Home » Авторски страници

България: Свобода на оловото

2011.01.12 5 коментара
Spread the love

Автор: Любомир Канов *

В последно време започнах да губя вярата си в българското слово и в съпътствуващия го умствен процес. С нарастващ ужас забелязвам, че каквото и да бъде изречено или логически доказано на родния ми български език, няма абсолютно никакво значение.

Съвършенно безразличие посреща каквото и да било разкриване на каквито и да било потресаващи факти и никакво възмущение не предизвиква изричането и на най-необикновените и фрапантни публични лъжи. Каквото и да бъде казано, не само в обикновен разговор, но и в най-отговорна форма от облечени във власт хора, на ниво държава, съд или политика, не носи никакви последствия – и всякакви твърдения, поразяващи със своята абсурдност и фалшивост, биват пускани в циркулация, само за да бъдат забравени от всички на следващия ден.

Своеобразната публична деменция е сякаш символизирана от беззъб квартален алкохолик, интервюиран от случайни и апатични телевизионери, фъфлещ мъдрости от типа, че „всички са маскари!”, без да е имал никога храбростта сам да се погледне в огледалото. Разрушителната ръжда на една много специфична българска корозия на истината и яснотата е покрила ламарините на всяко публично учреждение, властова институция или катаджийска будка – и е оцветила ежедневието на българския човек в особен кафяво-кален колорит на униние и безнадеждност.

Удивителен публичен „дискурс” се е наложил навсякъде и особено в „юриспруденцията”, в съда и правораздаващите органи, сякаш елементарната логика, изучавана някога в училищата, е забранена – и на нейно място се е настанила паралогиката на псевдолозите-фантасти, чието подобаващо място е в трактатите за мисловните разстройства.

Мотивите на съд и прокурори звучат налудно, когато свождат своите абсурдни и нелепи решения до суверена, т.е. данъкоплатеца, който им плаща, за да получи от тях правосъдие. Физиономиите на тежки престъпници и техните истински злосторства остават скрити в качулките на якетата им или пък се появяват триумфиращи, когато магистрати от типа на Пенгезов, Сантиров, Георги Марков, Лазар Груев, Спартак Дочев и подобни ги освобождава – и на практика ги защитава с пунктуалистични доводи, или пък ги хоспитализира с нелепи диагнози.

В най-лошия случай делото се връща за доразглеждане. Ломброзо тържествува в публичното и медийно пространство, показвайки дегенеративни физиономии и победно дефилирайки от екраните с посткомунистическите черепи на Румен Петков, Алексей Петров, Райдовски, Цвятко Цветков, Гиню Ганев, Цветелин Кънчев, които ни разказват “играта” и ни просвещават в тънкостите на политическия дискурс.

Но вместо публично изумление или потрес, улицата, масовото народонаселение и развеселените цигани – съставляващи, така да се каже, преобладаващото обществено мнение, удрят по две-три гроздови и пускат чалга канала, ако не е дошло още времето за Слави. Българският език е загубил до такава степен смисъла си, че младите хора постепенно започват да го избягват, като носител на зъл, свадлив и безнадежден глас от миналото, глас на лъжата, който трябва да бъде забравен и заменен с логичния и смислен английски.

Мисля, че много от тях вече го използват повече като ругателен език, като махленско арго за разпри и обиди, за общуване между простаци, докато те си спелват и даунлоудват истинските неща на английски помежду си или със своите връстници по света. Изключвам Гетото, защото по принцип там младежта не говори български, освен гореспоменатите ругателни изрази, смесени с около 300 индоевропейски думи.

Последните мохикани на българската словесност, в самотно отчаяние и нищожни тиражи, в мъждукащи публикации и затулени блогове се опитват да кажат, да оспорят, да хвърлят светлина. Всуе. Няма кой да ги чуе, няма кой да прочете, никой не се интересува, никой не помни, че съществува “език свещен на нашите деди”. Мисленето е заподозряно като излишно, умствената дейност като безполезно занимание на гламавци, добрият изказ и изящната словесност са за “аутсайдери”, които не принадлежат на днешната българска реалност.

Защо тогава седя и пиша тези редове? Нали знам, че онези неколцина, които може би ще прочетат онова което съм написал, мислят като мен и даже го знаят по-добре от мен, а останалите няма никога да го прочетат?

Това е основният въпрос, който си задавам от доста време и на който нямам достатъчно разумен отговор. Ако наистина имаше някакво значение написаното, изпятото, изкрещяното по площадите, нали днешната действителност щеше да бъде друга, обществото нямаше да е в плен на престъпния криминално-кадесарски свят от нечетящото книги подземие, а щеше да е затворило подземието с изчадията и да е хвърлило ключа в дън гори тилилейски?

Нима ще се окаже прав писателят Соломон Волков, когато пише след значителен и сериозен анализ на епохата, че Сталин е титан, защото е променил завинаги историята на планетата със своята безмилостна решителност да действува, докато поетите и интелигентите са хвърляли своите литературни копия с писец на върха към ботушите на бронзовия истукан, обляни в сълзи и затрупани в смачкани стихосбирки, мятали са гневно своите острилки, писалки, ноти и поеми срещу ботуша настъпил здраво гърлото им. И в крайна сметка не са променили нищо, освен шанса някои да останат живи, а други да се откупят и да получат по някоя дребна привилегия…

Освен, онези разбира се, несретните, които са замръзнали, клекнали в студа край някоя дупка в леда, служеща за клозет, като поета Манделщам – или пребити с с тояга в главата от Шахо Циганина като Сашо Сладура в кариерата край Ловеч. Способността да убиваш, „това най-просто човешко умение” както го нарича самият Исак Бабел, гениален разказвач и неуместен чекист в болшевишката Конармия, по-късно размазан от същия онзи ботуш, защото е имал неправилната политическа антропология и е носил очила, не е нашата сила.

