Илюстрация: Bazar.bg
.
Вие едва ли ще знаете, какво е, защото сте израснали в града и надали някога сте виждали пиперена бъчва. Ала, аз, понеже съм селянин, знам какво значи дори изразът „Мазен като пиперена бъчва“.
„Мазен като пиперена бъчва“ означава човек, който е много хитър, хлъзгав, мазен в поведението си, не се хваща лесно „на тясно“. Такъв, дето все се измъква, все шмекерува, все намира начин да се изхлузи като сапун. Този индивид е изпечен хитрец, дето му се хлъзга приказката и не можеш да го притиснеш. Тоест хем лъскав, хем лепкав – точно като ферментиралия пипер по дъските.
„Плъзга се като сапун в казармена баня.“
Тоест – хванеш го, уж държиш, уж си сигурен, и в следващия момент – хръс! – изхлузил се, литнал, потънал между краката на другите, а ти останал с празни ръце и леко огорчена душа.
Да, пиперът, когато ферментира в каца или бъчва, пуска онази мазна, лъскава, лепкава пяна, дето се вдига отгоре. И после – каквото и да правиш – мий, жабури, търкай с пепел, с тел, със сода… все си остава една тънка мазилка, която прави бъчвата хлъзгава като омазнена пързалка. Точно като хората, ферментирали в собствената си бъчва.
Само не казвайте, че човек не може да се сравнява с бъчва!
Човекът – пиперена бъчва е толкова мазен, че винаги се усмихва лъстиво, знае откъде духа вятърът, на чужда сметка не отказва, никога не е виновен и винаги се измъква „сух от реката“, както казват старците.
И най-важното – колкото и да го разобличаваш, да му говориш, да го миеш… той пак е същият.
Това го прави пиперена бъчва – не лош, а просто непоправим.
Пиперената бъчва е метафора за пиперената философия – тип хора, дето са вечно мазни в отношенията, функционални тарикати, дето живеят от междуредия, думи, които никога не хващат корен, обещания, които се плъзгат като вода по керемида. Те са хора, които живеят в собствената си ферментация – и миризмата им вече е част от тях, от самата им същност.
Пиперената бъчва е обществен типаж. Той е като социално послание. На село винаги има един такъв – усмихнат, дружелюбен, „комшийски“, винаги първи на масата, и последен, когато трябва да помага.
И селото знае що за птица е. Но не го мразят – просто го четат като вестник.
Ако трябва да се квалифицира, пиперената бъчва има три степени:
– Степен 1: Леко мазен – още не е ферментирал. Половинчата работа, но видима.
– Степен 2: Много мазен – ферментирал е характерът му. Нищо не го лови.
– Степен 3: Бъчва от 20 години – тук вече няма измиване. То е като дървото – омекнало е от живота. Този човек е професионалист.
Пиперената бъчва е метафора за лични отношения. Това вече значи – не можеш да му разчиташ, не можеш да го притиснеш, не можеш да го вържеш за дума, не можеш да го направиш честен дори със сила. Такъв човек се измъква от всеки разговор, от всяка отговорност.
Има нещо красиво в израза „мазен като пиперена бъчва“. Той е истински. Той е земен. Мирише на село, на двор, на есен, на ферментация. Той е жив образ – не книжна метафора, а изстрадана, видяна, мита, търкана, безуспешна бъчва. Затова е толкова силен.
И сега… нека си го кажем честно – ако има професия, която да ражда пиперени бъчви на конвейер, това е политиката.
Не защото политиците са по-лоши от другите хора, а защото самата система ги ферментира.
Постави дърво в буре с пипер – ще стане пиперена бъчва.
Постави човек в буре с власт – ще стане същото.
Политикът, който днес ви се усмихва от телевизора, е същият онзи комшия от селото – по-лъскав, по-гладко избръснат, с по-скъпа риза, но със същата пиперена мазилка под маншета.
Защото политикът-пиперена бъчва винаги знае откъде духа вятърът. Усмихва се широко, но с тънкия размах на човек, който никога не казва защо точно се усмихва. Говори като да ти сипва мед, а накрая в чашата остава само глътка горчивина. Обещава така, че да можеш да го разбираш по два начина, а накрая той да се окаже прав и в двата.
И когато го разобличиш – когато го питаш, когато го настъпиш, когато го притиснеш – той се плъзга, изтича между думите, огъва се, завърта, и накрая ти оставаш мокър, а той остава „сух от реката“.
Не е до характера му. До средата е.
Политиката е каца с ферментирал пипер – който влезе в нея, се пропива с миризмата. И после – колкото и да мие дървото, то си остава такова.
Политиците, които властват над нас, са от трите степени на пиперената ферментация:
– Степен 1: Леко мазни. Тепърва влизат в бурето. Мислиш, че ще се оправят.
– Степен 2: Много мазни. Обясняват ти колко са честни, докато ръцете им се плъзгат по собствените им думи.
– Степен 3: Бъчви от 20 години. Те вече не могат да различат миризмата на ферментация от собствената си кожа. Това е стилът им, съдбата им, професията им.
И най-смешното – ние още вярваме, че можем да „измием“ някого чрез избори. Да го подредим, да му сменим дъските, да го „рестартираме“.
Ама нали вече казах – пиперената бъчва не се чисти, тя само се върти. Преместваш я от единия ъгъл в другия, сменяш ѝ капака, слагаш нов чеп, но дървото си остава същото – което е попило, това ще връща.
Политикът не се променя от избори, както бъчвата не се променя от вода. И той, като нея, има само два режима – да лъщи, и да се плъзга.
И точно това най-много ни дразни – че когато нещо е мазно, ние по навик тръгваме да го мием. Само че в политиката, колкото повече търкаш, толкова повече ти самият се омазняваш. А бъчвата – тя става още по-горда, още по-хлъзгава, още по-неуловима.
Да не говорим, че в нашата политика пиперените бъчви се събират на стадо. Вместо една каца, имаш цял склад – всеки с неговата ферментация, с неговата миризма, с неговото мазничко „аз не съм виновен“.
Най-интересното е, че когато ги поставиш един до друг, всички почват да си приличат.
Всеки от тях първо мирише на пиперена пяна, после на вестникарско мастило, накрая – на стар лак, който отдавна е трябвало да бъде изстърган.
И тук идва голямата алегория – не ние избираме политиците. Ние само избираме коя пиперена бъчва да ни стои в двора.
Една е по-лъскава, друга – по-стара, трета – по-професионално мазна. Но бъчвата си остава бъчва. Пълниш я с надежди, изливаш разочарования, а тя, накрая, ти връща само миризма и воня.
И затова някои казват: „Народът е виновен, че избира такива.“ Не, не е!
Селото не избира дали да има пиперена бъчва – то избира къде да я сложи, и какво да прави с нея. Ако въобще може да прави нещо. Защото каквото и да налееш вътре – пипереното мазно го променя. И мляко да сипеш, ще мирише на ферментация. И вода да сложиш, пак ще лъщи. И надежда да влееш, ще излезе кисела.
Проблемът не е в съдържанието. Проблемът е в съда.
Та така…
Когато гледам днешните управници – от която и страна да ги гледаш – всички ме връщат към онези старите бъчви от село – едни полуизмити, други пенясали, трети напукани, но всички до една… мазни от пипера на властта.
И ето защо пиперената бъчва е най-точната метафора за нашето управление. Не защото политиците са зли, нито защото народът е наивен, а защото живеем в държава, която от десетилетия не сменя бурето, а само съдържанието.
Наливаме нови надежди в старите дъски и после се чудим защо всичко пак мирише на ферментация.
Така че, ако някой ден наистина решим да поправим нещо, няма да е достатъчно да измием мазното, нито да сменим капака, нито да пребоядисаме политическите физиономии.
Ще трябва да направим онова, което всяко село е знаело от векове – ако бъчвата е пропита – не я чистиш. Хвърляш я. И правиш нова.
Защото дървото, веднъж попило пиперена пяна, остава такова цял живот.
И човекът, пропил власт, остава същият.
Ако искаш нов вкус – не сипвай надежди в стара пиперена бъчва.
Смени бъчвата.
.
.
