.
„МИХРИМАХ“ / „Михр и Мах“ (в превод от персийски: „Слънце и Луна“) е исторически роман на Хасан Ефраимов*, който е почти завършен и предстои след това да излезе от печат. Романът проследява живота на великия османски архитект Мимар Синан, който е взет като дете за еничар, и неговата предполагаема или легендарна любов към единствената дъщеря на Сюлейман Великолепни – Михримах султан, на чието име е кръстен романът. За историческата основа на повествованието са използвани автобиографични и архитектурни трактати на самия Мимар Синан – Безименен трактат, Трактат за архитектурата, Дар за архитектите и др.
А ето какво пише за романа авторът Хасан Ефраимов:
„МИХР и МАХ“ е исторически роман за живота на Мимар Синан, но не толкова за сградите, които е оставил, колкото за човека, останал скрит зад тях.
Откъснат още като момче от дома си, преминал през войни, загуби и занаята на камъка, Синан постепенно открива, че онова, което човек не може да задържи в живота, понякога може да превърне в красота.
В центъра на романа е любовта му към Михримах султан – Слънцето и Луната. Любов без притежание, която не търси награда и не иска да отнеме любимия човек от живота, който му е отреден. От тази любов, от загубите и от съзнанието, че нищо на този свят не ни принадлежи завинаги, се раждат философията на Синан и неговата архитектура.
„МИХР и МАХ“ е роман за любовта, времето и красотата като единствения човешки опит да оставим след себе си нещо по-трайно от нас самите.
Този роман стана възможен само защото използвам в пълна сила възможностите на изкуствения интелект – ИИ.
Не в смисъл той да пише вместо мен, а да използвам способността му да открива, превежда, съпоставя и обработва информация от световните библиотеки, независимо на какъв език е съхранена тя.
Всяко историческо действие в романа е обосновано чрез биографиите на Синан и останалите достъпни източници, а събитията са подредени хронологично. Подобно проучване би било почти несъвместимо с възможностите на един човешки живот преди ерата на ИИ.
Представете си писател, който разполага с хиляди сътрудници във всяка библиотека по света и всеки от тях може във всеки момент да му донесе търсената информация. И не само да я донесе, а да я преведе, съпостави с останалите източници и да открие противоречията в тях.
„МИХР и МАХ“ е моментът, в който се откъснах от аналоговия свят и прекрачих във възможностите на дигиталния.
Хиляди извинения на пациентите, които вече все по-трудно успяват да ме открият.
Същевременно това е първата книга, която не споделям свободно. Причината са гастролиращите из интернет илитерати и все по-злокобният език, който завладява онлайн пространството напоследък.
Отказвам да пиша според техните правила.
„МИХР и МАХ“ ще се чете само от разбирачи и от хора, които обичат литературата и, разбира се, моите писания.
.
Следва откъс от бъдещия роман.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Из „МИХРиМАХ“
XXXI глава
1539 година
Когато се върнахме в Константинийе, мислех, че най-лошото е останало при Прут. Но се оказа, че съм грешал. Няколко дни след завръщането ни дойде заповед да се явя в сарая. Не пишеше защо. Прочетох я два пъти. После още веднъж, макар думите да не бяха се променили. Викаха ме направо при хюнкяра.
Първата ми мисъл беше за Лютфи паша. При Прут се бях противопоставил на волята му. Не бях повишил глас, не бях забравил кой е той и кой съм аз, но бях настоявал. По онова време човек можеше да преживее битка, глад, болест и река, а после да изгуби главата си за едно изречение, казано на неподходящия човек.
Не знаех дали пашата беше забравил, защото аз не бях. През онази нощ почти не спах. Не от страх или поне така си казвах. Човек на моите години трудно признава пред себе си, че се страхува. По-лесно е да каже, че мисли и аз мислих до сутринта.
Спомних си Агърнас. Спомних си майка ми, доколкото още можех. Спомних си уста. Белград, Родос, Мохач, Ван и Прут. Странно е колко подреден става животът, когато човек реши, че скоро може да свърши.
На сутринта облякох най-хубавите си дрехи. Не знаех дали човек трябва да изглежда добре, когато отива да му отсекат главата, но не виждах причина да изглежда зле.
В сарая ме приеха по начин, който ме обърка още повече. Никой не ми говореше грубо. Никой не ме караше да чакам сред хора, които изглеждаха така, сякаш също са дошли да разберат колко струва шията им. Напротив. Съпроводиха ме навътре с уважение, което не ми се полагаше, ако след малко трябваше да остана без глава. Това не ме успокои. Започнах да подозирам, че при важните екзекуции просто се държат по-възпитано.
