.
“Матрицата е навсякъде около нас.“
Когато за първи път гледах „Матрицата“, вероятно както повечето хора я възприемах като фантастика, философия, метафора. История за един измислен свят, в който хората живеят в реалност, създадена за тях, без да знаят, че тя не е истинска.
Безкрайни полета от човешки тела. Хората спят. Телата им се намират на едно място, а те преживяват съвсем друг живот. Ходят на работа, обичат, страхуват се, карат се, радват се, страдат, имат спомени, желания, планове. Цял един живот.
Този филм обаче има съвсем друг прочит, ако решиш да започнеш да анализираш реалността, в която живееш, и ако си от хората, които мислят критично, а не приемат всичко, което виждат и чуват за света, за себе си и за хората, без да го подлагат на един по-критичен анализ.
Най-силният момент в този филм може би е идеята колко лесно човек може да бъде убеден, че това, което му е показано, е реалността. Не е необходимо да заключиш човека физически, ако можеш да заключиш възприятието му. Не е необходимо да скриеш истината напълно. Понякога е достатъчно да я затрупаш с толкова много сензации, внушения, полуистини, както и откровени лъжи, че накрая никой вече да не знае накъде да гледа нито дори какво вижда.
И точно това наблюдавам вече месеци около убийството на шестимата ми близки. Има въпроси, които са истински важни. Има въпроси, на които и до днес няма отговори. Има обстоятелства, които заслужават сериозно разследване. Има противоречия, за които говорим от месеци. Но вместо общественият разговор да бъде насочен към тях, отново и отново пред очите на хората се поставят едни и същи внушения:
„Секта“
„Педофилия“
Повтарят се. Натрапват се от “експерти” и “специалисти”. И докато всички гледат натам, истинските въпроси остават някъде встрани.
Даваш малко истина. Добавяш малко полуистина. После една лъжа. След нея сензация. После друга. Повтаряш определени думи до безкрай. Показваш едни неща и удобно пропускаш други. Създаваш емоция. Най-вече емоции като страх, погнуса или гняв.
И накрая човек сам си построява картината. И е убеден, че е стигнал до нея сам. Това е една от най-старите техники за манипулация на общественото съзнание: не е необходимо да отговориш на неудобния въпрос, ако успееш да накараш хората да говорят за нещо друго.
Конструирането на реалност, в която човек сам започва да защитава лъжата като собствено убеждение.
Морфей обяснява на Нео, че повечето хора не са готови да бъдат изключени от системата на Матрицата. Че са толкова зависими от нея, че ще се борят, за да я защитят.
Ние често си представяме, че ако на един човек му покажеш истината, той непременно ще я поиска. Не. Понякога ще направи точно обратното. Ще се бори срещу нея. Ще се ядоса на човека, който му я показва. Ще защитава версията, в която вече е повярвал, в илюзията, защото признаването, че може да е бил излъган, означава да признае и нещо много болезнено – че собственото му възприятие е било манипулирано. А това е трудно. Много по-лесно е да останеш в познатата реалност. Новото и неизавесното носи страх – по-удобно е да седиш в познатата лъжа, отколкото да се озовеш в непознатото, па макар и то истинско.
Точно това виждаме и около случая „Петрохан-Околчица“. Има хора, на които можеш да покажеш едно противоречие, второ, трето, десето – и те няма да поискат да ги разгледат. Защото човек започва да пази собствената си илюзия. Заобичал я е. В нея му е по-лесно. И ако някой се опита да я разклати, той не го възприема като човек, който задава въпрос. Възприема го като заплаха. Точно както системата в „Матрицата“ възприема събудения човек като заплаха.
Да откажеш да повярваш в готовата версия не означава автоматично да знаеш истината. Означава единствено да запазиш способността си да задаваш въпроси. Да различаваш факт от внушение. Доказателство от слух. Разследване от медийна присъда.
Това би трябвало да бъде нормалната реакция на свободния човек.
И сякаш не се води само борба за версията на едно престъпление.
Води се борба за съзнанието на всеки отделен човек. Вчера отново получих доказателство колко далеч може да стигне това. Не става дума само за непознати хора, които четат заглавия в интернет. Говорят се неща и на хора, които са познавали тези шестима души. Които са прекарвали не малко време с тях и са ги обичали.
И дори там се правят опити да бъде внесено съмнение. Откровени лъжи се поднасят достатъчно уверено, за да разклатят собствената памет и собственото възприятие на човек:
Ами ако не си го познавал толкова добре този човек?
Ами ако нещата не са били такива, каквито си ги виждал?
