Източник: ФБ профил на авторката
.
Мйката на Николай Златков (един от шестимата в трагичния случай „Петрохан – Околчица“) Ралица Асенова е написала следния пост във Фейсбук:
Докога?
Докога близките на загиналите ще бъдат наказвани за това, че искат единствено истината и елементарно човешко отношение?
Половин година не стигна първо да останем без децата си и най-близките си хора и да ни се отнеме живота, който имахме. Половин година не стигна паметта им да бъде най-долно поругавана, имената им да бъдат окалвани как ли не, а човешкото им достойнство – разкъсвано публично. Половин година не стигна да преживяваме отново и отново най-страшния ден в живота си.
И днес става ясно, че и това не е било достатъчно.
След месеци чакане най-накрая предстои хижата да бъде освободена. Домът на най- скъпите ни хора, които загубихме. Най-прекрасното място, истинско убежище от жестокия свят, в който живеем. Мястото, на което като отидеш и времето спира, всичко е спокойно, щастливо, леко и красиво. Дом, който е опожарен. Дом, в който са останали техни вещи, ако изобщо са останали. Дом, в който за нас няма сензация. Няма рейтинг. Няма зрелище. Има само болка. Огромна болка!
Наше категорично право е спокойно да влезем вътре с нашите адвокати и с избрани от нас хора, за да се направи оглед на всичко. Да видим мястото без да се завират камери в лицата ни. Без микрофони. Без тълпа. Без поредното публично разкъсване на и без това съсипаните ни души.
Това не е привилегия. Това е най-елементарно човешко право.
И въпреки това медиите вече са били допуснати до мястото. Заснети са кадри от терасата. Заснети са кадри и отвътре. Докато близките на загиналите продължават да чакат.
И тук идват въпросите, на които някой дължи отговор.
Защо изобщо беше необходимо прокуратурата и разследващите органи предварително да уведомяват медиите, че предстои освобождаване на хижата? Какъв обществен интерес обслужва това? Какво точно трябваше да бъде заснето – болката на близките ли? Последното ни сбогуване с дома на хората, които обичахме и загубихме по жесток начин? Или поредното телевизионно зрелище?
И още по-неразбираемо – след като самото освобождаване на хижата все още не е факт и тя официално не е предадена на собственика, на какво основание журналисти вече са допускани до мястото? На какво основание се снима от терасата? На какво основание се влиза вътре? Кой е разрешил това? И защо това право е дадено на медии, а не на семействата, които вече половин година чакат да прекрачат прага на дома на своите близки?
На кого служи всичко това?
На истината?
На правосъдието?
Или единствено на поредното зрелище, произведено върху болката на хора, които вече са загубили всичко?
Ако това е представата за уважение към жертвите и техните семейства, значи сме стигнали до тоталното морално дъно.
Кога точно журналистическото любопитство стана по-важно от човешкото достойнство?
Кога рейтингът стана по-ценен от болката на родители, братя и сестри?
Кога институциите започнаха да пазят камерите по-добре, отколкото правата на пострадалите?
Нима някой за миг си представя какво означава да прекрачиш прага на дом, в който знаеш, че никога повече няма да чуеш гласа на хората, които си обичал? Да видиш следите от пожара. Да търсиш останалите им вещи с треперещи ръце. Да се сблъскаш с последните материални следи от живота им.
Това не е телевизионен декор.
Това не е криминален сериал.
Това не е спектакъл.
Това е нечий живот.
Това са хора, които вече половин година живеят в непрекъснат ад.
И точно когато си мислиш, че няма как да бъдеш наранен повече, се оказва, че винаги има още.
Не знам дали има граница за това безчовечие.
Не знам дали някой въобще се пита какво се причинява с подобни действия.
Но знам едно.
Начинът, по който една държава се отнася към близките на загиналите, говори много повече за самата държава, отколкото всички официални речи за законност, справедливост и човешки права.
И ако някой си мисли, че след всичко преживяно ще се пречупя и ще замълча, значи не е разбрал нищо.
Беше ми отнето най-скъпото.
Но няма да позволя да ни отнемат и последното – правото да се сбогуваме достойно с дома на хората, които обичахме, и правото да защитим тяхната памет. Защото телата им вече ги няма. Но паметта им е жива. И докато сме живи ние, няма да позволим тя да бъде превърната в поредното телевизионно зрелище.
Половин година се убива паметта им. Половин година убиват морално и всички нас, близките на шестимата. Но има едно нещо, което никога няма да бъде убито – истината.
.
