Home » Избрано

Ирина Бокова е новият генерален директор на ЮНЕСКО

2009.09.23 3 коментара

Българският посланик във Франция получи 31 гласа при петото тайно гласуване в 58-членния Изпълнителен съвет

Българският посланик във Франция Ирина Бокова беше избрана днес за генерален директор на ЮНЕСКО (portal.unesco.org). Тя получи 31 гласа при петото тайно гласуване в 58-членния Изпълнителен съвет на организацията.

След три кръга само Ирина Бокова и египетският министър на културата Фарук Хосни останаха да се борят за поста генерален директор на Организацията на Обединените нации по въпросите на образованието, науката и културата (ЮНЕСКО). Снощи двамата получиха равен брой гласове на четвъртия тур от изборите –  по 29.

Те се изправиха един срещу друг след последователното оттегляне на австрийката Бенита Фереро-Валднер и еквадорката Ивон Баки. В началото на процедурата за избор на нов шеф на организацията кандидатите бяха девет.

Възможността Фарук Хосни да застане начело на организацията на ООН през последните месеци предизвика съпротивата на еврейски и международни организации и на интелектуалци от целия свят. Той основателно бе обвинен, че изповядва антисемитски и антиизраелски позиции и че от 20 години е министър в режим, който налага цензура.

Хосни предизвика възмущение заради казаното пред египетския парламент през 2008 г.: че “лично ще изгори” книгите на иврит, които открие в библиотеките на страната и особено в Александрийската библиотека.

Организацията на ООН по въпросите на образованието, науката и културата (ЮНЕСКО) има за цел да заздрави междудържавните връзки в тези области, но не може да избегне идеологичните конфликти между различни страни, отбелязва Франс прес в справка за организацията.

В ЮНЕСКО членуват 193 страни. Амбициозната й цел е “да изгради мира в умовете на хората чрез образованието, науката, културата и комуникацията”.

ЮНЕСКО е известна най-вече с образователните си програми и със списъка на световното наследство, включващ културни паметници и природни обекти, някои от които са застрашени.

Този списък постоянно се изменя и в момента включва близо 700 културни паметници като Великата китайска стена и старата градска част на Ерусалим, както и близо 200 природни забележителности – като залива Ха Лонг във Виетнам и водопадът Виктория в Зимбабве от почти 150 страни.

Най-зрелищната операция за съхранение на културна забележителност се състоя през втората половина наминалия век с преместването на Големия храм на Абу Симбел в Египет, за да не бъде наводнен от река Нил при строежа на язовира Асуан. Тя продължи 20 години.

Седалището на ЮНЕСКО е в Париж. Организацията има над 50 офиса и няколко института и центрове из цял свят, като Статистическия институт в Монреал или Международното бюро по въпросите на образованието в Женева. Неин предшественик е била Международната комисия за интелектуално сътрудничество, учредена през 1921 г. в рамките на предшественика на ООН – Общността на нациите.

В комисията са участвали известни личности като Алберт Айнщайн, Мария Кюри, Анри Бергсон, Томас Ман, Бела Барток.

ЮНЕСКО е създадена през 1945 г. при основаването на ООН. Учредителният й акт е ратифициран на 4 ноември 1946 г. от 20 държави, сред които не е имало нито една от ръководения от СССР комунистически блок.

Студената война и процесът на деколонизация се отразяват и на ЮНЕСКО. Съветският съюз става неин член чак през 1954 г. и тогава разрешава на своите сателити да сторят същото.

През 1956 г. Южна Африка от времето на апартейда решава, че ЮНЕСКО се намесва в “расовите проблеми” на страната и се оттегля от организацията. Връща се едва през 1994 г., когато на власт идва Нелсън Мандела.

През 70-те и 80-те години, ЮНЕСКО изпада в затруднение заради обвиненията на комунистическите и т.нар. необвързани страни срещу Новия световен информационен ред, според който информацията трябва да е обща и всеки да има равен достъп до нея.

САЩ, Великобритания и Сингапур оттеглят своето членство през 1984, 1985, 1986, като обвиняват организацията в прахосничество и в опити да се руши свободата на печата. Според тях ЮНЕСКО се е превърнала в платформа за пропаганда на комунизма и заедно с бившия Съветски блок и страните от Третия свят са се обединили срещу Запада.

Президентът на САЩ Роналд Рейгън я обявява за бастион на антиамериканизма.