Колкото по-навътре ме водеха, толкова по-малко ми харесваше. После вратите се отвориха и Сюлейман хан беше вътре. Паднах на земята. Не погледнах нищо повече. В онзи миг килимът ми се стори най-интересното нещо в целия сарай. Чух гласа му.
– Синан.
– Хюнкяръм…
– Изправи се.
Повдигнах глава колкото да не изглежда, че не съм чул, но погледът ми остана надолу. За момент стана тихо, а аз чаках меча. Мислех си, че човек сигурно го чува преди да го усети. Меч не дойде и вместо това хюнкярът попита:
– Знаеш ли защо си тук?
– Не, хюнкяръм.
Гласът ми беше по-спокоен, отколкото се чувствах.
– Баш мимарът почина.
Не разбрах защо ми го казва. Може би това беше част от разговора преди смъртта. Висшите хора сигурно имат свои начини да стигат до неприятната част. После чух името на Лютфи паша. Тялото ми се стегна. Ето, помислих си. Дойде.
– Лютфи паша говори за тебе.
Не казах нищо. Какво можеше да каже човек? Хюнкярът продължи:
– Каза, че няма по-подходящ човек за мястото на баш мимара.
Не разбрах думите. Чух ги, но не ги разбрах. Сигурно съм останал неподвижен по-дълго, отколкото трябваше, защото Сюлейман хан каза:
– Синан?
– Хюнкяръм…
– Чу ли ме?
– Да, хюнкаръм.
– Тогава защо мълчиш?
Този път не знаех какво да отговоря. Бях дошъл подготвен да умра. Човек може да се подготви за смъртта. Може да подреди мислите си, да реши кого ще помни последно и дори да се убеди, че не се страхува. Ала никой не ме беше подготвил как да живея после, ако случайно остана жив и най-вече като баш мимар на държавата.
– Лютфи паша… – започнах.
Хюнкярът ме прекъсна.
– Да… Лютфи паша.
По гласа му разбрах, че знае. Разбира се, че знаеше. Сараят знаеше всичко.
– Каза ми и за Прут.
Наведох глава още повече.
– Ако съм прекрачил мярата, хюнкяръм…
– Прекрачил си я.
Сърцето ми слезе някъде под ребрата. После той добави:
– Но мостът стоеше.
Не знаех дали това беше прошка. При Сюлейман хан понякога едно изречение беше достатъчно.
– Лютфи паша смята, че човек, който може да построи мост там, където другите са го удавили в калта, може да носи и по-голяма отговорност.
Замълча.
– Аз също.
Тогава разбрах. Не ме бяха повикали да ми вземат главата, а за да ми дадат целия Константинийе. Не буквално, разбира се. Но в онзи момент така ми се стори. Лежах на земята и не знаех какво да правя. Трябваше да благодаря. Трябваше да кажа, че приемам. Трябваше поне да вдигна глава. Не направих нищо. Хюнкярът сигурно започна да се чуди дали Лютфи паша не е предложил човек, който може да строи мостове, но не може да говори.
И точно тогава вратата се отвори. Чух движение. Някой каза нещо тихо. После чух леки стъпки. Не бяха на мъж. Не знам как разбрах. Просто го усетих. Чух гласа на Сюлейман хан, който каза:
– Михримах…
Само името. Но в гласа му имаше онова, което никога не бях чувал, когато говореше на паша, ага или войник. Имаше гняв, но и нещо друго. Не знаех още как се нарича слабостта на един баща към единствената му дъщеря. Забих челото си още по-силно в килима. Преди малко бях убеден, че ще изгубя главата си заради Лютфи паша. Тъкмо бях разбрал, че ще ми я оставят, и нямах никакво намерение да я изгубя сега, защото съм погледнал османска принцеса и дъщеря на хюнкяра. Името се бе запечатало в паметта ми, когато съобщиха за раждането й в Родос. Не я виждах.
Виждах само килима. Никога през живота си не съм бил толкова благодарен на човек, който е изтъкал нещо.
– Казах ти да не идваш тука, Михримах… – ядоса се хюнкярът.
– И-и-и, тати…
Гласът ù беше млад. Това беше всичко, което знаех за нея. И това ми стигаше.
– Михримах…?
– Чух, че сте повикали човека от Прут.
Настъпи тишина. Аз исках да потъна в килима. Сега вече знаех и защо е дошла. Заради мене. Това не подобри положението.
– Това ли е той? – попита тя.
Ако можех да забия главата си по-дълбоко, щях. Сюлейман хан въздъхна.
– Защо лежи така? – запита принцесата и се захили.
