Илюстрация: Tutkit.com
.
Америка е страната на свободните хора. Така поне се пее в химна ни, който по произход се оказва кръчмарска английска песен. Тук също има някаква символика. Та къде отива мъжът, за да се почувства свободен за няколко часа? В кръчмата! Съвсем естествено кръчмарската песен да стане впоследствие химн на свободата и на свободните хора. Баща ми казваше – наполовина на шега, наполовина наистина – че алкохолът прави чипа, инсталиран от извънземните в нашите мозъци, да дава накъсо.
Свободата беше целта на демократичните промени в България. Търсенето на свободата ни доведе по Американските земи. Повечето от нас намираха свобода в парите. И повечето от нас, пристигналите от България, бяхме изключително скромни в желанията си. Всъщност, повечето от нас се задоволихме с картинката на социалистическия рай, представена в идеята на трите ключа. Единият – от апартамента в София, другият – от колата и третият – от вилата. Толкова свобода ни беше необходима.
Първо си накупихме къщи. Някои ги купиха от раз, с паричките, докарани от България, но това бяха единици. Повечето от нас години работеха на нископлатени работи, по шестнайсет часа на ден, без съботи, недели или ваканции, за да излезнем напред, да изучим или установим собствен бизнес, за да можем накрая да купим първата си къща в Щатите. Първите къщи постепенно се превърнаха във втори, както къщата на село се превръща в луксозен апартамент в центъра на Софето. Таваните на вторите къщи се вдигнаха на три метра, квадратурата се разшири на пет-шестстотин квадрата, гаражът порасна и стана за три коли най-малко. И колите от „Хонда Сивик“ и „Тойота Корола“ се понакиприха с луксозни имена като „БМВ“, „Ауди“, „Мерцедес“ – и заръмжаха с шестцилиндрови двигатели по четиристотин конски сили. След двата ключа бързо дойде и третият – виличка във Флорида. Социалистическото щастие бе постигнато.
В този процес се промениха и отношенията между новопристигналите емигранти. В началото носехме социализма в събиранията си. Всеки беше добре дошъл, стига да говори на български. И най-лошият българин беше по-добър и от най-добрия американец, според нас. Споделяхме си информация за работа, къщи, коли, пътувания до България, българска телевизия и радио. Искрено се радвахме един на друг, бяхме си често на гости, а и чисто и просто ей така се виждахме, без покана. Колкото повече се окопитвахме и забогатявахме, толкова по-малко човещина и искреност имаше в нашите събирания. От размяна на информация, подкрепа и разбирателство – постепенно стигнахме до хвалби един пред друг със собствените си постижения. Искреното желание да помогнеш се превърна в желание да използваш положението на новопристигналия, за да направиш някой и друг долар за негова сметка. Докато мъжете се хвалеха с коли, тон колони, усилватели, къщи, жените блестяха с тоалети, с все по-дълбоки деколтета и по-късички полички. Още бяхме млади и козметиката, дългите нокти и фризурите не бяха от такова значение. Бяхме богати, свободни и независими и тази свобода намери израз най-вече в мръсни приказки, мръсни тазнци, тъпи случайни изневери и пиянски групови сексове. Като следствие скарваници, сбъркани отношения между двойките, разтурени семейства и разводи не закъсняха.
Днес чувам за острова на някой си Епстийн и си мисля, че ако бяхме по-агресивни в преследването на пари и власт, ако не бяхме „отровени“ с морални норми на омразния социализъм, групата ни щеше да удари Епстийновци в земята по гадости и извращения. Просто не бяхме достатъчно „свободни“. Имахме спирачки от доброто, старо, патриархално българско възпитание, от социалистическия морал, от примера в семействата, в които бяхме израснали, от училищата, в които бяхме получили образованието си. При някои от нас идваха и даже живееха родителите ни. Имахме остатъци от понятието срам.
Помня една идея, която споделих с компанията в началото, когато бяхме млади, наивни, честни и човечни. Казах им: „Ето, тук сме се събрали голяма група хора независими, млади, богати и работливи. Да купим един остров в Карибския басейн, да го назовем Нова България и да си направим страна такава, в каквато всеки си е мечтаел да живее. Без злоба, без завист, без чорбаджии и ратаи. България на Левски и Ботев!“ Изсмяха ми се на фантазията и започнаха да обсъждат, че трябва да си направим клуб, където да можем да се събираме спокойно за партита.
Мисля си днес, че е добре, че не купихме остров. Какви ли свинщини щяхме да направим с това чудесно кътче от Рая на Карибите? Ние свинщините си ги направихме и тук; и днес сме разделени на малки групички, занимаваме се предимно с клюки и с изграждане на образ на български патриоти и лидери на тукашната диаспора. За целта е необходимо активно участие в организирането и провеждането на българските избори, в работата на тукашните български неделни училища и във все по-многобройните и разнообразни български събития. Те, българските събития в САЩ, варират от конкурси за народни танци, украсяване на дърво с мартеници, състезания за най-хубава шарена сол или питка и много други. Интелигенцията се осъществява чрез издаване на книги с български разкази и стихове, български вестници и телевизии и организиране на различни писателски съюзи. Тече трескава конкуренция за поредното стъпало на Пирамидата на Маслов.
