Николай Милчев. Снимка: Provaton.bg
.
Чета тази сутрин доста дълго стихотворение, писано от двама души. Момчето е много нашумяло напоследък – хвалят го, канят го. За момичето не знам нищо.
Не ми е ясно как двама души могат да пишат едно стихотворение и да се „редуват в куплетите“. Освен ако не е някаква игра след подпийване и на маса, но в това, което прочетох, не видях нито един ред поезия. Нито една дума.
А какви хвалби се изсипват за написаното.
Или аз не разбирам абсолютно нищо, или недокрай съм си давал сметка колко много странични фактори, нямащи нищо общо с литературата и изкуството, влияят върху оценките на хората – клюки, пикантерии, реклами, скандали, влюбвания, съжаления, самоидентификации… такова кълбо се получава накрая, че изкуството – в случая така нареченото стихотворение, вече е нещо съвършено различно.
Виждал съм и преди, а и сега става пред очите ми, как се създават литературни митове.
Една награда – ето ти го литературния мит.
Една опашка за автографи – ето ти го литературният мит.
Едно интервю по телевизията – ето ти го литературният мит.
А най-голям литературен мит става, когато разказваш – може и в стихове – за любовните си похождения, за кухнята на твоята любов. И от това правиш скандал.
Преди години моя позната – супер нашумяла поетеса, ми разказа, че друг – доста известен поет, я попитал с колко членове на Съюза на писателите е спала. И много се учудил, че били останали и такива извън списъка.
Оня ден стоя в книжарница и се оглеждам – и една женска ръка лекичко се протяга покрай крака ми, заобикаля го и взема книга на същата поетеса, с почти победоносен вик. Тя не знае, че някога членовете на Съюза на писателите бяха двестатина души само, а сега са над хиляда. Потресох се от вкуса й.
Обаче си признавам, че като момче веднъж попаднах в стар буржоазен дом в Ловеч с огромна библиотека. Собственикът на библиотеката и на къщата – известен доктор по туберкулозата, ми каза, че мога да си взема, която искам книга и книги. Да не мислите, че съм си взел „Война и мир“ на Толстой или „Горски пътник“ на Раковски – взех си „Приключенията на Казанова“ – пет-шест тома, и ги четох цяла година. Обогатих се страшно, оттам ми е вкусът. После ходих още няколко пъти у доктора и като пийнехме с дъщерите му по едно-две ликьорчета, цял следобед играехме на „Шегите на Амур“ и разсъждавахме върху глъбините на световната класика.
Сигурно нищо не разбирам вече, но с ръка на сърцето мога да кажа, че стихотворение, писано на село, край реката, в гората, вън на двора – до фиданките, звучи по един начин; и ако същото стихотворение, със същите думи съм го написал в София, звучи различно.
И нещо повече – едно и също стихотворение е съвършено друго, ако го четеш в стаята на селската си къща или ако го четеш на деветия етаж в столичното апартаментче. Стихотворение, писано сутрин, в което има думата „вечер“, „светлее“ и си личи, че не е писано вечер.
Както сомелиерът разпознава питиетата с езика и носа си, така и аз се опитвам да разпознавам органичното сливане на чувство, време, предмет, образ, метафора. Тия работи нямат обяснение – или се чувстват, или не.
И само още нещо – личи кога едно стихотворение е българско и кога не е. Все по-рядко се пишат български стихотворения на български език. И не става въпрос за патриотизъм, за знамена, за конски опашки, за велики царе и победи. Става въпрос за кодирана в гените ни синтактична и словесна сладост, която би трябвало да ни отличава от всички други.
Удивен съм как хората губят усет за естественото слово, за естествената поезия и как на секундата я заместват с пластмаса, с литературни съчинения, с лего конструкции, с глезотии и префърцунености.
Момчето, което разхваляват напоследък, е честно и жизнелюбиво момче и аз му се радвам. Но всичко, което се случва около него, може така да му врътне чивията, че накрая да се окаже, че няма един написан ред, един написан стих и една красива метафора.
Преди десетина години моя позната ме помоли да дам препоръка за ръкопис на млада поетеса, ненавършила двайсет години, която кандидатстваше за субсидия от Министерството на културата. Прочетох ръкописа и не ми хареса. Казах, че момичето не е готово за книга, и не дадох препоръка. Въпросът за мен беше приключен.
В един разговор обаче, години по-късно, същата моя позната нещо ми се беше ядосала и изведнъж изтърси, че аз тогава съм съсипал съдбата и живота на едно младо момиче и като не съм му дал препоръка, съм му прекършил крилете.
Може и наистина вече нищо да не разбирам, може и тогава да не съм разбирал нищо, но ако сега трябва да дам препоръка за такъв ръкопис, пак няма да я дам.
Имаме нужда от голямо лекуване – и морално, и естетическо, и имаме нужда от критерии за истина в литературата и в живота. Звучи наивно, нали? Нека да е наивно.
.
.