Ами ако зад човека, когото познаваше, се е криело нещо друго?
Това е опит човек да престане да вярва дори на собственото си преживяване, на собствените си възприятия. Съвършената Матрица е тази, която те кара да вярваш, че мислиш самостоятелно, докато някой друг предварително е избрал фактите, страховете, образите и думите, от които ще построиш “собственото“ си мнение.
И затова властта над информацията е наистина огромна власт. Политическа власт. Институционална власт. Медийна власт. Свободата на съзнанието не означава да вярваш на „правилната“ страна. Означава никой да не получи правото да мисли вместо теб.
В Матрицата агентът на агент Смит няма нужда винаги да има едно и също лице. Всеки човек, който все още е част от системата, може в определен момент да се превърне в нейно оръжие.
Защото не мисля, че „агентите“ в истинския живот са някакви специални зли хора, които се раждат такива.
Мисля, че всеки от нас може в определен момент да стане агент на злото. Когато позволим на страха да ни завладее. Когато позволим на омразата да мисли вместо нас.
Когато гневът стане по-силен от способността ни да виждаме човека срещу себе си. Когато излагаме категорични и крайни мнения за хора, които не познаваме и никога не сме виждали. Когато започнем да изпитваме удоволствие от унижението на другия. Когато престанем да проверяваме и започнем просто да предаваме нататък. Една лъжа. Една клевета.
И изведнъж системата вече няма нужда сама да върши нищо. Ние го вършим вместо нея. Злото невинаги идва при нас с лице, което можем лесно да разпознаем. Често идва като страх. Или като възмущение. Понякога като усещане за морално превъзходство. А дори като усещането, че точно ние сме „добрите“. И ако не сме внимателни, през тези крайни емоции можем да се превърнем в проводник на нещо, което в нормално състояние никога не бихме направили. Можем да унижаваме мъртви хора. Да се подиграваме и да обиждаме майките и близките им.
Да разпространяваме обвинения, лъжи и клевети, изказани от други хора. Да гледаме снимка на три човешки трупа и, вместо ужас и състрадание, да изпитваме любопитство и злорадство и да правим недопустими коментари върху една човешка трагедия. И най-жалкото е, че през цялото време можем да бъдем убедени, че постъпваме правилно.
Откъде знам, че това е вярно? Това е въпрос, който сякаш пропускаме да зададем! Защото червеното хапче в „Матрицата“ е изборът дали искаш удобната версия на света, или си готов да понесеш несигурността на собственото си критично мислене.
И колкото повече мисля за всичко това, толкова повече осъзнавам, че в думите на Иво, които ще ви оставя тук като цитат, се съдържа много мъдрост, за който има сетивата да го усети:
Не можем да разчитаме на собствената си преценка, когато сме изгубили връзка с вътрешната си яснота и когато сме неспособни на истинско отпускане. Опитът да намерим ориентир във външните проявления е безполезен, тъй като те не са нищо друго, освен отражение на собствените ни вътрешни страхове. Възприятието е нещо много странно – то не е обективно, а изцяло лично. Този, който не вижда това, винаги ще попада в капана да приема разсейването за пътя. Това води до тъга, депресия, негодувание и гняв. И тогава става наистина трудно да намериш себе си.
Когато виждаш недостатък в другите, ти винаги гледаш към недостатък в самия себе си. Запомни това – и ще започнеш да виждаш.
Иво Калушев
18.08.2013 г.,
Мексико
Да приема разсейването за пътя.
Не мога да измисля по-точно описание на случващото се. Защото може би Матрицата започва вътре в нас. В момента, в който страхът стане по-силен от яснотата. В момента, в който някой ни посочи кого трябва да мразим и ние, без дори да се замислим, започнем да го мразим.
Тогава вече няма нужда от агент Смит. Агентът сме станали самите ние. И може би затова най-трудното събуждане не е да отвориш очи и да излезеш от някакъв пашкул. А да се събудиш от собствените си страхове, предразсъдъци и убеждения. Да допуснеш, че реалността може да не е тази, която са ти показали. Да останеш достатъчно тих вътре в себе си, за да можеш все още да различаваш какво наистина виждаш ти и кое са те накарали да видиш. И тогава последните думи на Иво придобиват още по-дълбок смисъл:
„Когато виждаш недостатък в другите, ти винаги гледаш към недостатък в самия себе си. Запомни това – и ще започнеш да виждаш.“
Може би точно това означава да се събудиш. Не някой да ти каже коя е истината. А да си върнеш способността сам да я търсиш.
.
.
