.
Казват, че за първи път изразът „Хляб и зрелища!“ (лат. Panem et Circenses) е използван от римския сатиричен поет Ювенал, за да опише тогавашните стремежи на народа в древен Рим. Поетът имал предвид практиката за раздаване на безплатно хлебно зърно (Cura Annonae) на римските граждани, както и на скъпи циркови игри и други форми на забавление като средство за придобиване на политическа власт и задържането й.
„Хляб и зрелища“ е също заглавието на фейлетон от Христо Смирненски, публикуван преди повече от 100 години. Фейлетонът представя противопоставянето, на което сме свидетели и сега: „…Хляб! Милиони уста отправят този огнен вик, милиони ръце се вдигат със закана. И ако някога римските императори смятаха себе си достатъчно великодушни, за да подхвърлят по някой залък на тълпите – същите тези роби, които им отплащаха с кръвта си по пясъчните арени, днешните властелини смятат и това за много. Не, те не искат да дадат хляб на гладуващите, но затова пък най-усърдно се грижат за общонародните зрелища. Нима бедните тълпи са недоволни от всесветската арена на войната, където топлата кръв още дими? Нима недостатъчно зрелище бяха пожарищата на градовете, безинтересна панорама – милионите черни кръстове по бойните полета?…“
Джордж Оруел в своята „1984“ е не по-малко директен:
„Филми, футбол, бира и преди всичко хазартът изпълваха хоризонта на умовете им. Да ги държиш под контрол не беше трудно… Всичко, което се изискваше от тях, беше примитивен патриотизъм, който можеше да бъде използван винаги, когато беше необходимо…“
.
.
Безспорно, завършилата Олимпиада в Париж осигури много зрелища на публиката, на която й бе писнало от еднотипните военни сводки от Украйна и Близкия изток. А и много хора си изкараха хляба около нея.
Ето защо, сядайки да пиша тези редове и събрани чужди мисли, предварително знам, че текстът ми няма да се хареса на много от четящите го. Както не се харесаха и когато писах подобни мнения* и преди повече от 35 години. Но написаното ще остане за тези след нас, който ще проумеят безсмислеността на професионалния спорт, а това, което днес ни вълнува, за тях ще изглежда жалко. Защото несъмнено е прав уважаемият Кирил Велев, който пише във Фейсбук:
„Много пъти съм казвал и дори сега в олимпийската еуфория ще го кажа пак: Това, което наричат високо спортно майсторство е търговия с хора!“
.
.
Доказва го и случилото се преди игрите с нашия Карлос Насар. Цитирам влогъра Цанов:
„Когато преди 6 месеца Карлос ми гостува, разказа как при ЗВЕРСКО късане на ахилес Българската федерация по щанги не просто не му помага. Изоставя го и дори спира заплатата му, вярвайки, че изобщо няма да се възстанови, камо ли състезава!
Така на 19 той се оправя сам – самотренира се, с помощ от приятели. Без треньор. Без федерация…“
Както бе заглавието на един отличен с много награди филм „Уморените коне ги убиват, нали?“, така е и с неуспелите да стигнат до призови места.
Каза ни го неотдавна и проф. Лозан Митев – член на БОК, основател и председател на Националната олимпийска академия. Цитирам със съкращения:
„Световния спорт има огромни проблеми и той губи своето място в общественото съзнание. Все повече млади хора и техните родители не припознават спорта като своя свят, защото в него не виждат ценности и идеали, че не искат да пожертват своя живот в условията на постоянни, екстремни двигателни натоварвания от ранна детска възраст и да се лишават от нормалното социално-културно, образователно развитие, да бъдат подлагани на допингиране…
Превърнаха спорта в жертва на могъщите интереси на идеологиите, политиката, бизнеса и медиите, които със своя потенциал пряко или косвено го овладяват организационно и финансово, измествайки неговата функция така, че спортното състезание и спортната дейност в крайна сметка приоритетно да обслужват напълно противоречащи на природата му цели…
Овладявания от външни фактори модел на управление и цели, които спортните организации пряко или косвено преследват, постепенно ги превръщат в дъщерни структури на различен по характер икономически, политически, медийни, идеологически и други структури.