За първи път през този ден ми се прииска да умра от срам, а не от страх. Хюнкярът мълча малко. После каза:
– Защото, за разлика от теб знае реда, Михримах.
– Не мога да видя лицето му.
Стори ми се, че дори въздухът в стаята спря. Аз не помръднах.
– Михримах…
Този път в гласа на Сюлейман имаше ясно предупреждение.
– Само искам да го видя.
Не знаех какво да мисля. Дъщерята на хюнкяра беше влязла там, където не трябваше да влиза, беше останала, след като баща ù беше показал, че не е доволен, и сега искаше да види лицето на един хасеки, който допреди малко беше сигурен, че ще бъде обезглавен. А аз не смеех дори да дишам по-силно. Сюлейман хан отново въздъхна. После каза:
– Стани, Синан.
Изправих се на колене. Очите ми останаха в земята.
– Стани.
– Хюнкяръм…
Не помръднах.
– Стани…
Помислих, че не съм чул правилно.
– Хюнкяръм…?
– Казах да станеш – този път вече повиши тон.
Тогава вдигнах очи. И видях най-красивата жена на света. Не бях виждал жена така. Не пред мене. Не толкова близо, че да различа очите ù. Животът ми беше минал сред момчета, войници, майстори, паши и хора, които носеха оръжие. Жените бяха гласове зад врати, далечни фигури по пътя, лица, които не поглеждаш, защото нямаш работа да ги гледаш. А сега пред мене стоеше самата Михримах султан. Първата жена, която виждах истински. И съдбата, която цял живот се беше държала с мене като пиян сюрюджия, беше решила да започне направо от дъщерята на Сюлейман хан.
Не знаех къде да гледам, затова погледнах очите ù. После разбрах, че това е грешка, но вече беше късно. Не запомних какъв цвят бяха. Днес още помня погледа, но не и цвета. Тя ме гледаше с любопитство и сякаш не като хасеки и като човек от оджака, а като онзи, който беше направил моста и това беше още по-лошо.
– Вие ли сте Синан? – попита.
За миг забравих, че мога да говоря.
– Аз съм.
После се сетих къде се намирам и добавих:
– Султанъм…
Тя се усмихна. Толкова. Само се усмихна. И тогава разбрах защо камъкът никога няма да бъде достатъчен. До този ден бях искал от строежа само да стои, да бъде здрав и да не пада. Да носи онова, което съм сложил върху него. Изведнъж това ми се стори малко. Не знаех още защо. Но за първи път в живота си разбрах, че нещо може да бъде напълно безполезно за оцеляването на човека и въпреки това да бъде необходимо. Нещо, за което не бях имал усет дотогава, а сега се появяваше пред мене с лице. Сведох очи, докато Михримах продължи да ме гледа.
– Наистина ли направихте моста за тринадесет дни?
– Имаше много хора, султанъм.
– Не попитах колко хора е имало.
Погледнах я отново. Това беше втората ми грешка.
– Да, султанъм.
– И преди вас не са успели?
– Мисля, че не, султанъм.
– Защо?
Този въпрос ме върна малко към себе си.
– Защото са искали блатото да държи моста.
Тя се намръщи леко.
– А вие?
– Аз не поисках.
– Какво направихте, тогава?
– Намерих място, където земята не трябваше да бъде убеждавана.
Михримах се усмихна пак.
– Земята убеждава ли се?
– Не, султанъм.
– Тогава защо го казахте?
– Защото хората понякога разбират по-добре земята, когато говориш за нея като за човек.
Сюлейман хан се обади:
– Той говори така и за дървото, Михримах.
Погледнах го. Не знаех откъде знае. После си спомних Лютфи паша. Разбира се. Михримах се обърна към баща си.
– Значи този е човекът, когото ще направите баш мимар?
Сърцето ми отново прескочи. Тя знаеше и това. Сюлейман я погледна строго.
– Михримах… Ти знаеш прекалено много за разговор, на който не трябваше да присъстваш.
– Значи съм дошла навреме.
По лицата на хората около нас никой не показа нищо. Всички бяха навели глави и гледаха земята. Аз едва успях. Не знаех, че човек може да говори така на Сюлейман хан и да продължи да има глава. Очевидно можеше, ако беше Михримах. Тогава разбрах още нещо за нея. Тя не се страхуваше от човека, пред когото аз допреди малко лежах на земята и чаках смъртта си. Това ме порази почти колкото лицето ѝ. Хюнкярът я гледа дълго. После по устните му мина нещо, което при друг човек бих нарекъл усмивка.
– След като вече си тук, стой – отвърна накрая.
