Тет-а-тет

.

Разказ от Даниела Джоджева

.

Бялата лимузина спря пред летище „Кенеди“.

Беше горещ летен ден. Младежът беше напрегнат, независимо от комфортния бриз на климатика.

Не можеше да си представи, че това е осъществено най-накрая.
Край или начало, но никога няма да е същото.

Момичето, което очакваше днес, той откри в интернет преди две години. Започна чатове и имейли на шега в началото, убивайки време в скучни вечери. Всяко следващо съобщение обаче ставаше все по-очаквано. Той беше изненадан да обсъжда неща, които никога не е предполагал, че могат да бъдат обсъждани с някого. Тези вечери му предлагаха комфорт в самотата. Намерил бе някого, който се интересуваше от него, който му припомняше да се усмихва, да се обича и да очаква нещо добро. Беше една безплатна терапия до момента, в който се почувства прекалено привързан, обсебен и зависим от нейните послания. Без значение колко закъсняваше или беше уморен, той винаги първо проверяваше компютъра. Mразеше този навик, защото по-силно усещаше слабостта и безсмислието на своята самота. А му беше толкова добре да бъде безразличен досега. Работата му като брокер насищаше дните му с интензивните емоции на риска и несигурността. Това му носеше приятно изтощение в края на деня. Добре осъзнавайки своя егоизъм, той никога не беше мислил, че може да бъде съпруг или баща. Определено предпочиташе комфорта на самотата и спокойствието си. Апартаментът му беше малък, в луксозно изчистен стил, с изглед към река Хъдсън. Работата му понякога можеше да бъде доходоносна, но истинският източник на парите му беше старомодният – наследствени.

Така че той нямаше големи грижи, беше самоуверен и се опитваше да остане необвързан с всичко, което може да застраши емоционалното или финансовото му равновесие.

Откакто започна гореописаната кореспонденция, всичко досега работеше в съответствие с комфорта на желаната самота. Той имаше своята свобода и един топъл завършек на деня. Постепенно стана по-любопитен за ежедневието на това момиче – къде е сега, с какво е облечена, как изглежда домът ù; кои са колегите ù. Но диалозите им обикновено не обхващаха такива теми. Не любопитстваше.

Бяха решили да запазят тази връзка „нематериализирана“ – и двамата бяха наясно, че ако се видят или започнат конвенционална връзка, това може да бъде разрушително за идеалния свят, който са създали. Но тази философия се провали на втората година и – след доста хаотични реверберации по този въпрос – двамата решиха да се видят “на живо”.

И ето – той е на летището, наел е луксозна лимузина и след по-малко от час една дигитална връзка предстои да се материализира…

Тълпите на това летище са винаги безкрайни, а слънцето на този ден беше безмилостно. Той си проправи път сред бързащите посрещачи и пристигнали – и сред множеството безлични за него фигури зърна червеното шалче около врата ù, по което щеше да я познае. После съзря едно бледо лице, гледащо право в неговото.

Тя беше красива. Той се усмихна и завтече към нея. Не мислеше, беше щастлив. Тя го видя и позна. Сърцата им силно биеха за първи път едно до друго.

– Тук съм! – каза тя и триумфално пусна куфара си.

– Тук си! – Не вярвайки на очите си сякаш, той се ококори и грабна куфара.

Лимузината чакаше като на филм, но това беше реалност. Чаша студено шампанско и два чифта влюбени очи. Двамата нямаше да забравят тази кратка сцена, предвкусвана отдавна, режисирана многократно, дълго и подробно в главите им.

Лимузината се спря гордо пред гигантския вход на неговия блок. Градският тътен внезапно заглъхна, когато се потопиха в освежаващата студенина на розовия мрамор и удивително ярките цветя, украсяващи фоайето на сградата.

Влязоха в просторен апартамент със стъклени стени и изглед към джунглата от небостъргачи. Тя гледаше невероятната сцена, а той се чувстваше горд до нея. Тя го погледна и се опита да каже нещо, но думите сякаш нямаха място тук.