Обективно спортните организации все по открито се превръщат в средища на търговия със спортисти, постижения, услуги и влияния, в инструмент за манипулации и пране на пари, под прикритието на граждански сдружения. А спортистите и треньорите се превръщат в работна сила, измервана с критериите на печалба-победа.“
А какво се случва със спечелилите медали и престиж за спортните ни ръководители?
Държавата предвижда еднократна парична премия за всеки олимпийски шампион, в размер на 250 000 лева. По днеше курс това са 140 хиляди щатски долара. Именно това е сумата, която ще получи и Карлос Насар. Същата премия се полага и за натурализираните Семен Новиков и Магомед Рамазанов.
Чудесно е да си олимпийски медалист в страна като България. Получаваш награда, значително по-голяма от тази, която получават медалистите на САЩ. Олимпийският и параолимпийският комитет на САЩ плаща 37 500 долара за златни медали, 22 500 долара за сребърни медали и 15 000 долара за бронзови медали (вж. снимката).
.
.
Но финансовата награда за призовото място не е най-важната – нека се върнем към някои публикации за последващите плащания за спортисти и треньори. Следват цитати отпреди повече от 12 години, като за това време някои са получили от пенсия далеч повече пари от наградата за Карлос.
.
.
„Ако се сравни със стандарта на живот у нас и средната заплата от 700 лева, олимпийските шампиони и медалисти на България са нещо като милионери в световен план. Освен апартаменти, коли и хиляди долари по Татово време, и немалки премии в наши дни, те се радват и на своеобразни пенсии от държавата. При управлението на Царя им бяха гласувани по 900 лева на шампион (тогава 2 средни работни заплати за страната), 810 лв. на сребърен медалист и 720 лева на бронзов призьор като бонус от бюджета всеки месец. Към тази сума се прибавяха 10% за всички останали отличия. Бойко Борисов уреди тези премии да се умножават по броя медали, които прославените ни атлети са спечелили. Така стандартът на старите спортисти неимоверно порасна. Най-много пари взема Стефка Костадинова.
Иначе с най-голяма олимпийска пенсия е Мария Гроздева. Най-титулованият български спортист на олимпиади има два златни и три бронзови медала, което прави джакпот от 3960 лева. При предното разпределение на парите тя се разписваше срещу едва 1200 лева. Оревалата орталъка тази седмица Ваня Гешева, която се оплака, че Живков й дал малко за титлата в Сеул – Волга, апартамент, 18000 лв. (през 1988 г. с тях се купува двустаен апартамент в София) и хиляди долари премия, също е сред най-богатите спортни пенсионери. Носителката на злато, сребро и бронз през 1988 г. и на сребро от олимпиадата в Москва в далечната 1988 г. събира на месец държавен бонус от 3240 лв. Добре е, че Ваня поне се сети да благодари с писмо на правителството за оказаната чест.
За истинските пенсионери от златната възраст на живота, които вече са изкарали трудовия си стаж, по 1800 лева се падат на двукратните олимпийски шампиони – великите Боян Радев, Петър Киров, Нораир Нурикян. Това е похвално. Защото иначе би било жалко те да бъдат обречени на мизерно пенсионерско съществуване. Известно е, че размерът дори на максималната пенсия у нас е най-точно казано унизителен – някакви си 700 лева.“
.
А ето и няколко коментара от онова време:
„Тъй като все се равняваме с европейските държави по цени на дребно и на едро на всички стоки и услуги, някой ще ми каже ли коя държава – членка на ЕС плаща такива пожизнени премии на своите олимпийци?“
Видях чудесен въпрос по-долу: „ДЕЦАТА, КОИТО ПЕЧЕЛЯТ ОЛИМПИАДИ ПО МАТЕМАТИКА, ЗАСЛУЖАВАТ ЛИ ПОЖИЗНЕНА ПЕНСИЯ или и те са в групата НЕСПОРТИСТИ?“
Предлагам да се върнат и званията „кандидат-майстор на спорта“, „майстор на спорта“, „заслужил артист“ и „народен артист“ със съответните пожизнени „бонуси“ . Останалите – с ДДТ!