Това довежда до сериозна криза. Намаляват постъпващите средства, съкратени са повече от половината директори и много длъжности.До средата на 90-те, въпреки това, ЮНЕСКО помага на европейските журналисти да се адаптират към свободната преса.

Великобритания се присъединява отново през 1997, а САЩ се връщат през 2003 г.

От създаването на организцацията генерални секретари са били:

Джулиън Хъксли, Великобритания (1946-1948); Хайме Торес Бодет, Мексико (1948-1952); Джон Уилкинсън Тейлър, САЩ (1952-1953); Лутър Евънс, САЩ (1953-1958); Виторино Веронезе, Италия (1958-1961);  Рене Майо, Франция (1961-1974); Амаду-Махтар М’Боу, Сенегал (1974-1987); Федерико Майор, Испания (1987-1999); Коичиро Мацура, Япония (1999-2009).

България е член на организацията от 1956 г. и е сред първите 20 страни, подписали Конвенцията за опазване на световното културно и природно наследство (приета на 16.11.1972, в сила от 1975 г.).

Българските културни и природни паметници, включени в Списъка на световното културно и природно наследство, са девет: Казанлъшката гробница, Тракийската гробница край с. Свещари, Старият Несебър, Мадарският конник, Скалните църкви край с. Иваново, Русенско, Боянската църква, Рилският манастир и двата природни резервата – Пирин и Сребърна. Всички те са защитени от Конвенцията.

Ирина Бокова

Pодена през 1952 г. Дъщеря е на активния функционер на БКП Георги Боков (бивш главен редактор на в. „Работническо дело”) и сестра на Филип Боков (бивш началник на политическия кабинет на премиера Сергей Станишев и настоящ посланик в Словения).

Завършила е гимназия с преподаване на английски език в София и “Международни отношения” в Москва, специализирала е в Харвард в САЩ.

Работила е в Министерството на външните работи и в постоянното представителство на България в ООН в Ню Йорк (1977-1982).

След 1989 г. е била народен представител от БСП, зам.-министър и министър на външните работи в правителството на Жан Виденов (1996-1997),  кандидат за вицепрезидент на БСП в двойка с Иван Маразов (1996).

От 2005 г. е извънреден и пълномощен посланик на България във Франция и постоянен представител към ЮНЕСКО.

Член е на Изпълнителния съвет на ЮНЕСКО от 2007 г. и е вицепрезидент на групата на посланиците франкофони при организацията.

Говори свободно английски, испански, френски и руски. Омъжена е, има две деца.

Агенция Франс прес я описа като “член на намиращата се в опозиция Българска социалистическа партия” и я обяви за “убедена европейка”.

Съгласно процедурата, приемничката на японеца Коичиро Мацуура трябва да бъде одобрена през октомври чрез тайно гласуване от представителите на 193-те държави членки в Генералната конференция на организацията. Тогава ще стане първата жена и първи дипломат от бивша комунистическа държава начело на ЮНЕСКО.

Източник: VESTI.bg

3 коментара »

  • Nik said:

    ООНОНК (Организацията на Обединените Нации за Образование, Наука и Култура)- неправилно транскрибирана като „ЮНЕСКО“ – традиционно е била с „лява“ ориентация; влиянието на т.нар. „социалистически лагер“ там винаги е било не само виртуално (неслучайно за един дълъг период от време САЩ и Великобритания бяха замразили членството си в нея).
    Бащата на Ирина Бокова беше дясна ръка на др.Тодор Живков; поверена му беше стратегическата позиция на Главен редактор на рупора на комунистическата пропаганда – официоза „Работническо дело“ (наследен днес от в-к „Дума“ – т.е., от „дела“ към „думи“).
    Братът на Ирина Бокова – днешният посланик в Словения Филип Боков, е авторът на сакралната фраза, с която другарите отвърнаха на народния призив за отговорност за престъпленията на БКП: \"БСП ще поеме вината, но само с мезе!\"
    За финал:
    \"БОКО\" означава \"ЛАЙНО\".
    ЧЕСТИТО…

  • Николай Флоров said:

    Нашият човек в ЮНЕСКО

    Николай Флоров

    Има ли досие Ирина Бокова? Това засега не знаем. Знаем само фрагменти от сорта че «баща й бил много прост човек» и че брат й бил «поемал вината с мезета».

    Дотук доста елементарно. Нито баща й е прост човек щом е бил шефа на най-гьобеловската пропагандна институция в България – «Работническо дело», нито брат й, който с цинизъм демонстрира потомствената си комунистическа наглост пред парламента.

