2022-10-01

5 thoughts on “България: Свобода на оловото

  1. Господин Канов, не се познаваме,и съжалявам за това! Ако имате време и желание, влезте в tovae.to. Си мисля, че ние, българите, все още имаме някакви съпротивителни сили!Сме живи, господин Канов, ни има, пишем стихове, пеем песни…помогнете ни с позитивност! Много ви уважавам, и винаги с невероятно удоволствие чета текстовете ви! сЪМ веи приятул, искате или не!

  2. Д-р Канов: Българи продължават да причиняват на други българи неизмеримо зло
    13/01/2011

    Д-р Любомир Канов (1944, София) е психиатър, някога практикувал в Лом, Курило, Карлуково и София, впоследствие в Тексас, а от 1989 – в Ню Йорк.
    Д-р Канов е политически затворник в Старозагорския затвор. Арестуван на 3 март 1977 от органите на Държавна сигурност, той е осъден не за конкретно престъпление срещу комунистическата държава, а по подозрения, че \"планира бягство на Запад\".
    Независимо от излежаването на присъдата, репресиите срещу него продължават и предизвикан от тях, той успява да емигрира в Канада през 1984 година.
    Д-р Любомир Канов е автор и на белетристичните книги \"Апокалипсис тогава\", \"Човекът кукувица\", \"Парейдолии\", \"Ходисей\", \"Между двете хемисфери\". Последната може да бъде намерена в книжарница \"Български книжици\".

    http://www.mediatimesreview.com/
    Марин Бодаков

    – От кои илюзии ви лиши затворът, от кои – времето след 1989?

    – Затворът ме лиши от илюзии относно дълбините на злото, до които човек може да достигне. Репресивните органи, и специално Държавна сигурност, ми показаха зло, за което дотогава единствено бях чел… Периодът след 1989 е продължение на същия вид разочарование в човека: репресивните сили продължават да направляват България. В различна степен, по-бързо или по-бавно, те присъстват вечно и протягат черната си ръкавица.

    – Каква част от наследените от родителите добродетели бяха непродуктивни тогава и каква – сега?

    – Моите родители не успяха да ни научат с брат ми да бъдем подли и коварни, да различаваме ясно опасността, идваща от такива хора. Те ни учеха да не лъжем, да не крадем; учеха ни, че първичните човешки намерения са добри. В повечето случаи това се оказа невярно.

    – Колко искреност можете да понесете от затвора насам?

    – Трогвам се, когато човек направи нещо истинско, понякога съм изненадан почти до сълзи. Тук обаче това става много по-рядко, отколкото в Америка. Искреността е малко. В България съществува култура на обществената византология, която се развива на няколко етажа. Истината се разкрива като люспи от кромид и никога не се достига до най-простото, до нещото, което следва да бъде заявено от самото начало. В България съществува навика да се лъже. Тук се лъже много.

    – Кой има право да обвинява и изобличава социалистическото минало, кой и защо не желае да бъде обвинител?

    – Ще ви отговоря с медицински израз, но не от психиатрията, а от хирургията: нужна е радикална екстирпация, изрязване и унищожаване на причинителите на болестта. Имаше и има един-единствен изход: всички бивши и настоящи структури на Държавна сигурност, всички членове на репресивния апарат да бъдат поименно публикувани, разобличени и изхвърлени от всяка възможност да влияят на обществения живот. Не да бъдат унищожени по метода, с който те унищожаваха другите, а просто да бъдат свалени от гърба на нацията, която доведоха пред очите ни до морална и демографска гибел.

    На въпроса ви: обърнете се към Холокоста и незатихващата ярост на евреите към хората, които са им причинили зло. Защото много българи продължават да причиняват на други българи неизмеримо зло и няма никаква нужда това да се крие зад фиктивни човешки права, страсбургски съдилища и пр. Наивно е да си представям, че съм компетентен по правните механизми, по които това би могло да стане. Но през изминалите 13 години изненадващо липсваше политическа воля за изправяне срещу Държавна сигурност, имаше преди всичко страх.

    Трябва да бъдем наясно обаче, че тези човекоиди имат една основна отлика с нас: те могат да убиват, а ние не можем да убиваме. Убиването за тях е в диапазона между личното удоволствие и пълното безразличие към човешкия живот, към чуждото страдание. Това е психологията на блатния човек, както казваше Солженицин, на античовека. Не е никак лесно, защото пред нас съществува забраната да сме жестоки и убийци. Но как тогава обществото може да се отърве от това зло?