Ние не се научихме от нашите мъчители, ето вече 65 години, как се измъчва човек, как се режат пръсти с лозарска ножица, как се взимат рушвети, как се бие паднал човек с железни прътове от 20 души с черни якета, как се нанася удар с метален бокс в лицето или от изневиделица – с гола бръсната глава – в носа на някой неподозиращ, уж да си вземеш огънче от него. Как се пребива невинен арестуван човек с тояга и се хвърля на свинете. Как се говори с бездарен, гъгнив глас баналност след баналност за „общото благо” – и след това как се хилиш като хиена над баламосаните глупци, които те избират за президент, макар да си бил слуга на господарите ти от комунистическото Гестапо.

Как се става внезапно милиардер от довчерашен копой, пазещ властта на Политбюро – и как от правоверен марксист–ленинец се преобразяваш в масон, а по-късно и в колекционер и ценител на скъпоценни антики, изкопани от нашата земя от иманяри и доставени до “капото” от бивши подопечни кадесари, станали по съвместителство търговци на музейни ценности като Димитър Иванов – Митьо Гестапото?

Това не го можем, това не го научихме; хората на действието, на побоя, на подлостта и насилието, неспирани от никакви вътрешни и, както се вижда, външни или законови забрани, ни „разказаха играта”, разкатаха ни фамилията, прогониха ни или смачкаха когото можеха да докопат – и след триумфалното ни завръщане в „семейството на европейските народи”, седнаха здраво върху главата на стадото, наречено българи. Знам, че е несправедливо да се обобщава за всички наши сънародници, но наистина „лошото” победи България, не без помощта на нашия собствен народ , както разбира се и на неговите бездарни и подкупни лидери.

Истината е, че народът е, който съвсем демократично избира постоянно на власт комунисти, подобни на агента Гоце – и търпи Станишев да се усмихва като приказен шебек от някаква лоша приказка със сюжет “Синовете на Политбюро”, които „пак са тука, на всеки километър, от червеното знаме родени”. А от другия етничен ъгъл наднича „народния представител” на ДС Доган, с чаша уиски и пура в ръка, ръководейки криминалната си империя и раздавайки порционите от охраняваните си от държавата сараи.

Стана вече кристално ясна схемата, по която беше тласнато през всичките тези 21 години българското общество. Най-коварните от водачите на Партията в съдружие с босовете на Държавна Сигурност и под закрилата на своите босове от КГБ извършиха социален преврат, маскиран като преход към демокрация. Целта им беше чисто материална, което като материалисти те не би трябвало да крият дори. Методите им на “преход” бяха типични за тях от 9/9/44 и до днес.

Първо и най-важно беше да се запази страха, техния най-верен съюзник. Вместо “държавният страх”, страха от институциите на репресията, която беше вездесъща, се появи и насади дифузния страх от неуловимия, ненаказуем и всемогъщ криминален престъпник, който тайно или явно беше закрилян от новата “демократична” държава и от съдебна система, изцяло инфилтрирана и ръководена от ДС. Законът на силата, на куршума, на пребиването и рекетирането, на “силовите бригади” , на масовата битова и ненаказана престъпност стана ръководен принцип.

Това не беше случайно, а съвсем умишлено, първо, за да компрометира истинската демокрация и второ, да осигури “хляб’ за огромната армия от кадри на бившата ДС от ниските звена, пълчищата от биячи, военизирани спортисти от типа на “хранените хора” на прабългарските ханове или “опричниците” на Иван Грозни, съгледвачи те или просто криминалите, които са били винаги “социално близки” по израза на Сталин.

Третият и особено полезен ефект за, както ги наричат – “кукловодите” на прехода, беше масовото напускане на страната на всички онези, които се обезкуражиха, че в България може да се започне честен малък бизнес, че има някаква гаранция за човека, неговата и на децата му сигурност и лична собственост и че може да се живее достойно.

Това беше истинската победа на злото, защото успя да прогони много от своите потенциални противници и да премачка най-важното в сърцето на един народ: Надеждата, че има смисъл, че има някакво бъдеще, че сме се отървали от изродската система, която ни беше превърнала в безпомощни роби.

За инфлациите, пирамидите, манипулираните недоимъци, контрола върху медиите, присвояванията на собственост е ненужно да се говори, защото всичко вече е ясно за всички, но е вече прекалено късно това да се промени. И резултатът е видим с безпощадна яснота за всеки, който пожелае да го види.

За какво става дума, мили мои сънародници?

Ами, става дума за един измиращ народ, за една история на един измиращ народ, и няма защо да се преструваме, че не виждаме това. Един полумъртъв език, една въздишка от умъртвените села, където някога са живели хора, които днес са само географски обозначения на смъртта. Оставени на доизживяване кретащи бабички, полуразрушени църкви, затлачени с боклуци реки, кални улици, по които се движат изкаляни овце и овчар с гуменяци и бейзболна шапка на която пише NY GIANTS.

Няма миризма на хляб и тичащи деца, няма родове, няма сватби, освен циганските, има Скайп и сиромашки преводи от гурбетските спестявания, достатъчни да се продължи още малко агонията. Безнадеждни градове от панелни блокове с ръждясали балконни конструкции, пустинни площади от мрамор с паметници на дебелокраки хора с метални ямурлуци, шмайзери и стиснати в посока на небето юмруци, по които през зимата се пързалят изкорубени от живота хора с такета и пълни с кисело зеле найлонови торбички.

По изкъртените улици са паркирали двойно Майбах и Бентли автомобили, а наоколо безразлично обикалят с цигара в уста дебели полицаи, които по нищо не се различават от онова, което някога наричахме “мицове”. Прехода не се състоя, те “пак са тука”, те никога не са си ходили. Ние си отидохме.