Тя остана. Помълча малко и после отново се обърна към мен.
– Значи можете да строите мостове.
– Мога, султанъм.
– Всякакви?
Усетих, че Сюлейман хан я погледна.
– Михримах…
Тя не му обърна внимание.
– А… можете ли да построите мост до Луната?
Не разбрах дали се шегува. Погледнах я.
– До Луната?
– Да.
– Не, султанъм.
– Защо?
– Няма да намеря дърво толкова дълго.
Тя се засмя. Хюнкярът също се усмихна. Аз не знаех дали съм казал нещо умно или глупаво.
– А до Слънцето? – попита тя.
– И до него не мога, султанъм.
– Пак ли заради дървото?
– Не. Докато стигна, ще изгори.
Този път тя се засмя по-силно. Аз я гледах и вече бях забравил, че допреди малко се страхувах да го направя. После Михримах престана да се смее.
– А между тях?
– Какво между тях, султанъм?
– Мост.
Не отговорих.
– Можете ли да построите мост между Луната и Слънцето?
Не знаех какво да кажа. Бях строил над реки. Бях съединявал два бряга, които водата разделяше. За един мост трябваха две места. Едното, от което тръгваш, и другото, до което искаш да стигнеш. Погледнах я.
– Ако намеря къде да стъпя, султанъм.
Тя се усмихна.
– Тогава намерете.
Знаех какво означава името ù. Михр и Мах. Слънцето и Луната. И едва тогава разбрах защо въпросът ѝ ме беше смутил толкова. Първо ме попита дали мога да построя мост до Луната, после до Слънцето, а накрая поиска да свържа двете. Сякаш без да го знае, ме питаше дали мога да построя мост до самата нея, а после и между двете половини на собственото ù име.
Слънцето и Луната принадлежаха на едно небе, но никога един на друг. Едното идваше, когато другото си отиваше. Понякога можеха да се видят едновременно горе, но между тях оставаше разстояние, което никой човек не беше измерил. Бяха като два бряга, само че между тях нямаше река, в която да забиеш колове, нямаше дъно, върху което да положиш основи, нямаше земя, която да понесе тежестта. А тя питаше точно мене, човек, който цял живот беше търсил начин да събира разделеното, дали мога да построя мост и там. Погледнах я и за миг ми се стори, че въпросът ù вече няма нищо общо нито със Слънцето, нито с Луната. Беше за нея. За Михримах. За онова странно съчетание на две небесни тела, което тя носеше още в името си.
Не знаех дали такъв мост може да съществува. Знаех само, че за първи път в живота си ми се прииска да построя нещо, за което не знаех нито откъде трябва да започна, нито къде трябва да свърши. Прут вече ми се струваше лесен. Там поне имаше два бряга.
– Ще се опитам, султанъм… – дори не знам как обещах.
Тя ме погледна сякаш с надежда в очите и повече не попита нищо. Тогава Сюлейман хан се обърна към мене.
– Синан…
– Хюнкяръм…
– Не ми отговори.
Бях забравил. Бях дошъл да умра. След това бях разбрал, че ще живея. Предложиха ми да стана баш мимар на Османската държава. После влезе Михримах. И аз бях забравил всичко останало.
– Приемаш ли?
Погледнах към него. После, без да искам, очите ми отново отидоха към нея. Сведох ги веднага и този път чух как тя се засмя тихо. Тогава нещо в мене се размести, макар и да не знаех още какво.
– От вашата ръка… и смъртта бих приел, хюнкяръм.
Гласът ми вече не трепереше. Сюлейман хан кимна. Така станах баш мимар. Не помня какво още каза след това. Сигурно е било важно. Вероятно ми е говорил за службата, за отговорността, за строежите на държавата и за онова, което се очаква от мене. Помня гласа му, но не и думите, които изричаше. Помня нея и това ме смущава дори сега. Човек получава най-голямата служба в живота си и вместо да запомни думите на падишаха, запомня как една девойка държи ръцете си пред себе си. Ръцете ù бяха бели. Това също помня. Може би защото моите никога не бяха. Моите бяха ръце на дюлгер. Белези, мазоли, цепнатини от студ и работа. Ръце, които бяха държали тесла, тюфек, въже и камък.
Погледнах своите. После нейните. Никога не ми се бяха стрували толкова груби. Михримах забеляза.
– Какво гледате?
– Нищо.
– Откакто влязох, все гледате нищо.
Не знаех как да отговоря. Сюлейман хан се засмя. Това беше първият път, когато го чух да се смее заради мене.
– Остави баш мимара ми на мира, Михримах. Още не е започнал службата си, а вече го обърка.