    В решителен момент от историята един танков дивизион можеше да загради всички министерства, да обезоръжи всички по-главни служители и касите им със секретна информация да бъдат конфискувани, а прерогативите им сдадени; и всички тези хора да бъдат не само освободени, но и незабавно разпитани за всичко направено от тях. И така да бъдат веднъж завинаги лишени от възможността да манипулират с тайни и явни средства обществото. Защото тяхното оръжие, освен способността да убиват без угризения, е способността им да работят с тайни. Тайната власт не само направлява престъпността, тя държи гърлото на един народ.

    – Мислите ли, че дебатите в България – от 1989 насам – имат ясен морален акцент?

    – Всички дебати у нас дегенерират до юридически подробности, те биват удавени още в зародиш. Обикновеният човек не може да се ориентира в безсмислеността на детайлите, в движението на папки между прокуратура и апелативен съд, в наредби и законови цитати. И това става под маската на псевдоюридическата целесъобразност… И така, докато човек загуби интерес. В резултат хората, които буквално се борят за хляба си, нямат памет за какво става дума, а моралният аспект се губи…

    – Възможен ли е балансът между носталгията по България с порицанието на българите?

    – За българите не трябва да се обобщава, но има много неща за порицание: в България има много жестоки хора и това трябва да се знае. По-жестоки от всякакви външни врагове. Има и носталгия по свещеното, по личното. Между скръб и гняв, между жалост и любов – така се развива отношението между човек и неговата нация.

    – Напоследък срещаме мнението, че социализмът е престъпна форма на социална модернизация? Кои са обаче главните му престъпления? И какъв тип лидери създават българските условия?

    – Модернизация ли е подивяването на цели нации? Модернизацията не е нито варварство, нито тоталитаризъм, въпреки че тя съдържа възможността за тоталните режими. Ако модерният човек е без съвест и религия, то успехът на модернизацията в България е много, много голям. Тук нямаше модернизация, разбирана като развитие на образованието и науката, на медицината, на грижа за околната среда – всичко това абсолютно отсъстваше през социализма. Сталин не модернизираше изостанала Русия, единствената \"модернизация\" беше в системата за производство на оръжия и заплахи към света. Във всичко останало Съветският съюз беше пълна катастрофа. И лидерите, които създава посткомунистическото общество, са с двата си крака потънали до колене в социалистическото съществуване на разградени, разведени с историческата си съдба аноними.

    – Социалните антрополози ни убеждават, че у нас има съдбоносно разкачване между етическото съзнание и правното съзнание. Психиатричният ви опит, презокеанската дистанция потвърждават или отричат такова твърдение?

    – Такъв развод има в почти всички общества. В идеален план юридическото въплъщава моралното или поне 10-те Божи заповеди. Може би тук визирате разкъсването между системата и отделния човек? И в Америка има ужасяващи и отблъскващи случи като този с О Джей Симпсън; те подкопават всяко чувство за справедливост. Но правосъдната система тук е изцяло доминирана от хора, преживяващи правото като личен бизнес. Няма кой да защити обикновения човек, той е обект на посегателство и насилие и откъм системата, и откъм това, с което тя трябва да се справя.

    – Имат ли значение и антипазарните импулси на българите?

    – Хората не са срещу пазара, те са срещу липсата на еднакви за всички, непроменливи правила. Малцина са дотам интоксикирани от социализма и егалитаризма, че да вярват, че не трябва да се борят за живота си. Създаването на пазарно общество беше изначално осуетено от сенчестата мутренско-ченгесарска класа, която срути цялата концепция, при която всички имат шансове.

    – Как виждате българската социална интрига: мелодраматична, сантиментална? Какво се случва с добрите и лошите персонажи?

    – Лошият персонаж винаги тържествува, вместо да бъде наказан.

    – Значи цинична. А можете ли да типологизирате психологически българската емиграция? С кои западни правила тя не може да се справи?

    – Най-добрата част от емиграцията отива да живее в общество, за което е сигурна, че има ред и предсказуемост в действията. И там тя се вписва много добре независимо от конкретното поприще. Една далеч по-многобройна група си живее с българските шмекерлъци, иска да нарушава правилата, да минава метър. Западната система обаче наказва това, макар и да остава милостива – тя препраща тези индивиди към по-долни етажи на обществото, плащайки им толкова, колкото да не умрат от глад. Те не произвеждат нищо, но пият бира, не се къпят, разказват масали, играят на карти. И продължават да живеят даром като соц-човеци.

    http://www.mediatimesreview.com/

  3. Няма да е лошо, г-н Любомир Канов, с натрупания от него опит, да започне да прави психологически анализи на българските управляващи, изникнали от развалините на системата, която го прокуди.Обилно разпространен, неговия труд със сигурност ще помогне на българското общество в бъдещи избори на национални пътеводци.

