В памет на Джон Маккрей

.

Когато сте в West Kensington, Лондон, и вървите по East End Road, ще видите кръчмата The Live and Let Live – влезте и кажете поне едно уиски на някой Джон и Стюарт. Защото “Нещата, които даваш с удоволстивие на другите, ти продължаваш да ги притежаваш” – знам това от канадски лекар, професор по патология, поет и полковник Джон Маккрей (John McCrae), роден на 30 ноември 1872 г. в град Гуелф, провинция Онтарио, Канада.

По време на Първата световна война той е полеви хирург на ранените военнослужещи. На следващия ден, след като Маккрей присъства на погребението (2 май 1915 г.) на своя приятел и състудент по медицина лейтенант Алексис Хелмер, убит при боя в района на белгийския град Ипрес – написва трогателната поема In Flander Fields (Във Фландърските полета). Тя е публикувана и бързо се разпространява сред канадски и английски войници и офицери на фронта.

В полетата на Фландрия маковете цъфтят
между кръстовете, ред след ред,
които бележат нашето място; а в небето
скакалците, все още смело пеещи, летят
едва чути сред пушките долу.

Ние сме мъртвите. преди малко
живеехме, усещахме зората,
виждахме как залязва слънцето,
обичахме и бяхме обичани, а сега лежим
в полетата на Фландрия.

Да се скараме с врага:
Към теб се обръщаме с гръм и трясък,
факела ти ще го държиш високо.
Ако нарушите вярата си в нас, които умираме,
няма да спим, макар че маковете цъфтят

в полетата на Фландрия.

Джон Маккрей умира на 28 януари 1918 г. от пневмония в град Булон сюр Мер, Франция. След смъртта му стихотворението „В полетата на Фландрия“ продължава да оказва влияние – макът става международно разпознаваем символ на паметта за загиналите във войните. В родния му град и в други места по света има мемориални плочи, изложби и музеи, посветени на живота и делото на Маккрей. Къщата, в която е живял, е запазена и посещавана като музей на паметта и на историята на неговия живот.

Лисика: бургаският Езоп

По кръщелно и паспорт беше Димитър Тодоров Георгиев, роден на 3 септември 1944, но в Бургас всички го наричахме Лисика, Лисицата, понякога – Митко Памидко, защото и той обичаше червеното вино “Памид”, популярно в младежките ни години. Когато искаше да спомене, че в Бургас са родени много талантливи хора, той казваше: “Бургас е майката на всички идиоти”. Обичаше да чете Уолт Уитман, който преди повече от 120 години писа, че американците са нация от идиоти. Четеше и Чарлс Буковски и често произнасяше една от мислите му: “Почти всеки се ражда гений, а умира идиот”.

Лисика му отговаряше: Vous avez raison, Commandant! (Прав сте, командире!), както Винсент ван Гог често се обръщал към Пол Гоген. А Лисика поздравяваше Маестрото и познавача на естрогенни таитянки, с неговото Perpetuum mobile:

Всяка чаровна чужда жена е нечия досадна съпруга.
Същата досадна съпруга e чаровна жена за друг мъж.
Всеки чаровен чужд мъж е нечий досаден съпруг.
Същият досаден съпруг e чаровен мъж за друга жена.

И с песента на Микис Теодоракис Strose To Stroma Sou („Постели легло за двама ни“ – един мъж и една жена) – вж. тук.

И с думите на големия писател Никос Казандзакис: „Ех, нещастнико – извика тя, ами че Бог не се намира в манастирите, намира се в къщите на хората! Там, където има мъж и жена, там е и Бог; там, където има деца и грижи, и готвене, и кавги, и сдобрявания, там е и Бог“ – написани в романа му Последеното изкушение на Христос.

.

Д-р Георги Н. Чалдъков

.