    Във всеки случай, това са прангите, които тя влачи от миналото на баща си. Той обаче е бил достатъчно предвидлив да я прекара и през Харвард, явно с мисли за бъдещето.

    Защо ни трябва да знаем дали Ирина Бокова има досие? Защото знаем, че тя е и Гоцево протеже, а неговите 36 заличени страници в досието му не може да не хвърлят съмнение върху техните общи комбинативни планове.

    Тя е работила като старши аташе и трети секретар в отдел «ООН и разоръжаване» от 1977 до 1982 и втори път в същия отдел като втори и първи секретар до1990.

    Съществуването на този отдел е буквално спусната от Москва задача на страните от соцлагера за координиране на техните усилия с пропагандна цел в ООН.

    Да прибавим тук и поздравленията на нейния преподавател от Московския Институт за Международни Отношения, и много хора ще полюбопитстват да повдигнат маската й, за да видят какво е отдолу.

    Това обаче трябваше да се направи преди да бъде избрана. Сега като главен секретар на ЮНЕСКО остава да видим какво представлява то. Стратегията и дейността на организацията, освен културните цели, се ръководят от така наречените Цели за развитие на Хилядолетието със специално внимание към:

    – преполовяване броя на хората, които живеят в крайна бедност към 2015;

    – осигуряване на общо образование във всички страни към 2015;

    – елиминиране на различията между ученици и ученички в първоначалните училища и прогимназиите;

    – да помага за прилагането на национална стратегия за постоянно развитие, за да се избегне зависимостта от загубата на природни богатства към 2015.

    Звучи прагматично, нали? Това обаче съвсем не се отнася за неотдавнашното минало на организацията. Основана официално в 1945, тя е замислена още в 1943, тоест по време на войната, от главните западни демокрации със загриженост за следвоенното развитие на света и неговото мирно развитие.

    Съветският съюз се присъединява към организацията в 1954, тоест едва след смъртта на Сталин. Светът по онова време е в «разгара» на студената война. България, като верен кудук, влиза в ЮНЕСКО след две години.

    От западните демокрации, и преди всичко от Съединените щати, идва най-голямата част от бюджета на организацията. Без това масово финансиране тя буквално не би могла да съществува.

    Съветският съюз и КГБ много бързо преценяват, че ЮНЕСКО е идеален шанс за пренасочване на нейните идеи към изгодна за тях пропаганда, и то за чужда сметка.

    Една от основните насоки на техните усилия е неравностойното доминиране на западните средства за информация. По отношение на информацията и нейното разпространение в света – радио, телевизия, спътници – Съветския съюз води изгодна анти-империалистическа и анти-колониална пропаганда в страните от третия свят.

    Една от целите му обаче е и да отметне собствената си техническа негодност и страх от свободата на информация и неспособността му да партнира на световно ниво в тази най-важна сфера в човешките отношения (едни от факторите, които сринаха затворените граници на комунизма, бяха компютера и сателитната телевизия).

    С усилията на КГБ е свързано директно прекомерното раздуване на състава на ЮНЕСКО, което става седалище на огромна бюрокрация главно от неразвитите страни. Огромни средства се хвърлят за програми, които далеч не са осчетоводени и имат повече пропагандни цели, отколкото практически.

    Търпението на САЩ се изчерпва в 1984 и в знак на протест те прекратяват участието си в организацията, като заедно с това спират финансирането й, следвани от Англия и Сингапур.

    Това предизвиква основна ревизия на всеки аспект от дейността на организацията за последните десетина-петнадесет години, последвана от дълбоки реформи: броят на отделите в ЮНЕСКО е орязан наполовина, а от това и директорите стават от 200 на по-малко от 100; броят на представителствата в различни страни от 1,287 през 1998 днес е 93; паралелни структури за управление, включително 35 високопоставени съветници, са премахнати; 245 висши чиновници са съкратени за последните десет години, след което изчезва и постоянния дефицит от 12 милиона долара; въведени са конкурси за набиране на кадри, отчитане на резултати според извършената дейност и прозрачност при оформянето на бюджета.

    Можете да си представите какво е било положението преди това. Англия възобновява участието си в 1997, САЩ в 2003, а Сингапур в 2007.

    Ръководните отдели на ЮНЕСКО са три: Генералната асамблея, Изпълнителният борд и Секретариатът.