  4. Един приятел, който след години (когато си прочетох досието), разбрах, че е бил агент на ДС, ми ме насочи към свой съученик. Срещнах се с него и той каза: „Единственото, което България признава, е ако се ожениш за чужд гражданин. Тогава може да ви признаят като разделено семейство“. След две години така и направих.

    Най-после един случай, при който ДС се е проявила откъм „другата“ си „буза“ (страна)… Впрочем, резонният въпрос тук е: „-Морално поощрение или наказание (защото е от ДС!) за агента, съдействувал на дисидента да се добере до „Обетованата земя“?“

    „И така накрая се ожених формално и ме пуснаха да замина. Мисля, че за успеха ми помогна и фактът, че в целия соцлагер вече имаше някаква промяна във въздуха. Това стана през 1984 година – вече бяха умрели Брежнев, Черненко и в ДС изглежда бяха решили, че вече няма смисъл да се занимават с мен. Ако отново ме затворят, ще се вдигне излишен шум. Дадоха ми разрешение за брак (чаках 1 година), а след това ме пуснаха. Така се озовах в Канада при брат ми.“

    Точно по това време Янко Н. Янков е арестуван и вкаран за 6 (шест) години в затвора (явно ДС все пак не се е притеснявала много-много от подобен шум).

    …Моят стар приятел Филип Димитров… доведе едно слабичко момче и каза, че е асистент по психиатрия в Медицинска академия. Така ме запозна с Любомир Павлов – понастоящем банкер и милионер. Поговорихме малко с него, но ми се видя доста далече от психиатрията.

    Дисидентът Филип Димитров довел „дисидента“ Любомир Павлов – „понастоящем банкер и милионер“, оказал се „доста далече от психиатрията“. Очевидно някаква друга „научна“ област му е помогнала днес да е акционер на „Софарма“ ( http://www.dnevnik.bg/pazari/2008/08/11/536917_ljubomir_pavlov_vleze_kato_akcioner_v_sofarma/ ), собственик на Радио „Експрес“ и ТV7 ( http://www.events.bg/bg/holidays/1586/%D0%9B%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%80-%D0%9F%D0%B0%D0%B2%D0%BB%D0%BE%D0%B2–%D1%81%D0%BE%D0%B1%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%BA-%D0%BD%D0%B0-%D0%A2%D0%927 ), съсобственик и Президент на Издателския борд на прокомунистическите „Труд“ и „24 часа“… ( http://www.bulgaria-news.bg/category/bulgaria/media/resume/post64417.html ).

    „…Ди­си­ден­т­с­т­во­то бе­ше яв­ле­ние, ко­е­то бе­ше съз­да­де­но по из­кус­т­вен на­чин от КГБ и в Бъл­га­рия – от ДС. Не се от­на­сям с ува­же­ние към оне­зи, ко­и­то са се на­ри­ча­ли ди­си­ден­ти, без да ми­нат през арес­ти­те в ДС и в зат­во­ра… Ди­си­ден­ти­те са би­ли в по­ве­че­то слу­чаи имен­но хо­ра, на ко­и­то из­кус­т­ве­но им е съз­да­ван об­ли­кът на про­тив­ни­ци на ре­жи­ма. И ед­на от за­да­чи­те на пла­но­ве­те „Клин“ бе­ше та­зи…“ ( http://iankov.blogspot.com/2007/08/blog-post_9475.html )

    O tempora, o mores!

  5. От няколко години познавам Канов задочно. Неговата статия Маркс кампф е една от любимите ми от серията която се опитва да даде диагноза на настоящото световно левичарство с исторически факти и методите на социалната антропология. Това неизбежно е свързано с настоящата картина у нас и съответно с нас имигрантоте по света.
    Ние можем да се обединим, можем много неща но всичко започва от отхвърлянето от нас на миналото червени и керливо. Критични към него, ясно изразено от всички обособени общности, стъпкано в краката ни, срамно свели глави от това да повдигнем очи за настоящето в което можем да се включим като нови и свободни граждани.
    За съжаление Канов не е оратор а това е много важно, почти половината от това което се иска от един държавен глава в момент като този, който ще иска това майсторство за да проведе посланията от неговия тип до хората от най високата трибуна на държавата а именно президенството.
    Канов спокойно мкоже да бъде номиниран за вице-президент.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *