Илюстрация: trip.dir.bg
.
Решиш да изкачиш Еверест – и до теб са шерпите. Носят ти багажа, подкрепят те, помагат ти да оцелееш по пътя към върха на света.
Кой не иска да е на върха на света? И да гледа отгоре? И над него да няма нищо?
Но до най-високото се стига трудно и трябва някой да ти помага, да те бута, ако трябва – и на ръце да те носи. Ако трябва – да не ти дава да заспиш. Заспиш ли най-горе и край – замръзваш и умираш. Най-горе винаги трябва да си буден.
Шерпите бяха последната ми надежда, а и те ми разбиха сърцето. Дават по новините как шерпите се научили те да крадат и да лъжат. Слагали на тези, които искали да качат Еверест, бакпулвер в яденето, прилошавало им на алпинистите и пристигал хеликоптер да ги спасява и да им помага. Така шерпите правели далавери със застрахователи и откраднали близо двайсет милиона долара.
Кажете ми сега – шерпите хора ли са? Да тръгне човек да се качва на Еверест и те да му сложат бакпулвер в яденето.
А какви шерпи имаше някога… Ще загинат за теб.
Някога обаче качването на Върха беше самотно занимание, смъртоносно. Да отидеш на гости на Бога е смъртоносно занимание. И тогава шерпите бяха ангели.
Сега шерпите вече са гидове, качването на Еверест е туризъм за богати – и да отидеш на гости на Бог е въпрос на банкова сметка и на шерп, който да не ти слага бакпулвер в яденето.
През живота си и аз съм бил шерп – шерп на Идея, шерп на Любов, шерп на Поезия. Не им сложих бакпулвер и не виках никого да ги спасява, защото и Идеята, и Любовта, и Поезията бяха върхове вътре в мен, а не пред очите ми.
Сега времето е моят шерп. Макар че не знам накъде точно ме води – нагоре към Манастира, в скалите, или надолу – по поречието на реката.
Преди много години жена ми получи ценен подарък от съпругата на Христо Проданов – шерпът, който придружавал българския алпинист, й дал две малки звънчета – шерпите ги пришивали по дрехите си, за да звънят с тях в мъглата нагоре по върховете. Жената на Христо Проданов даде едно от звънчетата на съпругата ми Цветана. Колко му се радвахме на това звънче! Как се гордеехме с него, на колко хора го показвахме. И после то се изгуби – откраднаха го.
Това звънче обаче не може да изчезне – то все е някъде. И сигурно от време на време още звъни.
Какви шерпи бяхме някога всички хора на земята. И какви звънчета имахме…
И какво стана с нас? И кого искаме да качваме на Върха? И има ли вече връх някъде?
.
.
