В историята на българската литература от втората половина на XX век има имена, които не блестят с шумна суета, но чийто стих притежава дълбочината и остротата на хирургически скалпел. Един от тези полузабравени, но изключително ярки творци е Манол Райчев Манов (1934–1999) – поет, сатирик, преводач и журналист.
Представител на така нареченото „Априлско поколение“, Манов избира различен път от фанфарния тон на епохата. Неговата сатира е интровертна, притчова, философска и горчива. При него хуморът никога не е само за забава – той винаги прераства в диагноза на обществените и човешките пороци.
Биографични бележки*: живот между словото и принципите
Манол Манов е роден на 18 февруари 1934 г. в София. Завършва „Българска филология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където от студентските си години се включва в литературните среди на младото поетично поколение.
Проявява се като остроезичен сатирик във вестниците „Студентска трибуна“, „Народна младеж“ и легендарния вестник „Стършел“, както и в специализираните предавания за хумор и забава на Радио София. Дълги години работи като литературен редактор в списание „Смяна“ и в списанието за българите в чужбина „Родолюбие“.
Освен автор, Манов е и преводач. Сред авторите, чиито произведения превежда на български език, са Расул Гамзатов, Мирзо Турсун-Заде, Владимир Маяковски, както и редица немски поети. Афористичността и мъдростта на източния стих оказват влияние и върху неговото собствено творчество.
Член е на Съюза на българските писатели (СБП) и Съюза на българските журналисти (СБЖ). Умира на 18 юни 1999 г.
Творческият портрет: горчивият хумор на притчата
Първата му самостоятелна книга „След седмия ден“ излиза едва през 1989 г. – годината на големите политически промени, когато той е вече на 55 години. Втората му книга – „Овдовелите разпятия“, е издадена посмъртно през 2000 г. Поради късното публикуване на книгите му голяма част от творчеството му остава разпръсната из периодичния печат и остава слабо позната на широката публика.
В поезията на Манол Манов се очертават няколко основни тематични линии, една от които е конформизмът и пасивността на обществото: Творби като „Той здраво държеше триона…“ и „Спомен за конопа“ са сатирични алегории за това как обществото пасивно наблюдава собственото си разрушение. В стихотворения като „Виенско колело“ и „Неосъществените Наполеоновци“ той изобличава дребните амбиции и илюзията за вечност на тези, които са се издигнали във висините.
Други негови теми са човекът и природата в градската среда, като обръща внимание на самозащитата на чувствителния човек
В стихотворения като „Градско чудо“ и „Илюзия“ той наблюдава как природата и човешките илюзии се сблъскват с урбанистичната реалност. Кратките афористични творби като „Съдба“ и „В миг на просветление“ съдържат житейска мъдрост, родена от разочарование, но и от приемане. По-долу поместваме практически почти всички произведения на поета, който ние открихме онлайн.
Избрани стихотворения
СВЕТЪТ СЕ СМЕЕ
Често в древната Елада
на добрите сатирици,
вместо лаврова награда
са им удряли плесници.
Не членували в съюзи –
нито млади, нито стари,
но били червенобузи
от безбройните шамари.
Слагали във всяко жури
двама-трима бабаити,
но ония били щури –
искали да бъдат бити!
Екнели шамари люти,
не гальовни, ами злобни,
и това били салюти
в чест на туй, че са способни.
Днес сме много по-щастливи
и затуй сме благодарни
на бащите предвидливи,
че сме малко по-бездарни.
Светът от памтивек се смее,
смешник ли си, си малко луд,
а щом служебно преуспееш,
превръщаш се неволно в шут.
.
ТОЙ ЗДРАВО ДЪРЖЕШЕ ТРИОНА… (1965)
Той здраво държеше триона
и не
за да изглежда смешен,
със настървение режеше клона,
върху който седеше.
Поговорката му беше известна
и той знаеше, че я знае.
Но все пак му бе интересно
да види какъв ще е краят.
Любопитните с изумление
започнаха да се събират
и, разбира се,
с настървение
да спорят и да коментират.