    Генералната асамблея е общото събрание на членовете на организацията, където всеки от тях има право на един глас. Тя се събира на всеки две години за да определи главните насоки на дейността си и нейните програми.

    Изпълнителният борд от 58 члена се избира от Генералната Асамблея за четири години. Това е отдела, който подготвя сесиите на Генералната асамблея и който отговаря за изпълнението на нейните инструкции.

    Секретариатът се състои от генерален директор и неговия личен състав, отговорни за всекидневната дейност на организацията. Генералният директор, който е и представителното лице на ЮНЕСКО, е избиран за четири години с възможност за преизбиране. Личният състав в момента наброява 2 100, от които около две-трети са базирани в Париж, а останалите са разпределени в 58 седалища на организацията по света.

    Избирането на Ирина Бокова за генерален директор не е случайно събитие. То е част от постоянните усилия на бившите комунистически структури за подготвяне и пробутване на свои хора във всички сфери на живота. Българският вариант за сваляне на комунистическата диктатура от власт не е революция отдолу.

    Тя е обмислен и добре изпълнен преврат от самите комунисти, за да се осигури приемственост за тяхната власт и властта на техните деца. Ирина Бокова е едно от тях.

    След петдесетгодишна диктатура от унищожителен тоталитарен тип възможността за издигане на високи държавни, да не говорим на международни, позиции от която и да е класа или друга партия в малка България е почти нула.

    Българският комунизъм е жив и здрав и той ни гледа нахално отвсякъде. Неговият сегашен образ обаче е подбит и той има нужда от постижения, които да запълнят моралния вакуум, оставил след себе си. Госпожа Бокова е култивирана за дълги години с тази цел, може би и с очакването, че тя ще е нещо от сорта на «национална гордост».

    Очевидно, някой продължава да подмята българите като големи будали, така, както го прави брат й.

  • Едвин Сугарев said:

    Бокова и срамът

    Не ще и дума – изборът на Ирина Бокова за генерален секретар на ЮНЕСКО бе събитие, което просто няма как да бъде разчетено еднозначно. То породи спорове и сблъсъци, породи възторжено ликуване и яростно охулване – които много бързо се позиционираха от двете страни на политическата барикада: ликуваха левите, а десните негодуваха.

    Не всички обаче. За разлика от друг път имаше и люде, които приемаха този избор като положителен знак за това, че страната ни вече е видима за цивилизования свят – и изразяваха готовност да поздравят този избор не защото чрез него се номинираше една видна политическа функционерка на БСП и потомка на класическата комунистическа номенклатура, а просто защото бе избрана една българка. Няма значение каква е – казваха те. Трябва да се радваме и да се гордеем с този избор, тъй като е важен за България.

    Имаме ли основания за гордост, защото “светът” е избрал Ирина Бокова за генерален секретар на ЮНЕСКО? Трябва ли да ликуваме, пренебрегвайки “домашния” въпрос за персонализацията на този избор? Бяха лансирани много и различни негативни отговори на този въпрос – като се почне от това, каква калпава и корумпирана организация е ООН и подопечната му ЮНЕСКО – и се свърши с горестното заключение, че този избор е подигравка със страдалците от комунистическия режим: теза, лансирана между впрочем не само от българи и не само в България (най-остро между впрочем я постави известният писател от български произход Илия Троянов).

    Не малко от изразилите публично своето мнение по този въпрос заявиха, че не се гордеят, а се срамуват от този избор. Имат основание – изборът е наистина срамен – но не с това, че е избрана Ирина Бокова. Срамен е с дълбинните нравствени деформации, срамен е с гузната съвест и двойния аршин, които се крият под повърхността му. Срамен е – иначе казано – не толкова със своето персонално въплъщение, колкото с неговите политически, нравствени и – държа да подчертая, не на последно място! – естетически основания.

    Няма да споря с ликуващите по повод избора на Ирина Бокава – няма никакъв смисъл да се спори с тях. Няма да споря и с отричащите този избор: защото всички те са прави в своята аргументация. Да, ЮНЕСКО заедно с шапката ООН е калпава и отживяла времето си организация, чието място е в музея на ХХ век. Да, да избереш на най-високия постиган от една млада демокрация пост не просто комунистически функционер, но и знаков представител на комунистическата кланова структура, е не просто съмнителен, но и направо циничен избор. Да, този избор легитимира порочния модел на прехода в България – а с това и кагебисткия сценарий за тъй наречената “перестройка” в източния блок: запазването на властовите позиции на партокрацията срещу отказ от сбърканата икономическа доктрина – заедно с отдавна пропадналата надпревара във въоръжаването и несвестните бълнувания за световно господство на комунизма.

