Пламен Симов с интервю за „Уикенд“

Пламен Симов е роден през 1941 г. в Пловдив, но през 50-те години семейството му се преселва в София. Майка му Мария Симова е актриса, драматург и партиен секретар на Театъра на армията. Била е близка с генералитета на България – особено с тогавашния военен министър Добри Джуров, както и с шефовете на МВР Григор Шопов и Здравко Георгиев.

Първото му висше образование е театрознание във ВИТИЗ. След това е изпратен във Франция, където следва икономика и търговско право.

Симов е автор на няколко пиеси, играни в различни български театри, както и на филмови сценарии.
След промените бе избран за депутат във Великото народно събрание, където бе шеф на подкомисията „Персонални престъпления на бившия режим“. През 1990 г. влезе в парламента с листата на ДПС. Сам се определя като „създател на ДПС“. С Ахмед Доган обаче от години са в лоши отношения. Даже се стигна дотам, че Симов поиска Върховната касационна прокуратура да разследва тайната организация, създадена от Сокола през 80-те години на миналия век. Според бившия депутат тази структура изобщо не е разпускана и е изключителна опасност за националната сигурност.

– Г-н Симов, първо вашите родители, а след това и вие самият сте били близки до човека, ръководил де факто Държавна сигурност през 70-те и 80-те години на миналия век – Григор Шопов. От ръководни кадри на бившия режим съм чувала, че по това време е била създадена някаква суперсекретна структура – “звено за специални поръчки”, нещо като ДС в ДС, обслужващо лично Тодор Живков. Запознат ли сте с дейността на тази “преторианска гвардия” покрай дългогодишното си сътрудничество с Григор Шопов?
– Като ви разкажа за дейността на самия Григор Шопов, аз все едно трябва да направя признание, че съм участвал в централното ръководство на такава организация, вземайки предвид главно резултатите от дейността ми по борбата с корупцията преди 10 ноември.

Въпреки че Григор Шопов е бил зам.-шеф на МВР, той е човекът, който на практика ръководи Държавна сигурност в този период. Той, като личност, която отговаря тотално за сигурността на държавата, е имал правата не да създава организации, а да прави това, което намери за добре.

Непрекъснато чувам от духовни гноми като Димитър Иванов, като Цвятко Цветков да обсъждат едно тяхно управление /Шесто – б. ред./, а Григор Шопов ги наричаше “клюкарите”. Защото се занимаваха с клюки. Те трябваше да следят почтеността на гражданите – но не дали са почтени като хора, дали изпълняват десетте Божи заповеди, а дали вярват в ЦК, или не. И заради репресиите, които те създаваха,

цялото Шесто управление бяха не за разформироване, а за затвора.

Те съществуваха, за да пазят партията, да пазят т.нар. основни ценности. От какво? От това, че някой разказвал вицове, друг пък не бил съгласен, трети не обичал Тодор Живков… Това е цялата им “голяма професионална дейност”, която я върши всяка селска клюкарка. От Шесто изобщо не бяха професионалисти, а палачи на българската демократична същност – доколкото я има в нацията.
Затова те нямат право на медийна изява, на нищо. Просто прескочиха затвора. Излезе, че целият преход е една помощ да прескочат затвора.

– А тази организация, създадена от Шопов, дали е разполагала с данни и срещу някои от “хората за затвора”, както ги нарекохте?
– Ангел Солаков, един от бившите шефове на МВР, също говори за тази организация. В книгата си пише, че тя била “тайна” и “подчинена на Григор Шопов”. Което е пълна глупост. Защото не може да си министър, да ръководиш нещо и то да бъде тайна от държавата. То е тайна от Ангел Солаков.

Омразата му към Григор Шопов идва от това, че Солаков беше изключително близък с Георги Найденов от “Тексим”, където се извършваха едни сериозни престъпления. Найденов беше полковник от Първо главно управление /ПГУ/ на ДС, заместник-началник по едно време на ПГУ, и поради моята близост с Шопов, както искайте го разбирате, аз в един момент взимам изключително отношение, имам гърба му, разкривам престъпленията на Георги Найденов и го вкарвам в затвора за 20 години.