И на тях
поговорката им беше известна,
и те знаеха, че я знаят.
Но все пак им бе интересно
да видят какъв ще е краят.
И всички спореха гласно
и се увещаваха сладкодумно:
„Ето, идеята му е прекрасна.“
„Напротив! Тя е съвсем неразумна.“
А колебливите казваха:
„Нека!
Ненужни са тука обиди,
ще почакаме да свърши човека
и тогава ще видим.“
А той
здраво държеше триона
и не
за да изглежда смешен,
със настървение режеше клона,
върху който седеше.
И когато онзи горе привърши,
никой нищо не каза –
клонът просто
изведнъж се откърши
и до един всички премаза.
.
СПОМЕН ЗА КОНОПА
На онзи, който отглеждаше ниви с коноп,
никак не му беше лесно.
Той събираше стрък подир стрък,
сноп след сноп,
доволен, че се прехранва честно.
За него нямаше никакъв друг тормоз,
освен този да се труди в полето.
От ръцете му конопът отиваше в ръцете на тоз,
който се препитаваше с правене на въжета.
Въжарят беше добър баща и съпруг
и много добър стопанин.
Въжетата бяха необходими на друг,
а той ги правеше просто за да се храни.
На третия животът също не беше лек
(дори той имаше най-трудна задача),
защото никак не е лесно да се справи човек
със задълженията на палача.
Той също се трудеше честно и от сърце.
Само нощна смяна работеше. Поради което
имаше апостолски бледо лице
и ръце,
загрубели от допира със въжето.
А осъдения?
Осъденият не изпитваше угризение и срам.
Той лежеше по гръб върху своя нар тесен,
разговаряше в килията със себе си сам,
в очакване да бъде обесен.
И с умиление си мислеше за тях:
за тия добри и работливи стопани,
които той благодарение на своя грях
успяваше всички
до един да изхрани.
.
ВИЕНСКО КОЛЕЛО
Понеже в живота – за добро или за зло –
не успях нищичко да постигна,
спрях се веднъж пред виенското колело
и реших: поне с него ще се издигна!
Взех си билет. Качих се коша. И ето на
поех бавно с колелото нагоре;
като че с чужди нозе изкачвам планина,
а в моите – нито следа от умора.
Виж ти, мисля си, то приятно било. Така
човек може да стигне до висините.
Гледам там долу някой маха ми със ръка:
Кой ли пък ще е този? – наум се питам.
Нека маха, го забравям след миг без тъга,
там долу са толкоз дребнички всички. Та
не ми е никак до тях; и то тъкмо сега,
при сладкия гъдел – тук, под лъжичката.
Но свърши. Като че никога не е било
(от този няма по-подъл механизъм:
стигнеш зенита и дяволското колело
започва тъкмо тук обратно да слиза.)
– Спрете! – викам. – Няма ли кой да го развали?
Човек е готов даже да се помоли.
А те: Слизай, чичка, и ние там сме били,
но сега, както виждаш, сме вече долу.
Ех, няма как – слизам накрая смутен и блед,
стъпвам някак несигурно по земята,
в ръката с късче от вече ненужен билет
и със леко замайване във главата.
.
СИЗИФ
Пак мъкна камъка нагоре по баира.
Гърбът ми пращи, пот в очите пари.
До върха има педя… И спирам.
И се изтривам с кърпата коравa.
Знам, че ако го пусна, той ще тръгне
надолу с бясна, сляпа разрушителност.
И долу във подножието ще смаже
невинните, добрата ми обител.
Затуй стоя. Държа го с рамена.
Не ме плаши, че няма да изляза горе.
Плаши ме само мисълта една:
че долу ще го сметнат за умора…
.
ГЕНЕТИЧНА ГРЕШКА
Защо и как се случи – не разбирам
(в биологията съм човек невеж),
но изведнъж в гърдите си усетих да пулсира
вместо сърце един настръхнал таралеж.
Жена ми, в тон със своята природа,
реши, че таралежови бодлите не били,
а че сърдечният ми орган е прободен
от цял рояк амурови стрели.
