Гювендия

.

Гювендията е от онези балкански думи, които не просто означават нещо, а разказват история. История за танца, за песента, за жената и за начина, по който обществото я гледа.

Произходът й идва от турското güven, което означава доверие и няма нищо общо със значението, което придобива думата на български.

В старите времена по кафеджийниците на Одрин, по чаршиите на Пловдив и Шумен, гювендията е била жената, която повежда хората, която носи настроението, която живее за мига. Затова се е наричала и така. Жената, с която да играеш народен танц, да се веселиш, да участваш в общото хоро, на която можеш да се довериш.

В своя първичен смисъл тя е била чиста и весела – като звук от дайре, като полъх на лято.

Някога гювендията е била онази жена, която повежда хорото, смее се най-искрено и живее най-силно. В нея е имало лекота, която никой не можел да й отнеме. Тя е била музика, движение, празник.

Но с годините значението се преобръща и оцветява морално. Българският език, както често прави, влага в думата нова сянка – от неутралното „весела, разкрепостена жена“ тя се превръща в „лека жена“, „женка без сериозни нравствени задръжки“, в „разпоретина“.

Така гювендията придобива две лица.

Първото е светлото – жената, която се смее високо, танцува до зори, обича живота и песента. Тя не знае как да стои настрана, когато засвири гайда или звънне дайре. В хорото винаги е първа и отпред, с коси, разпилени от вятъра, с очи, в които гори искра.

Второто е сенчестото – жената, която „не знае мярка“, в погледа, в жеста, в смеха.

За нея в селото се шепне:

„Оная е гювендия – къде има мъж, все там е.“

А друг пък ще каже, с усмивка и снизхождение:

„Е, тя си е малко гювендия, ама весела душа.“

Така думата се разтяга между желанието и осъждането, между греха и песента. Между това, което човек копнее, и това, от което се страхува. Между искрата, която пали живота, и водата, с която светът се опитва да я угаси.

Гювендията е архетип – не просто жена, а олицетворение на нещо по-дълбоко, по-древно и по-човешко. Тя е въплъщение на съблазънта, на свободата, на онова първично право да бъдеш жив без извинения. Тя е онази, която разбърква реда в селото – реда на тишината, на приличието.

Там, където мъжете си мълчат и жените си шепнат, тя влиза с песен. И с едно движение на ръката, с един смях или с едно кимване, обръща посоката на вечерта.

Но не само селото раздвижва – тя обърква и душите на мъжете. В тях се надига нещо старо и забравено – желание, смут, вина. Тя е като пеперуда в свят, който обича клетките си – една цветна и непокорна точка върху фона на подреденото сиво и колкото повече се опитват да я уловят, толкова по-свободна изглежда.

В очите на строгите е грешница. В очите на поетите – муза. А може би в истината – просто жена, която не се страхува от светлината, която носи.

В народните песни „гювендия“ често звучи не като обида, а като поетична характеристика.

„Гювендия съм, мамо, що да сторя –
сърце ми не трае без хора.“

В този смисъл, тя не е порочна, а жизнена. Не грешница, а живица – оная искра, която кара кръчмата да се смее, хорото да се върти, вечерта да не свършва, а животът да не се вкаменява в скука.

Погледната отвъд моралните клишета, гювендията е бунтът на жената срещу мярката, която й е наложена.

Тя е спонтанността, която обществото се опитва да укрие зад благоприличие.

Тя е олицетворение на онази древна нужда от свобода – нужда да бъдеш, без да се извиняваш за това.

Тя не е просто персонаж, а женски анархизъм в свят, който винаги е искал жената да бъде покорна, кротка, „както си му е редът“.

В нея има нещо първично – инстинкт за живот, жажда за внимание, нужда от признание, от поглед, от танц. В този смисъл, гювендията е живата страна на човешката природа, която отказва да бъде опитомена.

Тя е онази първа искра, от която по-късно ще се роди и феминизмът – не в книгите и манифестите, а в живия живот, в хорото, в смеха, в онзи простичък жест на непокорство – да излезеш напред, когато всички очакват да стоиш отзад.

Гювендията е първата свободна жена, още преди светът да измисли думата „свобода“.

В нея няма лозунг, няма идеология – има нещо по-дълбоко – инстинкт за равностойност.

Тя не се бори с думи, а с присъствие. Не с крясъци, а с танц. Не с обвинения, а с живот.

И може би именно тя, неосъзнато, е прародителката на женската независимост – тази, която не чака позволение, за да съществува. Която доказва, че свободата на жената не започва от парламента, а от хорото на живота.

Затова думата все още живее – защото, независимо как се е променило времето, в душата на всеки човек има по една гювендия – онази част, която иска да танцува, дори когато светът гледа с укор. Защото в нея живее нещо непримиримо човешко. Всяка епоха я осъжда, но и тайно й завижда. Тя е онази частица от човешката природа, която отказва да бъде послушна.

А днес думата е двусмислена като усмивката на самата жена. За едни – все още е обида. За други – комплимент, знак за самоувереност, чар и живост, „гювендия“ звучи с намигване, с ирония, дори с гордост. Тя е символ на жената, която не се страхува да бъде себе си.

И тук се крие тайната й сила – в това, че думата оцелява, като самите жени, които я носят в песните и танците си.

Защото гювендия не е просто прилагателно.

Тя е дух! Танц! Предизвикателство!

И може би най-човешкото признание, че животът без малко грях и без малко танц не струва.

И така, остава вечният въпрос:

Днес, когато кажеш „гювендия“, хулиш ли – или признаваш, че някой умее да живее по-силно от теб?

А ся, де!

Затова винаги ви казвам – научете се да ползвате правилно турцизмите в българския език! 🙂

.

Хасан Ефраимов

.