Ходил съм да проверявам вилата на Солаков в местността Мечката край Самоков, още когато беше министър на вътрешните работи. Както и на Мирчо Спасов. Тя беше на стотина метра от тази на Ангел Солаков.

Във вилата на Солаков отидох с неговия шурей Трайчо,

защото той беше пред развод с жена си, която беше в Киев. Солаков беше покровител на “Тексим” и вилата му беше оттам, затова реших да огледам сериозните му имуществени придобивки. Трайчо всичко ми показа – къде шуреят му си държи луканките и прочее. А във вилата на Мирчо Спасов помня, че имаше специална количка за изстудяване на уиски.

– Не криете непоносимостта си към Първо главно управление – “българските джеймсбондовци”, “ловците на шпиони”…
– Да, и ще ви обясня защо с един пример. Имаше един Милчо Коларов, агент на ПГУ, чийто син по-късно приватизира “Плама” – Плевен. Той избяга от България с помощта на това управление. Преди това беше пратен в Етиопия от първия заместник-министър на земеделието Коста Янков – един от светлите умове на България, гостувал даже на Рокфелер, който създаде “Родопа” и пръв се пребори да има частни стопанства у нас още през 60-те години, но го спряха, защото това било “капиталистическо”.

Та Коларов отива в Етиопия, за да ликвидира определени неща на “Родопа”, но де факто е имал задача от ПГУ да вземе парите и да избяга оттам. Научавам я аз цялата тази работа и Коста Янков взима необходимите мерки, като предупреждава правителството, че Милчо Коларов ще избяга от България, след като прибере парата от Етиопия.

Даже беше подготвена и схема за неговото връщане, тъй като Янков имаше платинен медал, тежащ половин кило, връчен му лично от Хайле Селасие за заслуги към Етиопия.

Етиопците казаха в един момент: “Г-н Янков, това, което можем да направим заради вашите заслуги към страната ни и като човек на императора, е да спрем всички полети, като ще бяга оттук, и да го насочим към Кайро, където са ваши хора. Там ще си го приберете. Друго не можем да направим”.
Стигат нещата до Тодор Живков, но

изведнъж се оказва, че ПГУ не желае да си прибере Коларов.

И той се установява в Южна Африка, където си прави фабрика за сапун.

Но низвергването, свалянето на Коста Янков беше и заради това, че са го накарали нарочно да се подпише, да гарантира за Милчо Коларов, за да имат коз срещу него. И Янков след това, когато разбира от другите служби, да речем, че това е операция на ПГУ, казва: “Ама, дайте да го спрем, да го върнем”. Тази история стана повод за свалянето на Коста Янков.

Във Франция също стана дума за тези неща. Французите ненавиждаха Янков, защото негови два кораба са минали метър от тях по време на алжирската война и са доставили оръжие. “Тексим” беше доставил един кораб и беше хванат от французите, и то с помощта на нашата Държавна сигурност. Изглежда, още тогава е имало топли връзки, но не между някои служби, а между някои хора. И това се нарича корупция. Григор Шопов се бореше точно с тези неща.

Аз казах на Григор Шопов, че мои приятели от френската мафия са готови да ми помогнат да хванем Коларов, да го качим на едно корабче и да докараме в България,
за да застане пред правосъдието.

Той обаче ми каза: “А, Пламене, тази работа не мога аз да я реша. Мини утре към края на работното време пак”. Знам обаче, че няма човек в ДС, който би пропуснал да се окичи със залавянето на хайдук, докаран на крака, окрал държавни пари с помощта на ПГУ – престъпното управление, което още продължава да функционира за съжаление.

Отидох на следващия ден, но за разлика от тези, които влизаха с картите, секретарката на Шопов – Ралчева, винаги слизаше да ме вземе.