Тя погледна баща си.
– Аз ли?
– Ти.
После погледна мене.
– Извинявайте, баш мимар.
Първият човек, който ме нарече така след хюнкяра, беше тя. Това също не забравих. Поклоних се.
– Султанъм…
Тя се обърна и тръгна към вратата. Не я гледах. Поне така си казах. Очите ми все пак я последваха. Този път никой не ми каза да ги сваля. Вратата се затвори и Арз одасъ отново прие очертанията си, отпреди появата на Михримах, но не и аз. Сюлейман хан ме погледна. За миг се уплаших, че е видял. После си казах, че няма какво да е видял. Аз самият още не знаех. И въпреки това по пътя не мислех нито за главата си, нито за новата служба. Мислех за една усмивка. Ядосах се на себе си. После още повече, защото не помогна.
Излязох от сарая жив. Това трябваше да бъде достатъчно за един ден. Бях влязъл като хасеки, който очакваше да изгуби главата си, а излизах като баш мимар на Османската империя. Пред портата ме чакаха двама от хората ми. Знаеха, че са ме повикали в сарая, но никой не знаеше защо. Като ме видяха да излизам с глава върху раменете, и двамата се усмихнаха.
– Е? – попита единият.
Погледнах го.
– Какво „е“?
– Щом излизаш сам, значи няма да те бесят.
– Не.
– А главата?
– Засега остава при мене.
Засмяха се. Аз не можах. Още виждах очите ù.
– Какво стана вътре, уста?
Спрях. Исках да им кажа, че съм станал баш мимар. Думите бяха готови. Само трябваше да ги произнеса. Вместо това отново видях усмивката ù. Прокашлях се.
– Хюнкярът ме назначи за баш мимар.
Двамата млъкнаха. Единият отвори уста, после я затвори. Другият ме погледна така, сякаш не беше сигурен дали не се шегувам.
– Баш мимар?
– Така каза.
– Да бе…
Тогава ме прегърнаха. Не бях подготвен и за това.
– Уста! Баш мимар!
– Не викай.
– Защо да не викам?
Погледнах назад към портата на сарая.
– Защото днес вече достатъчно пъти си опитах късмета.
Тръгнахме. След няколко крачки единият попита:
– Къде отиваме?
Замислих се. Сутринта бях излязъл от дома си, без да зная дали ще се върна. Бях се простил с живота си, без никой да разбере. После хюнкярът ми го беше върнал и заедно с него ми беше дал служба, за която никога не бях дръзвал да моля. А след това бях видял нея. За това нямаше да им кажа. Нямаше да кажа на никого.
– Да вървим – рекох.
– Къде?
За първи път от сутринта се усмихнах.
– Да изпием един шехадет шербети.
Той се засмя.
– За какво? Нали остана жив?
– Точно затова.
– Шехадет шербети се пие преди смъртта, уста.
– Знам.
Погледнах още веднъж към сарая.
– Аз моята смърт я изпуснах тази сутрин. Нека поне шербетът да не отиде зян.
Тръгнахме надолу. Те говореха за назначението ми. Аз кимах, когато трябваше, и от време на време дори отговарях. Но мисълта ми беше останала зад стените на сарая.
При една жена, която не трябваше да влиза.
И която аз не трябваше да поглеждам.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Хасан Ефраимов е роден през 1966 г. в с. Трем, Шуменско. Завършил е Медицинския университет във Варна, специализирал е „Акушерство и гинекология“ в Медицинския университет в София. Работи като акушер-гинеколог в Добрич. Започва да пише проза в зряла възраст, затова пък много интензивно. През 2016 г. излизат първият му роман „Метаморфоза“ и първият му сборник с разкази „Дервишки караконджул“. През 2017 г. излизат последователно сборниците му „Събирачът на болка“, „Паралелен свят“, „Изпращачът на души“ и „Шейтаните от тавана на гара Хитрино“. Следват книгите „Възкресение“ (2018), „Графити“ (2019), „Мълчана вода“ (2020), „Джанки в Манхатън“ (2021), „Щъркелите на Всевишния“ (2021), „Хвърлячът на ножове“ (2023). Негови творби са част от сборниците с творби на български автори от различни страни и континенти „Часовниковата кула“ (2017), „Читател до поискване“ (2018), „Хоро над Тирол“ (2019), „Възвръщенци“ (2020), „Нистинари“ (2021), „Шарената сол на планетата“ (2022). По разказа му „Джанки в Манхатън“ е създаден едноименен моноспектакъл, представен от актьора Красимир Демирев в различни български градове.
.
