Мечка-стръвница и вол

.

(На маке-Дончо)

– И като гледам бунарчето, отче, то цялото кръв червено. Блика, блика, блика и сякаш ми реди: „Ха налей си от кръвта де, ама не смееш!“. Искаш пак вода да потече и по нея да мине-замине страхът ти. Пък наоколо жива душа няма. Сдиплила Галичица планина стари снегове като ръкави и търколи отгоре в нозете ми една волска глава. Цялата в кърви. Окото ù ме гледа – лански орех в гнила шума – а аз, по колене сгънат, милвам я тази глава и си пия сълзите… Щото мечката-стръвница ми изяде вола, отче, та сега и крина жито не мога донесе за манастиря. С един вол оран не става. Та, рекох си, поне главата на Кальо да ти дарувам. Мърцина отиде горкият. Като човек го жалея. Пък то – вол!

Станало ли е някога? Или никога не е било? Върти се стара легенда, заспала мечка-стръвница в бърлогата на съмненията ми. Търкаля се смътна надежда за чудо, като изгризана волска глава, в моя вътрешен, натаралежен, неизбежен и самотно-безбрежен български свят.

Вляво от мен се белее планината Галичица, сдиплила мартенски снегове като ръкави, а в подстъпа към манастира „Свети Наум“ ме посреща дървената фигура на светеца. Присънил се на скулптура, казват.

– Ти ще си – рекъл светията и посочил право в сърцето му. Човекът още на другия ден го изваял от цяло дърво. Оставил корените живи в земята. За да бъде винаги жив свети Наум, а очите му право в пришълците да гледат. Усмихнати, разбиращи и разбиващи, питащи и викащи, добри и страшни очи! Настръхвам!

Искам да премина почти анонимна, с няколко снимки в телефона, запечатали ляв, загадъчен профил, с раздиплени руси коси на фона на Охридското езеро и фронтален ракурс към манастира с пауните за декор. В наши дни това стига да се тагнеш на Фейса, пък после кой видял, кой не видял, кой завидял, все тая, отчел си се в суетата и толкоз. Още изглеждаш добре, имало е къде да отидеш, аре, мърдай нататък, че отзад се редят на опашка да се цъкат на селфи и други.

Ала тези очи ме смразяват, вкопават, внушават, наставят и бавят душата ми в някакво друго времепространство, възможно да бъде споделено само за част от секундата между човек и светец. Настойчиво питат:

– Досега и ти ли си чакала кръвта ти да стане вода? Не разбираш ли, че кръвта вода не става?

Нежно гущерче рони прозрачна следа в корените на Свети Наум. Мъничко чудо в края на март. В ранната пролет гущери няма. Отминавам с облекчение, вкопчена в хладния разум. Така ми се е сторило. Тук съм за малко. Скоро ще си отида.

Наоколо неравноделно се пробужда пролетта. Зелено в ниското, бяло в небесата. Душата на снега си отива. Земята и Планината я изпращат с цветя и треви.

Манастирът завърта в кръг туристи, синева и пауни. Французи, гърци и сърби. Французите хранят пауните, гърците лениво ги къткат, а сърбите снимат французите, които хранят пауните, и гърците, които лениво ги къткат. Българите сме само троица и мълчим. Преди половин час прекосихме албано-северномакедонската граница, за да почетем част от нашето минало. Чужда за нас, казват, била историята на тази земя. Отделна и от езика ни. Пък ние не вярваме! Където си се окучило – туй си научило!

„Този преподобен и велик отец Наум отрасна в Мизия“ – алармира Българската филология в информирания ми мозък.

Изведнъж нежната синева на езерото, смесена с колебливо усмихнатото небе, ме обгръща с невинната доверчивост от детството ми. Всичко е толкова хубаво и умиротворено. След малко ще чуя сърцето на светеца, ще запаля свещ и ще се помоля сред стенописите, които толкова пъти съм виждала само на снимки.

