Снимка: Авторът
.
Няма да Ви занимавам с политика, затова наваксвах с кино през почивните дни.
2025-та е отвратително слаба година. Да намериш хубав филм от тази година е по-трудно, отколкото да намериш участничка в „Ергенът“, която да не е била проститутка. Повечето филми бяха по-негледаеми и търпими от сутрешните блокове по БТВ, за които е доказано, че ако ги гледаш редовно, получаваш посттравматичен стрес, като копираш и си лепваш биполярното разстройство на водещите.
Единствено успях да изгледам „Франкенщайн“ и „Бугония“ до края. Но само един филм ме накара да се замисля.
И това е „Сантиментална стойност“ на Йоахим Триер.
Две сестри. Едната е актриса. Постоянно я тресе сценична треска, преди всяка театрална постановка. Обхваща я чувство за безтегловност и празнота. Но когато влезе в роля, тя я изиграва перфектно. На сцената й е по-лесно да преодолее страховете си и тревожността си, тя успява да ги прехвърли в героите и да ги представи на публиката. Но чрез театъра тя бяга от реалността и собствените си проблеми, на сцената ги преодолява, но в истинския живот се измъква и затъва от тях.
Другата сестра е точно обратното, тя е домошарка, далеч от светлините на прожекторите. Не повдига на сцена морални въпроси, но е здраво стъпила в реалността и контролира живота си.
При „Франкенщайн“ пак има въпроси за творец и творение, за смисъл, който всеки търси, но тук е по-директно зададен. Въпросът дали един творец, един режисьор или артист умее да управлява собствения си живот, след като постоянно работи да представи идеите си за него. Нещо като Достоевски – велик писател, гениален, но животът му бил развалина, а самият той е имал низ от пороци.
Бащата на двете жени е режисьор. Той решава да направи филм, с който да достигне до дъщерите си, да се сближи с тях. Той иска да покаже любов чрез своето изкуството, ще го доближи до чувствата и семейната среда. Но не може да покаже любов в реалността, в къщата, в стаята.
За режисьора творбата е показване на чувства и изследването им в дадена среда, ала в индустрията, в която работи и му позволява да ги прави, творбата е просто още един „продукт“, „съдържание“. Може ли да избяга от това един създател, да накара един изкуствен „продукт“ да се свърже с публиката?
Това всъщност се отнася и за много други сфери. Филмът не е лесен за гледане, де.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Заглавието е на редакцията.
.