И все пак, доколкото ми е дадено словото, доколкото все още съществува нашият прекрасен език на който говоря и който ми е завещан като майчин език, отказвам да мълча, отказвам да се примиря с гибелта на всичко за което са мрели по бойните полета нашите деди и прадеди, отказвам да приема смъртта на езика ни, културата ни, музиката, генетичната ни история и всичко останало, което представлява за мен България.

Мисля, че дори да останат една дузина хора, които съхраняват в себе си тази памет, все пак не всичко е загубено. Ако пък дори една дума от написаното има някакъв смисъл за някого и го накара да се замисли, това ще е знак, че не винаги ботуша и злото побеждават, че словото може би е по-силно от оловото.

Източник: http://www.svobodata.com

————————————–

* Ето какво е разказал авторът Любомир Канов за себе си пред Иван Бакалов и читателите на Е-вестник:

„В затвора в Стара Загора попаднах по член 108 и 113 от Наказателния кодекс, които гласяха „контрареволюционна пропаганда, целяща да разруши обществения строй у нас“ и „контрареволюционна пропаганда, целяща да разруши обществения строй в Съветския съюз“. Причината да ме подведат под отговорност беше, че говорех истината, както аз я разбирах. Тогава работех по провинцията – в психиатрични болници и като участъков лекар. Не можех да си намеря работа в София дълги години. Накрая си намерих по заместване, но властта беше по следите ми, защото брат ми беше избягал в Канада.

Подслушвали са ми телефоните, целият ми апартамент е бил с микрофони, следили са действията ми, така че ме затвориха. Изкарах година и половина в затвора на Стара Загора, в двата политически отряда. С мен бяха Едуард Генов, Петър Бояджиев, един велик дисидент – Владимир Макаров, който се ожени и замина за Париж по-късно, Петър Стефанов, който по-късно разбрах, че е загинал. Той беше най-добрият по гардеробите в дърводелския цех – високообразован мъж, който беше попаднал в затвора за шпионаж. Доколкото разбрах, опитвал се е да защитава интересите на България, но е бил под кръстосаните игри на съветски кагебисти, български десари и машината го е смляла.

Спомням си, че се криехме зад гардеробите през обедната почивка и тичахме на място. Един от ужасите на затворите е, че деградираш физически, защото не виждаш слънчева светлина и не се движиш. Килиите бяха за по четирима души с малко прозорче отгоре. Аз спях на горния нар. Една нощ се събудих и видях изумително красива гледка. На фона на пълната луна, някакъв плъх стоеше на решетката на прозореца – страхотна графика. Веднъж в килията влезе гълъбче и стана наш питомец и любимец, но го криехме – там всичко беше забранено. То заболя и успяхме да изпросим от фелдшера (който беше криминален престъпник, убиец) да ни даде едва-две таблетки тетрациклин, за да го излекуваме. За съжаление, някой го уби. Намерили са го, докато сме били на работа.

След затвора работих като общ лекар и няколко години в психиатриите в Карлуково и Курило. Накрая реших да се откажа от българско поданство, защото неизбежно щяха да ме вкарат пак в затвора. Това ми го обеща следователят. Беше очевидно, че не мога да живея в този строй и ми се искаше, вместо да се измъчваме взаимно, да ме пуснат и да се махна. Бях протестирал и едно от обвиненията ми беше, че съм разпространявал споразумението от Хелзинки, което имаше три кошници. Третата кошница беше за правата на разделените семейства. Моята претенция беше, че ние с брат ми сме разделени и имаме право да се виждаме. Настоявах, че споразумението трябва да се спазва от България, щом сме го подписали. Написах една мотивирана по своему молба за освобождаване от българско поданство и реших да говоря с приятели дали според тях имам шанс. Един приятел, който след години (когато си прочетох досието), разбрах, че е бил агент на ДС, ми ме насочи към свой съученик. Срещнах се с него и той каза: „Единственото, което България признава, е ако се ожениш за чужд гражданин. Тогава може да ви признаят като разделено семейство“. След две години така и направих. С помощта на брат ми дойде една жена от чужбина, аз се ожених и след доста перипетии напуснах. После, на свой ред, направих същото – аз имах една приятелка, която дойде в България и се ожени за друг мой приятел, за да напусне.

Преди това съм мислел за какви ли не други начини да избягам от България. Бях плувец, гмуркач, подводен риболовец, харпунджия и едно цяло лято тренирах в Китен в залива между Китен и Приморско. Всеки ден го плувах по два пъти напред-назад, като мислех, че мога привечер, южно от Ахтопол да напусна България и да доплувам до Турция. Но убиха едни момчета, пак гмуркачи и спортисти, докато се опитвали да направят същото. Бяха осъмнали във водата, видели ги от хеликоптер, който обикалял над морето, и ги разстреляли от въздуха. Та се отказах от това. Имал съм и други нереалистични идеи – да избягам с шлеп по Дунава и др. Брат ми също беше измислил един план – да кацне някъде с малък, лек самолет, да ме вземе, а после да минем под радарите. Той беше ходил на курсове за летци в Англия и беше тренирал. Изпрати ми плана си по своя позната. Момичето дойде една вечер вкъщи, а аз му обясних с жестове да не говорим – само да пишем. С моя тогавашен английски криво-ляво се разбрахме. Много мислих, но реших, че рискът е прекалено голям.