– Как в крайна сметка се реши проблемът? Шопов даде ли зелена улица на операцията по залавянето на Милчо Коларов и довеждането му в България?
– Не, той каза: “Нямаме такива методи”. И го каза с половин усмивка, с едно пръстче към тавана нагоре. Защото и неговият кабинет се подслушваше. Два пъти това пръстче ми го е вдигал.

– Добре, но нали от ПГУ са могли да възразят, че техният човек Коларов е имал специална задача да създаде “фирма под прикритие” на външното разузнаване в Южна Африка и да пренасочи парите от Етиопия към нея? Това също е вариант да се измъкнат, нали?
– Веднага ще ви отговоря. За тези работи управленията си имат бюджет от държавата, лимитирани средства. Тук се сещам за един случай с Иван Славков-Батето. Това сигурно го чувате за пръв път. Нека да се види тази тъмна група с какво се е занимавала.

Иван Славков, преди да се ожени за Людмила, трябваше да отиде в Лондон, вече му бяха дали чин полковник или подполковник от ПГУ. Тогава имаше една фирма – “Булет”, и се вдигат с един Стоянов от ПГУ да заминават. Носят обаче 15 000 долара, за да платят на един български агент в ЮАР.

Летят през Мароко с една наша стюардеса – небезизвестната Димка Бояджиева, и Иванчо се забавя два дни в Маракеш,

където изяждат и изпиват парите. През това време един полковник от Второ главно управление, няма да му казвам името, който отговаря за тези пътувания, си скубе косите.

– Били ли са наказани? Или им се е разминало? Сигурно агентът е бил много недоволен от неплащането на “хонорара” и му е идвало да предприеме нещо, за да си отмъсти?
– Хайде да не говорим за наказания. Сега трябва да ги наказваме. Това е само един пример за престъпната дейност на ПГУ.

Аз имам реакцията на агента, но не съм я огласил. И да не говорят ПГУ колко са си пазели агентурата! Това се престъпници. Златото на партията и прочее. Да не ги започвам с разкритията на Григор Шопов старите кадри на външното разузнаване, които сега са в НРС. Те се свързани с тези неща.

Финансовият министър Симеон Дянков разполага с документ, че 120 млн. долара от активите на “Океански риболов” бяха изпратени в “Бърклиз банк” по линия на ПГУ. Всички служители на “Океански риболов” преди 10 ноември бяха хора на ПГУ. Само един имаше на военните. Тези пари никой не иска да ги връща в България. Отписали са ги като “невъзвращаеми”.

– Вие твърдите, че братът на Николай Гяуров – Костадин, не е изпаднал в немилост, защото уж участвал в опит за преврат срещу Живков, когато той бил тежко болен, едва ли не на смъртно легло, а защото почнал по “нерегламентиран начин” да трупа пари…
– За Кочо Гяуров, който беше кандидат-член на политбюро, се намериха данни, че има стадо от 200-250 овце, някъде разхвърляни. По социалистическо време това беше необичайно. Кочо беше един физически и духовен гном, попаднал във властта по необходимост. Защото Тодор Живков обичаше да се заобиколя с хора, които нямат мнение и са зависими. Но когато изскочиха тези неща около него и когато Григор Шопов изскърца със зъби за някои работи, Кочо си замина.

Когато Шопов държи в ръцете си документ, с който Тодор Живков си заминава за минути /досието му като агент на Никола Гешев – б. ред./, той не го даде в Москва. А аз го предадох на полковника от руското разузнаване Агафонов, който тогава беше консул у нас и също приятел на семейството ни, и той го предаде на Горбачов.

– Внезапната смърт на ген. Димитър Кьосев, зам.-шеф на ПГУ през 70-те години, официално представена обаче като настъпила вследствие на “продължително боледуване”, свързана ли е с тези крупни афери на външното разузнаване? Говори се, че генералът е бил отровен по време на вечеря в ресторанта на МВР в хотел “Славянска беседа”…
– Много добре знам кой е Димитър Кьосев. Той умря от “много лошо кафе” в клуба на “Славянска беседа”.
Съдете сами какво представлява моралът на този човек. В края на 60-те като човек от тайната група на Григор Шопов настъпих неговите играчи-крадци, научили се междувременно, че покрай държавната “квота” – оръжие, наркотици, има и една по-малка, но много сладка част.