Зад остъклено, миниатюрно гише, съвсем до входа на църквата, приветливо ми кима цивилно облечен свещеник. Библейска брада до пояс и пронизващо любопитни очи. Не като онези от скулптурата на Свети Наум. Тези тук са някак делови, свикнали да калкулират таксата от две евро, която трябва да заплатим, за да бъдем допуснати в светинята.

– Може ли да си говорим на български?

Никога не съм задавала толкова звънливо този въпрос. И никога по-звънтящо не се е разпадала на парчета усмивката по лицето ми.

Свещеникът-митар зад стъклената преграда с ужас се отблъсква от гишето заедно с въртящия се стол, на който седи, и трясва охранени плешки в стената зад себе си. Облъчва ме с поглед като ядрена заплаха:

– Не разумем! Не раз-ум-ем! Махай се, махай се!

И сочи с ръка като мечешка лапа право към изхода на манастира. Боже, къде сгреших?!

– Може и на английски – предлагам веднага според паневропейската търпимост към всичко и всички.

– Не разумем – ръмжи, заинатен, светиня му и пак ми показва пътя към паркинга.

Чувствам се като повреден, пропаднал дрон, в невъзможност да се взриви, поради инструкции с преминала давност: „Наум и Климент дойдоха в илирийските и лихнидонски земи. И в Ливание Деволско, при края на езерото на Охридския град, в междуречието, Наум изгради голям манастир и храм на чиноначалника архангел Михаил и на всички небесни сили, с богатството и по повелята на благочестивия български цар Михаил-Борис и на неговия син цар Симеон. Тогава течеше 905 година.“ [Второ житие на Наум Охридски] Това разказва житието Наумово, а тази 905 година е изтекла отдавна. По кръвна линия. В момента, обаче, наоколо се плиска само прозрачната вода на Охридското езеро. Огромна, бездомна, безнадеждна, безбрежна, пролетно-стръвна, безкръвна вода!

Отстъпвам няколко крачки встрани и впервам сълзите си в блещукащите свещи, изпъдени като мен, извън платеното пространство на църквата. Малък тенекиен заслон ги пази от вятъра, тихо скърца и подрязва пламтящите им езици. Език мой, враг мой – шепне душата ми, какво да направя със спотаения дълг, който ме тласна да дойда дотук по кръвната нишка с покойния ми баща и неговия македонски побратим? Обичта от спомена за тях двамата ми беше спътник дотук. Но спомените са винаги смели и бели, лъчисти и чисти, ефирни и мирни, подобно на душите, които са отлетели завинаги като изплашени птици от пътя ни. И след тях са останали само сиви, кресливи и диви, безумни и без-думни неразумения между свои и… свои. И аз не разумем! Не раз-ум-ем!

– Сестро – призрачен шепот на прокуден български ме достига в гръб. – Ела тук!

Обръщам се и виждам, че опашката от чужди се е промъкнала вече в лоното на църквата. Две евро, плюс две евро, плюс две евро… И така, до последния французин, сърбин и грък.

Една българка и един македонец седят и се гледат враждебно от двете страни на стъкленото гише с банкнота от петдесет евро помежду им.

– Пет свещи – казвам, – от най-скъпите и си удръж двете евро за входа. Рестото да остане за манастира. И дано ме разбираш, защото ще говоря само на български!

– Не ти ща парите – ръмжи инатестият поп. – Ето ти не пет, а седем свещи! Йощ и шишенце с елей от кандилото на Свети Наум, и бутилка манастирска ракия! Да си ги носиш дома. Нема да плащаш и вход!

Свличам се в хладните пазви на църквата, а в душата ми – бесове! От опушените стени ме гледат милите, светли лица на Светите седмочисленици, просияват глаголически и кирилски букви – сребристи, лъчисти и чисти – като брънки от разкъсана огърлица – разпръснати в прах и забвение. Чувам само ударите на собственото си сърце – думка и бъхти, горкото – безпилотно, страхотно. Самотно…

Но не мога, не мога да се запратя обратно в невинната доверчивост на детството. Защото от стенописа ме гледат избодените очи на… Михаил-Борис. Кой е той?! Благочестивият български цар, с чието богатство и по чиято повеля беше изграден този голям манастир? Не пише. Да се не знае и помни. Да се отминава. Че и други чакат да влязат. И да отминат.