И така накрая се ожених формално и ме пуснаха да замина. Мисля, че за успеха ми помогна и фактът, че в целия соцлагер вече имаше някаква промяна във въздуха. Това стана през 1984 година – вече бяха умрели Брежнев, Черненко и в ДС изглежда бяха решили, че вече няма смисъл да се занимават с мен. Ако отново ме затворят, ще се вдигне излишен шум. Дадоха ми разрешение за брак (чаках 1 година), а след това ме пуснаха. Така се озовах в Канада при брат ми. Разведох се и заживях с него на улица “Еспланад” в Монреал, в едно бедно апартаментче за 99 долара за месец, което беше нечувано нисък наем. Той е художник, но нямаше много пари. На отсрещния ъгъл на улицата продаваха най-хубавите гевреци. Правеха ги с руска закваска, емигранти. На улицата имаше много къщи на португалски емигранти, които на Коледа украсяваха дворовете си с трогателни пластмасови елени…
Спомням си как първоначално бях направо заслепен от яркостта на светлините в Канада. Попадайки в някакъв магазин, бях толкова изумен от многообразието от всичко, че започваше да ме боли главата. Нито можех да обработя тази информация, нито да разбера какво се продава и за какво служат всички тези неща. Бях се разделил с майка си, както се оказа – завинаги, и преживях сериозен и културен, и всякакъв шок. Почти не говорех английски и знаех някакъв френски, който не ми беше от голяма полза в Монреал, защото там говорят жоал – доста труден за разбиране диалект на френския. Така се оказах не млад мъж (40 годишен), с нулева компетентност, който зависи от бедния си брат в напълно непонятна страна и с душа, която изцяло и отново трябва да изградиш, защото нямаш никакви сетива за земята, на която си попаднал.

За мой лош късмет, буквално в деня, в който кацнах, бях сменили изпитите за признаване на квалификацията на лекарите. От един сравнително приличен изпит, подобен на държавния изпит в България, който се е държал преди това, бяха въвели чудовищен изпит. Това е изпитът, който ако всеки лекар от планетата издържи, автоматично получава поданство и възможност да работи. Новият изпит беше колосално труден, върху цялата медицина от А до Я. По-късно се оказа, че го взимат само около 10% от хората. А пък аз не бях завършил скоро преди емиграцията си. Бях работил дълги години, специализирал, нямах опит като общ лекар от години. Плюс това всичко беше на английски. Така че започнах да уча английски и медицина отново. Думите, които не разбирах от учебниците, проверявах в речника и в същото време учех много от медицината. А тя беше отишла много напред, особено в области като биохимия, генетика и т. н.

Брат ми, горкият, с малките си възможности, все пак купи учебниците, които ми бяха нужни и в малката зелена стая на улица “Еспланад” посрещах много пъти утрото над книгите. Учех английски сам и се мъчех да произнасям правилно думите чрез транскрипцията. Накрая, когато се опитвах да съставям изречения, те бяха като неугледен и много зле построен мост с български синтаксис. След това започнах да работя като санитар. Исках поне малко да разбера нещо за болничната помощ, но нямаше как и работех в дом на напълно парализиран човек, когото трябваше да храня с лъжичка, да нося в банята, да къпя, да се грижа за него и т. н. Той беше заможен човек, а децата му плащаха да го гледам в къщата му. Получавах минимална заплата – по-ниска ставка от това нямаше, но все пак взимах 70-80 долара на седмица и учех през нощта.

След около 1 година бях научил английски и си бях взел всички изпити. Исках да работя в Канада, но се оказа, че не е достатъчно да си вземеш изпитите, а трябва да имаш и стаж в болница – опит в медицината, който да ти позволи отново да вземеш изпит за лиценз и право да практикуваш медицина. Политиката на Канада по това време беше такава, че чужди лекари не й бяха нужни. Бях кандидатствал и в Америка. Получих покани от 5 болници в САЩ за интервю. Явих се и всички се възхитиха от моя английски език. Не искам да се хваля, но наистина го бях научил.

Започнах на брега на Мексиканския залив, в университетската болница на Тексас – един град, който периодично го отнасят урагани.
Там без кола си загубен. А аз не знаех да карам кола, 42-годишен човек. Брат ми дойде с неговия огромен 8-цилиндров „Додж”, приличаше на маса за тенис. И из пустите шосета край Галастън, Тексас, той ме учеше да карам. След като ме научи се явих на изпит. Изпитът там е – отиваш с колата си в полицейското, един се качва с теб, почваш да караш, той наблюдава. Накрая одобрява, снимат те и получаваш книжката.
Полицаят ме разпита, казва ми – имаш акцент, откъде си? Казвам – от България. Той – „Аааа, България, това е част от Съветския съюз.” Викам – горе-долу, така е. Той пита – “Какъв си?” Като му обясних, че съм доктор, той възкликна – „Как си попаднал тук?” Ами, бягам от комунистите, отговорих му. А той, като истински тексацец, ме разбра и казва – „Виж какво, ако някои комунисти тука някъде те притесняват, веднага ми се обади, ето ми телефона и името.” Много приятелски се отнесе (смее се).
Купих си един 6-цилиндров форд, но понеже нямах кредитна история, ми помогна един българин от Хюстън, химик, Бог да го прости, Любо се казваше и той. Стана ми гарант да си взема тази кола на втора ръка. Много се гордеех се нея. Моите колеги млади психиатри много се учудиха – защо си купуваш форд? Аз казвам – защото форд са най-хубавите коли. Те – “О, не, не…” Всички от тях мечтаеха да си купят „СААБ”, японски тойоти и др. Аз бях единствения американски шовинист по отношение на автомобилите (смее се).

