.
Мнение на Стоил Цицелков* за случилото се на 3 януари 2026 г. и доктрината Донро** на практика
.
Венецуела от години не функционира като демократична държава. Управлението на Николас Мадуро е лишено от реална легитимност не като политическа оценка, а като институционален факт, отразен включително в докладите на мисиите на Европейския съюз и на Организацията на Американските държави за изборния процес. Именно затова е особено показателно, че в България все още циркулира митът, че Мадуро е „избран благодарение на машините за гласуване“. Реалността е точно обратната. Технологиите не произведоха победа за режима, а позволиха да бъдат засечени и документирани манипулации, които при хартиено гласуване биха останали скрити. Машините не легитимираха Мадуро, а го изобличиха.
Последните събития в Каракас обаче не могат да бъдат обяснени само през тази призма. Те поставят далеч по-дълбок и неудобен въпрос. Дали станахме свидетели на демонстрация на абсолютна американска военна мощ, способна да пробие руския противовъздушен чадър над Каракас без нито един изстрел, или по-скоро на внимателно подготвена вътрешна договорка, при която ключови фигури от режима са предпочели сделката пред лоялността.
Фактите категорично накланят везните към второто. Липсата на каквато и да е реална съпротива, отсъствието на изстрелян снаряд по хеликоптерите, нито един куршум срещу командосите, мълчанието на армията и силовите структури трудно могат да бъдат обяснени с чисто военно превъзходство. Това изглежда много повече като операция, договорена отвътре, отколкото като военен пробив отвън.
Тази хипотеза се подсилва от запазването на ключови фигури от режима във властта. Делси Родригес, досегашно виже на Мадуро, сестра на председателя на парламента, твърд ‘Чавист’ и дългогодишен представител на управляващия елит, остава начело на управлението. Публично заплашена да следва американските желания, ако не иска да последва съдбата на Мадуро. Това не е технически детайл, а ясен политически сигнал, че не става дума за реален демонтаж на режима, а за негово пренареждане. Още по-показателно е почти пълното изчезване от публичния фокус на Диосдадо Кабайо. Дълги години именно той, а не Мадуро, беше възприеман като реалния носител на властта. Бивш военен и близък до Уго Чавес още от опита за преврат през 1992 г., Кабайо заемаше ключови постове като вицепрезидент, председател на парламента, губернатор и партиен лидер и идеолог, контролирайки значителна част от силовия апарат, партийния апарат и паралелните икономически мрежи. Неговото отсъствие в момент на подобен трус не е случайно и подсказва участие или поне съгласие в задкулисна сделка.
Важно е да се знае, че Режимът на Мадуро функционира не като централизирана държава, а като парцелирана система от концесии, при която местни военни и силови фигури контролират цели сектори и територии – от кафе и дърводобив до риболов – и се отчитат нагоре по йерархията. Моделът наподобява късносредновековно крепостничество, в което централната власт не управлява пряко, а арбитрира лоялността на местни лордове срещу икономически ренти и безнаказаност.
Американската администрация оправдава действията си чрез обявяването на Мадуро за лидер на т.нар. „Картел на слънцата“ и чрез твърдения за дълбока обвързаност с международния наркотрафик. Идеята за тези слънца вероятно е вдъхновена от слънцата по пагоните на венецуелските висши военни. Тази анти-нарко рамка обаче е юридически крехка и фактологично проблематична. Венецуела не фигурира като водещ фактор в сериозния международен трафик на наркотици дори в докладите на американската ДЕА, която беше съобщено, че е извършила формално аресите. Обвиненията звучат гръмко, но остават в сферата на обвинителните актове, не на съдебно доказани факти. Те изпълняват преди всичко функцията на инструмент за заобикаляне на международния правов ред.
Особено показателен е двойният стандарт. Само седмици по-рано същата администрация даде пардон на доказано замесени в наркотрафик политически фигури, както в случая с бившия президент на Хондурас Хуан Орландо Ернандес, при наличие на безспорни доказателства и осъдителни решения, включително срещу неговия брат. Това става по време на изборите в Хондурас където Тръмп подкрепи ултимативно кандидата на партията на Орландо. Високопоставен източник от ЦРУ беше казал преди време за Орландо, че: ‘той може да е кучи син, но е наш кучи син’. Това ясно показва, че борбата с наркотрафика не е принцип, а оправдание. Законът не е мярка за справедливост, а инструмент за натиск.
Вмешателство в изборите в Латинска Америка наблюдаваме още началото на 19 век, от времето на президента Монро, но случаят със спешно отпуснатите 40 милиарда долара за Аржентина и подкрепата на междинните избори за Хавиер Милей и случващото се във Венецуела показват, че доктрината Донро начело с Марко Рубио се развива с пълна сила. Нелсучайно Милей не закъсна да заяви, че свободата се е завърнала във Венецуела, ентусиазъм който повечето регионални играчи не споделят.
Тук се разкрива и същността на политиката на Доналд Тръмп. Това не е интервенция в името на демокрацията. Това е чисто трансакционен подход. Тръмп не търси демократичен режим във Венецуела. Той търси лидер, с когото може да се сключи бърза, ясна и контролируема сделка. Именно затова Мадуро се оказва неудобен не защото е диктатор, а защото е тактически непредсказуем и играе на няколко фронта едновременно.
