Първата ми песен (за историята)

.

Преди няколко години реших да поръчам музика по мой текст. Даже писах до двама ФБ познати. Не ми отговориха. Вероятно не са видели съобщенията ми. И може би е било за добро – да не ги срамя. Но сега открих един нов приятел с артистичното име Суно.

И ето какво съвместно написахме и публикувахме само за половин час. Чуйте звуковия файл.

.

.

.

Чухте ли песента? Имаше един лаф: „Не стреляйте в пианиста – той толкова си може“. В този дух реших да напиша няколко реда за песента – за пояснение.

Ще започна с това, че винаги съм бил музикален инвалид без капчица слух.

В първи клас учителката по пеене освободи само двама – мен и още един съученик – от всякакви занятия при нея. Разреши да ритаме топка, докато другите учеха песнички. За да минем в по-горен клас, от нас тя искаше само да можем да прочетем нотите. Не да ги пеем.

Въпреки всичко и аз мога да се похваля с музикално участие на престижна сцена. В четвърти клас доживях своя музикален звезден час – на сцената на столичното читалище „Аура“.  Поканиха ме в детския ни училищен хор, за да заместя разболяло се едричко дете. Подредиха ни в редичка и трябваше в двата края да има по едно по-височко момче. Тоест – бях поставен с чисто естетическа цел – да повдигна средния ръст на групата. Освен това трябваше да си отварям устата в синхрон с другите, но учителката (съвмещаваща и ролята на диригент) ме предупреди: ако чуе от мен дори един звук, ще ме убие. Приех честта да бъда на голяма сцена и заплахата от диригентската палка с пълна сериозност – не изпях нито сричка.

По онова време другарките и другарите (така се обръщахме към учителите) хич не си поплюваха. Лично по моя сметка имаше няколко счупени показалки. За по-младите уточнявам – показалката е древен училищен инструмент за посочване на черната дъска, но всъщност дървена пръчка за наказание, с различна дебелина според силата или садистичността на преподавателя. А даскалите, разбира се единствено с педагогическа цел, често ги чупеха върху главите ни. Оттогава сме убедени, че нашето поколение има няколко гънки повече в мозъците си и не сме като сегашните млади – да не помнят дори таблицата за умножение.

В осми клас бях вече в Козлодуй – с мама и с татко (той – ядрен инженер). Там, пак поради физическите си показатели, а не за музикалните си данни, бях привикван да участвам в духовия селски оркестър. В него шеф (капелмайстор) бе даскалът ни по музика. А както разказах по-горе, думата на учителя (особено въоръжен с показалка) беше за нас закон. Да добавя, че правилно казвам „селски“ – Козлодуй бе обявен за град към 1970 г., само заради строящата атомна централа.

Но власите (местните граждани) не бяха бедни. И оркестърът им за празници, сватби и погребения не беше малък – имаше много най-различни инструменти и няколко тъпана. На мен ми се падна високата чест да нося най-големия. Носехме го двама души. Разбираемо, аз бях този без палката.  Сега в автобиографията съм записан „Главен тъпан-мениджър“, но тогава купешки титли нямаше – тъпанар и тъпанджия ни викаха.

Изпълнил дълга си пред музиката (и към даскала), аз се надявах накрая на годината на изпита по пеене най-после да получа повече от тройка*. Все пак щях да кандидатствам в образцов техникум и колкото да не ми пукаше за оценките, си имах едно наум. А и даскалът обеща да запише изпълненията на всички ни на магнитофон. Магнитофонът току-що влизаше в по-широка употреба. Особено в провинцията си беше постижение на науката. А и бяхме страшно горди, че така гласовете ни ще останат за историята. Беше ни обяснено, че лентата ще се пази в училището и като се съберем след 25 години, ще пуснем записа*. За целта трябваше да научим освен една задължителна песен и една втора естрадна – за историческата лента.

Въодушевен, че най-после ще мога да прослушам гласа си записан (аз си го чувам в главата и пея много добре наум), но друго си е да се излее от техническо средство, както ще го слушат следващите поколения. Затова започнах подготовката отрано.