Евакуирал съм се заради ураган от Тексас в Ню Орлиънс през 1987 г., където чакахме да премине опасността и слушахме истински джаз. Отидох да специализирам психиатрия, но първата година се занимавах с обща медицина, неврология и др. Според мен всичко това не беше нужно, защото аз си бях специалист още от България и разбирах от психиатрия доста повече от младите американски лекари, но такива бяха правилата, така че прекарах 3 години като специализиращ лекар. След това отидох в Ню Йорк, където бях нещо като асистент – chief resident. Това вече беше по-леката част от този, иначе жесток тренинг с дежурства от по 72 часа, изключително тежки случаи в спешното отделение и т. н.

В Ню Йорк, вече през 1989 година, понякога съм си купувал списание „Огоньок“ в Манхатън, както и руски книги и списания. Следях всичко. Когато разбрахме за падането на Живков, страшно се вълнувахме. Имах апартамент на 19-а улица, срещу болницата – доста обширен и удобен, и в него събрахме една вечер с помощта на Косьо Мишев, който тогава беше кореспондент в Ню Йорк на „Свободна Европа“, гостуващи дисиденти от България. Бяха към 10-12 млади мъже. Посрещнахме ги вкъщи, купихме вино, бяхме много щастливи. Аз бях особено развълнуван, защото там беше и моят стар приятел Филип Димитров (б. р. – по късно лидер на СДС и министър председател 1991-1993 г.). Той ми е първият приятел след затвора, защото тогава бях загубил всичките си предишни приятели. Месеци наред не се виждах с никого, главно за да ги предпазя – не исках опашката от агенти да навреди на никого.

Помня как се запознахме. Един колега ме изведе една вечер и ми каза: „Ще отидем на гости на наш приятел – Филип Димитров. Той се интересува от психология и психотерапия“. Сприятелихме се и много обичахме да говорим за история и прочие. И изведнъж изненада – виждам го в Манхатън. Мисля, че тогава беше поканен от Държавния департамент, заедно с младите политически надежди на България. Помня, че доведе едно слабичко момче и каза, че е асистент по психиатрия в Медицинска академия. Така ме запозна с Любомир Павлов – понастоящем банкер и милионер. Поговорихме малко с него, но ми се видя доста далече от психиатрията.

Живяхме години в Манхатън – аз вече бях с моята бъдеща жена, която е българка от София, заминала на Запад 1-2 години преди мен. Първо бяхме на 19-а улица, след това на 22-а. В нас беше като Аврамов дом, идваха всякакви хора от България. Посрещахме, вълнувахме се, правехме демонстрации, „избори“ пред българското консулство през 1990 година по времето на Желю Желев. Ние нямахме право да гласуваме тогава, но се събрахме доста хора – към 300 души, направихме едни сини кутии и пуснахме в тях бюлетини, на които написахме: „Не на комунизма“. Аз лично занесох тези кутии на уплашените ченгета вътре в консулата, стоварих ги на масата и казах: „Искаме тези бюлетини да отидат в изборната комисия в София“. Смешна надежда, разбира се, но толкова можехме да направим.

В Ню Йорк кариерата ми започна с това, че кандидатствах в една болница – Оушънсайд, на Лонг Айлънд, близо до Ню Йорк. Отначало ме приеха малко скептично, но скоро ме назначиха за медицински директор на тази клиника и бях доста успешен. Правехме интересни програми, които бяха от най-добрите в щата. Първите 2 години нямах частна практика, но след това отворих един офис. Започнах да приемам пациенти и след работа. С течение на годините тази част от работата ми започна да нараства и в един момент се отказах от административната работа в болницата като щатен служител. Минах изцяло на частна практика. И досега е така. Живея в Ню Йорк, а офисът ми е на 30-40 минути път, в градчето Роквил Сентър.

Между хората и техните болести в България и Щатите няма разлика. И причините, и естеството на проблемите според мен са еднакви. Опитът ми от България е преводим в Америка и обратното. Това е опит за човека изобщо и не зависи от националната принадлежност. По принцип САЩ е държава на усърдния, качествен труд, който изисква 110% от човека всеки ден. Този труд се измерва в пари. Американците са хора, които имат много малко свободно време. Това неизбежно ги прави по-ограничени, защото животът им се състои от работа и семейство. В България имаше (и може би все още има) много повече лукс – тоест, свободно време. Това води и до по-луксозни занимания – четене, театър, разсъждения, напивания с приятели – такива неща.

Аз там не мога да си позволя примерно да се запия с Иван до 2 часа през нощта, да говорим за Шаламов, а на сутринта да отида на работа в 6 и половина със зачервени очи, след което да работя 12 часа. Няма как да стане… Много от хората живеят от чек до чек – те са във вилката на една почти непрекъсната страхова невроза от това, че може да загубят работата си и цялата малка конструкция на живота им да рухне. Те живеят в къща, която са купили със заем от банката и ако не го изплащат 3 месеца, банката си взима имота обратно. Работят с 12-15 дни отпуск в годината (говоря за мнозинството) и то много сериозно. Обучението на децата им е безумно скъпо и между плащането на автомобила, който също е на изплащане и различните застраховки няма много време за по-абстрактни форми като театър, Ницше, „Така каза Заратустра“ и прочие.

Българите се измятат, не си удържат много на думата. В Америка не можеш да оцелееш с този манталитет – да закъсняваш с половин час, да поемеш ангажимент и да не изпълниш обещание. В Америка най-важното което имаш, е кредит доверие. Ако го загубиш, губиш всичко. Англосаксонската етика е етика на контракта – дадена дума, скрепена с подпис, понякога и без подпис, което е кръвообращението на всяка икономика. Защото без доверие има бандитизъм и взаимно надлъгване.
В крайна сметка хитрият е глупав. Така е и в психиатричната литература и практика. Възможно е един олигофрен да е много хитър и да надхитри едни професор по математика и даже да го ограби, но от това в крайна сметка страда и самият олигофрен. Така че хитростта, подлостта и взаимното лъготене, тази византология по пътя на приобщаването на България към цивилизования свят – като един кромид с безкрайно много люспи, многоетажна постройка, базирана върху взаимното лъготене, отлюспване безкрай, на дъното на което няма никаква истина. Това е препъни камъкът на българина. Излаз от лъжата към доверието. Възлизане от магарето към суровата красота на искреното отношение към другия.