Чувстваха пълнота в щастието си. Не знаеха какво още могат да поискат, освен да удължат този момент завинаги.

По-късно същата вечер мълчаливо посрещнаха края на един необикновен за тях ден, в който всичко, към което се стремяха, беше вече постигнато. Разбирайки, че е някак неловко да се мълчи, се опитваха да говорят, но разговорът излизаше от устата им тривиално и безинтересно – така, както никой не бе свикнал да общува с другия.

Обичаха да се гледат. Упояваха се от осъществената си мечта, компанията на виното и изумителната гледка над Ню Йорк.

На следващия ден, когато светлината започна да се промъква през тежките завеси, той беше вече буден. Не знаеше какво не е наред, но усещаше загуба на нещо, което досега му даваше ентусиазма и енергията да скача сутрин от леглото и да започва новия ден.

Чувстваше се смутен. Искаше тя да бъде щастлива. Погледна спокойното, очарователно в мира на съня си лице. Беше рано. Не можеше да заспи от една мисъл. Доста заядлива и разяждаща. Как може да запази любовта такава, както съществуваше в ярките среднощни страници от светещия екран сега, когато обектът ù присъства физически? Празнота, идваща от прекъсване на стабилен навик, или празнота от липсата на едно обещаващо очакване. Стана, взе телефона си, отиде в кухнята и си направи кафе. Започна да мисли по-ясно, повъртя телефона из ръцете си, сякаш възнамеряваше нещо, но го остави и се загледа в тъмната, димяща течност, излизаща на тънка струя от бучащата машинка.

Тя се събуди сама, но усети, че той е наблизо. Остана дълго в леглото. Разбра, че трябва да говори с него за това, което бе усетила предишната вечер, и нямаше да бъде лесно… Беше толкова различно от писането… Взе телефона. Отвори го и започна да му пише:

“Зная, че мислиш същото, каквото и аз. Стената на неизвестното се разби между нас, но реалността, колкото и красива да е, ще погуби това, което ни даваше живот години. Да разговаряме, значи да вкараме мислите си в лабиринта на позволеното и реалното.”

Сърцето му се сви от мъка. Как е възможно тя да го разбира толкова добре?! Мисъл за настъпващата празнота го прониза.

“Защо не можем да говорим за тези неща, както можем да пишем?” – написа той.

“Говорът ни е блокиран от един навик. Навикът на самотата. Егоистичната, потайна, могъща, даровита самота.”

“Разбирам, че е така. Имаме забрана за истинско общуване от дигиталния Исполин.”

“Или сме просто двуизмерни – съществуваме само на екран.”

Двамата се разсмяха за кратко, прозирайки в голямата цена, която плащат за срещата си.

– Има и по-тежки случаи – каза тя. – Единият от нас да е робот.

– Тогава тежестта ще намалее наполовина – заби поглед в земята той и затвори телефона.

В продължение на една седмица Ню Йорк, ярък и приветлив, предложи незабравими часове на мълчаливата двойка. Вечер, опрени гръб в гръб, водеха помежду си дълги текстови разговори по телефоните.

Горещите дни се охладиха от заслужен дъжд, който прочисти спарените улици. Окъпан, градът сякаш се подготвяше за нещо ново. От едно такси пред летище “Кенеди” слезе слабо и бледо момиче, което погледна чистото небе, пое дълбоко свежия нюйоркски въздух и се загуби сред тълпата заминаващи.

.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-––––––––––––––––––––––

Д-р Даниела Джоджева е родена през 1960 г. в Русе. Завършила е Английската гимназия в родния си град и Висшия медицински институт (сега Медицински университет) в гр. Плевен. Работила е като хирург в Плевен и София до 1996 г. Специализирала е реконструктивна хирургия във Франция, след което емигрира в САЩ. Продължава лекарската си практика в САЩ, като открива собствен медицински център. Пенсионира се през 2023 г. Живее във Фишърс, Индиана. Обича пътешествията. Освен с писане на художествена литература, се занимава и с живопис. Подготвя за издаване първата си книга с разкази.

.