Има дни за молитва, има дни и за гняв. Няма как да вместя в душата си нито гневна молитва, нито молитвен гняв. Връщам се. Там. Пред гишето. Бръквам в стъкленото прозорче, стисвам до посиняване китката на блудния и скришом-будния, македонски брат. И тогава сълзите ми потичат и тичат, сричат и наричат солена, огромна като вселена, с години набрана, мълчана… вода:

– Ти защо ми приказваш така, бе? – чувам се, че говоря с хрипове, вместо с глас. – Толкова ли грешна и страшна ти се сторих, че се отрече да ми говориш на български, а?!

И точно тогава усетих… кръвта. Беше огън, вена върху вена, общ пулс, секунда мразеобичане, цяла вечност.

Зад мен опашката се отдръпва почтително като вълна. Когато свои се разпознават по кръв, всички останали са изгубени в превода.

– Не плачи – прошепва свещеникът. – Ти си дóбра, ти си дóбра! Аз…

– Какво ти? – настъпвам с режещ шепот. – Знаеш ли какво направи ти?! Спря ми душата да се помоли на български! Ето какво направи!

Свещеникът отлепя с усилие ръката ми от посинялата си длан. Отдръпва се пак назад до стената и без да се обръща измъква зад себе си от дървения рафт една голяма, дебела книга. Погледът му държи напрежението помежду ни – мост пред взривяване.

– Как си с македонския? – пита и горчива усмивка бяга по лицето му.

– Много съм добре – отвръщам веднага. – Всичко разбирам. Защото това е родният ми език!

– Добре тогава – почти дружелюбно кима той. – Ето ти още един дар от мен – вземи книгата, чети и прощавай. Вътре ти сложих и една малка икона на Свети Наум. Да те пази. Другия път като дойдеш сигурно ще чуеш как бие сърцето му.

– Как се казваш? – питам само с устни. – Аз от непознати подаръци не приемам.

Човекът се сгърбва в тъжно, безмълвно кълбо. Отваря книгата и на първата страница старателно изписва името си. Дончо!!! После датата – 26 март 2026 година. Когато родовите думи са разпръснати, българските букви ги събират.

– Абе, брат – чувам другите двама сънародници зад гърба си. – Тоя поп не поиска да ми вземе пари ни за вход, ни за свещи.

– Същата работа – смее се събеседникът му. – На мене даже ми подари някакъв календар. Може и той някога да е бил българин, нищо че сега не разуме…

…

Имало едно време един беден селянин. Всяка година той носел жито от своята нива в манастира до езерото, където служел и изцелявал болни светият отец Наум. Слагал селянинът част от своя урожай в краката му и си отивал доволен, че макар и с малко, помагал на своите. Но веднъж мечка-стръвница разкъсала вола му и той нямало как да изоре нивата докрай. Отишъл при свети Наум. Разказал му. Плакал.

– Не тъгувай – рекъл светецът, – върни се на полето. Аз заповядах на мечката сама да се впрегне до другия вол и да изкупи греха си. А ти с мечка и вол ще ореш и пак хляб ще има за своите!

Вървя по алеята към изхода на манастира и като кървава волска глава ритам пред себе си мисли, гняв и тъга. А душата ми – несмирена ранена вселена – тихо нарежда и ме повежда към онази нива – недоорана и дива – и дума по дума изсипва купища жито в молитва:

Стори отново добрата си воля, преподобни отче Науме. Не оставяй да запустее нашата нива. Хляб трябва за своите. Впрягай ни заедно като мечка-стръвница и вол. Тъй ще изкупим греха си. Нищо че не разумем, нищо че се не щем!

.

Здравка Владова-Момчева

.