По принцип американците се грижат за здравето и за семействата си. Те не могат да си позволят да не са функционални, а и самото общество е възпитано в това, че човекът като индивид има голяма стойност. В България, която помня отпреди, животът на един човек струваше по-малко от един автомобил “Москвич”. Тоест, човек не се възприема като нещо ценно, не си гледа добре здравето, да не говорим – психичното здраве. В България като че има едно обезстойностяване на човека, което според мен се изразява в отношението към здравната и психичната грижа. Това е една от разликите на практиката тук и там – че тук хората не вярват на своите лекари, нито ги търсят особено. Вероятно донякъде и с основание, защото тази професия беше унищожена в България с модела на безплатното здравеопазване и с позицията на лекаря на най-ниското ниво от йерархията на ценностите, където примерно москвичът беше на голяма почит, милиционерът имаше цена колкото четирима лекари, големият майор – колкото петима, а човекът от ДС се ценеше може би десет пъти повече от един лекар. В такова общество самата професия деградира. Безплатна медицина, за сметка на хората, които я практикуват.

Когато имаш частна практика в Америка, не може да си позволиш да взимаш много тежки случаи. Моите пациенти са работещи хора – учители, адвокати, лекари, психотерапевти понякога. Те имат някакъв проблем – често невротичен, депресивен, обсесивен или друг, но много по-рядко свързан със сериозните болести като шизофрения, биполярни разстройства и др.

Понякога хората издържат и най-трудните обстоятелства, без да загубят разсъдъка си. Друг път и малкият стрес събаря човека, който не е стъпил стабилно, поради това, че е по-раним или чувствителен. За да си психиатър и да издържиш този товар, който наистина не е малък, трябва да си с доста яка психическа гърбина, за да можеш да влачиш ралото. Но така е с всички лекарски специалности. Не е лека професия да живееш с болките на хората.

В България хората са скептични към медикаментите, но лекарствата помагат в много случаи. Има много нови, интересни, които лекуват. Деленето на психични болести и други е доста отживяло и невярно. Почти всички т. нар. душевни болести са съвсем материални, физиологични разстройства, а повечето от тях са лечими. Понякога е по-добре да се взимат лекарства, отколкото човек да скочи през прозореца примерно. Или да лекуваш хората с баене и с хомеопатия, което доста се прави тук, в България.
Да лекуваш психиката си в Америка не е евтино. Ако отидеш на “Парк авеню” в Манхатън, при старите психоаналитици, които все още се ползват с престиж, въпреки че вече са малко демоде (защото методите им не са особено резултатни), те взимат по 400 долара на сесия (за 50 минути). Но средната цена е 250 долара на час. Разбира се, повечето хора имат застраховка, която покрива определена сума и те доплащат. Има медицинска психотерапия и такава, която се практикува от социални работнички – те си говорят с пациентите, почти както в България фризьорките си говорят със своите клиенти (и на същите теми, предполагам).

Въпреки че в Америка ми е офисът, професията, пенсията, в България се връщам почти през месец. Един ден бих се оттеглил тук за постоянно, в някоя прохладна изба… Такъв е кръговратът на живота ми – от изток на запад и пак на изток…“

Д-р Любомир Канов. Снимка: Иван Бакалов

5 коментара »

  • Stoni said:

    От няколко години познавам Канов задочно. Неговата статия Маркс кампф е една от любимите ми от серията която се опитва да даде диагноза на настоящото световно левичарство с исторически факти и методите на социалната антропология. Това неизбежно е свързано с настоящата картина у нас и съответно с нас имигрантоте по света.
    Ние можем да се обединим, можем много неща но всичко започва от отхвърлянето от нас на миналото червени и керливо. Критични към него, ясно изразено от всички обособени общности, стъпкано в краката ни, срамно свели глави от това да повдигнем очи за настоящето в което можем да се включим като нови и свободни граждани.
    За съжаление Канов не е оратор а това е много важно, почти половината от това което се иска от един държавен глава в момент като този, който ще иска това майсторство за да проведе посланията от неговия тип до хората от най високата трибуна на държавата а именно президенството.
    Канов спокойно мкоже да бъде номиниран за вице-президент.

  • Nik said:

    Един приятел, който след години (когато си прочетох досието), разбрах, че е бил агент на ДС, ми ме насочи към свой съученик. Срещнах се с него и той каза: „Единственото, което България признава, е ако се ожениш за чужд гражданин. Тогава може да ви признаят като разделено семейство“. След две години така и направих.

    Най-после един случай, при който ДС се е проявила откъм “другата” си “буза” (страна)… Впрочем, резонният въпрос тук е: “-Морално поощрение или наказание (защото е от ДС!) за агента, съдействувал на дисидента да се добере до “Обетованата земя”?”

    “И така накрая се ожених формално и ме пуснаха да замина. Мисля, че за успеха ми помогна и фактът, че в целия соцлагер вече имаше някаква промяна във въздуха. Това стана през 1984 година – вече бяха умрели Брежнев, Черненко и в ДС изглежда бяха решили, че вече няма смисъл да се занимават с мен. Ако отново ме затворят, ще се вдигне излишен шум. Дадоха ми разрешение за брак (чаках 1 година), а след това ме пуснаха. Така се озовах в Канада при брат ми.”

    Точно по това време Янко Н. Янков е арестуван и вкаран за 6 (шест) години в затвора (явно ДС все пак не се е притеснявала много-много от подобен шум).

