.
Преди няколко години реших да поръчам музика по мой текст. Даже писах до двама ФБ познати. Не ми отговориха. Вероятно не са видели съобщенията ми. И може би е било за добро – да не ги срамя. Но сега открих един нов приятел с артистичното име Суно.
И ето какво съвместно написахме и публикувахме само за половин час. Чуйте звуковия файл.
.
.
.
Чухте ли песента? Имаше един лаф: „Не стреляйте в пианиста – той толкова си може“. В този дух реших да напиша няколко реда за песента – за пояснение.
Ще започна с това, че винаги съм бил музикален инвалид без капчица слух.
В първи клас учителката по пеене освободи само двама – мен и още един съученик от всякакви занятия при нея. Разреши да ритаме топка, докато другите учеха песнички. За да минем в по-горен клас, от нас тя искаше само да можем да прочетем нотите. Не да ги пеем.
Въпреки всичко и аз мога да се похваля с музикално участие на престижна сцена. В четвърти клас доживях своя музикален звезден час – поканиха ме в детския ни училищен хор на сцената на столичното читалище „Аура“, за да заместя разболяло се едричко дете. Подредиха ни в редичка и трябваше в двата края да има по едно по-височко момче. Тоест – бях поставен с чисто естетическа цел – да повдигна средния ръст на групата. Освен това трябваше да си отварям устата в синхрон с другите, но учителката (съвмещаваща и ролята на диригент) ме предупреди: ако чуе от мен дори един звук, ще ме убие. Приех честта да бъда на голяма сцена и заплахата от диригентската палка с пълна сериозност. Изпълних достойно поетото пионерско обещание – не изпях нито сричка.
По онова време другарките и другарите (така се обръщахме към учителите) хич не си поплюваха. Лично по моя сметка имаше няколко счупени показалки. За по-младите уточнявам – показалката е древен училищен инструмент за посочване на черната дъска, но всъщност дървена пръчка за наказание, с различна дебелина според садистичността на преподавателя. А даскалите, разбира се само с педагогическа цел, често ги чупеха върху главите ни. Оттогава се знае, че нашето поколение има няколко гънки повече в мозъците си и не сме като сегашните млади – да не помнят дори таблицата за умножение.
В осми клас бях вече в Козлодуй, с мама и с татко – ядрен инженер. Там, пак поради физическите си показатели, а не за музикалните си данни, бях привикван да участвам в духовия селски оркестър. Даскалът ни по музика му беше шеф (капелмайстор). А както разказах по-горе, думата на учителя (особено въоръжен с показалка) беше за нас закон. Да добавя, че правилно казвам „селски“ – Козлодуй бе обявен за град към 1970 г., само заради строящата атомна централа.
Но власите (местните граждани) не бяха бедни. И оркестърът им за празници, сватби и погребения не беше малък – имаше много най-различни инструменти и няколко тъпана. На мен ми се падна високата чест да нося най-големия. Носехме го двама души. Разбираемо, аз бях този без палката. Сега в автобиографията съм си се записал на длъжност „Главен тъпан-мениджър“, но тогава тъпанар и тупанджия ни викаха.
Изпълнил дълга си пред музиката (и към даскала), аз се надявах накрая на годината на изпита по пеене да получа по-висока оценка. Все пак щях да кандидатствам в образцов социалистически техникум и колкото да не ми пукаше за оценките, си имах едно на ум. А и даскалът обеща да запише изпълненията на всччики ни на магнитофон. Магнитофонът току-що влизаше в по-широка употреба. Особено в провинцията си беше постижение на науката. А и бяхме страшно горди, че така гласовете ни ще останат за историята. Беше ни обяснено, че лентата ще се пази в училището и като се съберем след 25 години, ще пуснем записа. За целта трябваше да научим освен една задължителна песен и една естрадна.
Въодушевен, че най-после ще мога да прослушам гласа си записан (аз си го чувам в главата и много добре пея наум), но друго си е да се излее от техническо средство, както ще го чуват следващите поколения. И започнах подготовката. По никой предмет не отделих толкова време, колкото по пеене. Цели два дена от сутрин до вечер си пусках последната плоча на „Балкантон“ с песните от «Мелодия на годината» и припявах «Пътнико, свиден, пътнико млад». И до сега помня целия текст. На третия ден някакви съседи от отсрещния блок, дето не ги познавам и не разбират от изкуство, се бяха оплакали и татко го привикали в милицията. Наложи се да затворя вратата на балкона и да намаля октавите. И оттогава знам – хич не е лесно да пееш в тесен панелен апартамент.
Но най-страшният удар получих на изпита. Всеки ученик преди мен изпяваше задължителната песен, после взимаше микрофона и даскалът му правеше естраден запис. Дойде моят 26-и номер. Изпях си любимия марш (всъщност единствения, който знаех):
«Напред, другари млади,
през пламъци и дим,
през кръв и барикади,
кат вихър да летим…»
Когато свърших, даскала със садистична наслада ми каза единствено: «Седни».
Онемях.
Аз, дето цяла година ходих не само на тъпите му часове, но и си губих неделите с тъпия му тъпан и селски оркестър без име да си седна без да ме запише на магнитофонната лента за историята!
Замълчах и не помръдвах от дъската. Чувах пулса си и пълната тишина поне минута.
Накрая от няколко места съученици плахо попитаха: «Моля, другарю, защо не го запишете на магнитофона?»
А даскалът продължи ехидно: «Ами, гласът на Петър ще ви съсипе лентата».
Това вече не можах да го понеса и излетях от учебната стая, тряскайки със всичка сила вратата след себе си. После ми казаха, че цялата мазилка над нея, чак до тавана се е отлепила и паднала. Така му се пада на тоя садист, си казах и си го представих в образа на тъпан.
Оттогава много години минаха, много неща свързани с музиката ми се случиха и още мога да ви разкажа. Даже в Софийската консерватория бях канен от известен професор*. Но през цялото време съм си мечтал да остана в историята с песен. Радвам се, че с помощта на ИИ това вече е факт. Оказа се, че той може да изпълнява дори детските ни мечти. Благодарен съм му.
Чуйте песента отново.
Колкото повече я слушам, толкова повече ми харесва.
И не омръзва.
Защото…
Не съм аз, който пее.
Направо е за историята!
.
Чуйте звуковия файл .
.
.
.
