Бедствие в Безвремието

.

Разказ от Даниела Джоджева

Нечия ръка се плъзна по айфона.
Беше точно 21:21 часа, 1 юни 2010 г.

Бялото, шик кафене беше почти празно, с изключение на двама души в дъното. Музиката на Тина Търнър и виещи се голи тела от екраните създаваха обичайността на мястото. Никой вече не се интерeсуваше, че беше вторник, след три часа и той си заминаваше.

Внезапно се чу раздиращ, остър, изумителен по сила и възможност да бъде възприеман звук, идващ сякаш от улицата, който спря внезапно и настъпи тишина.

Без време да се опомнят, двамата от кафенето се втурнаха към изхода. Убийствен страх вледени телата им. Навън беше сива мъглявина, сякаш облак, който отчаяно търсеше пространство. Нямаше коли, улици, лампи. Последното стъпало на бара не водеше никъде, сякаш той бе единствената сграда във Вселената.

В бара също нямаше никого.

– Какво става!!!? – извика тя.

– Не мога да повярвам! Това е невъзможно!!

– Къде са останалите?

– Останалите?…

– Да, тези от бара. Хората, които бяха тук!

Той беше втрещен. Бармънът и сервитьорката бяха изчезнали.

Тя се опита да потърси с ръка някаква твърдост под последното стъпало, но такава н-я-м-а-ш-е! Земята я нямаше!

„Външното“ вече не приличаве на облак, а сивкаво жълтеникава мъглявина.

„Oh my God! Това е сигурно краят – си каза тя, със съмнителна примирителност. – Уморена съм, нямам нито сили, нито готовност за това.“

Той се втурна вътре. Тя го последва и забеляза, че музиката в бара продължава да звучи, екраните си предаваха същите вакханалии, а той – говореше по телефона! “Благодаря ти, Господи! Не сме отрязани напълно! Благодаря! Благодаря ти!”

Той обясняваше на някого положението, но отсрещната страна изглежда не хващаше много вяра, така че трябваше да повтаря едно и също, отричаше да е пиян, но така или иначе не можеше да скрие, че се обажда от някакъв бар. Обади се на друг номер, на полиция, пожарна, бърза помощ. Обаждаше се почти на всеки номер, които имаше в телефона си. Докато почти пресипна и се умори.

Течаха тежки минути. “Безвремие” – помисли си тя. Само музиката остана жива. Гласът на Тина се виеше и обясняваше колко е трудно някой да поиска разбито вече сърце.

Тя се провлачи до монитора. Загледа го, опита се да намали звука. И това стана. Техниката се подчиняваше!

В този момент неговият телефон звънна. Той го грабна, внезапно изтръгнат от дълбокия транс.

“Да!”, “Как?!”, “Ама аз съм тук, нали Ви казвам. Тук! И няма нищо.”; “Не, никого не съм видял… но това е невъзможно!?!”

И в този ред до няколко минути. Минути… колко стана часът? Същият? „Телефонът ми е спрял“ – каза си тя, виждайки 21:21 на малкото екранче.

Обезумял, той бавно остави своя.

– Пратили са кола и не са намерили нищо… На същия бар, същия адрес. Всичко си е било наред – измънка той.

Тя остана бездиханна, восъчна и празна.

Нямаше нищо нередно в реалния свят.

Къде е истината?

Тя отвори една бутилка от бара и наля от гъстото, ароматно вино в две чаши. Отпи жадно и в момента усети възвръщането на едно от много приспани съзнания.

Той се поколеба, но също изпи чашата си докрай. Тя го изгледа, трябваше да му каже нещо, забрави. Стрелна ръка към телефона си. Сграбчи го и занемя. Часът беше 21:21.

– Това е отговорът! – каза триумфиращо, подавайки му телефона със светещия екран на времето. – В този момент нищо не се случва. Никъде. Затова не ни намират. Защото сме извън. Извън… времето, което е извън… извън – всичко!

Той се заинтригува. Но слабо.

– И как може да стане така? – попита почти себе си той.

– Може! – отговори почти механично тя.

– Това не може да стане! Ако е станало, значи ние с теб не съществуваме! Разбираш ли?!?

Довършиха бутилката. Той се изтегна на пейката.

Тя изпуши последната си цигара.

Изведнъж откъм средата на кафенето се проточи остро, но тихо свистене и направо от въздуха започнаха да се печатат въздушни вестници!? Цветни, с илюстрации и снимки. Въртяха широки кръгове, мятаха се като огнени езици, приближаваха се и се отдалечаваха, съответно увеличавайки и намалявайки шрифта си, сякаш да може всеки да ги прочете и най-вече запамети. Скоростта им се засилваше и намаляваше. Това вече окончателно разстрои клетите двама, които въпреки нечовешкото изумление, поне успяха да си дадат сметка, че просто се бяха случили на неправилното място, в неправилното не-време. Дали тази среща беше проклятие или предупреждение, вече нямаше значение. Заоглеждаха се в точещите холограми, въртейки и без това зашеметените си очи. Обама ръкомахаше със запретнати ръкави откъм горния ляв ъгъл на кафенето, в Европейския парламент забраняваха пушенето, ледената статуя на Ал Гор в Аляска проявявала признаци на изчезване, започваща с леко топене на пръстите, току човекът, останал без дистални фаланги поради собственото си откритие; Мадона е разведена с Гай Ричи, който пък наскоро се е обадил от Бейкър стрийт; нов вид гризачи се появяват на ивицата Газа, които прокарвали тайни ходове под стената, на която пише “То exist is to resist”; египтяните си искат обратно Тутанкамон и Черния обелиск.