    …Моят стар приятел Филип Димитров… доведе едно слабичко момче и каза, че е асистент по психиатрия в Медицинска академия. Така ме запозна с Любомир Павлов – понастоящем банкер и милионер. Поговорихме малко с него, но ми се видя доста далече от психиатрията.

    Дисидентът Филип Димитров довел “дисидента” Любомир Павлов – “понастоящем банкер и милионер”, оказал се “доста далече от психиатрията”. Очевидно някаква друга “научна” област му е помогнала днес да е акционер на “Софарма” ( http://www.dnevnik.bg/pazari/2008/08/11/536917_ljubomir_pavlov_vleze_kato_akcioner_v_sofarma/ ), собственик на Радио “Експрес” и ТV7 ( http://www.events.bg/bg/holidays/1586/%D0%9B%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%80-%D0%9F%D0%B0%D0%B2%D0%BB%D0%BE%D0%B2—%D1%81%D0%BE%D0%B1%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%BA-%D0%BD%D0%B0-%D0%A2%D0%927 ), съсобственик и Президент на Издателския борд на прокомунистическите “Труд” и “24 часа”… ( http://www.bulgaria-news.bg/category/bulgaria/media/resume/post64417.html ).

    “…Ди­си­ден­т­с­т­во­то бе­ше яв­ле­ние, ко­е­то бе­ше съз­да­де­но по из­кус­т­вен на­чин от КГБ и в Бъл­га­рия – от ДС. Не се от­на­сям с ува­же­ние към оне­зи, ко­и­то са се на­ри­ча­ли ди­си­ден­ти, без да ми­нат през арес­ти­те в ДС и в зат­во­ра… Ди­си­ден­ти­те са би­ли в по­ве­че­то слу­чаи имен­но хо­ра, на ко­и­то из­кус­т­ве­но им е съз­да­ван об­ли­кът на про­тив­ни­ци на ре­жи­ма. И ед­на от за­да­чи­те на пла­но­ве­те „Клин“ бе­ше та­зи…” ( http://iankov.blogspot.com/2007/08/blog-post_9475.html )

    O tempora, o mores!

  • Tchekov said:

    Няма да е лошо, г-н Любомир Канов, с натрупания от него опит, да започне да прави психологически анализи на българските управляващи, изникнали от развалините на системата, която го прокуди.Обилно разпространен, неговия труд със сигурност ще помогне на българското общество в бъдещи избори на национални пътеводци.

  • Марин said:

    Д-р Канов: Българи продължават да причиняват на други българи неизмеримо зло
    13/01/2011

    Д-р Любомир Канов (1944, София) е психиатър, някога практикувал в Лом, Курило, Карлуково и София, впоследствие в Тексас, а от 1989 – в Ню Йорк.
    Д-р Канов е политически затворник в Старозагорския затвор. Арестуван на 3 март 1977 от органите на Държавна сигурност, той е осъден не за конкретно престъпление срещу комунистическата държава, а по подозрения, че \"планира бягство на Запад\".
    Независимо от излежаването на присъдата, репресиите срещу него продължават и предизвикан от тях, той успява да емигрира в Канада през 1984 година.
    Д-р Любомир Канов е автор и на белетристичните книги \"Апокалипсис тогава\", \"Човекът кукувица\", \"Парейдолии\", \"Ходисей\", \"Между двете хемисфери\". Последната може да бъде намерена в книжарница \"Български книжици\".

    http://www.mediatimesreview.com/
    Марин Бодаков

    – От кои илюзии ви лиши затворът, от кои – времето след 1989?

    – Затворът ме лиши от илюзии относно дълбините на злото, до които човек може да достигне. Репресивните органи, и специално Държавна сигурност, ми показаха зло, за което дотогава единствено бях чел… Периодът след 1989 е продължение на същия вид разочарование в човека: репресивните сили продължават да направляват България. В различна степен, по-бързо или по-бавно, те присъстват вечно и протягат черната си ръкавица.

    – Каква част от наследените от родителите добродетели бяха непродуктивни тогава и каква – сега?

    – Моите родители не успяха да ни научат с брат ми да бъдем подли и коварни, да различаваме ясно опасността, идваща от такива хора. Те ни учеха да не лъжем, да не крадем; учеха ни, че първичните човешки намерения са добри. В повечето случаи това се оказа невярно.

    – Колко искреност можете да понесете от затвора насам?

    – Трогвам се, когато човек направи нещо истинско, понякога съм изненадан почти до сълзи. Тук обаче това става много по-рядко, отколкото в Америка. Искреността е малко. В България съществува култура на обществената византология, която се развива на няколко етажа. Истината се разкрива като люспи от кромид и никога не се достига до най-простото, до нещото, което следва да бъде заявено от самото начало. В България съществува навика да се лъже. Тук се лъже много.

    – Кой има право да обвинява и изобличава социалистическото минало, кой и защо не желае да бъде обвинител?

    – Ще ви отговоря с медицински израз, но не от психиатрията, а от хирургията: нужна е радикална екстирпация, изрязване и унищожаване на причинителите на болестта. Имаше и има един-единствен изход: всички бивши и настоящи структури на Държавна сигурност, всички членове на репресивния апарат да бъдат поименно публикувани, разобличени и изхвърлени от всяка възможност да влияят на обществения живот. Не да бъдат унищожени по метода, с който те унищожаваха другите, а просто да бъдат свалени от гърба на нацията, която доведоха пред очите ни до морална и демографска гибел.