    Да: в крайна сметка и самият избор трудно може да бъде повод за гордост, тъй като се дължи на серия случайности – например решението на австрийския еврокомисар Бенита Фереро-Валднер да се откаже от надпреварата след третия тур и да призове поддръжниците си да гласуват за Бокова – или антисемитските изказвания на основния й конкурент – египетския министър на културата Фарук Хосни, вследствие на които Бокова се оказа избрана от странен конгломерат: от жаждуващата реванш за серията изборни поражения в Европа световна левица – и от световното еврейско лоби.

    Чак на последно по значимост място мога да се вместят средствата, отпуснати от българската държава за нейната лобистка кампания – и персоналните усилия на българския президент, който я водеше навсякъде със себе си – бидейки персона нон грата за цивилизования свят, но затова пък често канен в разни затънтени държавици и близко-източни деспотии.

    Тъй като вече споменах крайно невъзпитания от гледна точка на етническата толерантност израз “световното еврейско лоби”, бих искал първо да подчертая, че нямам никакви пристрастия към антисемитизма – напротив, смятам го за допотопен и нравствено уродлив. Но ще се възползвам от този повод, за да задам основния въпрос, който би трябвало да ни вълнува по повод избора на Ирина Бокова: ако тя беше дъщеря на Гьобелс, дали щеше да бъде избрана тъй лесно и безпроблемно за генерален директор на ЮНЕСКО?

    Предчувствам негодуващите възражения и възклицанията: е, това вече е прекалено! Само че прекалено ли е наистина? Задавам този въпрос, тъй като разлика има само в мащабите на пропагандата и в интелектуалния потенциал (за съжаление не в полза на Георги Боков) – но не и в идеологията. Националсоциализмът е клон от голямото дърво на световния комунизъм – и е като него идеология на насилието – защото е все едно дали провеждаш геноцид, унищожавайки раса (при националсоциализма) или класа (при комунизма).

    Много далеч съм от мисълта да прехвърлям греховете на бащите върху гърба на децата им: не, Ирина Бокова не носи никаква отговорност за просташката идеология, вменявана десетилетия наред на всички българи чрез ръководения от баща й печатен орган на партията с голямо “П” – в. “Работническо дело”. Интересува ме нещо по-важно: разликата в критериите. А именно: защо би било невъзможно да изберем за генерален директор на ЮНЕСКО дъщерята на Гьобелс, защо подобен избор ни изглежда кощунствен и невъзможен, а избирането на Бокова се смята за “победа на демокрацията” – както писа по този повод френският в. “Фигаро”?

    С какво по-точно комунизмът е по-малко скандален, по-хуманен, по-заслужил уважение и доверие, в сравнение с фашизма? Може би лагерите в руския ГУЛАГ са били по-приемливи от фашистките концлагери? Може би там са загинали по-малко невинни и са съсипани по-малко човешки съдби? А тези представители, дето са гласували за Бокова, дали са чели поне един ред от Шаламов и Солженицин?

    Или може би – понеже става дума за ЮНЕСКО – руският режим е имал по-адекватно отношение към културата и образованието? И как по-точно се е изразявало то – подпечатано с кръвта на Бабел и Манделщам – или на Райко Алексиев и Георги Марков? Подковано със здрави макаренсковски и лисенковски принципи, окрилено от партийност и класова осъзнатост?

    Да, разбира се, няма значение кой е баща на Бокова, нито пък кой е брат й – същият онзи Филип Боков, дето по повод полувековния терор на неговата партия над българския народ казваше, че “БСП поема вината, но вече само с мезета”. Има значение обаче това, че днешният генерален директор на ЮНЕСКО беше министър на външните работи в правителството на Жан Виденов, което докара страната ни до трета национална катастрофа. Или че беше неуспял кандидат за вицепрезидент – през същата тази 1996-а, в края на която инфлацията беше стотици проценти, спестяванията на българите – преточени в джобовете на кредитните милионери, а заплатите се измерваха с мизерните 10-15 долара на месец.

    Има значение, но не кой знае какво. Може би има лично значение, може би този нравствено уязвим бекграунд е от компетенциите на самата Бокова, може би би създавал проблеми на съвестта й – в случай, че въобще има такава. Големият проблем обаче не е там. Големият проблем е липсата на отговор по въпроса защо мерим двата най-ужасяващи и напълно съпоставими режима в най-кървавия век от човешката история с различен аршин.