Медиците – и те бая се суетиха –
изтече много, много медицинска пот,
додето вещо не установиха,
че туй е плод на сбъркан генетичен код.
А аз и при любов, и при омраза,
при всеки чувствен мой сърбеж,
усещам с болка как се свива в спазъм
или настръхва в мене моя таралеж.
Боли. Но мен ме утешава друго:
животът, казват, като джунгла бил суров –
не липсват в него значи и влечуги,
а таралежът е безгрешен змиелов.
.
САНТИМЕНТАЛЕН СПОМЕН ОТ ДЕТСТВОТО
Чиста е детската представа за добротата
(споменът такава ми я е натрапил):
в снежнобяла престилка от рамката на вратата
ми се усмихва кварталният касапин.
Стои той, целият бяло като самата надежда,
край него хората усмихнати крачат,
а отвън слънцето в ножовете се оглежда
и по стените слънчеви зайчета скачат.
.
САТИРИЧЕН ЕТЮД
Като че жар се сипеше от тия висини:
наоколо ни помен от дърво или фиданка.
Побихме знамето в пръстта и то ни подслони
под животворната си сянка.
Понеже други с него бяха ходили на бой –
а в битките то бе от не един куршум ударено, –
затуй и сянката му се оказа – боже мой! –
не каква да е, а – шарена.
.
В МИГ НА ПРОСВЕТЛЕНИЕ
Чета некролозите по стените:
ласкави думи, думи сърдечни.
Виждам, че умират само добрите;
види се, подлеците са вечни!
.
ГРАДСКО ЧУДО
Отде ли беше взела се тя тука –
едва от изненада не извиках:
в пръстта оскъдна горе на улука
поникнала бе крехка трепетлика?
Какво красиво, но нелепо чудо!
Пръстта, изглежда, долу не достига.
А хората, летейки като луди,
нагоре даже поглед не повдигат.
Колите бясно по асфалта бягат,
с посестримите всяка сили мери.
А тя – фиданката, вратле протяга,
наднича долу и с листа трепери.
И нощем даже тръпката не спира:
високо там на спящите балкони
сънува остриета на секири,
в които бляска с хищна стръв неона.
Каква загадка – трепетлика горе?
И страшна мисъл ме наляга:
подгонени от сечива и хора,
дърветата по покривите вече бягат.
.
ИЛЮЗИЯ
И все махаше, махаше горе с ръцете –
ни за миг не докосна земята с пети.
А пък ние отдолу си шепнехме: Ето,
уж човек, не е птица, а, виж го, лети!
Все се мяркаше там, над комини и къщи,
а ръцете му сякаш – криле на сокол.
Над главата му слънцето бляскаше също
като с пуцинг излъскан добре ореол.
Не откъсвахме поглед със дни от простора
и потайно потривахме страстно пети.
Ех, да можехме само да литнем догоре,
та и ние да станем със него на „ти“…
Но ето, че падна и след тъй се оказа
(видях го у тях, по халат… неглиже):
не летял, а с ръце равновесие пазел,
додето там, горе, е вървял по въже.
.
НЕОСЪЩЕСТВЕНИТЕ НАПОЛЕОНОВЦИ
До зъби въоръжени
с добродетелни мисли и амбиции,
оставяйки разплакани свойте деца и стопанки,
яздят върху дървени кончета –
с императорски амуниции –
ефрейтори с наполеоновски профили и осанки.
Във всеки от тях
диша по едно бъдещо величество
и по един още непроявен героизъм.
Пилеят разточително и неоправдано количество
непритежавани добродетели и оптимизъм.
В раницата
всеки носи маршалски жезъл
(и по два чифта бельо, както в устава пише)
и по един мундир със сърма и злато извезан,
по който
тайно всеки от тях въздиша.
И вървят непрестанно. Но спрат ли –
изпреварвайки свойта мечта безнадеждна –
навличат мундирите
и в ручеите крайпътни
с часове омагьосани се оглеждат.
