Пази, Боже, сляпо да прогледа

.

От десетина дена не съм на село и хората там почват да ми избледняват. Само десет дена и милите, съсипани и набутани в ъгъла хора почват да ми избледняват.

Днес минаваме покрай Министерството на културата и оглеждам и двата входа на това министерство. Като някакви две стъклени тръби, тези входове сякаш засмукват навътре всеки, който прекрачи техния праг. Напъвам се да усетя има ли някаква култура вътре – нищо не усещам.

И виждам отпред един спрян – черен и красив като почиваща си пантера – мерцедес. Не знам дали е на Мариян Бачев мерцедесът, но като го гледам, ми прилича на министерски такъв. И хората на село ми стават още по-далечни. Думите, които си говорят там, са ми леко смешни, ненужни, защото това Министерство на културата и тоя черен мерцедес отпред са високо-високо във въздуха и над тях.

После минаваме покрай Министерството на отбраната – красив бункер, по-скоро – бял бункер. До него – Министерството на финансите – кашон, сив бункер с хубава табела. Веднага след улица „Раковска“, вдясно – Министерството на икономиката. Да се чуди човек провинциална прогимназия ли е, или Министерство на икономиката.

Ако ги закача тия балони, наречени министерства, на по един дълъг конец, като едното нищо ще полетят нагоре в смраченото софийско небе и няма да знаят балони ли са, министерства ли са.

Не е добре, но по един или друг начин живеенето в градовете прави така, че човек да усеща провинцията и селата някъде ниско надолу – изгубени в пропасти и падини.

Като живееш там, ти омиляват. Малко щом мръднеш нагоре, и ги забравяш.
Вгледайте се само в началниците, които ни управляват – селяндури и половина. Не селяни, а изкривени селяни, раздути селяни, селяни по лош дух.

Някога разказът „Пази, Боже, сляпо да прогледа“ ми е изглеждал леко пресилен. Мислел съм си, че Алеко е попрекалил, попресолил е манджата. Викал съм си – чак пък такова надуване, такова забравяне откъде си тръгнал е прекалено.
Малко е било. Никакво прекаляване не е имало.

Пред очите ни сега има толкова „слепи“, които са „прогледнали“, че евангелските чудеса с излекуваните слепи от Христос са като детска приказка.

Някога в Ловеч идваше цирк и разпъваше купола си на Сър пазар до река Осъм. Промъквахме се и разглеждахме клетките с животните, опитвахме се да надникнем във фургоните на циркаджиите.

Обичах да ходя на цирк и още усещам как музиката свири туш, как буквално се превръща в електричество, как именно от музиката светва вътре в цирка и как ударите на чинелите се посипват като златен прах върху детските ми рамене. Запомнил съм много от номерата – и клоуните, и конете, които се въртят в кръг, а на гърба им – маймуни, и жонгльорите, и дресьорите на лъвове.

Запомнил съм и един акробатичен номер.

Правят, каквото правят акробатите – премятат се, скачат и накрая се нареждат един върху друг. По пет-шест души един върху друг и винаги най-отгоре – върху раменете на всички, стои най-малкият. А изглежда най-голям, иска да изглежда най-голям.

Питам се как ли ни е виждал нас, зрителите, отвисоко този акробат на върха.
Аз не ставам за акробат, защото ми се вие свят от високото, и затова избягвам да се катеря и да гледам отвисоко.

Но ако случайно ми се отдаде такава възможност, сигурно няма да гледам надолу, а ще погледна нагоре.

Пък каквото стане – да става.

Пази, Боже, сляпо да прогледа, и пази, Боже, от такъв, дето го е страх от високото, а иска да гледа нагоре.

А най-много от всичко пази, Боже, от такъв, дето си мисли, че е самата височина. А пък той е джудже.

.

Николай Милчев

.