    Защо единият е заклеймен навеки, а свързаните с него – белязани с неизличима дамга, а другият е дотолкова приемлив, че принадлежността към него и към преките му наследници не носи никакви негативни реакции – и може да бъде пренебрегната с лека ръка? Защо при падането на Берлинската стена тъй нареченият цивилизован свят прие, че хуманизирането и смяната на системата в Дивия Изток може да бъде поверено не на тези, които срутваха, а на тези, които градиха стената? Кой и защо реши, че те са също толкова легитимни, а в ред случаи – и предпочитани партньори?

    Може би защото фашизмът и комунизмът се оказаха врагове в голямата битка на ХХ век: Втората световна война? Дали пък някой не си спомня, че заедно я започнаха, като нападнаха, превзеха и си поделиха Полша? И дали някой в България не помни пълното одобрение на родната комунистическа партия за този варварски акт, демонстрирано по това време? Или пък за някого е било наистина толкова голяма тайна какво е станало с полските офицери в Катинската гора? Или пък никой не е знаел къде отиват ешелоните, наблъскани с воювалите допреди дни руски войници, чийто единствен грях е бил, че са видели с очите си един друг свят, по-различен от Сталиновия зандан?

    Всички всъщност са знаели – много добре са знаели за каква месомелачка става дума. Знаели са, но са имали по-висши задачи и съображения – и затова са спазвали здравословно морално равнодушие спрямо делата на сатрапския си съюзник. Затова са решавали съдбата ни, пишейки на салфетка оферти от рода на следната: Гърция – наша, България – ваша, Югославия – фифти-фифти.

    Заради това е гузността, заради това е и двойният аршин при съизмерването на сатрапиите: заради тези оферти и заради сродни сделки при падането на Берлинската стена. След Ялта дойде Малта – можем да си представим как са вървели преговорите между другарите и техните западни партньори. Нещо такова: добре, спираме размахването на ядрени куфарчета, махаме плановата икономика, даваме гласност и право на собственост – но го правим ние, а не някой друг – и няма да ни пипате: нито нас, нито децата ни, нито тлъстите ни сметки във вашите банки.

    Заради това комунизмът е приемлив – включително с още по-уродливите му съвременни издания – като Русия на Путин например. Затова левият Шрьодер продължава кариерата си като бос в “Газпром”, а дясната Меркел прави мили очи на кремълския диктатор. Затова нищо няма значение: телата на четвърт милион чеченци, кръвта на Анна Политковская, произходът и веруюто на Ирина Бокова.

    И затова би трябвало да се срамуваме: за това морално равнодушие, за този цинизъм, с който мерим света и себеподобните си. Няма никакво значение кой е генерален директор на ЮНЕСКО – имат значение критериите за моралния ни избор: не левия или десния, а всеобщия, човешкия – доколкото става дума за световна организация, а не за развъдник на номенклатурни плъхове.

    Защото когато мериш едно с различен аршин – все едно поради колко важни исторически или други причини – то цялата ти система започва да куца. Ценностната – и естетическата включително, защото комунизъм плюс култура, респективно комунист начело на културна организация, ражда винаги нонсенс – и винаги кич. Збигнев Херберт го е написал в прочутото си стихотворение “Силата на вкуса” – за тези “момчета с картофени лица /много грозни момичета с картофени ръце”, за този “ракиен Мефисто с ленинска куртка” който “пращаше в районите внучетата на Аврора”. От една грозна, просташка и убога идеология просто няма как да се роди реална грижа за човешката култура – може да се яви само манкиране на такава, само също тъй убоги, чалгаджийски подобия.

    Съгласието с тези подобия и с тази убогост покварява. И наистина няма вече нито ляво, нито дясно: има Кремълска деспотия, с която цивилизованите демократи си говорят, защото оттам били благоволили да прекратят студената война, или защото били плъпнали по земите им едни тръби с газ, или защото руската мечка хапе и не трябва да я дразним. И има един Китай, който от десетилетия провежда геноцид в Тибет и Сяндзин – но с който никой не иска да се кара, защото бил много голям и произвеждал много неща.

    Ето от това ме е срам, а не просто от избора на Ирина Бокова. Сам по себе си този избор е знак. Но знак, който говори – и говори за това, за което най-често се мълчи.

    Публикувано в http://www.svobodata.com/

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.