Черква

.

Как да ти обясня, сине? Как да ти обясня, като и аз не разбирам. Въпросът за вярата е личен въпрос, казват някои. Други изграждат религиозни общности. Може би най-добре съм го чел в книгата на Соловьов „Настрадин Ходжа“. Всеки си има една официална вяра. Това е вярата, в която си се родил, в която си израснал, вярата на родители и прародители. Понякога с течение на времето, с възрастта, човек успява да намери и своята лична вяра. Тя е само за него. Тя е дълбоко в неговата душа, тази вяра.

Официалната вяра е нещо като ходенето на училище, работа, събрания на разни обществени организации, към които принадлежиш. То е социална функция. Отиваш на църква, за да се видиш с хората там и да потвърдите, че вие сте всички от една вяра. Нали знаеш, има роднини, с които не не се срещаш често, по различни причини, но поне веднъж в годината трябва да се видите и да потвърдите вашето роднинство.

Така и с църквата. Отиваш на службата, закъснял си, защото знаеш, че службата е дълга и скучна. Чудиш се дали и колко хора са забелязали закъснението ти. Промъкваш се до мястото си. Отчето говори нещо не много понятно. Ти ставаш, когато стават всички, сядаш, когато сядат и те, кръстиш се и внимаваш да го направиш по правилния (от ляво надясно) начин. Някои от другите припяват на псалмите или повтарят думите на молитвите. „Натегачи“ – си мислиш вътрешно, но те е и малко срам, защото разбираш, че нито знаеш думите на молитвата, нито имаш желание да се молиш ей така, пред всички, на показ. Не можеш да дочакаш да свърши службата, но когато най-накрая всички се нареждат за благословение от отчето, ти заставаш в края на опашката. Първо, поради това, че не се чувстваш най-личен православен християнин, а второ, защото искаш да останеш сам в празната църква.

Някакви хора вече гасят свещите и ти се сърдиш, защото пак си забравил запалка. Щеш – не щеш, след като целунеш кръста и отчето се прибере в стаята си, се промъкваш след него и го молиш за кибрит. Той никога не отказва. Оставяш малко повече пари за свещи, за да успокоиш чувството си на вина за всичко. За закъснението, за незнанието, за досадата от дългата служба, за това, че ти сега в празната църква ще запалиш своята свещ и някой след теб ще трябва пак да идва и да я гаси, преди да се затвори храмът.

Всички се изнасят долу на кафе и приказки. Най-сетне оставаш сам и става чудо. Църквата се превръща в черква. Всичко, което е необходимо за това, е да си сам или с някой много близък и да мълчиш. Ликовете от стените те поглеждат от мрака на черквата, усещаш тази специална църковна миризма, която я има само в българските православни храмове; помещението е затъмнено, не голямо и някак си уютно. Като че ли си се върнал след дълго странство у дома…

Влизаш през входната врата, стъпваш на ръчнотъканите черги още от прабаба ти, лъхва те тази неповторима миризма на сухи червени пиперки, лук, боб и още нещо. Може би старо дърво, може би, може би. Няма значение. От одаята се разнася ухание на бобена чорба, печката на дърва се е загряла до червено в ъгъла, а баба шета до нея. Ето, тя се обръща и те поглежда: „Добре дошъл, синко. Добре си дошъл у дома. Добре си дошъл в черквата. Кажи сега как си, как живееш? Всичко ми разкажи. Похвали се, оплачи се, хапни си бобец с люти чушки, па после легни, па си почини.“ Така ме гледат иконите, така ми говорят те. И аз им разказвам. Хваля се, оплаквам се, плача и се смея. Доверявам им страховете си, а те ми казват, както баба: „Няма нищо, синко. Всичко ще се оправи.“

После слизам долу и си взимам кафе. Хората обсъждат разни неща. Част от тях говорят на английски и аз постепенно започвам да се връщам в света на църквата. Тя има някакви проблеми, казват. Нямало достатъчно посетители. Трябвало да расте. Трябвало това, трябвало онова. Имало неразбиране между старите членове на църквата и новите. Нямало вяра в новите българи.

Че откъде да я имаме тази вяра бе, хора? Ние сме раснали в социализма. Не сме ходили на църква от малки. Не сме се молили, не сме пели псалми. Ние сме убедени, че без социализъм българите не се молят така, както американците. Не правят от църквата училище. Ние сме убедени, че българската молитва е тиха, българската църква – скромна, българската вяра – дълбоко в сърцето и не е за показ. Вие сте наследници на българи, но сте родени и расли в Америка. Тя е вашата страна. Тя обаче не е нашата. Ние ще си умрем българи дълбоко в сърцата. Децата ни ще са малко повече като вас, внуците ни – съвсем като вас.

Та, аз реших да напиша на моя внук: Дано разбереш разликата между църква и черква. Ние знаем, че сме в Америка. Ние живеем тук от десетки години. Деца израстната, внуци се родиха. Ние не мразим Америка, но американци не можем да станем. Черквата е това място, което поне за момент е „у дома, на свое си място“. Не ни трябва много. Един-два пъти в годината да дойдем, да запалим свещ в празната църква, да поседим и после да си отидем. Не искаме да загубим това местенце.

Сине, ако идваш в българската църква, ако се молиш в нея, когато мен вече ме няма, и видиш някой странен човек, който страни от другите, последен се реди за благословение, не знае думите на молитвата, пали свещ в празна църква и тихо стои в ъгъла, и си пие кафето, не го гони. Това може и да съм аз…

.

Виктор Хинов

Индианаполис, САЩ

.