андрей Ненов

.