– Това е информационно изтезание! – каза той блед, с бавно обезумяващ поглед, имал благоразумието да не яде нищо този ден. И тогава разбра, че няма на кого да говори, тъй като тя прекарваше тежък диспептичен спазъм с частични фонтанни облекчения, от около час в тоалетната.

Рефлексът му да излиза навън и проверява обстановката сякаш умираше последен. Този път, обаче, на фона на абсолютно гъстата сивота, му се привиждаха малки лентички, които се приближаваха и отдалечаваха, опосващи орбити, синусоиди, параболи.

А когато се приближаваха, той съзря, че те са виещи се редове цифри; хиляди, милиони цифри, въртящи се и – всъщност – формиращи сивия облак. Започна да се взира в най-близко въртящите се – тогава видя, че това са само нули и единици, единици и нули, и нищо повече.

– Намираме се в информационен облак!! – огласи бара той с архимедов ентусиазъм. – Не може да е друго!!!

Девойката, загледана пред себе си, едва прошепна:

– И какво от това…?

– Не мога да си обясня като физическо явление, как става това? – той стана неочаквано разговорлив.

За известно време започна да спори със себе си, но поради настъпилата лудница от звуци спря, махна с ръка и сърдито се вторачи в единия от екраните. Остана така известно време, сякаш в ступор, с ръце на хълбоците. След това изключи звука. Добре че това беше възможно.

Стана много тихо. Сякаш нищо повече не съществуваше.

Облакът или небитието, или информационното сгъстяване вече губеше смисъл. Спасение, връщане към времето – ставаше по-безнадеждно с всеки пореден дъх.

Той седна грохнало на една маса. Престанал да схваща каквото и да било, хвана бутилката и отпи жадно от тъмното, тежко вино.

Момичето по едно време се размърда.

Вторачи се в него и, продължавайки да го разглежда, тихо приседна близо до безнадеждно сгънатата му фигура върху масата.

– Може ли да изясним един въпрос? – тихо и бавно изрече тя.

Той я погледна, видимо незаинтересуван, и каза отегчено:

– Моля те, не започвай отново.

Без да разбира какво той имаше предвид, тя продължи:

– Откъде се познаваме?

Той обърна глава рязко в яд и недоумение – как жените са способни да задават най-безсмислени въпроси в най-неудобното време, но спря… Той не знаеше. Не знаеше откъде се познават, не си спомняше да я е виждал преди, не знаеше нито как се казва, нито защо са в този бар. Погледна я с известен страх.

– Припомни ми – каза сухо.

– Не мога. Аз самата не зная как се отзовах и защо съм тук.

– Как се казваш?

– Да. А ти?

– Не.

– Какво ще правим сега?

– Каквото се прави в такива случаи.

– Да се помолим на Бог!

– Направи го тогава. Това е нещо лично; няма защо да го правим заедно.

– Защо си толкова враждебен към единствения човек, който съществува наоколо?

Той не отговори. Закрачи нервно напред-назад.

– Това не е истина! Светът съществува – вдигни телефона и се убеди. Нещо е станало с нас, сякаш сме под влияние на халюциногени. Или е сън! Това тук не е реалност!! – извика той, със силната надежда да се убеди.

– Съгласна съм, но това не е важно. Изглежда от момента, в който спира времето, нищо не е важно. Свикнали сме да виждаме нещата във времето… и това именно е нашата трагедия в момента – че не знаем колко „това“ ще продължи.

– Часовниците ни са спрели, ние сме в относителна амнезия, пространството се е разгънало, за да направи място на множащата се информация.

– Това е хипотеза. Информацията не е вещ, за какво пространство става въпрос?

– Но тя въздейства и променя материята. Материята от свое място си отмъщава като образува полета, в които информацията няма приложение. А това са именно безвременните полета.

– Точно така, как се сети? Много фантастични романи трябва да си прочела.

Замълчаха. Той я погледна, почуства се виновен. Отиде до нея, хвана ръцете и в своите и я погледна в очите:

– Права си! Но какъв е смисълът на тази информация в този момент?

– Може би… – погледна го тя, – има някакъв смисъл… Например, че не можем да живеем без информация. А за да я има, е създадено времето.

Проблясна остра ивица от светлина, която се източи центробежно във форма на множество дъги. Облакът се разпадна на пиксели пред очите им. Материята сякаш отстъпи; сякаш призна, че информация е нужна и в безвремието.

Чу се уличен шум. Навън забучаха коли.

Телефонът започна до отброява секундите.

Двамата се втурнаха навън с безумния порив на свободата.

Нямаха нужната информация да осъзнаят, че току-що я бяха загубили.

.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Още от същата авторка – вж. тук.

.