    На въпроса ви: обърнете се към Холокоста и незатихващата ярост на евреите към хората, които са им причинили зло. Защото много българи продължават да причиняват на други българи неизмеримо зло и няма никаква нужда това да се крие зад фиктивни човешки права, страсбургски съдилища и пр. Наивно е да си представям, че съм компетентен по правните механизми, по които това би могло да стане. Но през изминалите 13 години изненадващо липсваше политическа воля за изправяне срещу Държавна сигурност, имаше преди всичко страх.

    Трябва да бъдем наясно обаче, че тези човекоиди имат една основна отлика с нас: те могат да убиват, а ние не можем да убиваме. Убиването за тях е в диапазона между личното удоволствие и пълното безразличие към човешкия живот, към чуждото страдание. Това е психологията на блатния човек, както казваше Солженицин, на античовека. Не е никак лесно, защото пред нас съществува забраната да сме жестоки и убийци. Но как тогава обществото може да се отърве от това зло?

    В решителен момент от историята един танков дивизион можеше да загради всички министерства, да обезоръжи всички по-главни служители и касите им със секретна информация да бъдат конфискувани, а прерогативите им сдадени; и всички тези хора да бъдат не само освободени, но и незабавно разпитани за всичко направено от тях. И така да бъдат веднъж завинаги лишени от възможността да манипулират с тайни и явни средства обществото. Защото тяхното оръжие, освен способността да убиват без угризения, е способността им да работят с тайни. Тайната власт не само направлява престъпността, тя държи гърлото на един народ.

    – Мислите ли, че дебатите в България – от 1989 насам – имат ясен морален акцент?

    – Всички дебати у нас дегенерират до юридически подробности, те биват удавени още в зародиш. Обикновеният човек не може да се ориентира в безсмислеността на детайлите, в движението на папки между прокуратура и апелативен съд, в наредби и законови цитати. И това става под маската на псевдоюридическата целесъобразност… И така, докато човек загуби интерес. В резултат хората, които буквално се борят за хляба си, нямат памет за какво става дума, а моралният аспект се губи…

    – Възможен ли е балансът между носталгията по България с порицанието на българите?

    – За българите не трябва да се обобщава, но има много неща за порицание: в България има много жестоки хора и това трябва да се знае. По-жестоки от всякакви външни врагове. Има и носталгия по свещеното, по личното. Между скръб и гняв, между жалост и любов – така се развива отношението между човек и неговата нация.

    – Напоследък срещаме мнението, че социализмът е престъпна форма на социална модернизация? Кои са обаче главните му престъпления? И какъв тип лидери създават българските условия?

    – Модернизация ли е подивяването на цели нации? Модернизацията не е нито варварство, нито тоталитаризъм, въпреки че тя съдържа възможността за тоталните режими. Ако модерният човек е без съвест и религия, то успехът на модернизацията в България е много, много голям. Тук нямаше модернизация, разбирана като развитие на образованието и науката, на медицината, на грижа за околната среда – всичко това абсолютно отсъстваше през социализма. Сталин не модернизираше изостанала Русия, единствената \"модернизация\" беше в системата за производство на оръжия и заплахи към света. Във всичко останало Съветският съюз беше пълна катастрофа. И лидерите, които създава посткомунистическото общество, са с двата си крака потънали до колене в социалистическото съществуване на разградени, разведени с историческата си съдба аноними.

    – Социалните антрополози ни убеждават, че у нас има съдбоносно разкачване между етическото съзнание и правното съзнание. Психиатричният ви опит, презокеанската дистанция потвърждават или отричат такова твърдение?

    – Такъв развод има в почти всички общества. В идеален план юридическото въплъщава моралното или поне 10-те Божи заповеди. Може би тук визирате разкъсването между системата и отделния човек? И в Америка има ужасяващи и отблъскващи случи като този с О Джей Симпсън; те подкопават всяко чувство за справедливост. Но правосъдната система тук е изцяло доминирана от хора, преживяващи правото като личен бизнес. Няма кой да защити обикновения човек, той е обект на посегателство и насилие и откъм системата, и откъм това, с което тя трябва да се справя.

    – Имат ли значение и антипазарните импулси на българите?

    – Хората не са срещу пазара, те са срещу липсата на еднакви за всички, непроменливи правила. Малцина са дотам интоксикирани от социализма и егалитаризма, че да вярват, че не трябва да се борят за живота си. Създаването на пазарно общество беше изначално осуетено от сенчестата мутренско-ченгесарска класа, която срути цялата концепция, при която всички имат шансове.

    – Как виждате българската социална интрига: мелодраматична, сантиментална? Какво се случва с добрите и лошите персонажи?

    – Лошият персонаж винаги тържествува, вместо да бъде наказан.

    – Значи цинична. А можете ли да типологизирате психологически българската емиграция? С кои западни правила тя не може да се справи?

    – Най-добрата част от емиграцията отива да живее в общество, за което е сигурна, че има ред и предсказуемост в действията. И там тя се вписва много добре независимо от конкретното поприще. Една далеч по-многобройна група си живее с българските шмекерлъци, иска да нарушава правилата, да минава метър. Западната система обаче наказва това, макар и да остава милостива – тя препраща тези индивиди към по-долни етажи на обществото, плащайки им толкова, колкото да не умрат от глад. Те не произвеждат нищо, но пият бира, не се къпят, разказват масали, играят на карти. И продължават да живеят даром като соц-човеци.

    http://www.mediatimesreview.com/

  • Белчо Дончев said:

    Господин Канов, не се познаваме,и съжалявам за това! Ако имате време и желание, влезте в tovae.to. Си мисля, че ние, българите, все още имаме някакви съпротивителни сили!Сме живи, господин Канов, ни има, пишем стихове, пеем песни…помогнете ни с позитивност! Много ви уважавам, и винаги с невероятно удоволствие чета текстовете ви! сЪМ веи приятул, искате или не!

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.