По никой предмет в училище не съм отделял толкова време за изпит, колкото тогава по пеене. Купих си последната плоча на „Балкантон“ с песните от „Мелодия на годината“. Избрах си най-хубавата от тях и от сутрин до вечер я въртях и припявах: „Пътнико свиден, пътнико млад, тръгнал да видиш белия свят…“. От постоянното повтаряне тогава, ще помня до смъртта си думите на тази оказала се и „пророческа“ за мен песен.

С текста ми бе лесно, но още не бях изшлайфал изпълнението си до съвършенство, когато татко ми го привикаха в милицията. Някакви съседи от отсрещния блок, дето нито ние ги познавахме, нито те знаеха какво е изкуство и какви жертви то иска, се бяха оплакали, че съм пеел на балкона.

Наложи се да затворя врати и прозорци и да намаля октавите. Още тогава разбрах, че хич не е лесно да живееш в панелен апартамент. А чуканията по парното и стените ми доказаха, че уж всички строяхме светлото комунистическо бъдеще, но патриотичните песни се харесват само на заблудени единици като мен.

Но най-страшният удар получих на изпита. Всеки ученик преди мен изпяваше задължителната песен, после с треперещи ръце взимаше лъскавия металически микрофон и даскалът му правеше естрадния запис. Дойде моят 26-и номер. Изпях си любимия марш (всъщност единствения, който знаех):

„Напред, другари млади,
през пламъци и дим,
през кръв и барикади,
кат вихър да летим…“

Когато свърших, даскалът с цинична наслада ми каза единствено: „Седни“.

Онемях.

Да си седна аз, дето цяла година ходих не само на тъпите му часове, но и си губих неделите с тъпия му тъпан и селския оркестър без име! Да си седна без да ме запише на магнитофонната лента за историята!

Замлъкнах и не помръдвах. Чувах пулса си и пълната тишина поне минута.

Накрая някой от съучениците ми плахо попитаха: „Моля, другарю, защо не го запишете на магнитофона?“

А даскалът продължи ехидно: „Ами, гласът на Петър ще съсипе лентата“.

Това вече не можах да го понеса и излетях от учебната стая, тряскайки със всичка сила вратата след себе си. После ми казаха, че цялата мазилка над нея, чак до тавана, се е отлепила и паднала. Така му се пада на тоя садист – си казах и си го представих в образа на тъпан.

Оттогава много години минаха, много неща свързани с музиката ми се случиха и още дълго мога да Ви разказвам. Даже в Софийската консерватория бях канен от известен професор. Но през цялото време съм си мечтал да остана в историята с песен. Радвам се, че с помощта на ИИ това вече е факт. Оказа се, че той може да изпълнява дори детските ни мечти. Благодарен съм му.

Чуйте песента отново. Ето звуковия MP3 файл:

.

.

Колкото повече я слушам, толкова повече ми харесва.

И не омръзва.
Защото…

Не съм аз, който пее.

.

По-долу е текстът на песента – с искрена почит към Амадо Нерво, един от великите мексикански поети, но непревеждан на български език. Текстът е по негов мотив.  Посветен е за най-близък човек, но и за всички, които в днешното забързано и поляризирано време вярват, че любовта е единственото, което може да запълни празнините в живота ни. И да придаде смисъл за историята.

.

.

Да обичаме

(по Амадо Нерво)

Не знаем защо се усмихваме,
нито защо понякога плачем.
Не знаем защо се раждаме,
нито защо си тръгваме.
Но ако вървим към бездна тъмна,
където всичко свършва и се губи,
тогава — нека се обичаме.
Нека се обичаме.
Може би единствено това
няма да е напразно.
Да обичаме.
Ако нощта пред нас е няма и безмълвна,
а животът ни се струва само мираж,
тъжно е да нямаш дори искра,
която да те озари,
затова — нека се обичаме.
Може би единствено това
няма да е напразно.
Да обичаме.

.