И това е първото и сетно тяхно сражение –
неизбежното Ватерло,
на което всеки Бонапарт е обречен,
защото ручеите грабват
суетните им отражения,
за да не им ги върнат никога вече.
И те поемат отново назад,
с ограбени образи и амбиции,
към свойте деца и стопанки,
яздейки върху дървени кончета с ефрейторски амуниции –
ефрейтори с ефрейторски профили и осанки.
И скоро привикват пак със своите навици стари,
забравяйки несбъднатите си кариери,
примирявайки се с мундирите на старши пожарникари
или с тези на барови портиери.
А в потоците
образите им на величества неосъществени
към морето един по един доплуват,
където беззъби
и отдавна овдовели сирени
с най-мъжествените от тях флиртуват.
.
СЪДБА
Живях. Упорствувах. Но ето на –
в живота не можах да преуспея.
Съдбата, казват, е като жена
и е капризна също като нея.
Измами ли те или предаде,
подгонена от помисли нездрави,
човек не може да се разведе:
без собствена съдба какво да прави!
.
ОТКРИВАНЕТО НА АТЛАНТИДА
Дотегнаха ни тия пет материка,
на всекиго от нас до втръсване познати.
Решихме: ще открием някоя Америка
и на континентите ще разширим по тоя начин щата.
Решихме. И още там във стаята
се сетихме, че и Колумб ще е потребен.
А онзи истинският, както знаете,
отдавна е умрял и е погребан.
– Ще дирим – рекохме, – каквото и да струва,
за тази цел какво не бихме дали!
И го намерихме; не знаеше да плува,
но произхождаше от род на адмирали.
Разказа ни каквото знаел и не знаел
(все пак без кандърдисване се мина),
защото той отдавна си мечтаел
да се разтъпче малко из чужбина.
И ето, че потегли нашата флотилия
със екипаж от истински мечтатели,
начело с онзи от известната фамилия
на някогашните мореплаватели.
И стигнахме най-сетне океана.
Но тъкмо тук ужасно впечатление ни направи
това, че с приборите капитана
съвсем не знаеше как да борави.
И когато се изрече и последната обида
и от корабите вече нямаше и помен даже,
открихме потъналата Атлантида,
но не можахме да се върнем и разкажем.
.
ЕЛЕГИЧНА ОДА ЗА ДОБРИТЕ НАМЕРЕНИЯ
Валеше. В близката централа
удари гръм. И ето на –
потъна стаята ми цяла
във непрогледна тъмнина.
Допреди миг играли лудо,
както е винаги при дъжд,
мухи и нощни пеперуди
се спотаиха изведнъж.
И стана тихо. Чух – не зная
дали го чуваха и те –
как нейде в тъмнината паяк
припряно мрежа си плете.
Станах. Препъвайки се в мрака,
задирих в тъмното свещта.
А той проклетникът не чака –
плете, стаил се във нощта.
Забавих се. Но светнах. Бясно
се стрелна пъстрият рояк
към светлото пространство тясно,
за да танцуват лудо пак.
Но тука свърши им летежът –
да им помогна не успях –
че онзи тънката си мрежа
бе сложил между мен и тях.
.
Времето като окончателен съдник
Препрочитането на творчеството на Манол Манов днес е напомняне, че истинската поезия и сатира не стареят, а просто чакат своите нови читатели.
Това важи с пълна сила и за нас. Повод за настоящия текст стана едно музикално видео на поета Васил Давидов, публикувано на неговата Фейсбук страница – песента „Светът се смее“ (1988) с текст на Манол Манов, музика на Димитър Пенев и изпълнение на актьора Антон Радичев.
Ние също сметнахме, че сатиричният поглед на Манол Манов заслужава да бъде върнат към читателите.
Източници и допълнителни материали
- „Литературен свят“ – публикации и текстове на Манол Манов
- „Литературен свят“ – „Откриването на Атлантида“ от Манол Манов
Бележка на редакцията:
* Биографичните данни в началото може да не са пълни или точни, тъй като не открихме много информация за поета. Нашата редакция ще бъде благодарна на всеки, който ни помогне да ги допълним и/или поправим.
.