Общо взето, колкото по-малко искрена дружба, човещина, взаимопомощ и подкрепа има в българската диаспора в САЩ, толкова по-трескава социалнозначима дейност се развива от неуморните вездесъщи културтрегери. Интересно явление, което наблюдвам, е масовият завой на основната част на диспората от образа на българите, които знаят как да се живее – в сравнение с „тъпите американци“, които и понятие си нямат за балканския гений на оцеляването – към просветени европейци, същи демократи и либерали, хора на бъдещето, ИТ бизнесмени – в сравнение с „тъпи редници“, „комуняги“ и „фашисти“. Част от нас довчерашните ни приятели ни наредиха редом с „редниците“ и „хилбилитата“*, поляха ни с червения сос на „комунизма“ и гордо развяха многоцветното знаме на европейската самоличност. Изобщо, българинът има страхотен нюх към колективното съзнание. Към това, което е масово, всепризнато и популярно. Преди много години един от тогавашните ми приятели, обладан от искрено желание да ми помогне с процеса на социализация в българската група, ми разказа една приказка. Той е интелигентен и духовит, възпитаник на английска гимназия, с добра професия и приличен доход. Разказа ми следното:
Имало в едно село един гърбав момък. Какво ли не правел, къде ли не ходел, но от гърбицата си не можел да се отърве. Отчаял се момъкът и решил да отиде в гората, та дано го изядат вълците и да се отърве от тази мизерия. Вървял той в гората през нощта и изведнъж в далечината съзрял светлинка. Тръгнал натам и като приближил – какво да види? На една горска поляна танцуват едни дяволи около голям огън. Хванали се дяволите за ръце, танцуват и се забавляват страхотно. Докато танцуват, си пеят странна песничка: „Днеска сряда, утре петък, днеска сряда, утре петък…“. Излязъл момъкът при дяволите, хванал се с тях за ръце, запял странната песничка, станало му весело на душата. Така се забавлявали цяла нощ. На зазоряване дяволите казали: „Какъв добър човек си ти, колко весело си изкарахме с теб! Искаме да те възнаградим. Какво искаш?“. Човекът им разказал болката си. Дяволите се засмели, направили магия и гърбицата му тутакси изчезнала. Станал той строен и красив и с леко сърце се върнал в село. Разчуло се за чудесното му изцеление и дошъл при него един друг гърбав младеж да го пита за съвет. Като чул за дяволите, едвам дочакал нощта и хукнал към оная гора. Намерил полянката, там около огън пак танцували дяволите и пеели: „Днеска сряда, утре петък, днеска сряда, утре петък…“. Излязъл младежът, понечил да се хване на хорото, но вместо това взел да спори с дяволите: „Ама, как ако днес е сряда, утре ще е петък? Не може така. Ако днес сме сряда, утре ще е четвъртък, па чак тогава петък.“ Дяволите го убеждавали да пее като тях, младежът не се съгласявал и само спорел. Накрая на дяволите така им писнал този младеж, че го омагьосали още една гърбица да му порасне.
Та така ме поучаваше моят приятел за пътищата на българите. Казваше ми: „Викторе, хората искат да се отпуснат, да се посмеят, да си хапнат, пийнат, потанцуват, а ти вечно с твоите сериозни разговори и философии. Така никой няма да иска да е с теб.“ По-късно прочетох, че философията е път към самотата, тъй като хората не искат да виждат светлината. От нея ги болят очите. Българинът иска да е там, където е весело, лесно и приятно. Не го интересува дали е на едно хоро с дяволи, дали песните им са прави или криви. Интересува го колективът и той специално да е вътре в него. Това не е лошо, когато колективът е свестен, пее правилните песни, танцува хубави танци и не е хич добре, когато пееш и танцуваш на острова на Епстийн.
Аз ще си отида от този свят философ – тоест човек, обичащ Истината – София. Ще си мъкна гърбицата насам-натам. И две да ми пораснат, и двете ще ги мъкна. Сърце не ми дава да нарека кривото право и грозното хубаво, па колкото и весело да е хорото на дяволите и каквито и награди да ме чакат. Аз с дяволи не танцувам и награди от тях не са ми необходими. И свобода не ми е необходима. Аз съм роб. Роб на София! Аз искам само да й служа!
.
Виктор Хинов
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Hillbilly (хилбили) е термин, исторически използван за хора, живеещи в селски, планински райони на САЩ, предимно в Апалачите и Озаркските планини. В по-широк контекст думата е станала прозвище за селяци.
.
