Източник: Уикипедия
.
Заседнах в Хонолулу.
Не защото няма самолети. Самолети има. Има и летище, и писти, и пилоти. Има и океан, който сутрин изглежда като разлята боя от тюркоаз.
Проблемът е друг.
Аз съм с една жена, осма по ред, красива до степен, че човек започва да се съмнява дали природата този път не е прекалила и съгрешила. Косата й пада по раменете като черно мастило, а очите й са от онзи тип, който кара мъжете да забравят география, политика и дори собственото си име.
Когато се усмихне, всеки разбира защо някога са започвали войни заради жени. Усмивката й е лека, почти невидима, но достатъчна да разклати здравия разум на всеки мъж в радиус от поне петдесет метра.
Гласът й е тих, с онзи мек тембър, който кара дори вълните да се успокоят, сякаш и те искат да чуят какво ще каже. А когато върви по пясъка, изглежда така естествено, сякаш самият плаж е измислен, за да има къде да стъпва тя самата.
Казах й, че съм от България.
Тя ме погледна с леко любопитство и попита:
– Там студено ли е?
Поколебах се.
– Зависи – казах. – Понякога времето е топло, но хората са малко… ветровити.
Тя не разбра. Усмихна се пак.
И точно тогава от палмите се чу на чист български език:
– Къде е той?!
Тъкмо бях започнал да свиквам с тази трагична ситуация и на плажа се появи българската държава.
Не я видях веднага. Първо чух гласовете.
– Къде е той?! – продължаваше да крещи някакъв катил.
– Намерете го!
– Гражданин на Република България е!
След малко от палмите изскочиха трима служители с папки и папионки. След тях – още двама с бронежилетки. Един държеше телефон и говореше нервно:
– Да, госпожо министър, намерихме го. Да… На плажа е. Да… с жена.
Погледнах ги внимателно.
– Момчета, грешка има. Аз съм добре… – опитах се и да омаловажа ситуацията.
Те се спогледаха загрижено.
– Знаем – каза единият. – Но държавата не може да ви остави така.
– Как така?
– В плен сте.
Погледнах океана. После жената до мен. После пак тях.
– Кой плен?
– Хонолулу.
Тук се намеси третият. Беше най-решителният от всички.
– Получихме коментари от България. Хората настояват да ви спасим.
– От какво? – почти изкрещях.
Той отвори телефона си.
– От… това.
И започна да чете.
„Да си плаща…“
„Щом има пари за Хаваите… да има и за връщане.“
„Кампания с капачки да направим.“
Жената до мен се засмя тихо.
Аз не се засмях. Вече изобщо не ми беше до смях, познавайки нашенските нрави.
– Момчета – казах. – Аз не съм искал да се връщам.
Те ме погледнаха съчувствено, както лекар гледа пациент, който не разбира диагнозата си.
– Знаем – каза единият. – Но народът настоява.
И преди да успея да реагирам, двама от тях ме хванаха под мишниците. Един дори ме ритна по гъзеца с чепика си.
– Не искам! – виках през цялото време. – Не искам!
– Това е за ваше добро – каза служителят с папката и папионката.
– Ама… Аз дори не съм българин – опитах и за последно. – Аз… Аз съм български турчин. Или… Май… турски българин…
Жената стоеше на пясъка и махаше леко с ръка.
Самолетът излетя вечерта.
По време на полета служителят до мен пак четеше коментарите.
„Да ги върнат.“
„Да не ги мислим.“
„Щом имат пари…“
Погледнах през илюминатора към черния океан.
И изведнъж разбрах нещо много важно.
Не аз бях в плен на Хонолулу.
Бях в плен на България.
.
Хасан Ефраимов
05.03.2026 г.
.