Разбирате ли сега защо спортистите са готови да жертва толкова много за тези медали, да приемат допинг и да не мислят за травми и за последиците за здравето си?
Но всъщност има една друга категория хора, която се ползва от не по-малки бенефити и, за да попаднат в тази категория, са готови на всякакви унижения и измами. Досещате ли се кои са те?
Разбира се това са нашите законодатели в парламента, които сами си гласуват заплати и пенсии.
Както например следното предложение:
„Всички депутати, изкарали поне един мандат в парламента, но неизбрани отново и навършили 55 години, да имат право на пенсия. Всеки месец от бюджета на НС те да получават по 70% от заплатата на народен представител.“
Още по-високи са финансовите придобивки на евродепутатите. Брутното месечно възнаграждение на всеки член на институцията е 10 075 евро, като то е еднакво за всички депутати в Европейския парламент.
Допълнително към тази сума те получават 4 950 евро на месец за компютри, офиси, за мобилни телефони, абонаменти и интернет абонаменти, консумативи и много други екстри. Освен това на всеки член на институцията се полагат по 28 696 евро на месец за сътрудници и по още 350 евро на ден “надбавка за престой”.
Разходите им за транспорт са изцяло покрити. Те използват и медицински услуги, 2/3 от които ще бъдат за сметка на европейския бюджет. И имат и осигурени самолетни билети два пъти седмично, за да могат да отидат до родината си и след това да се върнат на работа.
Бившите членове на Европейския парламент имат право на пенсия, когато навършат 63 години. Тя се равнява на 3.5% от заплатата им за всяка пълна година на служба, става ясно от информация на сайта на Европарламента.
Но освен депутатите, и академиците от БАН са за завиждане – ето какво четем за тях под заглавие:
Щом се пенсионира, премиерът акад. Денков ще получава пенсия и месечна депутатска заплата. Пожизнено
Според академик Петър Иванов: „Почти 3 млн. лв. отиват годишно за пожизнени възнаграждения на 61 академици. Те получават месечно пари в размер на депутатска заплата над пенсията си, въпреки че голяма част от тях въобще не са работили в БАН. Освен академиците, подобни добавки получават и 93-мата член-кореспонденти (част от депутатската заплата), 62-ма от които също никога не са били в БАН. Тези благини ги осигури навремето любезното правителство на Сергей Станишев. На практика това постановление превръща хората на БАН в пожизнени рентиери за сметка на парите на българския народ, най-бедния в Европа.“ Това е положението. Няма нужда от коментар.
И докато при нас е така, преди година Камарата на депутатите и Сенатът на Румъния приеха проект за премахване на специалните пенсии на народните представители.
Ако имахме работещо гражданско общество, то отдавна трябваше да поиска сметка от политиците ни. Вместо това премиерът и министри се снимат със спортистите. Ние пък ръкопляскаме на последните и с това колелото се завърта.
Политическа въртележка работи денонощно. Както по-съобразителните ни казват: „Вече свикнахме с почти перманентното служебно правителство, колко му е да свикнем и с перманентен служебен парламент?“
А за народа нека има зрелища! България е с райска природа, в която и без хляб можем да оживеем.
Единствено се чудя колко ли нещастни се чувстват гражданите на Сингапур и Словакия, които по медали от Олимпиадата са на предпоследните места?! (вж. снимката)
.
.
Петър Стаматов
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още по социалистическо (перестроечно) време пишех протестни писма до вестниците да се спре заплащането на уж „непрофесионалните“ ни спортисти, които само се водеха по ведомост на работа в институти и заводи. Пишех писмата, защото стадионът до моята родна къща в София бе заключен за истинските любители на спорта и за децата от квартала. Ние, тичащите сутрин за здраве, щяхме да съсипем пистата му, а децата да изровят тревата му. А това бе стадион на отбор от „В“ група, запазен за високи спортни постижения пред света.
.
Дори медалите веч не са същите…