Те тук не можеха да си правят вили, но си отваряха сметки навън.

Работил съм и с френското разузнаване, и с други европейски специални служби, за да се установи произходът на тези пари.

Ще ви дам един пример, пак свързан с Коста Янков, който се познаваше с Кьосев покрай Варна. Срещата им е в кафене “Савоя”, сега част от хотел “Радисън”, по инициатива на Кьосев. Сядат. Кьосев казва: “Коце, много близко си се обвързал с Пламен Симов…” Коцето, Бог да го прости, отговаря с едно леко заекване, той така си говореше: “Какво значи да съм се обвързал? Какво разбираш под това?” – “Абе, той е много активен в някои работи тук и засяга наши хора. Ето, ние сме дали във военния отдел информация, че той е издал наш агент. Каза ни го Ангел Цанев. Но понеже не е знаел, че е агент на ПГУ, не сме го вкарали в затвора. Коце, ти с тоя човек нямаш работа. Той е или френски, или германски, или английски, или американски агент. Но той е агент. И ти с него нямаш работа!” Коцето Янков решава да си направи майтап и му подхвърля: “Абе, Косьо, да не би да е руски агент?” Кьосев се замисля за секунда и казва: “Ами, ако е такъв, халал да им е! Обаче ти, да знаеш, ще береш ядове със Симов!”
Какво искам да покажа с това? Че в България разузнаването се е занимавало с “или”.

– Вместо с “е”, така ли?
– Точно така. Ако съм руски агент, те би трябвало да го знаят. В някои случаи, ако сме на специална “струна” с КГБ, може и да не го знаят. Но да изброиш половината Европа плюс американските служби, значи ти си една гадина, която трябва да изкара даден човек чужд агент независимо дали той е такъв.
Това сериозно ли ви звучи за шеф на разузнавателна служба?!

И как няма да пие “лошо кафе”, след като участваше в престъпленията на Тодор Живков?

Отделно Кьосев забърка голяма каша с доставката на защитни шведски мрежи “Баракуда”. Това беше по време на шестдневната война между Израел и арабите. Тези мрежи са от специална материя, която издържа на много високи температури. Арабите си покриваха танковете с други мрежи, но силното слънце ги повреждаше, бойните им машини лъсваха и израелската армия ги унищожаваше. Имах предложение от французите да доставим на арабите от мрежите “Баракуда”, но да се мине през нас и Швеция, за да не се разбере, че те са участвали. България, като застъпник на арабската кауза по това време, имаше възможност да осъществи сделката. Аз донесох тук един куфар с мостри и го дадох на висш чин от военното разузнаване.

Но… минават седмици, а нищо не става. Какво се оказва? Че Димитър Кьосев е решил изобретатели от ПГУ, които щяха да получат минимум по 5000 лв. на човек, да изработят наши защитни мрежи на базата на шведските мостри. След което ПГУ и лично той да прилапат огромни пари от аферата. Но… измамата се разплита и се стига до “лошото кафе” в “Славянска беседа”.
Ами Васил Коцев?

– Който пък задрямал на волана на колата си след обилен обяд, блъснал се в крайпътен стълб и загинал на място?
– Какво заспиване?! Дръжки! Жена му пострада също. Не помня вече дали оцеля.
Три-четири дни преди катастрофата от Москва изискват от Коцев доклад по бъркотиите с българските външнотърговски дружества. Той сяда и почва да пише истини. И си ги пише вкъщи. Систематизира ги и си блъска главата дали ще каже на руснаците истината за криминализацията на българските служби. И е убит от нашите, не от някой друг. От тези, които могат да бъдат засегнати, и искат да прикрият престъпленията си.

Едно интервю на Добринка КОРЧЕВА