Часове преди ударите Мадуро публично заяви готовност да се договори със САЩ „за всичко и както те поискат“, но почти едновременно с това се срещна с високопоставени китайски представители. Тази двойственост, съчетана с дългогодишните му връзки с Русия, Куба и Иран, го прави труден партньор за трансакционна дипломация. Именно тук идва и умишленото въвличане на Иран в американската реторика.
Твърденията за дълбоко сътрудничество между Мадуро и Иран, включително във военната и разузнавателната сфера, са насочени преди всичко към вътрешна употреба в САЩ. Иран е удобният универсален враг, чрез който всяка външна операция може да бъде представена като част от по-голяма битка между „свободния свят“ и неговите идеологически противници. Подобна реторика не е нова. Преди шест години, по същото време, Тръмп нареди удара срещу ключов ирански военен лидер, превръщайки го в централна тема на вътрешнополитическа мобилизация. И днес логиката е същата. Свързването на Венецуела с Иран цели не толкова международна легитимация, колкото консолидиране на подкрепа преди частичните избори на есен в САЩ и отклоняване на вниманието от вътрешни скандали и разследвания за частни острови, експлоатация на малолетни и евентуалното участие на президента и други високопоставени служители в тези действия.
Регионалният контекст допълва картината. Вместо координация със съседите на Венецуела, най-вече Колумбия, която приютява милиони венецуелски мигранти и би понесла основния удар при ескалация или дългосрочна нестабилност, САЩ избраха пътя на едностранния натиск. Президентът Густаво Петро бе директно заплашен, след като отказа да позволи Колумбия да се превърне в плацдарм за инвазия. В отговор, Тръмп изненадващо зави, че се зане за неговите нарколаборатории и намекна за възможни действия. напомня, че освен анексия на Гренландия, Тръмп вече заплаши и Мексико с операция, вътре в страната, срещу наркокартелите. Това поведение не стабилизира региона, а го тласка към нови линии на напрежение.
Военният аспект също не подкрепя тезата за реална инвазия. Въпреки демонстрацията на сила и дрънкането на тежко оръжие, включително с най-големия американски самолетоносач „Джералд Форд“, разполагането на F-35 в Пуерто Рико и показните полети на стратегически бомбардировачи B-1 и B-52 (същите които удариха Иран и прелетяха над главата на Путин в Аляска) над Каракас, САЩ не разполагат с необходимия контингент за завземане и дългосрочно задържане на държава като Венецуела. Реалистичните оценки сочат минимум 50 хиляди, а при пълномащабен конфликт дори 150–200 хиляди военнослужещи. Нищо подобно не бе подготвяно, което още веднъж насочва към сценарий на договорка, а не на война.
Икономическият залог също често се представя опростено. Петролът от пояса на Ориноко е изключително тежък, богат на сяра и труден за икономически изгодна обработка. Макар да е символ на венецуелското богатство, той не е най-важният стратегически ресурс. Самата петролна индустрия е изградена първоначално от американски компании, по-късно национализирана, а днес отново функционира на практика под пълен американски контрол чрез лицензи, посредници и комисионни, включително при износ към трети страни.
Истинският дългосрочен интерес е друг. Това са редкоземните и критичните минерали, ключови за енергийния преход, военната индустрия и високите технологии. В този смисъл Венецуела се вписва в същата геоикономическа логика, която виждаме и в Украйна. Контролът върху бъдещите ресурси е по-важен от контрола върху настоящите.
Всичко това има пряко отражение върху Куба и Никарагуа. Кубинският режим е структурно зависим от венецуелския петрол. Всяко трайно прекъсване или пренасочване на този поток означава задълбочаване на енергийната криза на острова, допълнителни спирания на тока и още по-сериозно икономическо задушаване, дори вероятен колапс. За режима в Хавана това е екзистенциален риск. Никарагуа на Даниел Ортега, макар и по-малко зависима енергийно, е тясно политически и финансово обвързана с Каракас. Отслабването или трансформирането на венецуелския режим директно подкопава стабилността и на този авторитарен съюзник.
Така се очертава активирането на обновена и по-агресивна версия на Доктрината Монро, която анализатори кръстиха Донро. Gunboat politics се завръща в Латинска Америка. Венецуела е само първият домино елемент. Куба и Никарагуа са логичните следващи цели, не непременно чрез военна сила, а чрез икономическо и енергийно задушаване.
И тук стигаме до най-неудобното, но ключово заключение. Мадуро години наред правеше каквото си поиска пред очите на цялата международна общност и остана безнаказан. Санкции, декларации, резолюции и символични жестове, включително присъждането на Нобелова награда за мир на Корина Мачадо, не доведоха до реална промяна. Международната общност се показа неефективна. В този вакуум на действие Тръмп се появява като фигура, която за много венецуелци и противници на режима „връща баланса“, изпращайки посланието, че никой няма да прави каквото си иска без последствия. Парадоксът е, че той прави това, като самият той прави каквото си поиска.
Това не е победа на демокрацията. Това е сблъсък между две форми на безнаказаност. Разликата е, че едната е локална диктатура, а другата е глобална сила, която може да нарушава правилата, защото международната система вече не е способна да ги наложи.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Стоил Цицелков е културен антрополог и политически анализатор
** Още за Доктрината Донро може да чуете в интервюто на същия автор в студиото на Дарик радио (вж. видеото).
.
.
